Виктор Юго
Руи Блас ^[0] (2)

Предговор

Три категории зрители съставляват онова, което е прието да се нарича публика: жените, мислителите и тълпата, в най-добрия смисъл на тази дума. Тълпата иска от драматичното произведение преди всичко действие, жените желаят да видят в това произведение най-вече страсти, а мислителите обикновено търсят характери. Ако се вгледаме внимателно в тези три категории зрители, ще открием следното: тълпата обича действието толкова силно, че ако стане нужда, може да затвори очи пред характерите и страстите.^[1] Жените, които също се интересуват от действието, до такава степен са погълнати от развитието на страстите, че пет пари не дават за пресъздаването на характерите. Що се отнася до мислителите, те толкова обичат да наблюдават на сцената характери, тоест живи хора, че приемайки на драго сърце страстта като естествен съставен елемент, съпътстващ, драматичното произведение, са готови да гледат на действието като на нещо отегчително. Причината за това е, че тълпата търси в театъра най-вече зрелища, жената — чувства, мислителят — размишления. Но всички еднакво търсят насладата. Първите обаче желаят наслада за очите, вторите — наслада за сърцето, третите — наслада за духа. Оттам — и трите вида произведения на нашата сцена, много различни помежду си: единият — простонароден и нисш, останалите два — възвишени и благородни, но и трите задоволяващи определена потребност: за тълпата — мелодрамата, за жените — трагедията, която анализира страстите, за мислителите — комедията, която рисува човешката природа.

Нека кажем между другото, че не мислим да установяваме тук нищо строго и непоколебимо и молим читателят сам да вмъкне в нашата мисъл ограниченията, които тя може да побере. Обобщенията винаги допускат изключения. Знаем много добре, че тълпата е нещо обширно, там може да се намери всичко: и вродено чувство към прекрасното, и склонност към посредственото, и любов към идеалното, и влечение към низкото; знаем също, че всеки завършен мислител трябва да бъде жена по отношение на чувствата; знаем също, че благодарение на оня тайнствен закон, който свързва двата пола духом и телом, много често в жената се крие също така мислител. Отбелязвайки това и като молим отново читателя да не придава абсолютно значение на онова, което предстои да кажем, ние ще продължим нашето изложение.

За всеки, който спре поглед върху трите вида зрители, за които стана дума по-горе, е очевидно, че всяка категория поотделно има право. Жените имат право да искат от твореца да ги трогне, мислителите имат право да искат да научат нещо и никой не може да упрекне тълпата, че иска да се забавлява. Тъкмо от тези очевидни неща произтичат законите на драмата. Всъщност отвъд онази огнена бариера, наречена театрална рампа, която отделя реалния свят от идеалния, се създават и оживяват според съчетаните закони на изкуството и природата характери, тоест хора; и в тези хора, в тези характери се влагат страсти, които развиват едните и променят другите; и най-сетне от сблъсъка на тези характери и страсти с великите закони на провидението се ражда човешкият живот — т.е. разни малки, големи, тъжни и смешни или ужасни събития, които крият за сърцето онова удоволствие, наречено интерес, а за духа — оная поука, която наричаме морал — ето това е целта на драмата. Следователно драмата има нещо общо с трагедията поради това, че рисува страсти, и нещо общо с комедията поради това, че рисува характери. Драмата е третият голям жанр на изкуството, който съдържа, включва в себе си и обогатява и трагедията, и комедията. Корней и Молиер биха съществували отделно един от друг, ако не беше между тях Шекспир, протегнал на Корней лявата си ръка, а на Молиер — дясната. По този начин двете противоположни електричества — на комедията и на трагедията — се срещат и искрата, която светва, е драмата.

Като обяснява същността, законите и целта на драмата така, както ги разбира и както ги е посочвал нееднократно, авторът на тази пиеса си дава много добре сметка, че силите му са недостатъчни, а умът — ограничен. Той говори тук — и нека не бъде разбран зле — не за това, което е извършил, а за онова, което е искал да извърши. Той посочва онова, което за него е било отправна точка. И нищо повече.

Няма да пишем пространен предговор към тази книга, защото не разполагаме с място за дълги разсъждения. Затова нека ни бъде позволено, без да го утежняваме с повече подробности, да минем от общите идеи, изказани от нас, които според нашите разбирания ръководят цялото изкуство — разбира се, при спазване на всички изисквания на идеала, — към някои конкретни мисли, които драмата „Руи Блас“ може да извика у внимателните умове.

На първо място, засягайки само едната страна на въпроса какъв е от гледището на философията на историята смисълът на тази драма? Ще обясним.

В дните, когато една монархия е на път да рухне, могат да се наблюдават множество интересни явления. Преди всичко благородническото съсловие започва да се разпада. Разпадайки се, то се разслоява и ето по какъв начин:

Кралската власт е разклатена, династията гасне, законите се рушат, политическото единство, разяждано от интриги, се разпада. Висшето общество се корумпира и изражда. Всички чувстват смъртната отпадналост — и вътрешна, и външна. Големите държавни институции са рухнали, само дребните се крепят още — печално зрелище в обществото. Няма полиция, няма войска, няма финанси: всеки долавя, че наближава краят. И затова във всички умове се заражда тъга по миналото, страх пред бъдещето, недоверие към всички, отчаяние от всичко — дълбоко отвращение. И поради това, че болестта на държавата започва от главата, аристокрацията, която е в досег с тази глава, бива засегната най-напред. Какво става с нея тогава? Една част от благородниците, най-безчестната и най-неблагородната, остава при двора. Всичко ще бъде погълнато, времето не чака, трябва да се бърза, трябва да се трупат богатства, да се върви нагоре, да се използват обстоятелствата. Всеки мисли само за себе си, всеки си създава, без да жали страната, свое лично щастие, свой собствен кът сред голямото обществено крушение. Придворните ласкаят суверена, стават министри, всички бързат да бъдат щастливи и могъщи. Хитруват, корумпират се и преуспяват. Искат, вземат, заграбват всичко — ордени, звания, длъжности, пари. Живеят изключително от честолюбие и алчност. Прикриват под външна строгост скритата разюзданост, родена от човешката хилавост. И понеже този живот е само гонитба на суетни удоволствия и задоволяване на честолюбия, той води преди всичко до занемаряване на всички естествени чувства: хората стават жестоки. Когато дойде часът да изпадне в немилост, в душата на низвергнатия придворен се събужда нещо чудовищно и човекът се превръща в демон.

Безнадеждното състояние на кралството тласка другата половина от аристокрацията — по-добрата и по-високопоставената — в друга посока. Тя се прибира у дома си, затваря се в своите дворци, замъци и имения, изпитва отвращение към всякакъв вид работа. Тя не е способна за нищо, тъй като краят на света наближава: какво да се прави и какъв смисъл има да се отчайва човек? Трябва да забрави всичко, да затвори очи, да живее, да пие, да люби, да се наслаждава! Кой знае дали остава още и година живот?! Като си казва това или само като го почувства, аристократът съвсем му отпуска края — увеличава броя на слугите си десетократно, купува коне, пръска пари по жени, урежда празненства, оргии, дава, продава, купува, залага, разорява се, пропилява всичко, оставя се в ръцете на лихвари, с една реч, подпалва имота си от четирите страни. Но една прекрасна сутрин с него се случва нещастие. Оказва се, че той се е разорил, преди да пропадне монархията, въпреки че тя отдавна се търкаля по наклона. Всичко е свършено. Всичко е загубено. От този хубав пищен живот не е останал даже и димът — и той се е разпръснал. Останала е само пепелта и нищо друго. Забравен и изоставен от всички освен от кредиторите си, обеднелият аристократ става каквото му падне — отчасти авантюрист, отчасти главорез, отчасти безпътен скитник. Той потъва и изчезва в тълпата, тази грамадна, мрачна и тъмна маса, която доскоро едва е съзирал отдалеч в нозете си. Потъва в нея и намира там убежище. Вече няма злато, но му остава слънцето, богатството на тези, които нямат нищо. Преди това е живял във висшия слой на обществото, сега се настанява да живее в най-долния и се приспособява към това; подиграва се със своя честолюбив роднина, още богат и могъщ, става философ и започва да сравнява крадците с придворните. Впрочем той е и добър, и смел, и умен, и справедлив, някаква странна смесица от поет, принц и просяк; присмива се на всичко, насърчава другарите си да набият стражата, така както някога е подстрекавал към същото слугите си, без сам да вземе участие. Той съчетава в своите маниери — и то с известно изящество — нахалството на маркиза с безсрамието на циганина. Той е мръсен наглед, но душевно е чист. От някогашния благородник му е останала честта, на която държи, името, което крие, и сабята, с която си служи добре.

Двойната картина, която току-що нахвърлихме, се среща в историята на всички монархии, но особено ярко се проявява в Испания в края на седемнадесети век. И така, ако авторът е успял да изпълни тази част от своя замисъл — нещо, в което не е напълно уверен, — първата половина от испанската аристокрация от онова време намира в предлаганата драма израз в лицето на дон Салуст, а втората — в лицето на дон Цезар. Те, както се полага, са братовчеди.

Тук, както и навсякъде другаде, очертавайки тази скица на кастилската аристокрация към 1695 година, ние изпускаме, разбира се, редките и почтени изключения. Да продължим. Като изучаваме монархията и епохата, ние виждаме, че под тази разделена на две аристокрация, до известна степен олицетворена чрез двамата мъже, които вече споменахме, долу, в сянката, се движи нещо голямо, тъмно, непознато. Това е народът. Народът, който има бъдеще, но няма настояще; народът — сирак, беден, умен и силен; поставен много ниско, но стремящ се да се издигне много високо; понесъл върху гърба си белезите на робството, а в сърцето си — замислите на гения; народът — слуга на велможи, но в своето нещастие и унижение влюбен в единственото същество, обкръжено с божествен ореол, което в това рухнало общество представлява за него властта, милосърдието и щедростта. Народът — това е Руи Блас.

Над тези трима мъже, които, разгледани така, оживяват и възкресяват пред очите на зрителя три начала и в тези три начала, — цялата испанска монархия от седемнадесети век, над тези трима мъже се издига едно чисто и лъчезарно създание, една жена, една кралица. Нещастна като съпруга, понеже може да се каже, че няма мъж, нещастна като кралица, понеже няма крал, наведена към тези, които са под нея, от кралска милост, а може би и по женски инстинкт, тя гледа надолу, докато Руи Блас, народът, гледа нагоре.

В очите на автора разграничените по такъв начин четири действащи лица — без да се подценява значението на второстепенните лица, служещи да подсилят правдивостта на цялото — резюмират най-ярките черти, които предлага пред погледа на философа-историк испанската монархия преди сто и четиридесет години. Към тези четири лица, струва ни се, можем да присъединим и още едно, пето — личността на краля Карлос II. Но в историята, както и в драмата, Карлос II Испански не е личност, а сянка.^[2]

Нека побързаме да кажем, че това, което изложихме дотук, съвсем не е обяснение на „Руи Блас“, а само един от аспектите на пиесата. Такова е впечатлението, което би могла да остави тази драма, ако някой сериозен и съвестен човек се заеме да я изучи от гледна точка например на философията на историята, разбира се, при положение, че си струва труда.

Но колкото и да е незначителна, тази драма като всяко нещо на този свят има много други страни и може да бъде разглеждана по много други начини. Една идея, също като една планина, може да ни се представи от различни ъгли на зрение. Зависи от мястото, където сме застанали. За да поясним мисълта си, позволете ни да направим едно много условно сравнение: Монблан, гледан от Кроа дьо Флешер, не прилича на Монблан, гледан от Саланш. И въпреки това той си е все пак Монблан.

Също така — за да минем от нещо твърде голямо към нещо твърде малко — нашата драма, на която посочихме историческия смисъл, би ни се представила в съвсем друга светлина, ако я разглеждаме от още по-висока гледна точка, от чисто човешко гледище. Тогава дон Салуст ще бъде олицетворение на съвършения егоизъм и постоянната загриженост, а дон Цезар, обратно — ще бъде самото безкористие и безгрижие; в лицето на Руи Блас ще се види как геният и страстта, потискани от обществото, се устремяват толкова по-високо, колкото гнетът е бил по-силно изразен; и най-сетне кралицата ще олицетворява добродетелта, изложена на опасност от скуката.

От чисто литературно гледище този замисъл, така както е осъществен в драмата, озаглавена „Руи Блас“, ще изглежда още по-различно. Трите висши форми на изкуството биха могли да бъдат чрез нея олицетворени и дадени в съкратен вид. Дон Салуст би бил драмата, дон Цезар — комедията, а Руи Блас — трагедията. Драмата завързва действието, комедията го заплита, а трагедията го разрешава.

Всички тези страни са точни и верни, но никоя от тях не е изчерпателна. Абсолютната истина се намира само в съвкупността на творбата. Нека всеки намери онова, което търси. Тогава авторът, който впрочем не се ласкае от подобна надежда, ще е постигнал целта си. Философската тема на „Руй Блас“ е народът, който се устремява към по-висши сфери. Човешката тема е — един мъж обича една жена. Драматичната — един лакей обича една кралица. Тълпата, която всяка вечер се трупа да гледа това произведение — защото във Франция никога не е липсвало внимание от страна на обществото към творческите прояви на духа, каквито и да са те, — тълпата, повтаряме, вижда в „Руи Блас“ само последната тема, драматичната — лакея. И има право.

Това, което казахме за „Руи Блас“, струва ни се, важи и за всяко друго произведение. Големите творби на добрите майстори са забележителни именно с това, че предлагат повече страни за изучаване, отколкото другите. Тартюф кара едни да се смеят, а други да треперят, Тартюф е домашната змия; или лицемерът; или самото лицемерие. Той е ту човек, ту идея. Отело за едни е чернокож, който обича бяла жена, за други — парвеню, който се е оженил за патрицианка. За едни той е ревнивец, за други — самата ревност. И това разнообразие от нюанси на произведението съвсем не нарушава основното единство на композицията. Както сме го казали и на друго място: хиляди клони и един-единствен ствол.

Авторът на тази пиеса се спря подробно върху историческото значение на „Руи Блас“, защото в неговия замисъл тази драма е свързана с „Ернани“ само и единствено в исторически смисъл. Както в „Ернани“, така и в „Руи Блас“ могъществото на благородническото съсловие е показано редом с могъществото на кралската власт. Само че в „Ернани“, поради това, че абсолютната кралска власт все още не се е утвърдила, аристокрацията се бори срещу краля било чрез своето достойнство, било с помощта на своята шпага — полуфеодално, полунепокорно съсловие. В 1519 година аристократът живее далеч от двореца, в планината, като разбойника Ернани или като патриарха Руи Гомес. Двеста години по-късно положението се е променило. Васалите стават придворни. И ако аристократът отново усеща нужда да крие името си, то не е за да се спаси от преследванията на краля, а за да избяга от кредиторите си. Той не става разбойник, а бездомен скитник. Чувства се, че абсолютната кралска власт в течение на дълги години е тъпкала тези горди глави, като едни е преклонила, а други — пречупила.

Накрая нека ни бъде позволено да кажем още две думи. Между „Ернани“ и „Руи Блас“ за Испания са изтекли две столетия. Две дълги столетия, през които потомците на Карл V получиха възможност да властват над света: две столетия, които — странно нещо! — провидението не пожела да продължи нито с един час, тъй като император Карл V се ражда в 1500 година, а крал Карлос II умира в 1700. През 1700 година Луи XIV наследи Карл V^[3], така както през 1800 година Наполеон наследи Луи XIV. Тези велики появи на династии, които от време на време озаряват историята, са за автора на тази книга красиво и същевременно тъжно зрелище, върху което той често спира погледа си и понякога се опитва да пренесе нещо от това зрелище в произведенията си. Така той пожела да изпълни „Ернани“ със сиянието на една заря, а да покрие „Руи Блас“ със здрача на един залез. В „Ернани“ слънцето на австрийския кралски дом изгрява, в „Руи Блас“ то залязва.