Нора Робъртс
Произход в смъртта (10)

9.

Ив си взе кратка почивка, за да се обади на Рурк.

— Дойдох в дома на Айкоув и го намерих мъртъв. Ще закъснея.

— Докладът ви беше много изчерпателен, лейтенант. Как е умрял?

— По същия начин като баща си. — Излезе навън, докато говори, за да държи под око пристигането на новоизлюпената вдовица. — По-рано днес съпругата му и децата заминали за дълъг уикенд в лятната им къща. Той беше сам, всички врати — заключени, а домашната прислуга деактивирана. После се излегнал на дивана в собствения си кабинет със скалпел в сърцето. Стаята беше заключена, на масата имаше поднос с вкусна, здравословна храна.

— Интересно — отговори Рурк.

— Да. По-интересното е, че досега специалистите от електронния отдел не откриха никакви пропуски или вмешателство в охранителната система. Записът от времето на убийството липсва. Когато пристигнахме, системата за сигурност беше активирана и включена в режим „не ме безпокойте“. Домашният дроид каза, че лично докторът я е включил, след като се прибрал. Убиецът е влязъл около деветдесет минути по-късно. И всичко е минало като по масло.

— Мислиш, че отново е действал професионалист?

— Всички признаци са налице, никакви емоции. Както и да е. Ще се видим по-късно.

— Има ли нещо, което мога да направя оттук?

— Намери ми парите — каза тя и затвори, докато гледаше как един седан паркира зад полицейските коли.

Ив тръгна към спрелия автомобил, за да посрещне Аврил Айкоув.

Аврил бе облечена с гълъбовосиви панталон и пуловер, на раменете си бе наметнала тъмночервено палто. Ботушите, в същия цвят като връхната дреха, бяха с високи токчета.

Тя изскочи от колата, преди шофьорът да успее да слезе и да й отвори вратата.

— Какво се е случило? Какво става? Уил!

Ив блокира пътя й, сложи ръка на рамото на жената и усети треперенето й.

— Госпожо Айкоув, трябва да дойдете с мен.

— За какво е всичко това? Какво се е случило? — гласът й се пречупи, тя не откъсваше очи от входната врата на дома си. — Нещастен случай ли е имало?

— Хайде да влезем вътре и да седнем.

— Позвъниха ми… Обадиха ми се и казаха, че трябва веднага да се върна у дома. Никой не пожела да ми каже защо. Опитах да се обадя на Уил, но не отговаря. Той тук ли е?

Зад полицейските заграждения вече се бяха събрали много зяпачи. Ив просто ги разбута и поведе Аврил към къщата.

— Напуснали сте дома си днес в ранния следобед?

— Да, да, с децата. Съпругът ми искаше да ги отведа далеч от… всичко. Желаеше да остане сам. Аз не исках да го оставям. Къде е той? Ранен ли е?

Ив я въведе в жилището и я настани във всекидневната.

— Седнете, госпожо Айкоув.

— Трябва да говоря с Уил!

Ив я погледна твърдо в очите.

— Съжалявам, госпожо Айкоув. Съпругът ви е мъртъв. Бил е убит.

Устните на Аврил се раздвижиха, но от устата й не излезе нито звук. Тя се отпусна се в едно кресло. Ръцете й трепереха толкова силно, че се наложи да ги стисне в скута си.

— Уил! — В очите й блеснаха сълзи, превръщайки ги в течен аметист. — Нещастен случай ли е било?

— Бил е убит.

— Как е възможно това? Как е възможно? — Сълзите бавно потекоха по бузите й. — Ние бяхме само… щеше да се присъедини към нас утре. Той искаше малко спокойствие.

Ив седна.

— Госпожо Айкоув, бих искала да запиша нашия разговор за доклада ми. Имате ли нещо против?

— Не. Не.

Ив включи диктофона и издиктува лични данни, дата и час.

— Госпожо Айкоув, трябва да проверя местонахождението ви от 17:30 този следобед до 21:00 тази вечер.

— Какво?

— За протокола, госпожо Айкоув. Можете ли да ми кажете къде бяхте в този отрязък от време?

— Взех децата. Отведох ги в лятната ни къща. В Хемптънс — несъзнателно посегна и свали палтото от раменете си. На фона на блестящите цветове в тази стая то заприлича на локва кръв. — Тръгнахме… тръгнахме малко след обяд.

— С какво пътувахте?

— С хеликоптер. С нашия личен хеликоптер. Изведох ги на разходка на плажа. Надявахме се да си направим пикник, но беше студено, затова поплувахме в закрития басейн. Лиси, нашето малко момиченце, много обича водата. После отидохме в града, ядохме сладолед. Там срещнахме наши съседи. Те дойдоха с нас. Дон и Хестър. Дойдоха да пийнем по нещо у дома.

— В колко часа беше това?

Докато говореше, погледът на Аврил остана празен. Сега тя премигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Моля?

— По кое време се срещнахте със съседите?

— В шест, мисля. Някъде около шест или малко преди това, и те останаха… останаха за вечеря. Желаех да бъда в компания. Уил искаше да бъде сам, както той подчерта, но аз обичам общуването. Вечеряхме в седем, децата си легнаха в девет. Играхме карти. Бридж за трима. Дон, Хестър и аз. После позвъни някаква жена, не мога да си спомня името й. Тя се обади и каза, че трябва да се върна у дома. Хестър остана вместо мен с децата. Моите деца!

— Заради какво беше разстроен съпругът ви?

— Баща му. Баща му беше убит. О, Боже! — скръсти ръце върху корема си. — О, Боже!

— Съпругът ви боеше ли се от нещо? Беше ли в опасност? Известно ли ви е някой да го е заплашвал?

— Не. Не. Той скърбеше. За баща си. Разбира се, беше разстроен. — Аврил обхвана лактите си, потри ги, сякаш й беше студено. — И той смяташе… Съжалявам, но той мислеше, че не си вършите много добре работата. Беше ядосан, защото му се струваше, че вие по някакъв начин се опитвате да компрометирате репутацията на баща му.

— И как съм го направила?

— Не мога да кажа. Не знам. Беше разстроен и искаше да остане сам.

— Какво знаете за неговата работа?

— За работата му ли? Той е хирург. Един много опитен и известен хирург. Клиниката е сред най-добрите в света.

— Той обсъждаше ли с вас работата си? По-специално своя частен проект и личните си изследвания?

— Човек, ангажиран с толкова трудна и отговорна дейност, не обича да носи вечер у дома своята работа. Той се нуждае от убежище, където да си почине.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Не разбирам.

— Какво знаете за проектите, които съпругът ви и вашият свекър са разработвали, така да се каже, незаконно.

Аврил вече не плачеше, но очите й все още бяха пълни със сълзи. Те замъгляваха погледа й и се усещаха в гласа й.

— Не знам за какво говорите.

— Интересувам се от дългосрочен частен проект, който вашият мъж и свекър ви са развивали активно. Този проект изисква много място и сложно оборудване — в клиниката или извън нея. Става въпрос за лекуване на млади жени.

Две сълзи отново се стекоха по бузите й и за миг — само за миг — лавандуловосините й очи се проясниха. В тях проблесна нещо остро и хладно. След това изчезна, заменено от нов поток сълзи.

— Съжалявам, не знам нищо по въпроса. Не бях посветена в делата на Уил. Искате да кажете, че работата му по някакъв начин е отговорна за смъртта му?

Ив смени темата.

— Кой има кода за достъп на охранителната система на дома ви?

— А… Уил и аз, разбира се. Баща му… баща му също. Домашната прислуга.

— Някой друг?

— Не. Уил се отнасяше много сериозно към безопасността на жилището ни. Сменяхме кодовете на всеки няколко седмици. Това ми създаваше проблеми — призна тя със слаб намек за усмивка. — Не съм много добра с числата.

— Какво ще кажете за вашия брак, госпожо Айкоув?

— Какво за брака ни?

— Някакви проблеми? Търкания? Съпругът ви беше ли ви верен?

— Разбира се, че ми беше верен! — Аврил извърна глава. — Какъв ужасен въпрос!

— Този, който го е убил, е бил пуснат в къщата или е знаел кода. Един мъж, подложен на стрес, може да изпрати жена си и децата си извън града за един или два дни, за да прекара времето с любовницата си.

— Аз бях единствената му любовница — гласът на Аврил спадна до шепот. — Той искаше единствено мен. Беше ми предан. Той беше любящ съпруг и баща, всеотдаен лекар. Никога не би наранил мен или децата. Никога не би опетнил брака ни с изневяра.

— Съжалявам. Знам, че ви е трудно.

— Всичко ми изглежда нереално. Струва ми се невъзможно. Какво трябва да направя сега? Не знам какво да сторя.

— Трябва да вземем тялото на мъжа ви за експертиза.

При тези думи Аврил потрепери.

— Аутопсия?

— Да.

— Разбирам, че е наложително. Но не ми харесва мисълта за това, което ще се случи. Една от причините рядко да обсъждам работата на Уил е точно тази, че не ми харесва идеята за… разфасоването и лазерната обработка.

— Отвратително? И това го казва лекарска съпруга и жена, която обича криминалните романи?

Аврил се поколеба, но накрая се усмихна, макар и едва забележимо.

— Предполагам, че ми харесват като краен резултат, но ако може да е без кръв. Трябва ли да подпиша нещо?

— Не. Не сега. Има ли някой, на когото искате да се обадим? Някой, с когото искате да се свържете?

— Не. Нямам си никого. Трябва да се върна при децата — тя отпусна ръце и притисна пръсти към треперещите си устни. — Моите бебчета… Трябва да кажа на моите бебета. Длъжна съм да се погрижа за тях. Как ще им обясня?

— Искате ли консултант-психолог?

Аврил отново се поколеба, след това поклати глава.

— Не. Не още. Мисля, че сега те се нуждаят от мен. Само аз съм им необходима. Аз и време. Трябва да отида при децата си.

— Ще уредя да ви върнат обратно. — Ив се изправи на крака. — Но ви съветвам да останете на разположение, госпожо Айкоув.

— Разбира се. Разбира се, че ще го направя. Тази вечер ще останем в Хемптънс. Далеч от града. Далеч от това. Медиите няма да ни оставят на мира, но там е по-спокойно. Не искам децата да бъдат излагани на показ. Уил би желал децата да бъдат защитени.

— Необходимо ли ви е да вземете нещо оттук?

— Не. Имаме си всичко, което ни трябва.

Ив я проследи с поглед, докато Аврил седна в седана и отпътува, този път с полицейски ескорт. След това, убедила се, че на местопрестъплението е извършено всичко необходимо, направи знак на Пийбоди.

— Домашният ми кабинет е по-близо. Отивам там да напиша доклада си и ще ти осигуря транспорт до вас.

— Искаш да дойда с теб ли?

— Да. — Тя тръгна към автомобила, подавайки на партньорката си диска с разпита на Аврил Айкоув. — Прослушай го. След това ми кажи впечатленията си.

— Разбира се.

Пийбоди се настани в колата и включи възпроизвеждащото устройство, а Ив подкара към къщи.

Докато слушаше гласа на Аврил и собствените си въпроси, тя стигна до портите на дома си.

— Нестабилна — заяви Пийбоди. — Плаче, но се държи.

— Какво липсва?

— Изобщо не попита как е умрял.

— Не попита как, не попита къде, защо и кой. И не пожела да го види.

— Което е странно, съгласна съм. Но може би това се дължи на шока?

— Какъв въпрос задава най-напред член от семейството, когато му е съобщено за смъртта на близък човек?

— Първия? Най-вероятно: „Сигурни ли сте?“.

— Тя въобще не попита, не настоя за доказателства. Започна направо с: „Нещастен случай ли е било?“. Банален въпрос, но приемлив. Потресена е, опитва се да си възвърне равновесието. Добре, допускам го. Тя трепереше, когато я въведох в къщата, това също е плюс за нея. Но така и не попита как е умрял.

— Защото е знаела? Това е малко пресилено, Далас!

— Възможно е. Но тя не попита как сме влезли в къщата. Как сме го намерили? Въобще не каза: „О, Боже, да не е имало взлом? Ограбили ли са ни?“. Не попита дали случайно не е излязъл на улицата и там да са го нападнали. Аз изобщо не й споменах, че е бил убит в дома им. Ако изгледаш видеозаписа на разпита, ще видиш, че тя на няколко пъти погледна нагоре към стълбите през отворената врата на стаята. Знаеше, че той лежи мъртъв там. Нямаше нужда да й го казвам.

— Можем да проверим дали е била в Хемптънс по време на убийството.

— Била е. Погрижила се е за това. Осигурила си е желязно алиби, но по някакъв начин е замесена във всичко.

Те седяха в колата пред входните стъпала на къщата. Ив намръщено гледаше през предното стъкло.

— Може би той е залитал встрани — предположи Пийбоди. — Вдъхновила се е от убийството на баща му и е наела някой, който да го извърши по същия начин. А може би тя е кръшкала и е решила да го отстрани от пътя си, за да може на спокойствие да си развява коня. Дала е на любовника си кода, вкарала е анализа на гласа му в охранителната система. Той убива мъжа й, като копира точно начина на първото убийство.

— А от къде е дошъл подносът с плодовете и сиренето?

— По дяволите, Далас! Може Айкоув да си е поръчал закуска.

— Подносът и продуктите са взети от кухнята. Проверих.

— И?

— Защо му е да слиза до долу, да подрежда подноса, да го мъкне нагоре. Искаш ли да закусиш, използвай автоготвача в кабинета!

— Лий-Лий Тен — припомни й Пийбоди. — Може би и той обича да се мотае из кухнята, когато нещо го тревожи.

— Не е от тези, които обичат да се мотаят из кухнята. Аврил — да, вероятно, но не и той. Не и доктор Уил.

— Възможно е просто да е бил долу, да е решил да се качи в кабинета и е взел със себе си подноса. После, когато е бил горе, си е казал: „Не, не съм гладен“. Ляга и заспива. А любовникът на жена му, красив, но коварен, влиза в жилището, качва се горе, пронизва сърцето му със скалпела, взима диска, включва отново системата за сигурност и си отива.

Ив неопределено изсумтя.

— Ще поговорим с приятелите, съседите, познатите. Ще проверим отново личните им финанси. Трябва да разберем как протича един неин ден.

— Но моята версия с красивия коварен любовник не ти хареса.

— Не подценявам красивия и коварен любовник. Но ако той съществува, значи им се е наложило да действат адски бързо. Как тогава е минало толкова гладко? Обзалагам се, че всичко е било планирано много внимателно, също като убийството на стария доктор, а може би е било замислено едновременно с него. Същите хора, същия мотив и при двамата.

— А може би Долорес да е нейният красив, но коварен любовник.

— Възможно е. Във всеки случай ще трябва да проучим по-подробно Аврил и да намерим връзката. — Ив отвори вратата. — Вземи колата ми. Утре точно в седем да си тук! Ще поработим няколко часа у дома, преди да отидем в Централата.

Пийбоди погледна часовника на ръката си.

— Леле! Изглежда ще мога да поспя пет часа.

— Искаш да спиш повече? Иди да продаваш обувки.

 

 

Ив не беше изненадана, че откри Съмърсет във фоайето, все още облечен в своята униформа.

— Синът на Айкоув сега е толкова мъртъв, колкото и той. — Тя съблече мантото и го хвърли върху парапета. — Наистина ли искаш да помогнеш? Качи се тогава на сладката вълна на носталгията и се постарай да си спомниш някакви подробности. Той е бил замесен в нещо.

— Трябва ли всеки, когото срещнете, да е опетнен?

Тя погледна през рамо, докато се качваше нагоре.

— Да. Но ти сам решавай за себе си какво искаш повече: да продължаваш да го канонизираш или да намеря убиеца му?

Стигнала на етажа, Ив отиде направо в кабинета си. Рурк влезе през междинната врата.

— Ако се прибера вкъщи и едно ченге ме пресрещне на вратата — започна тя без предисловие — и ми каже, че си убит, какво мислиш, че ще направя?

— Ще се потопиш в бездната на отчаянието и ще останеш там до края на тъжния си, празен живот.

— Да! Да! Да! А сега сериозно!

— Какво, не те ли устройва? На мен такъв вариант ми харесва. — Той се облегна на рамката на вратата. — Е, добре. Първо си представям как ще сриташ горкия пратеник — и всеки друг, достатъчно глупав да се изпречи на пътя ти, по твоя си начин. Ще искаш да се убедиш със собствените си очи. Надявам се, че ще изплачеш океан от горещи, горчиви сълзи над мъртвото ми тяло. Тогава ще се постараеш да разбереш всичко, което може да се открие и ще се втурнеш да преследваш убиеца ми като бясно куче до края на света.

— Добре. — Тя приседна на ръба на бюрото и се вгледа в него. — Ами ако аз не те обичам вече?

— Тогава животът ми ще изгуби всякакъв смисъл и ще трябва да се самоубия. Или просто ще умра от разбито сърце.

При тези му думи тя неволно се усмихна, но веднага се намръщи и поклати глава.

— Тя не го обича. Вдовицата. Разигра истински театър, според правилата, но не всичко й се получи и тя… как се нарича когато актьорът… — тя протегна напред ръце, залепи ужасено изражение на лицето си и плесна длан напречно на гърдите си.

— Имитира? Моля те, не прави това отново! Доста е стряскащо.

— Не е имитира. Хората трябва да имат възможност — не, те трябва да бъдат задължени — да гонят с палки мимовете по улицата. Преиграва, ето това е думата. Аврил преиграваше. Не, не във всичко. Гласът й звучеше по един начин, когато говореше за него, и съвсем по друг — когато говореше за децата. Тя обича децата си. Но не обича баща им. Може би някога го е обичала, но вече — не. Пийбоди смята, че тя си има някой друг.

— Струва ми се разумно. А ти имаш ли си друг?

— Че как да намеря време за друг, когато ти ме заковаваш при всяка възможност, която ти се отдаде?

Той се протегна и игриво разроши косата й.

— Бързо съобразяваш тази вечер, така ли?

— От адреналина е, чувствам, че нещата се задвижват. Може би тя наистина си има някой друг. И вероятно е много умна, бърза и пресметлива. Копирала е убийството на свекъра си, за да размъти водата. Но аз мисля, че всичко е точно така, както изглежда. Двете убийства са свързани, извършени са от един и същи човек или са поръчани от един и същи човек. И тя е замесена в това.

— Защо? Пари, секс, страх, власт, гняв, ревност, отмъщение. Нали това са основните мотиви?

— Властта я има. И двамата са били могъщи мъже, убити са с инструмента на своята професия. Ако е гняв, то той е леденостуден. Не виждам страх, парите също не играят роля. Ревност — едва ли. Отмъщение — това е неизвестното.

— Парите са в изобилие, добре разпределени. Не съм намерил досега никакви съмнителни суми. Всичките им сметки са подредени, изключително добре организирани и поддържани.

— Някъде трябва да има още.

— Ако е така, аз ще ги открия.

— Ето и основното.

Ив бързо и накратко му изложи събитията. Докато разказваше, Рурк отиде до стената, отвори една вградена вратичка и извади бренди. Наля си малко в чаша, и понеже прекрасно познаваше съпругата си, програмира чаша черно кафе. Надяваше се да й е последната за този дълъг ден.

„Не харесва жертвите — помисли си Рурк. — Ще преследва всеки, отговорен за смъртта им, но този път кошмарите няма да я измъчват, както става при всеки случай. Този път това, което повишава адреналина й, както тя бе споменала, беше загадката — убийство в заключена стая. И този адреналин ще я поддържа, докато не намери отговорите.“

Но сега не я преследваха мъртвите, а младите жени, които вярваше, че са били използвани. Той знаеше, че заради тези безименни жени, тя ще гори, докато не намери отговорите. И ще се изтощи до край.

— Не е изключено охранителната система да е била манипулирана — каза той, когато Ив свърши. — Всичко зависи от уменията на онзи, който е влязъл — подаде й кафето. — Но в подобен квартал, по това оживено време на вечерта, способностите му трябва да са били изключителни. Особено след като експертите от електронния отдел не са открили следи от намеса.

— По-вероятно е да е имал кодовете и гласът му да е бил записан в системата, а после изтрит. Взехме всички дроиди. В електронния отдел ще ги разглобят на части, за да проверят дали не са били манипулирани. Ако командите на Айкоув са били отменени от съпругата му в някакъв момент по-рано през деня, възможно е един от дроидите да е отворил на убиеца и после да са изтрили паметта му.

— Това ще се види, освен ако не е бил изключително опитен.

— Той не е ял — Айкоув. Нямал е апетит. Да допуснем, че коремът му е изкъркорил и е решил малко да си хапне. Работи в кабинета си. Заключен. Трие данни — залагам страхотния си задник, че е така. — Ив скочи и започна да се разхожда из стаята. — Не слиза долу в кухнята да си приготви сам подноса. Това не е в неговия стил. И знаеш ли какво — красив поднос с вкусни плодове, изкусно подредени парченца сирене и какво ли още не. Това е почеркът на съпругата му.

— Не, не мога да знам — каза сухо Рурк. — Не си спомням жена ми някога да е подреждала изкусно поднос сирена за мен.

— Целуни ме отзад. Знаеш какво искам да кажа. Женско и суетно. От нещата, които правят педантичните женски, за да придумат някой да яде. Но това не е съпругата му. Тя е в Хемптънс, яде сладолед с дечицата, забавлява съседите. По дяволите, направила е така, че да има някой, който да се закълне върху планина от Библии, че е била другаде, когато скалпелът е потънал в сърцето на Айкоув. А може би Айкоув е шавал и някак си съпругата му и любовницата му са се сблъскали, без той да е разбрал.

— Връщаме се на секса.

— Да. Може би е изневерявал и на двете. А може би баща му — светецът, е бил перверзник и го е правил и с трите. Не, не е това! — Тя поклати глава. — Не мисля, че е секса. Това е проект. Работа. Тя ме излъга като каза, че не знае нищо за неговата работа и за някакъв частен проект. Лъжеше изкусно, но тук се издъни! Видях го в очите й — моментно трепване, изпълнено с ярост — отпи от кафето си. — Имала е възможност да скрие оръжието в клиниката. Кой ще задава въпроси на съпругата на доктор Уил, ако тя обикаля наоколо? Доста лесно е да вземе скалпел и да го скрие. Тя е основната връзка между двете жертви. Бивша повереница на единия и съпруга на втория. Може би, ако този проект е започнал достатъчно отдавна, тя е част от него.

— Чакала е много дълго, за да си отмъсти — отбеляза Рурк. — За толкова продължително време човек се обвързва с емоционални връзки. Тя не може да бъде принудена да се омъжи за Уил Айкоув, да живее с него, да има деца, Ив. Изборът трябва да е бил неин. Ако е замесена, не е ли логично да се предположи, че наскоро е узнала за този проект и се е ужасила или разярила?

— Тогава все още е имала възможност за избор. Ако е била ужасена, защо не е съобщила. Можела е да го направи анонимно. Било е достатъчно да даде малко информация на властите, за да започнат разследване. Не може да убие бащата на децата си, защото е била разстроена от страничната му работа. Може да го зареже или да го изпържи законно. Но да убие и двамата, и то по този начин? Това е акт на лично отмъщение, основан на индивидуални подбуди — тя сви рамене. — Мисля, че трябва да поговоря с Майра за това.

— Вече е късно. Хайде да си лягаме!

— Искам първо да запиша всичко, докато е все още в главата ми.

Съпругът й се приближи и я целуна по челото.

— Не пий повече кафе!

Останала сама, Ив написа доклада си и добави собствени бележки по хода на разследването. След това допълни и няколко въпроса:

Аврил Айкоув — живи роднини?

Точна дата и обстоятелства около настойничеството на Айкоув над Аврил?

Дневен, седмичен график. Самостоятелни излизания от къщи? Къде? Кога?

Възможна връзка с жена, известна като Долорес Ночо-Алварес?

Пластични операции — лице, тяло?

Последно посещение в клиниката преди смъртта на свекъра й?

„Той искаше единствено мен.“

Дали е взела нещо със себе си в Хемптънс? Ако — да, какво?

Отпусна се назад в стола и обмисли подробностите още веднъж. Допи й се кафе.

Накрая изключи компютъра и се отправи към спалнята. Рурк бе оставил да свети една лампа, та съпругата му да не се озове сред пълен мрак. Ив се съблече и нахлузи тениската, която й служеше за нощница. Когато се плъзна между завивките, Рурк я прегърна и я привлече към себе си.

— Пиеше ми се още кафе.

— Да, разбира се. Заспивай!

— Тя не е искала те да страдат.

— Добре.

Започна да се унася, затоплена в обятията му.

— Искала ги е мъртви, но не е искала да страдат. Любов. Омраза. Много е сложно.

— Несъмнено.

— Любов. Омраза. Но без страст — прозя се широко. — Ако исках да те убия, щях да искам да страдаш. Много.

Рурк се усмихна в тъмното.

— Благодаря ти, скъпа.

Ив също се усмихна и потъна в сън.