Нора Робъртс
Произход в смъртта (17)

16.

Когато приключи с огледа на местопрестъплението и тялото, Ив излезе от сградата.

— Бих искала моите специалисти да проверят цялата електроника. И цивилният консултант да огледа сцената на убийството.

— Може ли да ми обясниш защо?

— Имам две жертви от мъжки пол, които са убити по същия начин. И двамата са били свързани с тази институция.

— Говориш за лекарите Айкоув, нали?

Тя потръпна от нетърпение.

— Щом знаете, защо ми губите времето?

— Просто искам да чуя твоята версия. Гледката на жена, убита по същия начин като двамата видни доктори от Ню Йорк, ме навежда на някои мисли. Спомням си снимката на заподозряната, която показваха по телевизията. Красиво младо същество. Ето тук и аз имам също такова доста младо, прелестно създание. Е, не изглежда точно като твоята красавица, така че може би те са повече от една. Или ако пуснем тези две изображения през компютъра, вероятно ще съвпаднат. Защо тогава, питам аз, някаква жена — или жени, — умъртвила двама градски лекари, ще дойде чак дотук, за да убие директорката на девическото училище?

— Имаме причини да вярваме, че убийцата или убийците, са учили тук.

Хайър погледна назад към училищната сграда.

— Сигурно е била адски недоволна от оценките в дипломата си.

— Училището е нещо като отрова. Тук сте шериф от доста години. Колко пъти през това време са ви се обаждали от пансиона?

Той имаше тънки устни, но лицето му придоби значителен чар, когато те се извиха лениво.

— Това е първият път. Но през свободното си време съм идвал често. Театърът поставя пиеси — три-четири за година, отворени за широката публика. Жена ми обича такива неща. А всяка пролет организират обиколки на градините. Обикновено ме влачи и на тях.

— Не ви ли се струва странно, че през цялото това време никой не ви се е обадил заради някое момиче, което е прескочило оградата, защото е тъгувало за дома си? Или за кражба, смърт при неизяснени обстоятелства, вандализъм?

— Е, да речем. Но не мога да се изправя и да се оплача от тях, за това че не ми създават проблеми!

— Да са достигали до вас слухове, че някое от момичетата се е свързало с местно момче или е отишло в града да си търси белята?

— Не. Те не излизат в града. И да, мислил съм си, че е странно. Достатъчно необичайно, че когато жената ме довлече последния път тук, аз понадникнах наоколо, зададох някой и друг въпрос. Но нищо не излезе — каза той и се огледа още веднъж. — Нищо, освен едно особено присвиване в стомаха, ако ме разбираш?

— Да, напълно.

— Но това е училище за сноби, а ние сме дребни риби, така че нищо не можах да направя с моите подозрения. Е, имахме няколко случая, когато наши момчета се опитваха да проникнат вътре — я през оградата, я през портата. Но това е съвсем естествено! Охраната ги хваща още преди да попаднат на територията им. Хей, Ню Йорк, аз давам и давам — добави той, — а насреща не получавам нищо!

— Съжалявам. Не мога да ви кажа много. Под код „Синьо“ съм.

Сега очите му се разшириха.

— Работата е много по-гореща, отколкото очаквах.

— Мога само да спомена, че имаме сериозни основания да смятаме, че тук става въпрос за нещо повече от обикновено училище. Вашият стомах не ви е излъгал, шерифе. Моят екип трябва да провери всичко. Искам да видя записите от охранителните камери и личните дела на ученичките. Необходимо е да разпитам свидетелите.

— Дай ми нещо повече. Покажи, че ми имаш доверие.

— Уилфред Айкоув е бил убит от жена, която е учила в този пансион, но е изчезнала. Оттогава за нея няма никакви сведения, няма подадено заявление за изчезнали лица. Предполагаме, че официалните й данни са изфабрикувани от или със знанието на жертвата. Вярваме, че е убила или е била съучастница в убийството на Уилфред Айкоув-младши. Именно тя и нейният съучастник са стоварили това убийство на главата ви сега. Всички причини произтичат от училището. Не мисля, че тя ще спре дотук. Предполагам, че във въпросното заведение има информация, която ще помогне и на двама ни. Мога да ви дам всичко, за което съм упълномощена. Когато съм в състояние да ви кажа повече, ще получите още.

— Мислиш ли, че в това място упражняват нещо като култ?

— Не е толкова просто. С мен са и две лекарки. Те биха могли да прегледат някои от възпитаничките. Едната от тях е лицензиран консултант. Тя може да им помогне да преживеят травмата от създалата се ситуация.

— В училищния персонал има лекари и консултанти.

— Предпочитам с това да се заемат моите хора.

— Добре.

— Благодаря. Пийбоди, инструктирай екипа! После помогни на шериф Хайър с удостоверенията за самоличност. Кажи на Рурк, че го чакам на местопрестъплението след десет минути.

Ив започна да изучава записа от охранителните камери. „Отлична маскировка — реши тя. — Смелият цвят на косата неволно привлича погледа. Лицето й е по-кръгло, по-меко. Кожата изсветлена, различен цвят на очите. Формата на устата също. Сигурно използва специален уред за това.“

— Тя е — каза Ив. — Ако не очаквах да е тя, ако не търсех именно нея, никога нямаше да предположа. Много е добра. Ще искате да стартирате програмата, за да се уверите — сравняване на ръце, уши, но аз съм сигурна, че това е тя. — „Или вероятно една от нея — помисли си Ив. — Кой може да каже?“ — Жертвата не я е познала — продължи тя на глас. — Всичко това… — замълча, когато видя на екрана как Даяна Родригес слиза по стълбите. „Интересно — зачуди се, — какво ли е да видиш себе си насреща? Да се видиш като дете?“

Замисли се за себе си на тази възраст. Самотна, белязана от времето, с толкова много рани под маската, че бе цяло чудо как не е изтекла кръвта й. Изобщо не приличаше на това красиво, младо момиче, което спря и заговори учтиво с двете възрастни жени. Никога не е била способна да се държи с такова изящество, не бе изпитвала такава увереност.

Едва не извика от удивление, когато видя как погледите на Дийна и Даяна се срещнаха. „Тя знае! Хлапето знае!“

Видя как и двете се обърнаха назад, докато вървяха в противоположни посоки, и си помисли: „Не само знае. Разбира. Одобрява“.

„Е, защо пък не? Те са едно и също лице.“

— Искаш ли да го пусна и по-нататък? — попита Хайър, когато Дийна и Самюълс влязоха в гостната.

— А? Да, моля ви!

— Никой не приближи до вратата през това време — продължи той. — Никакви обаждания и в двете посоки — превъртя записа малко напред и го пусна пак в реално време. — Ето я.

— Завидно самообладание. Също като при Айкоув. Не бърза, просто… Взела е нещо от стаята!

— Как разбра?

— Чантата й! Сега чантата й е по-тежка! Виж как се е променил ъгълът на тялото й, за да балансира новата тежест. Върни записа обратно, от момента преди да влезе в стаята, отдели кадъра, раздели екрана и го сравни с излизането й от стаята.

Шерифът изпълни всички указани операции и прехапа долната си устна, докато изучаваха двете изображения.

— Да, възможно е. Може би. Пропуснал съм го. Чантата й не е голяма, така че не би могла да вземе нещо по-голямо от…

— Дискове. На какво да се обзаложим, че е взела дискове със записи? Тя не убива, за да краде, и не за печалба. Жертвата носи скъпи бижута. На нея й е нужна информация, това пасва в картинката!

 

 

Срещна се с Рурк на местопрестъплението.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Една приятно обзаведена дневна. Женствено, но не прекалено придирчиво. Много акуратно, много луксозно.

— Какво е това, което не виждаш?

— Няма охранителни камери като на другите места. Но — продължи той, вадейки от джоба си нещо, което приличаше на обикновен електронен бележник, — точно това го прави и лично. И е така. Тук няма очи.

— Добре. Значи имаме лична гостна. Без очи, шумоизолирана. Но тя трябва да има кабинет, вероятно дори повече от един. И жилищни помещения. Ще стигнем и до тях. Но това е малкото й светилище в основната сграда. Може секретните данни, дневниците и записите да ги крие на друго място. Но защо й е тогава малкото светилище, ако не го използва? Дийна изнесе нещо от тук, нещо, което бе сложила в чантата си. Но… Какво виждаш?

Той огледа стаята още веднъж, този път по-внимателно.

— Всяко нещо си е на мястото. Много подредено и приветливо. Балансирано. Напомня, макар и в по-малък мащаб, за дома на Айкоув. Никакви следи от претърсване. Не личи да е вземано нещо. Колко време е била тук?

— Единадесет минути.

— Е, тогава, като се има предвид, че в този отрязък от време е трябвало и да убие, това, което е взела, е лежало на видно място или е знаела къде точно да го намери.

— Аз съм за втората версия. Защото тя не е дошла да прибере някоя тъпа ваза или някакъв глупав сувенир. Освен това нашата жертва не е от тези, които ще оставят служебни данни на видно място. Дийна не убива заради тръпката, а действа целенасочено. Познавала е разположението. — Ив бе убедена, че е знаела къде точно да търси. Всичко е било предварително отработено. — Тук Самюълс се е срещала с родителите и настойниците на потенциалните ученици. Не че са приемали много кандидати отвън, но достатъчно за допълване на доходите и за обезпечаване на добрата си репутация. Интервюирала е потенциалните служители в един от кабинетите си. Дийна е можела да мине и по този път, но е избрала другия. Искала е да попадне точно тук. Било й е нужно да вземе нещо, а не само да убие директорката. Хайде, да намерим скривалището! — Първо отиде до малкото бюро. То се набиваше на очи, но понякога хората пренебрегваха очевидното, именно защото бе прекалено просто. — Ще се наложи да убедя Хайър, да ми позволи да транспортирам тялото до Ню Йорк.

Рурк деликатно прокарваше пръсти по стената между картините.

— Защо?

— Защото имам нужда от Морис. Точно от Морис. Искам да знам дали се е подлагала на корекции — лице и тяло. Трябва да я пуснем през програмата за сравняване с изображенията на съпругата на Уилсън, Ева Самюълс.

Рурк спря и се обърна да я погледне.

— Мислиш, че е клонинг? Клонинг на Ева Самюълс?

— Да, така предполагам. — Ив клекна и погледна под масата. — И докато оглеждах тялото, научих нещо.

— Какво?

— Те кървят и умират като всички останали.

— Ако си права за Дийна, те и убиват, като естествено заченатите си събратя. Ааа… Ето ни и нас!

— Намери ли го?

— Така изглежда. — Рурк изтегли стенния екран, Ив се изправи и отиде при него. — Истинска красота! — прошепна той, докато пръстите му танцуваха по вратата на трезора. — Титаниево ядро в обвивка от дуропласт. Тройна комбинация, включително гласов код. Неправилната последователност автоматично настройва системата на нова комбинация, като в същото време включва безшумен сигнал за тревога, който се предава на пет различни места едновременно.

— И разбра всичко това, само като го погледна?!

— Това е все едно да разпозная оригинален Реноар, скъпа Ив! Все пак изкуството си е изкуство. Ще ми е нужно известно време.

— Имаш го. Обади ми се, след като си готов. Трябва да проверя какво прави останалата част от екипа и да получа първите показания.

 

 

Свърза се с Майра и двете се срещнаха пред театъра.

— Какво е мнението ти?

— Те са деца, Ив! Млади момичета. Уплашени, объркани, развълнувани.

— Доктор Майра…

— Те са деца — повтори тя с накъсан от вълнение глас. — И не е важно как са се появили на белия свят. Те се нуждаят от утеха, защита, подкрепа.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че ще направя?! Ще ги подложа на масово унищожение?!

— Много хора биха искали точно това. Те не са като нас, те са изкуствени. Гадост! Други ще поискат да ги превърнат в обекти на изследвания, като лабораторни мишки.

— А какво мислиш, че е правил той с тях? Съжалявам, че те боли, но какво е правил с тях през всичките тези години, освен да ги изследва, проучва, тества, обучава?

— Мисля, че ги е обичал.

— О, майната му на всичко! — Ив се завъртя и направи няколко крачки в опит да охлади кръвта си.

— Бил ли е прав в морално отношение? — Майра протегна ръце, сякаш да я докосне. — Не, в никакъв случай! Но не мога да повярвам, че за него са били само експерименти, че са били само средство за постигане на целта. Те са много красиви момичета. Умни, здрави. Те…

— За това се е грижил със сигурност. — Ив се обърна обратно. — Мамка му, той е полагал грижи за тях, за да могат да отговорят на изискванията му. А къде са онези, които не са задоволявали изискванията му? А тези? — яростно посочи с пръст към вратите на театъра. — Какви са техните възможности за избор? Никакви! Всяка една от тях е негов избор, негов вкус, негов стандарт! Кое всъщност го прави по-различен от моя баща? Създава ме, заключва ме като плъх в клетка и започва да ме обработва. Айкоув е имал повече ум и да се надяваме, че неговите методи на обучение не са включвали побоища, глад и изнасилвания. И все пак той ги е създавал, държал ги е затворени и след това ги е продавал.

— Ив…

— Не! Чуй ме! Да допуснем, че Дийна е била съзнателна, пълнолетна жена, когато го е убила. Да допуснем дори, че не го е направила от страх за живота си. Но аз знам какво е изпитвала. Знам защо е забила скалпела в сърцето му. Докато е бил жив, тя се е чувствала все още в клетка. Това няма да ме спре, ще направя всичко по силите си, за да я намеря и да си свърша работата по възможно най-добрия начин. Но тя не е убила невинен. Не е убила светец. И ако ти не си в състояние да оставиш настрана представите си за него като за светец, то за мен си безполезна.

— А ти доколко си обективна, като го смяташ за чудовище?

— Доказателствата го описват като чудовище — отвърна рязко Ив. — Ще използвам тези доказателства, за да открия, задържа и изпратя в затвора убийцата или убийците. А сега имам на главата си почти осемдесет непълнолетни, да не говорим за двестате в колежа, за които все още не се знае дали имат законен настойник. Те трябва да бъдат разпитани и — да, проклятие! — да бъдат защитавани. Защото те не са виновни за нищо. Вината е негова. И докато се занимавам с тях, искам да се върнеш обратно в хеликоптера и да чакаш там, докато имам възможност да уредя връщането ти обратно в Ню Йорк.

— Не смей да ми говориш по този начин! И не се отнасяй с мен, сякаш съм една от твоите провалили се подчинени, които ти така обичаш да шамаросваш!

— Ще говоря с теб, както намеря за добре, а ти ще трябва да се подчиниш на моите заповеди! Аз съм главният разследващ на убийствата на двамата Айкоув. Ти си тук под мое командване! И се провали! Или ще се върнеш доброволно в хеликоптера, или ще те изпратя там под конвой!

Въпреки измъчения си вид, Майра се впусна в директна конфронтация.

— Не може да разпитваш тези деца без мен! Аз съм лицензиран консултант! Без изричното разрешение на родителите или законните настойници, нямаш право да задаваш въпроси на непълнолетни в отсъствието на лицензиран консултант.

— Ще използвам Луиз.

— Тя няма лиценз за такава дейност от Централното управление на полицията на Ню Йорк. Така че ще използвам една от любимите ти фрази, лейтенант: „Ухапи ме отзад!“. — Майра се обърна и изчезна зад вратите на театъра.

Ив изрита вратата след нея. Когато линкът й иззвъня, тя го издърпа от джоба си.

— Какво, мътните го взели!

— Вътре съм — каза й Рурк. — Ето, виж сама!

Намръщи се на екрана, когато той обърна своя линк така, че да може да види празния сейф.

— Чудесно! Страхотно! Сега иди да претърсиш кабинета й и всичко, което намериш там, предай на Фийни!

— Радвам се да услужа. О, и, лейтенант, извадете този трън от задника си, защото разваля линията на костюм ви.

— Прекалено съм заета, за да ми е смешно. — Ив прекъсна връзката и с маршова стъпка влезе в театъра. — Искам Даяна Родригес! — каза тя на Майра. — В отделна стая!

— Едно ниво по-долу има малък салон.

— Добре. Доведи я! — като се отдалечи, Ив извади комуникатора. — Пийбоди? Докладвай!

— Компютърът показа съвпадение между Флавия и Фрост. Все още няма резултати от издирването й и от това на автомобила. Проверявам всички транспортни станции в радиус от сто мили.

Ив се замисли за миг, като се мъчеше да прочисти ума си.

— Провери всички полети от местните летища до Ню Йорк и Хемптънс. Имаш ли списък на останалите имоти на името на Айкоув?

— Да, лейтенант.

— Допълни и тях. Каквото и да намериш, нужни са ни пасажерските листи. Трябват ни и всички частни транспорти за навсякъде или за някои от тези места.

— Действам!

Ив затвори и веднага се свърза с Фийни.

— Дай ми нещо.

— Работим по въпроса. Училищните компютри имат повече слоеве и защити, отколкото на шибания Пентагон. Но ще ги разбием. Може да имам нещо за теб от външните камери. Например частично изображение на шофьора.

— Взимам го! Пращай!

— Нека първо да си поиграя малко с него. Ще се опитам да го изчистя и увелича.

— Ако може по-бързо тогава.

„Вече съм спокойна — реши Ив. — Така е по-добре.“ Сблъсъкът с Майра я бе изкарал от релси и събуди чувства и спомени, които с всички сили се стараеше да потиска по време на цялото разследване. „Не мога да си го позволя“, напомни си тя, докато търсеше малкия салон. Не можеше да си позволи да мисли за това коя е тя, къде е била, какво й е било причинено.

Салонът изглеждаше светъл и гостоприемен, обзаведен с различни видове хранителни автомати, три автоготвача, дълги, чисти плотове, цветни маси и удобни столове. Имаше развлекателен център с, както Ив отбеляза, отличен избор на филми.

А нея я бяха държали в мръсни стаи, често пъти на тъмно. Без храна. Винаги сама.

„Но клетката си е клетка — помисли си тя, — дори да е от злато.“

Огледа един от автоматите за напитки. Имаше нужда от кофеин, но наоколо нямаше никой, който да стане посредник между нея и злата машина. Започна да го изучава, подрънквайки с дребните кредити в джоба си.

Почти се беше осмелила да опита късмета си, когато чу стъпки. Седна до една от цветните маси и зачака.

Детето беше прелестно. Блестяща черна коса, дълбоки тъмни очи. „Лицето й ще отслабне — помисли си Ив, — ще загуби част от детската си закръгленост. Не се е източила много на височина, но скоро и това ще стане.“

— Даяна, това е лейтенант Далас.

— Добър ден, лейтенант.

Ив извади кредитите от джоба си.

— Хей, хлапе, защо не ни вземеш нещо за пиене? За теб — каквото пожелаеш, на мен пепси. Докторе?

— Благодаря. И така съм добре.

„Интересно, още някой има трън в задника — помисли си Ив. — Е, в края на краищата, поне не съм само аз.“

— Имам кредит за академични и спортни постижения — заяви момичето и се приближи към автомата. — С радост ще ги използвам, за да ви почерпя. Даяна Родригес — каза тя на машината, — синьо ниво 505. Едно пепси и газиран портокалов сок, моля. Имам гости.

Добър ден, Даяна. Поръчката се изпълнява. Цената на напитките ще бъде приспадната от вашия кредит.

— Искате ли чаша и лед, лейтенант Далас?

— Не, само кутията, благодаря.

Момичето постави двете напитки на масата и седна. Движенията му бяха съвършени и грациозни.

— Доктор Майра ми каза, че искате да разговаряте с мен за това, което се случи с госпожа Самюълс.

— Точно така. А ти знаеш ли какво се е случило с госпожа Самюълс.

— Била е убита — гласът й остана учтив, без да потрепне от тревога или вълнение. — Личната й асистентка, Абигейл, я намерила мъртва в нейните покои, около единадесет и тридесет тази сутрин. Абигейл беше много разстроена и пищеше. Бях на стълбите и видях как изскочи от там и изкрещя. За известно време всичко беше много объркано, след това дойде полицията.

— Какво правеше на стълбите?

— В часа по готварство днес правихме суфле. Имах въпроси и исках да попитам моята ръководителка.

— Ти си била наблизо и по-рано тази сутрин. Говори ли с госпожа Самюълс?

— Да, това беше след часа по кулинарно изкуство, докато отивах за следващия, по философия. Госпожа Самюълс имаше гост, показваше Голямата зала.

— Познаваш ли гостенката?

— Никога не съм я срещала преди. — Детето замълча, внимателно отпи малка глътка от чашата си. — Госпожа Самюълс я представи като госпожа Фрост и каза, че госпожа Фрост се интересува от „Брукхолоу“, защото иска да запише дъщеря си тук.

— А госпожа Фрост разговаря ли с теб?

— Да, лейтенант. Казах й, че на нейната дъщеря ще й хареса в училището. Тя отговори с „благодаря“.

— Това ли е?

— Да, госпожо.

— Гледах записите от охранителните камери и ми се стори, че имаше повече. И ти, и госпожа Фрост се обърнахте и погледнахте една към друга, след като се разминахте.

— Да, госпожо — съгласи се Даяна без колебание, а тъмните й очи продължаваха да гледат прямо. — Стана ми малко неудобно, когато ме хвана, че я заглеждам. Не е учтиво. Но тя ми се стори много хубава, хареса ми косата й.

— Ти позна ли я?

— Никога не съм я срещала до днес.

— Не за това те питах. Позна ли я, Даяна?

— Не познавам госпожа Фрост.

Ив се облегна назад.

— Умна си.

— Имам коефициент на интелигентност сто осемдесет и осем. Девет и шест десети по скалата на практическото прилагане. Десет по възприемане и усвояване. Решаване на проблеми — също десет.

— Не се съмнявам. Ако ти кажа, че в действителност това училище не е такова, за каквото се представя, как ще ми отговориш?

— А за какво се представя то?

— Невинно.

Нещо проблесна в лицето на Даяна.

— Когато едно човешко качество или емоция се прилага към неодушевен обект, възниква интересен въпрос. Качество или емоция се изразява чрез човешкия елемент или самият обект съдържа в себе си качеството и емоцията.

— Да, ти си умна. Някой тук да те е наранявал?

— Не, лейтенант.

— Да знаеш за някой друг в „Брукхолоу“, който да е бил нараняван?

В невъзмутимите тъмни очи проблесна едва забележима искрица.

— Госпожа Самюълс. Тя беше убита и предполагам, че я е боляло.

— Какво мислиш за това? Че госпожа Самюълс е била убита?

— Убийството е незаконно и неморално. Чудя се кой ще управлява „Брукхолоу“ сега.

— Къде са родителите ти?

— Те живеят в Аржентина.

— Искаш ли да им се обадиш?

— Не, госпожо. Ако е необходимо, някой от училището ще се свърже с тях.

— Искаш ли да напуснеш „Брукхолоу“?

За пръв път Даяна се поколеба.

— Мисля, че моята… майка ще реши дали да остана, или да си тръгна.

— А ти искаш ли да си отидеш?

— Бих искала да бъда с нея, когато реши, че е дошло времето.

Ив се наведе напред.

— Разбираш ли, че съм тук, за да ти помогна?

— Вярвам, че вие сте тук, за да изпълните служебния си дълг.

— Ще ти помогна да се измъкнеш.

— Ив! — прекъсна я Майра.

— Аз непременно ще й помогна да се измъкне. Погледни ме, Даяна! Погледни ме! Ти си интелигентна и разбираш, че щом обещая нещо, ще намеря начин да го направя. Кажи ми истината и си тръгваш оттук с мен, още днес. И никой няма да те върне обратно.

В очите на момичето заблестяха сълзи, които така и не потекоха. И тогава изведнъж просто пресъхнаха.

— Моята майка ще ми каже кога е време да си тръгна.

— Познаваш ли Дийна Флавия?

— Не познавам никой с това име.

— Айкоув?

— Доктор Уилфред Б. Айкоув е един от основателите на училище „Брукхолоу“. Семейство Айкоув са едни от нашите най-големи благодетели.

— Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Да, лейтенант. Вчера отслужихме малка литургия в параклиса ни. Това е ужасна трагедия.

— Знаеш ли защо се е случило това с тях?

— Невъзможно е за мен да знам причината, поради която са били убити.

— Аз знам защо. И искам да сложа край на това. Човекът, който уби двамата Айкоув и госпожа Самюълс, също иска да го спре. Но пътят, който е избрал, не е правилният. Убийството не е хубаво нещо.

— По време на война убийството е необходимо и се насърчава. В някои случаи се счита за геройство.

— Не си играй с мен — каза Ив нетърпеливо. — Дори да смята, че това е война, тя не може да избие всички. Но аз мога да сложа край на всичко. Мога да ги заставя да спрат. Къде ви създават?

— Не знам. Ще ни унищожите ли?

— Не! О, Господи! — Ив се присегна и стисна ръцете на Даяна. — Не! Това ли ви внушават? Това ли е един от начините да ви държат тук? Така ли ви заставят да слушате?

— Никой няма да ви повярва. Никой няма да повярва и на мен. Аз съм само едно малко момиче — при тези думи тя се усмихна и изглеждаше сякаш без възраст.

— Аз ти вярвам. Доктор Майра ти вярва.

— А другите — онези по върховете на властта и тези с по-малко ум — те няма да повярват. Ако повярват, ще ни унищожат или ще ни заключат завинаги. Животът е много важен. Аз искам да запазя моя. Сега желая да се върна при другите момичета. Моля…

— Ще сложа край на тестовете и на обучението.

— Вярвам ви. Но с нищо не мога да помогна. Може ли да си тръгвам?

— Добре. Върви.

Даяна се изправи.

— Не знам къде съм създадена — каза тя. — Не си спомням нищо от времето, преди да навърша пет години.

— Може би тук?

— Не знам. Надявам се, тя да знае. Благодаря ви, лейтенант.

— Аз ще я придружа. — Майра се изправи. — Искаш ли да говориш с някоя от другите ученички?

— Не, предпочитам следващия по длъжност. Заместник-директора.

— Госпожа Сайслър — подсказа Даяна. — Или госпожа Монтега.

Ив кимна и посочи с жест на Майра да изведе детето, когато комуникаторът й иззвъня.

— Далас. Какво имаш за мен?

— Сама ли си? — попита Фийни.

— Да, за момента.

— Получих частично, но достатъчно съвпадение на ухо, лява ръка и профил на водача, за да имаме основание да поискаме заповед за задържането на Аврил Айкоув.

— Мътните го взели! Сума ти народ, включително Рурк и Луиз, са видели Аврил Айкоув по едно и също време на различни места. Ще бъде интересен разпит. Приключвай и пращай в Централата! Ще организираме пълна проверка на училището с помощта на местните. Искам ти да я водиш. Ще получиш допълнително дроиди за обезпечаване пълната секретност на операцията. Ще ти оставя Макнаб, но имам нужда от Пийбоди. Свържи се с Рио, дай й всичко, което имаш, нека издейства заповед! Отивам лично да арестувам нашата заподозряна.