Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ruy Blas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011 г.)

Издание

Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми

Френска, първо, второ и трето издание

Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Дадена за набор: януари 1990 г.

Подписана за печат: юни 1990 г.

Излязла от печат: август 1990 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 40,50

Издателски коли: 34,02

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Сцена пета

Руи Блас, Дон Салуст.

 

ДОН САЛУСТ (с ръка върху рамото на Руи Блас)

                                                                Добър ден!

 

РУИ БЛАС (изплашен, настрана)

Загубен съм! Салуст!

 

ДОН САЛУСТ (усмихнат)

                                        Жълтици триста давам,

че в този миг за мен не мислехте.

 

РУИ БЛАС

                                                                Признавам,

не ви очаквах днес…

 

(Настрана.)

 

                                        Кога ли е дошъл?

Очаквам ангел бял, а иде демон зъл!

 

(Затичва се към гоблена, който скрива малката врата на тайната стаичка, и заключва вратата. След това, треперейки, се обръща към Дон Салуст.)

 

ДОН САЛУСТ

Е, драги, как върви?

 

РУИ БЛАС

                                        Защо сте във ливрея?

 

ДОН САЛУСТ

За да се вмъкна тук, облякох се във нея.

Не предизвиква страх, ни смут, ни крамоли.

Това е вашата. Познахте я, нали?

 

Слага шапката на главата си. Руи Блас остава гологлав.

 

РУИ БЛАС

Страхувам се за вас…

 

ДОН САЛУСТ

                                        Защо така тревожно?

 

РУИ БЛАС

Изгонен сте, нали?

 

ДОН САЛУСТ

                                        Да, много е възможно.

 

РУИ БЛАС

Ще ви познаят тук. Така, посред бял ден?!

 

ДОН САЛУСТ

Но кой щастлив човек ще се загледа в мен?

Кой в този бърз летеж и във това гъмжило

ще търси дон Салуст, изпаднал във немилост?

Кой всъщност взира се в лицето на слуга?

 

Сяда в креслото. Руи Блас остава прав.

 

Що става във Мадрид? Що ново там сега?

Да, вярно ли е, че от ревност всепризната

за черните очи красиви на хазната

Приего бил от теб изхвърлен като смет?

Не биваше така. Той твой е братовчед.

По майка Сандовал сте двамата със него,

от Сандоваловци е гербът на Приего,

а този същи герб, дон Цезар, е и твой…

Постъпва ли се тъй с роднини, драги мой?

Че вълкът си е вълк, туй истина е стара,

но брат ви щом краде, недейте му се кара.

Така е…

 

РУИ БЛАС (поуспокоен)

                Монсеньор, да ви предупредя:

Приего трупаше беда подир беда,

като преотегчи с голям разход бюджета.

Войници трябват ни за бойните полета,

а нямаме пари за истинска войска.

Баварският инфант е болен все така

и вече, че ще мре, от всички се разбира

(наскоро граф Арах ме точно информира![1]),

а ерцхерцогът щом си много позволи,

ще имаме война[2]

 

ДОН САЛУСТ

                                        Тук хладно е, нали?

Я вижте, оня там прозорец затворете!

 

Руи Блас, побледнял от срам и мъка, се колебае един миг. След това, като прави усилия над себе си, отива бавно до прозореца, затваря го и се връща при Дон Салуст, който, седнал в креслото, следи Руи Блас с поглед, в който се чете безразличие.

 

РУИ БЛАС (продължава, като се мъчи да убеди Дон Салуст)

Войната, монсеньор, е страшна, разберете!

И щом сме без пари, ни тласка в пропастта.

Спасението ни е във спестовността.

Но във Бавария поръчах да се каже,

че ний и за война приготвени сме даже.

 

ДОН САЛУСТ (прекъсва Руи Блас, като му посочва носната си кърпа, която е изпуснал на земята.)

Подайте кърпата ми, моля…

 

Руи Блас, сякаш подложен на мъчение, отново се колебае, но след това се навежда, вдига носната кърпа и я подава на Дон Салуст, който я слага в джоба си.

 

ДОН САЛУСТ

                                                        Е, добре?

 

РУИ БЛАС (с усилие)

Испания да спасим! Тя в скръб зове ни днес

да пазим общия, не своя интерес!

Пред интереса общ се личния забравя.

За всяка добрина народът благославя.

Със смелост да спасим хазната от крадци,

да смъкнем маската на всички подлеци.

 

ДОН САЛУСТ (нехайно)

О, не, не бива тъй. Това е нетактично.

Така да си дребнав дори е неприлично!

Да вдигаш толкоз шум с такъв ужасен тон

за някакъв си там похарчен милион.

Не бива да крещим и да крещим до бога.

Ний с нашта горда кръв, с осанката си строга

живеем рицарски, не бием се в гърди,

не сме като онез, които уж беди

поправят всеки ден и чакат благодарност.

Ти търсиш във Мадрид площадна популярност;

на старите — любим, на младите — кумир!

Това е глупаво и вредно най-подир.

Държавен интерес? За вашия мислете.

„Испания да спасим!“ Безсмислие, което

е казал тук и друг и не по-зле от вас,

а популярността, туй жажда е за власт.

Да лаеш като пес, застанал край хазната,

е също според мен да лаеш по луната.

И доблестта е фалш. А честността? Дори

при Карла Пети тя не струваше пари.

Знам, глупав ти не си. От патоса обаче

ще те лекуваме. Ти беше пеленаче,

когато весело балона твой във миг

със някаква игла или с един ритник

разкъсахме. И той се пръсна и отвори

и всички глупости изхвръкнаха нагоре…

 

РУИ БЛАС

Обаче, монсеньор…

 

ДОН САЛУСТ (с ледена усмивка)

                                        Чудако, докога?

По-важни работи очакват ни сега.

 

(С рязък и повелителен тон.)

 

Във мойта къщица да бъдеш утре заран.

Когато дойда там, и тебе да заваря.

Това, що готвя с теб, ще блесне изведнъж.

Еднички немите лакеи там задръж.

В градината една каляска, в гъсталака,

приготвена за път, запрегната да чака.

За смяна на коне ще се погрижа сам,

а нужните пари ще ти изпратя там…

 

РУИ БЛАС

Каквото, монсеньор, нареждате, ще сторя,

но закълнете се, че в цялата история

кралицата…

 

ДОН САЛУСТ (който си играе с ножче от слонова кост, леко се извръща към Руи Блас)

                        Отчет не мисля да ти дам.

 

РУИ БЛАС (олюлява се и го гледа ужасен)

О, страшен сте човек! Със вашта злоба, знам,

ме тласкате сега към пропаст по-дълбока.

Аз гърча се без свяст под вашта власт жестока.

Пак план изготвяте страхотен. Ужасен

очаквам нещо зло… Смилете се над мен!

О, вий не знаете, пред вас не ще отричам:

кралицата, сеньор, аз пламенно обичам.

 

ДОН САЛУСТ (хладно)

О, да, аз знам това.

 

РУИ БЛАС

                                        Как? Знаете?

 

ДОН САЛУСТ

                                                                Е, да,

аз, драги, всичко знам.

 

РУИ БЛАС (опира се в стената, за да не падне, и говори като на себе си)

                                                И цялата беда

е там, че иска той да си послужи с мене.

Ала това е срам, това е престъпление!

 

(Вдига очи към небето.)

 

О, боже всемогъщ! О, господи, защо

са тези изпитни?

 

ДОН САЛУСТ

                                Сънуваш или що?

Не бива тез неща да вземаш тъй трагично.

Тъй смешно е това. Съвсем е нелогично!

Ще ми благодариш за всичко някой ден.

Аз все вървя напред. И ти върви със мен.

Споменах ти веднъж и пак ще ти повторя:

за твойто щастие аз чудеса ще сторя.

Голяма работа — любовни изпитни!

Та кой ли ги не знай? Те траят два-три дни.

Кове се на една империя съдбата,

а и на твойта част от щастие — при делбата.

Не си наивен ти, ни прост, нито глупак.

И все такъв бъди. Аз кротък съм и благ.

Но ти си мой лакей. Да, ваза, във която

на рой приумици поставям аз цветята.

Та кой говори тъй с лакей като вас?

Аз твой съм господар и ти си в мойта власт:

ще те издигна днес, а утре ще те срина.

Направих те сеньор за половин година,

но само временно — прищявка и шега, —

ти май забравил си, че си лакей, слуга.

В кралица влюбен си? Обичан си от нея?

Но не забравяй и лакейската ливрея…

Бъди разумен мъж…

 

РУИ БЛАС (слуша разсеяно, сякаш не вярва на ушите си)

                                        О, боже милостив,

какъв ужасен грях изкупвам нечестив?

Какво съм съгрешил? Ти, който наш баща си,

не ми отказвай днес, о боже, помощта си!

Ужасно страдам, виж. Без никаква вина

захвърлен съм без жал във страшна мрачина.

Един злочест човек в предсмъртна мъка стене!

Във пропаст, монсеньор, захвърляте вий мене.

Сърцето ми без жал разпъвате на кръст,

насищайки така жестоката си мъст…

 

(Говори сякаш на себе си.)

 

О, да, това е мъст. Картината е ясна.

Това е, знам, против кралицата нещастна.

Ще кажа всичко аз. О, нека знае тя.

Но, боже мой, дали не ще я отвратя

като лъжлив слуга, комуто се полага

да бъде от дома изгонен със тояга?!

О, не, не! Никога! Загубвам свяст и ум.

 

Пауза.

 

(Сякаш сънува.)

 

А как постъпва той?! Без крясъци, без шум,

машина в тъмнина изгражда той проклета,

на нея — хиляди най-страшни колелета,

и после в зъбците й хвърля на шега

една нищожна вещ, един злочест слуга,

задвижва я и в миг от улея излиза

на части, къс по къс, окървавена риза,

премазана глава, едно сърце във кръв…

Как да не тръпнеш цял пред тази страшна стръв,

когато разбереш, че някак по погрешка

слугата бил и той човек с душа човешка!…

 

(Обръща се към Дон Салуст.)

 

Но аз съм още жив! Но аз съм още цял.

Машината не сте вий още завъртял!

 

(Хвърля се в нозете му.)

 

Смилете се над мен! Смилете се над нея!

Ваш верен съм слуга, да бъда друг, не смея.

На всичко съм готов, вий знаете добре…

 

ДОН САЛУСТ (с досада)

Не, този млад човек не ще ме разбере.

Досадно…

 

РУИ БЛАС (влачи се в нозете му)

                        Милост!

 

ДОН САЛУСТ

                                Не. Да свършим, господарю.

 

(Извръща се към прозореца.)

 

Но тоз прозорец май самичък се отваря.

През него лъха студ.

 

(Отива до прозореца и го затваря.)

 

РУИ БЛАС (изправя се)

                                        Но стига! Аз съм мъж.

Херцог съм Д’Олмедо, министър всемогъщ,

не ще му позволи главата ми да смаже!

 

ДОН САЛУСТ

Как каза той това?! Не се запъна даже!

Руи Блас — херцог? Какво? Но ти си полудял!

Мен титлата херцог сам кралят ми е дал!

 

РУИ БЛАС

Ще викна стражата…

 

ДОН САЛУСТ

                                        За да разкрия кой сте.

 

РУИ БЛАС (силно раздразнен)

Но…

 

ДОН САЛУСТ

        Рискът ни е общ. И затова — спокойствие.

Аз всички мерки взех. Неуязвим не сте.

 

РУИ БЛАС

Ще се държа докрай!

 

ДОН САЛУСТ

                                        О, глупаво дете!

 

РУИ БЛАС

Без доказателства?!

 

ДОН САЛУСТ

                                        На вас ви липсва памет.

Предвиждам всичко аз, не давам да ме мамят.

Ти ръкавица си, но пръстите съм аз.

 

(Тихо, приближава се до Руи Блас.)

 

И ако утре ти не си на пост у вас,

за да завърша туй, което е готово,

ако със жест, с очи, с едно-едничко слово

ме някак издадеш, разкриеш моя план,

жената, що скъпиш, на любовта ти блян,

чрез хорската мълва, от мен разпространена,

ще бъде публично навред оскандалена.

След туй ще прочете с угаснало сърце

написано за мен нарочно писъмце,

със почерка красив, що тъй добре познава

 

(не са се минали години оттогава).

 

Това писмо гласи така: „Аз, Руи Блас,

лакей на дон Салуст, маркиза от Финлас,

се задължавам вред — и публично, и тайно —

да съм слуга добър, да служа всеотдайно.“

 

РУИ БЛАС (сломен с угаснал глас)

Каквото кажете ще върша отсега!

 

Вратата в дъното се отваря. Влизат съветниците, членове на частния кралски съвет. Дон Салуст бързо се загръща в наметката си.

 

ДОН САЛУСТ (на Руи Блас, с дълбок поклон)

Разбирам, монсеньор, покорен ваш слуга!

Бележки

[1] … граф Арах ме точно информира…Граф Харах (1637–1706), дипломатически представител на германския император в испанския кралски двор, съперник на Д’Аркур за политическо влияние.

[2] … а ерцхерцогът щом си много позволи, ще имаме война. — Германският император Леополд I издигал като кандидат за испанския престол своя син ерцхерцог Карл. В това отношение срещал съпротивата на Луи XIV, който се стремял да направи внука си испански крал. Последвалата след смъртта на Карл II „война за испанското наследство“ (1701–1713) завършила с възкачването на престола на френския принц.