Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (41)

Глава четиридесет и първа

Пабло спря коня и се спеши в тъмното. Робърт Джордън чуваше скърцането на седлата и тежкото дишане на останалите, които също слизаха от конете, един кон разтърси глава — издрънча амуниция. Лъхна на конска пот и на кисело от спарени тела на некъпани хора, които не свалят дрехите си — това бяха новодошлите, — и на непроветрено и окадено от огън на дърва от онези, които живееха в пещерата. Пабло стоеше близо до него и излъчваше острата миризма на отдавна изпито вино, напомняща за привкуса, който остава от медена монета в устата. Той запали цигара, като я заслони с шепа, да не се вижда светлинката, подръпна от нея и чу как Пабло каза съвсем тихо: „Пилар, вземи торбата с гранатите, а ние ще сложим букаите на конете.“

— Агустин — прошепна Робърт Джордън, — двамата, с Анселмо идвате с мен на моста. У теб ли е торбата с пълнителите за la maquina?

— Да — каза Агустин. — Как иначе?

Робърт Джордън се приближи към Пилар, която с помощта на Примитиво разседлаваше един от конете.

— Слушай, жено — извика я той тихо.

— Какво има? — прошепна тя дрезгаво и с рязко движение заметна откопчания подкоремен ремък към другата страна на седлото.

— Нали разбра, че ще атакуват поста, чак когато чуете бомбите?

— Колко пъти ще ми го повтаряш? — ядоса се Пилар. — Ти си по-лош от стара баба, Ingles.

— Това е за проверка — извини се Робърт Джордън. — И щом ликвидирате постовите — бегом назад към моста и прикривате пътя отгоре и левия ми фланг.

— Разбрах още първия път, когато ми го каза, по-ясно няма да ми стане — прошепна Пилар. — Гледай си другата работа.

— И никой да не мърда, никой да не стреля и да не хвърля гранати, докато не чуете експлозията — нареждаше тихо Робърт Джордън.

— Омръзна ми да повтаряш — прошепна Пилар нервно. — Разбрах това още когато бяхме при Глухия.

Робърт Джордън се насочи към мястото, където Пабло връзваше конете.

— По-плашливите ги спънах — каза Пабло. — А тези виж как ги вързах — дръпваш въжето и готово, нали?

— Добре.

— Ще обясня на момичето и на циганина какво да правят с тях — рече Пабло. Хората, които беше довел, стояха отделно, опрени на карабините си.

— Разбра ли всичко? — запита го Робърт Джордън.

— Иска ли питане. Ликвидиране, на поста. Прерязване на жиците. Бегом към моста. Прикриваме моста, докато го взривиш.

— И няма да почвате, преди да сте чули бомбите.

— Правилно.

— Тогава — успех!

Пабло изръмжа нещо. После каза:

— А ти ще ни прикриваш с голямата maquina и с твоята малка maquina, когато тръгнем обратно, a Ingles?

— De la primera — обеща Робърт Джордън. — Първата ми работа.

— Тогава друго няма — каза Пабло. — Но трябва много да внимаваш, Ingles, трябва много да внимаваш, защото иначе няма да е толкова просто.

Аз сам ще действувам с la maquina — успокои го Робърт Джордън.

— Имаш ли опит с нея? Нямам никакво желание Агустин да ме застреля, какъвто е — мрази ме, като че ли червата си вижда.

— Имам опит с нея, и то не малък. Можеш да ми вярваш. А пък ако стреля Агустин, ще гледам прицела да е високо над главите ви. С висок, много висок мерник.

— Тогава друго няма — каза Пабло. После добави тихо и поверително: — Конете пак няма да ни стигнат.

Кучия му син, помисли си Робърт Джордън, или си мисли, че не го разбрах още първия път, когато ми го каза?

— Аз ще вървя пеша. За конете отговаряш ти.

— Не, Ingles, за теб ще има кон — каза Пабло тихо. — Ще има коне за всички от нашите.

— Това си е твоя работа — махна Робърт Джордън. — Мен не ме брой. Имаш ли достатъчно патрони за твоята нова maquina?

— Да. Всички пълнители, които се намериха у кавалериста. Изстрелях само четири патрона, за да я опитам. Изпробвах я вчера на баирите.

— Хайде — подкани го Робърт Джордън. — Че да пристигнем рано и да се скрием добре.

— Тръгваме всички — каза Пабло. — Suerte^[1], Ingles.

Интересно какво ли има наум това копеле, помисли си Робърт Джордън. Струва ми се, че знам. Но това е негова грижа, не моя. Слава богу, за първи път виждам тези хора.

Той протегна ръка:

— Suerte, Пабло. — И техните две ръце се стиснаха в тъмното.

Когато протягаше ръка, Робърт Джордън имаше усещането, че ще се докосне до влечуго или прокажен. Не знаеше каква е на усещане ръката на Пабло. Но в тъмното ръката на Пабло здраво улови неговата, стисна я открито и той отвърна на ръкостискането. В тъмнината ръката на Пабло се оказа добра и когато Робърт Джордън я стисна, изпита особено чувство, такова, каквото беше изпитал сутринта. Сега сме съюзници, помисли той. Съюзниците винаги обичат да си стискат ръцете. Да не говорим, че си окачат един на друг ордени и се целуват по двете страни, помисли си той. Добре, че минахме без това. Сигурно всички съюзници са такива. В дъното на душата си, au fond, винаги таят омраза. Но тоя Пабло е особен човек.

— Suerte, Пабло! — И той стисна тази странна, твърда, решителна ръка. — Ще те прикривам добре. Не се безпокой.

— Съжалявам, че ти взех материалите — каза Пабло. — Не знам какво ми стана.

— Но докара това, което не ни достигаше — хора.

— Да знаеш, че не съм те намразил заради моста, Jngles. Сега виждам, че ще свърши добре.

— Какво правите вие двамата? Да не сте станали maricones? — раздаде се изведнъж гласът на Пилар до тях в тъмното. — Само това ти липсваше — да станеш педераст — каза тя на Пабло. — Хайде, Ingles, престани със сбогуванията, докато тоя не ти е откраднал и останалия динамит.

— Ти не ме разбираш, жено — оплака се Пабло. — А ние с el Ingles се разбираме.

— Теб никой не те разбира. Нито господ, нито собствената ти майка — заяви Пилар. — Нито аз. Хайде, Ingles, сбогувай се със своята стригунка и да вървим. Me cago en tu padre. Да сера на баща ти — но започвам да си мисля, че се боиш сега, когато бикът се задава.

— Твойта мама — каза Робърт Джордън.

— Ти пък изобщо не си имал — весело прошепна Пилар. — Сега да вървим, защото ми се иска по-скоро да започне, че да свършва. Ти върви при твоите — обърна се тя към Пабло. — Решителни са, ама кой знае докога. Имаш там двама, дето и да ми ги даваш, няма да ги взема. Подбирай ги и вървете.

Робърт Джордън метна раницата на гръб и се отправи към конете, за да намери Мария.

— Довиждане, guapa — каза той. — Скоро ще се видим:

Усети странното чувство, че това е недействително, че той е казвал тези думи преди или че някакъв влак ще тръгне, да, приличаше по-скоро на влак, който ще отпътува, а той стои на перона на железопътната гара.

— Довиждане, Роберто — каза тя. — Много да се пазиш.

— Разбира се — обеща той. После наведе глава, за да я целуне, и раницата се плъзна към тила му, свлече се върху главата му, така че челата им се блъснаха едно в друго. Докато това ставаше, той знаеше, че и то се е случвало някога преди.

— Не плачи — прошепна той и му беше неудобно не само от товара на гърба.

— Не плача — каза тя. — Само се връщай по-скоро.

— Не се тревожи, като чуваш да се стреля. Днес много ще се стреля.

— Няма. Само се връщай по-скоро.

— Довиждане, guapa — каза той неловко.

— Salud, Роберто.

Робърт Джордън не се бе чувствувал тъй млад от времето, когато се бе качил на влака в Ред Лодж, за да отиде в Билингс, а в Билингс трябваше да се прехвърли на друг влак; тогава за първи път отиваше на училище. Боеше се, не искаше да отива и не искаше някой да разбере това и на станцията, когато кондукторът вдигна куфара му, той искаше вече да стъпи на долното стъпало на вагона, но в този миг баща му го целуна за прощаване и каза: „Нека бог е с нас, докато сме разделени.“ Баща му беше много религиозен човек и бе казал това просто и искрено. Но мустаците му бяха навлажнени, очите му се бяха насълзили и Робърт Джордън се бе почувствувал много неловко от навлажнено просълзеното благопожелание, от това, че баща му го бе целунал за сбогом — станало му бе тъй неловко, че внезапно се бе почувствувал много по-възрастен от баща си и толкова му бе дожаляло за него, че едва се бе овладял.

Влакът бе тръгнал, а той бе останал да стои на задната платформа на последния вагон и гледаше как гарата и водонапорната кула се смаляват — ето, стават съвсем мънички, като играчки, — а релсите и напречните траверси малко по малко се стесняват и схождат към една точка в далечината под равномерния ритъм, който го отнася надалеч.

„На татко ти май че му беше мъчно да се раздели с теб, а, Боб?“ — бе казал спирачът.

„Да“ — съгласил се бе той, загледан в нискораслите храсти, които бягаха край трасето между отминаващите телеграфни стълбове от двете страни на прашната, развиваща се нишка на железопътната линия. Той гледаше няма ли да се покаже някоя яребица.

„Не ти е неприятно, че тръгваш на училище, нали?“ — „Не, не ми е неприятно“ — бе отговорил той и това беше истина. Нямаше да е истина, ако го беше казал малко по-рано, но сега беше истина и като се прощаваше с Мария, той за първи път оттогава се почувствува тъй малък както в онзи ден, преди влакът да тръгне. Сега се чувствуваше много малък и му беше много неловко и се прощаваше с Мария неловко, като ученик, който казва „довиждане“ на девойка пред пътната врата и не знае дали да я целуне, или не. И тогава разбра, че неловкостта не е от сбогуването, а от онази среща, която му предстои. Прощаването беше само част от неловкостта при мисълта за предстоящата среща.

Ето че пак започваш, каза си той. Но едва ли има човек, който не би се почувствувал твърде млад, за да извърши онова. Той не искаше да назове „онова“, не искаше да му се даде име. Хайде, каза си той. Стига. Твърде рано ти е още, за да се вдетиняваш.

— Довиждане, guapa — повтори той. — Довиждане, зайче.

— Довиждане, мой Роберто — отвърна тя, а той отиде при Анселмо и Агустин и каза:

— Vamonos.

Анселмо метна на гръб тежката раница. Агустин, който още в пещерата бе нарамил цялото си снаряжение, се бе облегнал на едно дърво, върху товара на гърба му стърчеше цевта на картечницата.

— Добре — пристъпи той. — Vamonos.

Тримата заслизаха по склона.

— Buena suerte, дон Роберто — подвикна Фернандо, когато тримата, крачещи един след друг, го отминаваха, Фернандо беше приклекнал на няколко крачки от тях, но каза това с голямо достойнство.

— Buena suerte и на теб, Фернандо — отвърна Робърт Джордън.

— Във всичко — допълни Агустин.

— Благодаря, дон Роберто — каза Фернандо, без да обръща внимание на Агустин.

— Ще знаеш, че тоя е голям особняк — прошепна Агустин.

— Прав си — каза Робърт Джордън. — Да ти помогна, а? Натоварил си се като катър.

— Нищо ми няма — отказа Агустин. — Ей, доволен съм, че се започва.

— Говори по-тихо — смъмри го Анселмо. — Отсега нататък говорим малко и тихо.

— Надолу по склона, внимателно, Анселмо най-отпред, след него Агустин и накрая Робърт Джордън — той стъпва много предпазливо, усеща сухите борови игли под въжените подметки; ето, спъва се в корен, полита, протяга ръка напред и напипва студения метал на цевта на картечницата и сгънатите й крачка, после косо надолу по стръмното, обувките му се пързалят и рият горската почва, пак протяга напред ръка, лявата, напипва грапавата кора на дървесен ствол, запазва равновесие, ръката му усеща едно по-гладко място, основата на дланта му лепне от смолистия сок, избил там, където кората е била издялана; спускат се по стръмния горист склон към мястото, от което Робърт Джордън и Анселмо бяха наблюдавали през първия ден.

Сега Анселмо се е спрял в тъмното до един бор, той хваща Робърт Джордън за ръката и му шепне толкова тихо, че едва се разбира:

— Гледай. В мангала има огън.

Една точка блещука долу, там, където — Робърт Джордън знаеше — пътят свършва при моста.

— Ето, оттук гледахме — казва Анселмо. Той улавя ръката на Робърт Джордън, свежда я и я опира до едно одялано място, малко над корените на един дънер. — Аз го дялках, докато ти гледаше. Тук, отдясно, искаше да поставиш la maquina.

— Там ще я поставим.

— Добре.

Оставиха раниците на земята, в корените на боровете, и последваха Анселмо към една полянка, където бяха порасли няколко съвсем мънички борчета.

— Тук — каза Анселмо. — Точно тук.

— Ето оттук, щом се съмне — зашепна Робърт Джордън на Агустин, като приклекна зад мъничките борчета, — ще виждаш част от пътя, пред моста. Ще виждаш и целия мост и малко от пътя от другата му страна, по-нататък той завива зад скалите.

Агустин мълчеше.

— Ще лежиш тук, докато приготвим взрива, и ще стреляш по всичко живо, което се зададе отгоре или отдолу.

— Откъде е тая светлина? — запита Агустин.

— От будката на часовия на отсамната страна прошепна Робърт Джордън.

— Кой ще се заеме с часовите?

— Старецът и аз, нали ти казах. Но ако не се справим с тях, стреляш по двете будки и по часовите, ако ги видиш.

— Да. Това ми го каза.

— След взрива, щом Пабло и неговите хора изскочат откъм завоя, стреляш над главите им, ако ги гонят. И да не ги гонят, пак ще стреляш над главите им, така че ако някой ги преследва, да го спреш. Ясно ли ти е?

— Как да не ми е ясно? Нали ми каза снощи? — Въпроси имаш ли?

— Не. Имам две торби. Може да ги напълня с пръст горе, дето не се вижда, и да ги донеса тук.

— Добре, но тук няма да копаеш. Трябва така да се прикриеш, както се бяхме прикрили на върха.

— Добре. Ще ги напълня и ще ги донеса, преди да се съмне. Ще видиш. Така ще ги наглася, че няма да се забелязват.

— Ти си съвсем близо. Sabes? Денем тия дръвчета добре се виждат отдолу.

— Не се безпокой, Ingles. Къде отиваш?

— Спускам се долу с моята малка maquina. Старецът ще прекоси пролома сега, че да може веднага да изтича до будката на другия край. Тя гледа нататък.

— Тогава друго няма — каза Агустин. — Salud, Ingles. Тютюн имаш ли?

— Няма да пушиш. Много е близко.

— Няма. Само да я подържа в устата. После ще я изпуша.

Робърт Джордън му протегна кутията, Агустин взе три цигари и ги напъха в предната сгъвка на плоската си пастирска шапка. Разгъна крачката на картечницата с цевта, свряна между борчетата, и пипнешком започна да сваля и подрежда товара си, така че всяко нещо да му е подръка.

— Nada mas — каза той. — Друго няма.

Анселмо и Робърт Джордън го оставиха там и се върнаха при раниците.

— Къде ще е най-добре да ги оставим? — прошепна Робърт Джордън.

— Мисля, че тук. Но сигурен ли си, че с твоята малка maquina няма да пропуснеш часовия оттук?

— Точно тук ли се бяхме спрели онзи ден?

— Същото дърво. — Анселмо пошушна тъй тихо, че Джордън едва го чу — старецът говореше, без да помръдва устни, както тогава, — през първия ден. — Нали го белязах с ножа.

Робърт Джордън отново изпита чувството, че всичко се е случвало по-рано, но сега то идваше от това, че повтаряше собствения си въпрос, а старецът — своя отговор.

Същото беше и когато Агустин го бе запитал за часовите, макар да знаеше отговора.

— Достатъчно близко е. Даже много — прошепна той. — Но светлината ни е в гръб. Тук сме добре.

— Тогава аз ще мина от другата страна на дерето и ще заема позиция — каза Анселмо. После добави: — Няма да се сърдиш, Ingles. Но за да не стане грешка. Да не взема да сглупя.

— Какво? — едва прошепна той.

— Да ми го кажеш пак, че да го направя точно.

— Щом стрелям, стреляш и ти. Когато твоят е убит, бягаш по моста към мен. Раниците ще ги смъкна, те ще са при мен и ти ще ми помогнеш да заложим шашките, ще направиш, каквото ти кажа. Всичко ще ти кажа. Ако с мен се случи нещо, ще направиш всичко сам, както съм те учил. Няма да бързаш, ще го направиш както трябва, набиваш клиновете здраво и връзваш гранатите стегнато.

— Всичко ми е ясно — каза Анселмо. — Всичко помня. Сега тръгвам. Прикривай се добре, Ingles, когато се развидели.

— Преди да стреляш — напомни му Робърт Джордън, — се отпускаш и се прицелваш съвсем точно. Все едно, че не е човек, ами мишена, de acuerdo1? Прицелваш се не в целия човек, а в определена точка. Ако е с лице към теб — в средата на корема. Ако е с гръб — в средата на гърба. Слушай, старче. Когато аз стрелям, ако той е седнал, ще скочи, преди да побегне или да залегне. В този момент ще стреляш, а ако остане седнал, стреляй веднага. Не чакай. Но така, че със сигурност да го уцелиш. Приближи се на петдесет крачки. Ти си ловец. За тебе не е трудно.

— Ще направя, каквото наредиш — каза Анселмо.

— Да. Така нареждам — каза Робърт Джордън.

Добре, че се сетих да го кажа като заповед, помисли си той. Това го улеснява. Снема от него част от проклятието. Поне дано да е така. Част от вината. Бях забравил какво ми бе казал първия ден за греха да убиваш.

— Така заповядвам — изрече отчетливо той. — Сега върви.

— Ме voy — каза Анселмо. — До скоро, Ingles.

— До скоро, старче — откликна Робърт Джордън.

Спомни си за баща си на железопътната гара и влажно сълзливото прощаване и не каза нито Salud, нито „сбогом“, нито „успех“, нито нещо друго от този род.

— Прочисти ли цевта от маслото, старче? — прошепна той. — Че нали знаеш как ще стреля, ако не си…

— … още в пещерата — отвърна Анселмо. — Прочистих всички пушки с шомпола.

— Тогава, до скоро виждане — каза Робърт Джордън и старецът с широки, леки крачки изчезна между дърветата, като стъпваше безшумно.

Робърт Джордън легна на покритата с борови игли горска земя и зачака първия повей в клоните на боровете, който е предвестник на утрото. Извади пълнителя на автомата и няколко пъти изтласка затвора напред и назад. После, без да отпуска затвора, обърна оръжието към себе си, допря в тъмнината дулото до устните си и продуха цевта, усещайки вкуса на намасления метал. Положи автомата напряко в сгъвката на лакътя си със затвора нагоре, за да не попаднат вътре борови иглички или нещо друго, извади с палец всички патрони от пълнителя, като ги събра в носната кърпичка, която бе разстлал пред себе си. После, напипвайки патроните един по един в тъмното, той ги обръщаше с гилзата назад, натискаше ги и ги плъзваше един след друг в пълнителя. Сега пълнителят пак натежа, той го постави обратно и го чу как щракна, когато се намести. Лежеше по корем зад бора, положил автомата напреки в сгъвката на лакътя си, и гледаше светлинката долу. Понякога тя изчезваше и той се досещаше, че човекът в будката е заслонил жаравата. Робърт Джордън лежеше там и чакаше да се съмне.