Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ruy Blas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011 г.)

Издание

Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми

Френска, първо, второ и трето издание

Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Дадена за набор: януари 1990 г.

Подписана за печат: юни 1990 г.

Излязла от печат: август 1990 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 40,50

Издателски коли: 34,02

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Сцена трета

Дон Цезар, Руи Блас.

 

ДОН ЦЕЗАР

Не се излъгах, да! Това си ти, Руи Блас?!

 

РУИ БЛАС

Що търсиш, Сафари, в двореца?

 

ДОН ЦЕЗАР

                                                        Наминавам.

Но — волна птица — тук не мисля да оставам.

В ливрея си. Защо в ливрея си сега?

 

РУИ БЛАС

Защото съм лакей. Защото съм слуга.

 

ДОН ЦЕЗАР

Какво говориш?

 

РУИ БЛАС

                        Дай ръка, другарю верен,

като в ония дни на радост и мизерия,

когато беден бях, през ден, през два ядях,

когато мрях от глад, ала свободен бях.

В ония тежки дни аз бях човек тогава.

Чада на горд народ, това бе нашта слава.

Тъй както брат със брат приличахме си с теб

и пеехме в зори, щом лик покаже Феб.

А през нощта на бог деца и гости бяхме,

под ярките звезди един до други сияхме,

деляхме всичко ний. Но след неволи зли

съдбата най подир ни с тебе раздели.

Намирам те сега, след дългата раздяла,

засмян като дете, свободен като хала,

все тоя Сафари, и в бедността богат,

що не ламти за власт на тоя грешен свят…

Но аз се промених. В колеж един ме взеха,

защото бях сирак — по милост, за утеха,

с наука-суета накърмиха ме там,

направиха от мен мечтател тих и ням…

Познаваш ме добре. Аз хвърлях към небето

в несвестни стихове копнежа на сърцето,

отвръщах с разум горд на твоя весел смях

и бях самолюбив, самонадеян бях.

Презирах всеки труд. Към цел вървях неясна

и мислех, че светът е приказка прекрасна.

Аз вярвах в своя шанс — непоправим глупец

ленивец, що цял ден стои пред стар дворец,

преливащ от сребро, брилянти и рубини,

да гледа как сноват из него херцогини.

Но случи се така, че премалял от глад,

един ден утолих глада си със комат,

намерен в леността и в нейната поквара.

На двадесет години имах чиста вяра,

вървях окъсан, бос по своя труден път,

човешките съдби премислях всеки път

и планове кроях сред хиляди желания,

оплаквах със сълзи съдбата на Испания

и вярвах, че чрез мен зората ще изгрей.

И в резултат — какво? Ливрея на лакей!

 

ДОН ЦЕЗАР

О, знам това добре — гладът врата е ниска

и който като теб да я премине иска,

той трябва, ще не ще, да приведе гърба.

Но често се мени човешката съдба.

Повярвай…

 

РУИ БЛАС (поклаща глава)

                        Дон Салуст е моят повелител…

 

ДОН ЦЕЗАР

И ти живееш тук? В таз дворцова обител?

 

РУИ БЛАС

Не, тука досега не беше моят крак

прекрачвал ни веднъж през прага…

 

ДОН ЦЕЗАР

                                                Как тъй? Как?

Но твоят господар работи тука! Странно!

 

РУИ БЛАС

Да, в царския дворец е нужен постоянно.

Но има във Мадрид квартира той една,

където никога не влиза през деня.

Обгръща този дом тайнственост безкрайна.

И аз живея там. През портичка потайна

(ключа й той държи, не дава го на мен)

той идва през нощта, от хора придружен.

Маскирани са те и шепот ги обгръща.

Не знае даже бог що става в тази къща.

Два неми негъра слуги са в моя власт.

Не знам кои са. Те не знаят кой съм аз.

 

ДОН ЦЕЗАР

Изглежда, среща се с шпиони и алкади,

оттам кове сплетни, интриги и засади

и всички нишки той в ръцете си държи.

 

РУИ БЛАС

Да бъда тук в зори, Салуст ме задължи.

„Ще минеш — каза той — през задната алея.“

И заповяда ми да дойда в таз ливрея.

Противна ми е тя като самата смърт,

обличам я сега, повярвай, първи път.

 

ДОН ЦЕЗАР (стиска ръката му)

Надявай се…

 

РУИ БЛАС

                        Какво? Ах, братко, разбери ме,

не, дрехата не е, която позори ме.

От радост съм лишен и гордост. Що от туй,

че съм безгласен роб, не жаля. Ала чуй:

не чувствам никак аз позорната ливрея,

че огнен демон зъл в гърдите ми живее

и моето сърце души, мори без жал.

Да би надникнал в мен, тогава би разбрал…

 

ДОН ЦЕЗАР

Какво говориш?

 

РУИ БЛАС

                                Да. Мисли, подбирай вещо,

напрягай своя ум, дано измислиш нещо,

нелепост някаква, безсмислица дори,

една фаталност, що света да изгори,

отрова измисли, разкрий във мене бездна,

по-черна от смъртта и от нощта беззвездна —

до мойта тайна пак не би се ти добрал.

Не сещаш се, нали? Та кой ли би познал?

Без лъч е пропастта, в която съм загубен…

О, чуй ме, Сафари: в кралицата съм влюбен!

 

ДОН ЦЕЗАР

Какво?

 

РУИ БЛАС

        Под балдахин и кралски вензел бял,

било в Аранхуес, било в Ескуриал[1]

или във тоз дворец — един човек царува

и името му в страх и гняв се споменува;

пред този бог жесток сме равни до един

и с поглед треперещ на колене стоим.

Със шапка на глава пред него — туй е дързост,

даде ли само знак — главите падат бързо;

прищевките му са събития в света.

Но той живее сам във горда самота,

макар че има власт във нашата родина —

на земното кълбо едната половина.

Лакей презрян съм аз, той крал е, боже мой,

но чуваш ли ме ти — съперник ми е той…

 

ДОН ЦЕЗАР

Съперник твой?

 

РУИ БЛАС

                        Е, да, такъв е в тоя случай,

щом влюбен съм в жена му…

 

ДОН ЦЕЗАР

                                                        Клетнико!

 

РУИ БЛАС

                                                                        Послушай!

Безумен от любов, аз чакам всеки ден

със своя тъжен лик да мине тя край мен.

Ах, клетата жена е сякаш във вериги,

живее в царски двор посред лъжи, интриги,

съпругът й — глупак с корона на глава,

без време състарен, с едничка страст — лова.

Негоден като крал, като човек несръчен,

залязващ кралски род. Баща му, стар, измъчен,

същински инвалид, с треперещи ръце.

А тя — прекрасен цвят, отдала страст, сърце

на Карлос Втори. Ах, дъхът ми, вярвай, спира…

Тя ходи всеки ден насреща в манастира,

на черква след обяд. Не зная сам, уви,

как тоз безумен план у мен се появи.

Обича тя едно небесносиньо цвете,

което в Нойбург там цъфти обилно лете.

Но то цъфти и тук — в Караманчел[2] навред.

Отивам всяка нощ, накъсвам цял букет —

признавам, братко мой, че тласка ме безпътство,

и знам, че е това същинско безразсъдство,

но в дворцовия парк, където ходи тя,

потайно вмъквам се като крадец в нощта,

цветята слагам аз на пейката, о, боже,

а тази нощ дори писмо любовно сложих.

За да отида там сред нощна тъмнина,

прескачам зид висок, градинската стена.

Тя има шипове, но мен не ме е грижа,

че може някой ден на тях да се нанижа.

Дали ще види тя писмото ми, не знам,

но, братко, аз съм луд, признавам ти го сам!

 

ДОН ЦЕЗАР

Тъй може, драги мой, добре да се загази.

Обича я Д’Онят и я ревниво пази,

и като майордом, и като влюбен паж.

А някой там слуга или среднощен страж,

дори и на шега могло би да се случи,

сърцето ти ведно с букета да набучи…

Това кралица е… Ти как си позволи!?

Какво безумие!

 

РУИ БЛАС

                        Безумие, нали?

На ада съм готов да си продам душата,

за да съм като тез младежи във палата,

които влизат там накичени с пера —

животът е за тях забава и игра.

На всичко съм готов да мога, без да тръпна,

да бъда с тях край таз кралица недостъпна,

но в друго облекло — да не изпитвам срам.

За мене, Сафари, ужасно е да знам,

че съм лакей за тях, лакей съм и за нея…

Смили се, господи!

 

(Приближава се до Дон Цезар.)

 

                                Несвестен съм, лудея…

Запита ме — защо я любя? Как така?

И откога?… Веднъж… Но не… Недей чака:

ти винаги си бил със мания такава —

въпрос подир въпрос, та лошо чак ми става.

Защо? Кога? Къде? Но виж, кръвта ми ври;

аз любя я без свяст, безумно, разбери!

 

ДОН ЦЕЗАР

Не се сърди.

 

РУИ БЛАС (пада изнемощял върху едно кресло)

                        О, не! Аз страдам. Извини ме

или пък — най-добре върви си, остави ме!

Нещастник съм аз плах и нося със печал

под дреха на слуга страстта на влюбен крал.

 

ДОН ЦЕЗАР (слага ръка върху рамото му)

Ще си вървя. Не съм изпитвал страст такава,

аз празен съм звънец, що звуци не издава,

аз — просяк на любов и на мечти бедняк,

комуто щастие подхвърлят за петак,

угаснало сърце, що вече не въздиша,

спектакъл изигран, разкъсан е афиша.

Ала за тази страст, в която тръпнеш цял,

завиждам ти, Руи Блас, и все пак ми е жал.

 

Няколко мига мълчание. Двамата държат крепко ръцете си и се гледат в очите с тъга и приятелско доверие.

 

Влиза Дон Салуст. Той пристъпва бавно и с дълбоко внимание наблюдава Дон Цезар и Руи Блас, които обаче не го виждат. Държи в едната си ръка шапка и сабя, които слага на едно кресло, а в другата — кесия, която слага на масата.

 

ДОН САЛУСТ (на Дон Цезар)

Донесох ги. Вземи.

 

Като чува гласа на Дон Салуст, Руи Блас се сепва, сякаш събуден от сън, и се изправя с наведени очи в поза на смирено уважение.

 

ДОН ЦЕЗАР (настрана, поглежда изпод вежди Дон Салуст)

                                        Залагам си главата,

ако не е отвън подслушвал зад вратата.

Но както и да е…

 

(Високо на Дон Салуст.)

 

                                Благодаря ти, брат!

 

Отваря кесията и пръсва на масата дукатите, разбърква ги и след това ги нарежда на купчини върху кадифената покривка. Докато той ги брои, Дон Салуст отива към дъното, като се извръща и от време на време поглежда, за да не събуди подозрение у Дон Цезар. Отваря малката врата вдясно. По даден от него знак оттам излизат трима алгуасили, въоръжени със саби и облечени в черно. Дон Салуст им посочва тайнствено Дон Цезар. През това време Руи Блас стои неподвижен до масата, като статуя, без да вижда и да чува нещо.

 

ДОН САЛУСТ (на алгуасилите, тихо)

Ще тръгнете без шум след тоя непознат,

що там брои пари. И вънка от палата

веднага — под арест. А с първата фрегата

към Ления[3] — на път! Без връщане назад!

 

(Дава им подпечатан пергамент.)

 

Това е заповед със подпис и печат…

А там във Африка — за няколко дукати

продайте го, за роб на морските пирати.

Ще ви възнаградя… Почакайте го вън.

 

Тримата алгуасили се покланят и излизат.

 

ДОН ЦЕЗАР (продължава да си играе с жълтиците)

Какъв изящен вид, какъв приятен звън

издава винаги металът благороден!

 

(Разделя парите на две еднакви купчини и се обръща към Руи Блас.)

 

Това — за теб.

 

РУИ БЛАС

                        Какво?

 

ДОН ЦЕЗАР

                                Вземи — и си свободен.

 

РУИ БЛАС (поклаща глава в знак на отказ)

Сърцето ми да бе освободил от плен!

Не, аз оставам тук до сетния си ден.

 

ДОН ЦЕЗАР

Кой луд е, кой — мъдрец, съвсем не ми е ясно.

 

(Събира парите, слага ги в кесията и я пъха в джоба си.)

 

ДОН САЛУСТ (в дъното, продължава да ги наблюдава, настрана)

По ръст и по лице приличат си ужасно…

 

ДОН ЦЕЗАР (на Руи Блас)

Прощавай!

 

РУИ БЛАС

                Добър час!

 

Двамата си стискат ръцете. След това Дон Цезар излиза, без да погледне Дон Салуст, който стои малко встрани.

Бележки

[1] Аранхуес — кралски дворец, започнат при Фелипе II близо до град Аранхуес, южно от Мадрид. Ескуриал — дворец в околностите на Мадрид, построен от Фелипе II.

[2] Караманчел — Юго греши в името. Всъщност става дума за Карабанчел — градче в околностите на Мадрид.

[3] Ления — пристанище и укрепен град в кралство Валенсия.