Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Origin in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2014)

История

  1. — Добавяне

8.

„Тик-так — помисли си Ив, — времето изтича“ — и погледна намръщена видеолинка на масата в трапезарията. В камината гореше весел огън, а в чинията пред нея имаше фантастично приготвена пържола.

— Знаеш ли, когато наблюдаваш телефона, той никога не звъни. — Тя вдигна поглед към съпруга си, който набоде на вилицата си късче месо от порцията й и го поднесе към устата й. — Бъди добро момиче, хапни го!

— Мога да се храня и сама — въпреки това лапна хапката и бе принудена да признае, че свинското е дяволски вкусно. — Той вече е изтрил всички файлове.

— Можеш ли да му попречиш?

— Не.

— Тогава се наслади на вечерята си.

За гарнитура към апетитното месо имаше хрупкави златисти картофи. Реши да ги опита.

— Трябва да имат скрити пари някъде. Имаш ли желание да ги откриеш?

Рурк отпи от виното си и замислено наклони глава.

— Лейтенант, аз винаги се интересувам от намирането на пари.

— Независимо от това дали ще получа тази заповед, или не аз ще проследя пътя на парите. Финансирането на проекта, без значение за какво се отнася, хонорарите и печалбата, получени от него.

— Добре. Планирам да вечеряме тук.

Ив го погледна с недоумение.

— Ние вече вечеряме тук. — Тя набоде парче месо на вилицата си и го вдигна към него. — Виждаш ли това!

— Денят на благодарността, Ив. — Рурк трябваше да признае, че става все по-нервен, тъй като нямаше никаква представа какво да направи.

Знаеше как да се справя с хората, да организира партита и срещи, също и как да се справя с тежкия характер на съпругата си.

Можеше да управлява огромната си междупланетна империя и въпреки това да намира време да й помага при разплитането на случаите на убийство. Но как, по дяволите, ще се справи с куп роднини?

— О, да! Пуйката. — Ив разсеяно огледа стаята с огромната маса, великолепните картини, полираното до блясък сребро и топлия блясък на дървото. — Да, тук е правилното място! Та, как мислиш да изпълниш задачата? Обаче официално, без тарикатски номера!

— Ама ти винаги гледаш да ми развалиш удоволствието, нали?

— Мога да получа разрешение за пълна финансова проверка. Имам няколко работни версии за убийството на Айкоув. Изнудване, отмъщение на недоволен пациент, поръчково убийство по професионални причини или терористичен акт.

— Но нито една от тях не ти се струва вероятна.

— Не ги отхвърлям — отговори Ив, — но те са в края на списъка ми. Освен това имам шифровани дискове с кодиран достъп, което придава тежест на искането ми за разрешение. Мога да твърдя, че какъвто и да е този проект, той е довел до убийството. Като събера всичко това на едно място, мога да получа разрешение, без да оскърбявам нечии нежни чувства. Няма да споменавам, че Айкоув е правил нещо тайно, а само че нещо, свързано с работата му и получените от това доходи, са довели до неговото убийство.

— Умно!

— Аз съм умно момиче. Докато не се докопам до нови данни, няма да вдигам шум за вероятността за хибридизация на хора, за секс робини или обучение на лицензирани компаньонки. Намери ми парите и тогава ще се развихря.

— Добре, смятай, че съм ги открил!

Рурк се опита да се наслади на вечерята си, без да се тревожи за организацията около предстоящото посещение на роднините. Транспортът не е проблем. Вече се беше погрижил. Настаняването в къщата също не е проблем. Мястото бе достатъчно голямо, за да побере всички, и пак щеше да остане, дори ако пристигнеха със совалката в пълен състав. Но какво, по дяволите, щеше да прави с тях, след като пристигнат? Това съвсем не беше като да забавлява бизнес партньори или дори приятели.

Господи, той имаше роднини! Цял живот бе живял без да подозира за тяхното съществуване! Как да свикне сега с идеята, че ги има, или с това, че ги приема на гости в дома си?

И ето, те пристигат, ще живеят под неговия покрив, а той дори няма представа какво да очаква от тях.

— Мислиш ли, че трябва да организираме нещо отделно за децата?

— Какво? — изненада се Ив, докато ровеше из яденето в чинията си. — О, това ли?! По дяволите, не знам! Ти би трябвало да си наясно как се правят тези неща.

На лицето му се изписа недоволство.

— И откъде мога да знам как да направя нещо, което никога не съм правил преди? — гневно се взря в чашата си с вино. — Това ме изнервя, ако искаш да знаеш!

— Можеш да се свържеш с тях и да им кажеш, че е изникнало нещо. Откажи.

— Аз не съм проклет страхливец — измърмори Рурк и Ив веднага заподозря, че именно за такъв се мислеше. — И освен това ще бъде грубо.

— Мога да бъда груба. — Тази мисъл й хареса, дори забрави за работата. — Харесва ми да съм груба.

— Така е, защото си много добра в това.

— Точно. Можеш да им кажеш, че заради моята безумна заетост по нов случай на кърваво убийство, Денят на благодарността се отменя. Няма пуйка за вас! Прехвърли всичко върху мен: „Моята проклета жена ме докарва до лудост — изрече Ив с подчертан ирландски акцент, размахвайки чаша с вода. — Лейтенантът работи по цял ден и през половината от нощта, като не ми отделя дори пет минути от ценното си време. Как да се оправя с това?! Отвратително е!“.

Рурк помълча за миг, загледан в нея.

— Аз изобщо не говоря така, нито пък някой от познатите ми.

— Защото не си се чувал, когато си пиян. А се напиваш от чувство на неудовлетвореност към моето егоистично поведение. — Тя сви рамене и отпи малко вода. — Проблемът е решен!

— Ни най-малко. Но благодаря за необичайното щедро предложение. Добре. Нека да се върнем към убийството, което, както се оказва, е по-елементарен въпрос, с който и двамата можем да се справим.

— Точно така!

— Защо мислиш, че човек от ранга на Айкоув би се занимавал със „сивата“ медицина, ако теорията ти е вярна?

— Защото би могъл да си го позволи, това първо. И освен това е искал да изгради — как му казвате? — по-добър капан. Човешкото тяло е несъвършено, нали така? То се поврежда, нуждае се от редовни ремонти и поддръжка. Крехко е. Той е израснал, виждайки тази крехкост при работата на родителите си. По-късно — с нараняванията на майка му и последвалото й самоубийство. Смъртта на жена му и целия грозен кошмар на Градските войни. Представяш ли си колко е съблазнително да се опита да го направи перфектно — по-силно, по-издържливо, по-интелигентно? Той вече е постигнал значителен напредък в тази насока и се е прославил с това. Спечелил е много пари. Защо да не го издигне на ново ниво?

— Само с жени?

— Не знам — тя поклати глава. — Може би има предпочитания към жените. Заради майка му, съпругата му. Вероятно се е фокусирал върху тях, защото неговите жени са се оказали твърде крехки. Богат или не, той трябва да получава добри доходи от тази работа, за да може да продължи. Е, това е повече по твоята част. Все още е по-лесно да се продават жени, отколкото мъже. И все още има повече женски лицензирани компаньонки, отколкото мъжки. Сексуалните хищници са обикновено мъже. Вие, момчета, отъждествявате секса с властта, с мъжествеността, дори с живота. Дори с наказание, ако сте луди. За жените сексът е най-вече емоция. Или стока за продан, средство за договаряне.

— Или оръжие.

— Да, това също. Именно така работи системата. Виж… — Сега, когато парченцата на мозайката се подреждаха, Ив започна да яде, без дори сама да забележи. — Да вземем нашия доктор — голяма работа, велик мозък, известно име, големи пари. Голямо его. Е, това ти е познато.

Рурк се усмихна.

— Естествено.

— Постигнал е много, натрупал е куп добри дела, слава, важните особи го потупват приятелски по рамото. Има адски добър живот. Но винаги има още. На човека все му се иска много повече. И колкото повече прави, толкова повече му се иска. Ето например този, Франкенщайн, той сигурно е бил много умен.

Рурк обожаваше да я наблюдава как работи, как умът й подбира детайлите и ги свързва в едно.

— Какво, да създава нов живот от мъртви части на тяло?

— Добре де, отвратително е, но не е глупаво. Много медицински, научни, технологични постижения в действителност се дължат на проява на лудост и егоцентризъм.

— Или на случайни инциденти — добави Рурк.

Тя кимна към запалените на масата свещи.

— Обзалагам се, че първият човек, запалил огън, се е самопровъзгласил за Бог, а пещерните му събратя са му се кланяли.

— Или са му разбили главата с камък и са му откраднали горящия клон.

Ив не можа да се сдържи и се засмя.

— Да. Е, да, но ти ме разбра. Така, ти запалваш огън, а след това: „Хей, я вижте това! Нека да пробваме какво можем да направи с него. Ура, повече няма да ядем суров мастодонт! На мен средно препечен, моля! Мамка му! Подпалих Джо!“. — Сега Рурк се разсмя, а Ив му се усмихна ободрена. — „Опа, извинявай, Джо!“ — продължи тя. — Така… Сега ти се налага да разбереш как да лекуваш изгарянето. И как да се справиш с онзи, на когото му доставя удоволствие да подпали Джо, а може би и цялото населено място. И преди да се усетиш, вече има болници, полиция, контрол на климата и… — тя бодна на вилицата си парче месо — свинско печено.

— Една впечатляваща кратка история на цивилизацията.

— Мисля, че се отклоних малко от темата; някъде около мастодонта. Както и да е! Та, това, което искам да кажа, е да допуснем, че си направил нещо голямо, нещо, което може да повлияе върху хода на живота във Вселената. И заради което си се прославил. После какво следва?

— Нещо още по-голямо.

В този момент лежащият на масата линк иззвъня. Ив го грабна.

— Далас.

— Само се надявам да си права — топлият южняшки глас на Рио звучеше сухо и делово. — Защото заложих главата си в един капан заедно с твоята.

— Просто ми пусни заповедта.

— Не, аз лично ще я донеса. Ще се срещнем пред къщата на Айкоув-младши след двадесет минути. О, и, Далас, ако капанът щракне, да знаеш, че ще набутам вътре теб, за да спася себе си.

— Става! — Ив прекъсна връзката и погледна към съпруга си. — Е, да се залавяме за работа! — каза и позвъни на Пийбоди.

 

 

Ив пристигна преди Рио и партньорката си и докато чакаше, използва времето да изучи къщата на Айкоув. През прозорец на третия етаж струеше светлина. Дали беше домашния кабинет или пък спалнята? През друг — на втория етаж — едва мъждукаше. Вероятно лампата в коридора бе оставена за удобство.

На основното ниво беше тъмно, с изключение на блещукането на системата за сигурност и червеното примигване на заключващото устройство на входната врата.

Това означаваше, че докторът си е в къщи, което щеше да улесни влизането, но и да затрудни самата процедура по обиска. Реши да остави дипломацията на заместник-прокурора.

Минаваше вече девет часа, беше се стъмнило съвсем и духаше остър, студен вятър.

Ив забеляза, че вратата на съседната къща е украсена с някаква фолклорно-артистична декорация, изобразяваща угоена пуйка. Това я подсети за Деня на благодарността, когато домът й щеше да бъде наводнен от многобройни непознати ирландци.

„Семейството на Рурк“ — напомни си тя. Трябваше да реши как да се държи с тях или може би да измисли как да ги избягва. Харесваше Шиниъд, лелята на съпруга си, единствената от роднините му, с която се бе запознала лично. Но това не означаваше, че знае как да общува с нея или с останалата част от фамилията, когато започнат да обикалят из къщата.

Отношенията в семейството излизаха далеч извън сферата на познанията й.

Рурк не каза за колко време ще им гостуват, а нея — сега можеше да го признае пред себе си — я беше страх да попита. Може би щеше да е само за ден. Или за една нощ, нещо такова. Ами ако останеха по-дълго? Седмица?

Може би щеше да й излезе късмета да й възложат разследването на масово убийство, което да я държи по-далеч от дома през по-голямата част от престоя им.

„Това е направо нелепо“, помисли си с въздишка.

Съпругът й също беше нервен заради посещението, припомни си тя. А той, през повечето време, имаше лед вместо кръв. Това показваше, че е важно за него. Жизненоважно. Следователно трябваше да го подкрепи. Нали беше негова съпруга?!

Господи! Всъщност, ако действително й възложат някое жестоко масово убийство, вината няма да бъде нейна, нали? Тя не беше в състояние да контролира тези неща!

Забеляза приближаващата се от запад Пийбоди, придружена от кльощава върлина в неоновозелен еластичен клин и дълъг до глезените лилав шлифер.

— Мантото е трепач! — каза Макнаб. — Има ли го и в ярки цветове?

— Откъде да знам! Да съм ти казала да си домъкнеш и играчката?

— Реших, че може да ни потрябва електронен специалист — отвърна партньорката й.

Макнаб се усмихна и зелените очи заблестяха дяволито на красивото му лице.

— Не че имам нещо против, когато си играе с мен. Хей, Мейвис ти праща поздрави. Срещнахме я на излизане от къщи. Продължава да расте — добави той, като с ръце показа колко е напреднала бременността на певицата. — Какъв размер е мантото?

— Лейтенантски! Ще помагаш по време на обиска — нареди Ив. — Никаква работа по електрониката, докато не ти заповядам. Тъй като си тук, ще отговаряш за товаренето и транспорта до Централата на всички устройства, данни и комуникации, ако сметнем за уместно да ги приберем.

— Разбрах.

— О, я вижте каква пуйка! — с умиление възкликна Пийбоди, като посочи декорацията на съседната врата. — Ние също правехме подобни неща, когато бях дете. Но не сме яли пуйка за Деня на благодарността, тъй като я считаха за символ на потисничеството и комерсиализацията на обществото.

„Къде, по дяволите, е Рио“ — чудеше се Ив, мушнала ръце в джобовете си.

— Ще имаме гости за Деня на благодарността. И двамата сте поканени, ако проявявате интерес.

— Наистина ли? — Изненада и вълнение обхванаха Пийбоди. — О, това е толкова мило! С удоволствие бихме дошли, но отиваме при нашите за няколко дни. Е, ако не се случи нещо извънредно, де. За първи път ще присъстваме на семейно събиране като двойка.

Макнаб се усмихна, показвайки зъбите си, но Ив забеляза, че е изнервен. Какво толкова имаше в семейството, щом дори смелите и преданите се бояха от него?

— Ние вече спестяваме за пътуване до Шотландия, за да прекараме няколко дни с фамилията на Макнаб, веднага след Коледа. — Сега на лицето на партньорката й имаше същата болезнена усмивка. — Ако успеем да си позволим цената на билетите, за една година ще се отчетем и на двете места.

— Е, не е кой знае какво! — но Ив бе разочарована. Това щеше да намали броя на близките й хора на домашното събиране.

Избута проблема настрана, когато видя малка, удобна за градските условия, кола да спира до бордюра. От нея излезе Рио в своя строг делови костюм и съответстващи обувки на токчета. Подаде заповедта на Ив.

— И гледай да намерим нещо! Детектив Пийбоди, нали? — Погледът на Рио закачливо се стрелна към Макнаб — И?

— Детектив Макнаб — тесните му рамене се изправиха. — От електронния отдел.

— Шер Рио — подаде му ръка, преди да се понесе към входа.

Пийбоди го сръга в ребрата, зад гърба на заместник-прокурора.

Когато Ив позвъни, охранителната система примига и отговори:

Съжаляваме. Съпрузите Айкоув нито очакват, нито приемат гости по това време. Ако искате да оставите съобщение, някой от семейството или от обслужващия персонал ще се свърже с вас, ако сметнат за необходимо.

Ив вдигна значката и заповедта към „окото“ на камерата.

— Далас, лейтенант Ив. Нюйоркска полиция, придружавана от детективи Пийбоди и Макнаб, и Рио, заместник-окръжен прокурор. Имаме заповед за обиск на жилището. Информирайте доктор Айкоув или член от обслужващия персонал. Ако ни бъде отказан доброволен достъп до помещенията, ще предприемем съответните мерки.

Един момент, моля, докато значката ви и документа бъдат сканирани и проверени.

— Давай! Времето тече.

Бледа зелена светлина обля значката и печата на заповедта. Измина цяла минута, докато механизмът на електронното устройство тихо забръмча.

Автентичността на вашите документи е потвърдена. Един момент, моля. Главният домакински дроид ще бъде активиран. Доктор Айкоув все още не е изразил отношение към вашето посещение.

„Интересно“ — помисли си Ив.

— Пийбоди, включи записващото устройство — нареди тя и включи своето собствено.

Три от петте определени минути изтекоха, преди сигналната светлина на охранителната система да светне в зелено. Вратата отвори същият спретнат дроид, който Ив бе видяла при първото си посещение.

— Лейтенант Далас, извинявам се, че трябваше да чакате. Бях оставена в режим „готовност“. — Тя учтиво отстъпи назад. — Доктор Айкоув е горе в кабинета си. Страхувам се, че преди да бъда деактивирана ми беше разпоредено да не го безпокоя до сутринта.

— Всичко е наред. Аз не се боя!

— Но… — Когато Ив се запъти към стълбището, икономката сключи ръце. — Доктор Айкоув е забранил строго да бъде обезпокояван, когато е в кабинета си. Ако е необходимо задължително да разговаряте с него, позволете ми първо да го предупредя по системата за вътрешна комуникация — тя посочи към един домашен скенер и блок за връзка, подобни на онези, които Ив имаше в дома си.

— Рио, огледай тук! Макнаб, провери системата за сигурност! Пийбоди, с мен! — Ив продължи нагоре по стълбите.

— Рио му хвърли око — промърмори Пийбоди, когато стигнаха на втория етаж.

— Какво?

— На Макнаб. Изпи го с жаден поглед. И по-добре да си остане с това, иначе ще сритам малкия й южняшки задник.

— Може ли поне за малко да се престориш, че действително си на работа? — предложи Ив. — Поне заради шибания запис.

— Просто споделих. — На площадката на третия етаж Пийбоди се огледа. — Просторно. Приятен интериор, красиви картини. Тишина.

— Спомена, че е изпратил жена си и децата в лятната им къща. Обзалагам се, че кабинетът му е звукоизолиран. Изключил е домакинския дроид за през нощта. Поставил е охранителната система на забранителен режим. Да, той наистина не иска да го безпокоят.

Третият етаж бе разпределен на три помещения. Ив обърна внимание на зоната за детски игри: скъпи игрални автомати, развлекателен център, дивани, кът за хранене. Съседното помещение беше един вид дамска всекидневна в съчетание с офис. Според Ив тук изцяло господстваше женският вкус — пастелни цветове, арки и извивки.

Отсрещната врата бе затворена. Ив беше сигурна, че е звукоизолирана, затова не почука, а веднага натисна копчето на интеркома.

— Доктор Айкоув, тук е лейтенант Далас. Придружават ме двама детективи и заместник-прокурор. Влязохме в жилището със заповед за обиск. Вие сте законно задължен да отворите вратата и да ни сътрудничите — изчака за миг, но отговор не последва. — В случай, че откажете да ни съдействате, имаме право да разбием ключалката и да влезем. Можете да се свържете с вашия адвокат или представител за проверка на пълномощията ни. Можете да поискате от вашия адвокат или представител, да присъстват на обиска.

— Мълчание — изкоментира Пийбоди след малко.

— За протокола: доктор Айкоув бе информиран и отказа да отговори устно. Влизаме без негово разрешение. — Далас извади своята универсална кодова карта и я плъзна през процепа на стандартната ключалка. — Доктор Айкоув, полиция! Влизаме!

Отвори вратата.

Първото нещо, което чу, бе тиха музика — безсмислена какофония от звуци, която често пускаха в асансьорите и по линковете в режим на изчакване. Бюрото бе разположено пред троен прозорец. Столът до него бе празен. Вратата вляво бе полуотворена и, както се убеди Ив, водеше към банята. В непосредствена близост до вратата бе разположен екран на настроението, на който вървяха абстрактни безсмислици в размити меки цветове, съответстващи на музиката.

Имаше картини и книги, семейни фотографии и — както тя предположи — дипломи и награди.

Прозорците бяха с включени защитни екрани, светлината бе приглушена, в стаята беше приятно топло.

В предния десен ъгъл бе обособен удобен кът за разговори. На масичката за кафе, върху поднос, бяха наредени лъскав черен термочайник, плато с плодове и сирена, голяма бяла чаша и чиния с бледозелена платнена салфетка.

На дълъг диван, тапициран със същата луксозна кожа като мантото й, само че в бургундскочервено, лежеше Уилфред Б. Айкоув-младши. Краката му бяха боси, а чифт черни чехли, акуратно подредени, стояха в края на дивана. Носеше тъмносиви домашни панталони и лек пуловер в по-светъл тон.

На дрехата имаше петно, изтекла от сърцето кръв, а дръжката на скалпел блестеше на светлината като сребро.

— Работен комплект! — рязко заповяда Ив, обръщайки се към партньорката си. — Съобщи в управлението. Кажи на Макнаб да се запечата и веднага да изземе дисковете от охранителната система. Запечатай жилището!

— Веднага!

— Мамка му! — тихо промърмори Ив, когато остана сама. — Мамка му! Жертвата визуално идентифицирана от разследващия като доктор Айкоув-младши, Уилфред Б., намерен мъртъв. Смъртта е установена визуално. Докато разследващите не се запечатат с изолиращ спрей, тялото няма да бъде подложено на оглед, в стаята няма да бъде допуснат никой, за да се избегне замърсяване на местопрестъплението. Входящата рана на гърдите е причинена от хладно оръжие, както се вижда — медицински скалпел, подобен или от същия тип като при убийството на Айкоув-старши. От сърцето е изтекла кръв. Както се вижда от записа, жертвата се намира в легнало положение, на дивана в собствения си кабинет. Вратата на помещението бе заключена, осветлението намалено до минимално, защитните екрани на прозорците задействани.

Ив вдигна ръка, когато чу потропване на високи токчета.

— Заместник-окръжният прокурор Рио приближава мястото на престъплението. Нито крачка повече, Рио! Първо трябва да се запечатаме.

— Какво се е случило? Пийбоди каза, че Айкоув е мъртъв. Но аз не… — Тя млъкна и погледна през рамото на Ив. Огледа стаята — от банята, през другия край на помещението, до дивана.

После подбели очи и издаде странен звук, като от спукан балон, изпускащ въздух. Ив бързо я подхвана, за да не падне, след това положи изпадналия в безсъзнание заместник-прокурор на пода в коридора и продължи устния си доклад за инцидента.

— Достъпът до жилището е обезпечен със заповед за обиск. Един домашен дроид бе активиран чрез автоматизираната система за сигурност. На местопрестъплението няма признаци за влизане с взлом, нито следи от борба.

Ив протегна ръка за комплекта си към върналата се Пийбоди. Партньорката й прекрачи проснатата на пода жена.

— Какво й стана?

— Припадна. Виж, направи каквото можеш.

— Изглежда южняшките дамички са много деликатни.

Ив запечата ръцете и обувките си с изолиращ спрей и влезе в стаята, понесла работния си комплект. За протокола провери жизнените показатели. Нямаше такива.

— Смъртта потвърдена. — Сканира пръстовите отпечатъци. — Идентификация потвърдена. Пийбоди, претърси жилището, но първо подсигури дроида!

— Вече го обезопасих. Ще огледам къщата, щом събудя „спящата красавица“. Той изглежда по същия начин като баща си, нали?

— Определено е така. — Измери телесната му температура. — Мъртъв е от по-малко от два часа. По дяволите! — Изправи се, огледа положението на тялото и ъгъла на проникване на оръжието. — Отново от непосредствена близост. Дори е легнал. Той деактивира дроида, като оставя охранителната система в режим „не ме безпокойте“. Лежи си тук и не се притеснява, че някой може да се наведе над него. Транквиланти може би. Ще направим токсикологичен анализ. Но аз не мисля така. Не мисля. Той я познава. Не се страхува от нея. Не се страхува за живота си, когато тя влиза в стаята.

Отстъпи назад до вратата и мислено се опита да си представи цялата картина. Рио вече седеше, обхванала с ръце главата си. Пийбоди стоеше над нея и се усмихваше самодоволно.

— Претърсването, детектив!

— Да, шефе. Просто искам да се убедя, че цивилното лице е наред.

— Добре съм. Добре съм. Само малко съм потресена — махна с ръка Рио по посока на Пийбоди. — Вършете си работата. Никога преди не съм виждала труп — каза на Ив. — На снимки или на видео — да. Но никога не съм се натъквала на истински мъртвец. Просто ме изненада.

— Слез долу и изчакай експертите!

— Ей сега, след минута! Чух те да казваш, че е умрял само преди два часа. — Погледът й бе все още стъклен, но се взря в очите на Ив. — Не можах да получа заповедта по-рано. Наложи ми се да правя дяволски премятания, за да я получа изобщо. Не успях да задвижа нещата по-бързо.

— Не те обвинявам.

Рио облегна глава назад на стената.

— Може би не. Но не е и необходимо, аз сама се обвинявам. Е, поне намерихме нещо. Очакваше ли това?

— Не. И сега не мога да си го простя. Слез долу, Рио. Имам работа тук.

Заместник-прокурорът се изправи на крака.

— Мога да се свържа с най-близките роднини.

— Направи го! Но не й казвай, че е мъртъв. Просто й кажи, че трябва да се върне обратно в града. Сега. Направи още едно премятане и осигури полицейския хеликоптер, искам я тук до час. И я дръж далеч от медиите, Рио! И без това достатъчно скоро ще настъпи ужасна бъркотия.

Ив отвори термочайника и подуши. Кафе. Маркира чашата и платото с плодове и сирена за лабораторията.

Изоставяйки тялото, отиде до бюрото и започна да проверява входящите и изходящи повиквания, електронната поща, наскоро въведените или изтрити файлове. Опакова всички дискове и маркира компютъра за транспортиране до електронния отдел.

— Къщата е празна — докладва Пийбоди. — Три домашни дроида бяха деактивирани. Всички врати и прозорци са напълно обезопасени. Няма следи от взлом. Макнаб ми каза, че в текущия диск на охранителната система — бил е задействан в девет часа сутринта — липсват два часа.

Ив се извърна и се намръщи.

— Два часа?

— Точно така. Липсват данни от системата за излизане или влизане в помещенията през това време. Записът е спрял в 18:30 и се е възобновил в 20:42. На диска ясно се вижда как ние приближаваме, минаваме проверката и влизаме в жилището в 21:16.

„Минути — помисли си Ив, — разминали сме се за няколко минути.“

Тя посочи видеолинка на бюрото.

— Той го е превключил в текстови режим. Настроил го е в 17:00. В паметта няма никакви записи. Да проверим другите линкове.

Тръгнаха да слизат в същия момент, в който „метачите“ се заизкачваха нагоре.

— Отидоха да вземат съпругата на Айкоув. Ще бъде тук след около двадесет минути — съобщи Рио. — Съдебният медик е на път. Поръчах ти Морис.

— Това е добре. Трябва да поговоря с моя електронен експерт. Може да останеш тук или да си отидеш.

— Да си отида? — Рио се изсмя. — Как ли пък не! Никога не съм била на мокър случай от самото начало. Ще се опитат да издърпат стола, на който седя, когато приключиш случая. Ще са ми нужни амуниции, за да се задържа на него. Оставам!

— Както искаш. Къде тук е стаята с техниката? — попита Ив Пийбоди.

— До кухнята, в задната част на къщата.

— Започни проверка на линковете. Събери всички дискове за преглеждане. Маркирай всички компютри за изземане — на жена му, на децата, на прислугата — погледна назад към Рио. — Лично със съпругата ли говори?

— Да. Проследих номера, който ми даде домашният дроид. Хемптънс.

— Добре. — Ив кимна и тръгна да търси Макнаб.

 

 

Макар че изглеждаше като жертва на модните тенденции, Макнаб беше ас в електрониката. Той седеше пред една конзола, приличащ на тънка неонова тръба в странното си облекло, стремително превключваше екраните и мърмореше команди на ръчния си компютър.

— Какво правиш? Какво става?

Той удостои Ив с бегъл поглед и отметна дългата си златиста коса.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Само резултата. На английски.

— Проверявам системата за нарушения, проблеми, прескачания. Оборудването е от супер класа. Многофункционално, с пълно сканиране и детектори за движение, глас и образ. Достъпът е чрез код и анализ на гласа. В момента разполагам само с ръчния си компютър, който наистина е супер, и не откривам никакви слаби места в охранителната система. Защитата е непробиваема!

— Тогава как са проникнали в къщата?

— Добър въпрос. — Той се завъртя с гръб към конзолата и потърка бузата си. — Разбира се, в отдела ще се заровим по-надълбоко, но изглежда са влезли при зелена светлина.

— Искаш да кажеш, че някой ги е пуснал или сами са минали през системата за сигурност?

— Прегледах устройството на вратата, няма следи от намеса. В повечето случаи остават следи, макар и не винаги. Ние ще се поразровим и тук, разбира се, но ако искаш моето мнение — да. Лошият е влязъл с валсова стъпка. Или системата го е разпознала, или е имал помощник отвътре. Може би жертвата го е пуснала сама?

— И след това се е качил горе, заключил е вратата на кабинета си и се е изтегнал на дивана, за да бъде по-удобно на лошия да забие скалпела в сърцето му?

Макнаб изду бузи и издиша шумно. Потупа джобовете си, намери сребърния пръстен, събра и промуши косата си през него, за да я върже на опашка.

— Добре, може би не. Във всеки случай, лошият, който и да е той, е спрял диска през времето, когато е бил пред камерите. Просто го е извадил. Няма следи от търсене или ровичкане в стаята. Самият аз трябваше да използвам универсалната си кодова карта, за да отворя вратата. Заключил е след себе си. Старателно.

Ив огледа помещението на охранителната система. Беше приблизително с размерите на кабинета й в Централата, но изгледаше адски елегантно и модерно. Серия от екрани показваха картина от различни стаи и входовете към къщата. Макнаб ги бе оставил включени и тя можеше да наблюдава как „метачите“, облечени в защитните си костюми, работят на местопрестъплението, как Рио говори по своя линк на основното ниво, а Пийбоди проверява и маркира комуникационния център в кухнята.

Ив остана още минута, загледана в мониторите.

— Добре — каза тя, когато видя Морис да влиза през входната врата. Той размени няколко думи с Рио, след което заместник-прокурорът го упъти нагоре по стълбите. — Добре — рече отново и остави Макнаб с електронните му играчки.

Домашният дроид стоеше в кухнята на режим „изчакване“. Ив го активира.

— Доктор Айкоув имаше ли някакви посетители днес, след като съпругата му замина?

— Не, лейтенант.

— Да е напускал отново жилището, след като се върна от работа днес?

— Не, лейтенант.

„Едно нещо трябва да се признае на дроидите — помисли си Ив, — прецизни са до съвършенство.“

— Кой включи системата за сигурност тази вечер? Кой я приведе в режим „не ме безпокойте“?

— Доктор Айкоув лично включи режима в 17:30, преди да ме дезактивира за през нощта.

— А другите дроиди?

— Дезактивира ги преди мен. Аз бях последна. Включи ме в режим „покой“ в 17:35 с нареждане „не ме безпокойте“.

— Какво вечеря той?

— Не бях помолена да му сервирам вечеря. В 13:15 му поднесох пилешка супа с ориз. Доктор Айкоув консумира съвсем малко от порцията с чаша чай от женшен и три пшеничени бисквити.

— Сам ли беше на масата?

— Да, лейтенант.

— По кое време замина жена му?

— Госпожа Айкоув и децата напуснаха къщата в 12:30. Госпожа Айкоув ме инструктира да сервирам на доктор Айкоув супа и чай. Тя изрази загриженост, че той не се храни правилно и може да се разболее.

— Знаете ли дали са разговаряли за нещо?

— Разговорите между членовете на семейството и гостите са лични.

— Това е разследване на убийство. Функциите ви „личен живот“ се отменят. Е, разговаряха ли за нещо?

Дроидът изглеждаше толкова смутен, колкото само един дроид можеше да бъде.

— Госпожа Айкоув изрази желание доктор Айкоув да ги придружи или да й позволи да изпрати децата с бавачка-дроид, за да може тя да остане с него. Доктор Айкоув настоя тя да отиде с децата и обеща да се присъедини към тях след един или два дни. Каза й, че има нужда да остане сам.

— И нищо друго?

— Те се прегърнаха. После той прегърна децата. Пожела им приятно пътуване. Аз приготвих и поднесох храната, която госпожа Айкоув ми бе поръчала за него. Малко след това той отиде в клиниката, информира ме, че ще се върне в седемнадесет часа, което и направи.

— Сам?

— Да, той се прибра сам. След това започна дезактивирането на домашната прислуга и включи охранителната система на пълна изолация.

— Вие ли сервирахте плодовете и сиренето тази вечер?

— Не, лейтенант.

— Добре. Това е всичко засега.

На горния етаж Морис вече привършваше с огледа на мястото. Под защитната прозрачна престилка носеше блестяща тъмнолилава риза и тесни черни панталони. Косата му бе вързана на три перфектно подравнени, подредени една над друга опашки.

— Заради мен ли си се издокарал така?

— Късна среща със сериозна възможност за горещ край. — Той се изправи. — Но заради теб, най-напред ще започна с него. Тук имаме, както се казва, какъвто бащата, такъв и сина. Същият метод, същия вид оръжие, същата причина за смъртта.

— Само че в легнало положение.

— Да. — Морис се наведе над тялото. — Убиецът е стоял ето тук, наведен под такъв ъгъл и приблизително на това разстояние. Отблизо и интимно.

— Трябва да се направи токсикологичен анализ.

— Да. — Той се изправи отново и погледна към подноса. — Нищо от това не изглежда докосвано. Жалко за хубавите плодове.

— Домашният дроид каза, че е хапнал малко пилешка супа с ориз, няколко бисквити и чай около един след обяд. Минути след седемнадесет часа е дезактивирал дроидите за през нощта. Така че нито един от тях не е могъл да донесе тук подноса с тези неща.

— Е, тогава си го е донесъл сам. Или го е направил убиецът.

— Може би плодовете са натъпкани с транквиланти, а може би не. Така или иначе, човекът просто си е легнал и е позволил да му забият скалпела.

— Познавал е убиеца.

— Познавал го е и му е имал доверие. Достатъчно, за да полегне и да се отпусне. Може би сам е пуснал убиеца и той го е довлякъл тук горе. Но не го виждам така. — Тя поклати глава. — Защо да си създава всички тези проблеми — да мъкне жертвата догоре, да подрежда подноса и да го занесе в кабинета? Защо просто не го е намушкал на долния етаж и да си спести неприятностите? Може би е искал първо да поговорят, но, по дяволите, и това е можел да направи на основното ниво. Вратата е заключена. Отвътре.

— Ааа, мистерията на заключената врата! И ти си нашият Поаро, но без мустаци и акцент!

Ив знаеше кой е Поаро. Бе изчела всичко от Агата Кристи след незабравимия спектакъл „Свидетел на обвинението“, който бе завършил с истинско убийство.

— Нищо загадъчно няма тук — възрази тя. — Убиецът знае кодовете. Просто си свършва работата, задава кодовете отвътре, затваря вратата и се отдалечава. Взима дисковете със записите за изтеклото време. Дори пуска отново охранителната система.

— Познавал е мястото като петте си пръста.

— Жена. Обзалагам се, че е жена. И съм убедена, че е така. Когато го откараш в моргата, искам пълен оглед на тялото — други рани, контузии, натъртвания, следи от игли, всичко. Макар да съм сигурна, че няма да намериш нищо. И транквиланти също. Какъвто бащата, такъв и синът — повтори тя. — Да, точно така.