Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (10)

Глава десета

— Да си починем — предложи Пилар на Робърт Джордън. — Седни, Мария, да си починем.

— Дайте да продължаваме — каза Робърт Джордън. — Ще си починем, като стигнем. Трябва да поговоря с този човек.

— Ще поговориш — успокои го жената. — Няма какво да бързаш. Седни, Мария.

— Да продължаваме — не се съгласяваше Робърт Джордън. — Ще си починем на върха.

— Аз пък искам сега да си починем — каза жената и седна край ручея.

Момичето седна до нея сред изтравничетата и слънцето заигра в косите му. Само Робърт Джордън остана прав, загледан към полянката високо на отсрещния склон — през нея минаваше ручей, в който сигурно имаше пъстърва. Там, където беше застанал, също растяха изтравничета. По-нататък те отстъпваха място на жълтеещи папрати, между които се подаваха сиви балвани, а още по-нататък се тъмнееше ивицата на боровете.

— Колко път има още до лагера на Ел Сордо? — запита той.

— Не е далеч — каза жената. — Преминаваме тая поляна, спускаме се в долчинката и после нагоре в гората по течението на потока. Поседни и престани да са толкова сериозен.

— Искам да го видя и да се разберем.

— Аз пък искам да си измия краката — сопна се жената, свали селските въжени обувки, после дебелия вълнен чорап и натопи десния си крак в потока. — Божичко, че е студена.

— Трябваше да тръгнем с коне — каза Робърт Джордън.

— За мен е полезно да се поразходя — натърти жената. — Имах нужда от разходка. Какво ти е?

— Нищо, само дето бързам.

— Тогава успокой се. Време много. Какъв хубав ден е и колко е хубаво, като излязохме от гората. Нямаш представа как може да ти омръзне да гледаш борове. На тебе не ти ли омръзнаха боровете, guapa?

— Аз ги обичам — каза момичето.

— Какво толкова им харесваш?

— Обичам миризмата и да газя по борови иглички. Обичам, когато вятъра поклаща високите борове, а те поскърцват.

— Ти всичко обичаш — възхити се Пилар. — Ти ще бъдеш съкровище за всеки мъж, само да можеше малко по-добре да готвиш. А боровата гора е скука. Не си видяла ти букаци или дъбрави, нито кестенова гора. Това се казва гора. В такава гора всяко дърво е различно, всяко си има своя красота. А пък боровата гора е смъртна скука. Какво ще кажеш, Ingles?

И аз обичам борове.

— Pero, venga, — каза Пилар. — Като че ли сте се наговорили. И аз обичам борове. Но в тия борове вече много се заседяхме. И планините ми омръзнаха. В планините има само два пътя — нагоре и надолу, а пътя надолу извежда на шосето към фашистките градове.

— Ходиш ли понякога в Сеговия?

— Que va. С това мое лице? Такова лице не се забравя. Кажи ми, красавице моя — искаш ли да си грозна? — запита тя Мария.

— Ти не си грозна.

— Vamos, не съм била грозна. По рождение съм грозна. И цял живот съм била грозна. Ти, Ingles, нищо не разбираш от жени. Знаеш ли ти какво е да си жена и да си грозна? Знаеш ли ти какво е цял живот да си грозна, а да чувствуваш, че отвътре си красива? Много е особено това чувство. — Тя потопи и другия си крак във водата и го отдръпна. — Ух, че е студена! Погледни, стърчиопашката! — Тя показа една сива птичка, която подскачаше по камъните нагоре по потока. — За нищо не я бива тая птица. Нито пее, нито за ядене става. Само знае да си клати опашката. Дай ми една цигара, Ingles. — Тя взе папиросата, извади от джоба си кремък и огниво и я запали. Смукна от цигарата и изгледа Мария и Робърт Джордън.

— Чудно нещо е животът — продължи тя и изпусна дим през ноздрите си. — Родена съм само за мъж, а пък съм жена, при това грозна. И все пак много мъже са ме обичали и аз съм обичала много мъже. Чудна работа. Слушай, Ingles, това е интересно. Виж ме каква съм грозна. Погледни ме внимателно, Ingles.

— Не си грозна.

— Ingles. Недей да ме лъжеш… Или… — Тя се засмя с гърления си смях. — Или и тебе е започнало да те човърка? Не. Шегувам се. Не. Виж ме каква съм грозна. Ама и в грозната жена може да има нещо такова, че мъжа се заслепява, когато я заобича, и той се заслепява, и ти се заслепяваш. А после идва ден, когато ей така, без никаква причина, той вижда колко си грозна и не е вече сляп и тогава и ти виждаш себе и такава грозна, каквато те вижда той, и загубваш този мъж, загубваш и чувството си. Разбра ли? — Тя поглади момичето по рамото.

— Не — възрази Мария. — Защото ти не си грозна.

— Мисли с главата си, не със сърцето си и случай — каза Пилар. — Разказвам ти неща, които са много интересни. На тебе не ти ли е интересно, Ingles?

— Интересно ми е. Но трябва да вървим.

— Que va, да вървим. Много съм си добре тук. После… — продължи тя, обръщайки се сега към Робърт Джордън като учителка, която изнася урока си в клас, — после минало-неминало много време и, ето че в теб, даже в такава грозна като мен, толкова грозна, че повече не може да бъде, изведнъж се появява и тайничко пораства това глупашко чувство, че си красива. Расте като зелка. И когато е вече порасло, вижда те друг мъж и започва да си мисли, че си красива и цялата история започва отново. Сега си мисля, че с мен това повече няма да се случи, но не се знае. Щастлива си ти, guapa, че не си грозна.

— Грозна съм — възрази Мария.

— Питай него — каза Пилар. — И недей да газиш в потока, че ще ти замръзнат краката.

— Щом Роберто иска да вървим, хайде да вървим — предложи Мария.

— Чуваш ли се какво казваш — продължи Пилар. — Това и мен ме засяга толкова, колкото и твоя Роберто, но аз викам, че сме си добре тук, както си почиваме, така, край потока, и време има. Освен това приятно ми е, отварям се на приказки. Какво друго човешко ни е останало. Някакво друго развлечение имаме ли? Не ти ли е интересно това, което говоря, Ingles?

— Ти умееш да приказваш. Но има много други работи, които са ми по-интересни, отколкото да се говори за красота или за грозота.

— Тогава да говорим за това, което на тебе ти е интересно.

— Къде беше, когато започна движението?

— В моя роден град.

— В Авила?

— Que va, в Авила!

— Пабло каза, че е от Авила.

— Лъже. Иска да се изкара, че е от голям град. Не, аз съм от… — и тя назова едно градче.

— И какво стана?

— Много неща — въздъхна жената. — Много неща станаха. И все ужаси. Даже това, с което се прославихме.

— Разкажи ми — подкани я Робърт Джордън.

— Много е жестоко — каза жената. — Не искам пред момичето.

— Разкажи — настоя Робърт Джордън. — Ако не е за нейните уши, да не слуша.

— Аз мога всичко да слушам — каза Мария. Тя сложи ръка в ръката на Робърт Джордън. — Няма нищо, което да не може да се каже пред мене.

— Не е въпросът дали можеш да го изслушаш, или не — обясни Пилар. — Въпроса е дали аз трябва да го казвам пред теб, че после да сънуваш кошмари.

— От разкази нищо няма да ми се присъни — увери я Мария. — Мислиш ли, че след всичко, което преживяхме, ще ми се присъни нещо страшно от това, което ще разкажеш?

— Може пък на тебе, Ingles, да ти се присънят страшни работи.

— Дай да проверим.

— Не, Ingles, не се шегувам. Ти видял ли си как започнаха работите в малките градчета?

— Не съм — отвърна Робърт Джордън.

— Значи нищо не си видял. Този Пабло, дето го виждаш сега, е развалина, но да знаеш какъв беше той в ония дни!

— Разкажи.

— Не. Няма.

— Разкажи.

— Е, добре. Ще го разкажа както си беше. Но ти, ако ти е тежко да слушаш, ще ме спреш.

— Ако ми стане тежко, няма да слушам повече — отвърна и Мария. — Не може да е по-тежко от някои други работи.

— Мисля, че може — каза жената. — Дай ми още една цигара, Ingles, и vamonos.

Момичето се облегна на брега на потока, обрасъл в изтравниче, а Робърт Джордън се изтегна до нея по гръб и положи глава върху туфа изтравничета. Той намери ръката на Мария, хвана я в своята и двете ръце погладиха изтравничетата, докато тя разтвори длан и я положи върху ръката му, и така двамата лежаха и слушаха.

— Рано сутринта civiles в казармите се предадоха — започна Пилар.

— Вие с пристъп ли превзехте казармите? — запита Робърт Джордън.

— Пабло със своите хора ги обкръжи още по тъмно, преряза телефонните жици, сложи динамит под една стена и извика на guardia civil да се предадат. Те отказаха. Щом се зазори, той взриви стената. Започна се бой. Двама civiles паднаха убити. Четирима бяха ранени и четирима се предадоха.

Ние всички бяхме залегнали, кой направо на земята, кой на покрива, кой на каменните огради или върху стените — тъкмо се зазоряваше и облака прах от взрива още не се беше уталожил, много високо във въздуха се беше издигнал, а нямаше вятър да го разсее и всички стреляхме в отвора в стената на сградата, зареждахме и стреляхме в дима, а отвътре се виждаше как припламват огънчета от карабините, като стрелят и изведнъж из пушека някой извика да не стреляме повече и четиримата civiles излязоха с вдигнати ръце. Голяма част от покрива се бе сринала заедно със стената и те излязоха да се предадат. „Има ли още някой там?“ — извика Пабло. „Само ранените.“ — „Пазете ги тия“ — каза Пабло на четирима наши, които вече се бяха спуснали долу. — „Тук стойте. До стената“ — заповяда той на civiles, дето се бяха предали. Те се изправиха с очи към стената, мръсни, прашни, опушени, а четиримата наши с насочени пушки, а Пабло и другите влязоха вътре да довършат ранените.

След като ги ликвидираха, казармата утихна, не се чуваха нито охкания на ранени, ни вик, ни изстрел и Пабло излезе с чифтето на рамо, а в ръката му — маузер. „Гледай, Пилар — викна ми той. — Това беше в ръката на офицера, той се застрелял. Никога не съм стрелял с пистолет. Ей, ти — махна той на единия от guardia civiles, — покажи ми как се работи с това. Не, не ми показвай, а ми обясни.“

Докато в казармата още се стреляше, четиримата бяха стояли до стената, целите в пот и дума не казват. Бяха едри мъже и с лица като на всички, малко като моето. Само дето брадата им набола, защото не се бях още обръснали сутринта и такива едни, стоят до стената и мълчат.

— Ей, ти — викна Пабло на най-близкия до него. — Обясни как се работи с това.

— Натисни предпазителя — отговори онзи хрипкаво. — Издърпай кожуха назад и го щракни напред.

— Какъв кожух? — пита го Пабло и гледа четиримата civiles. — Какъв кожух?

— Блокът отгоре.

Пабло се опита да го издърпа, ама той заяде.

— А сега де! — викна той. — Не ще. Ти ме излъга.

— Издърпай го по-назад и леко го отпусни да щракне напред — казва му тоя civil с такъв особен глас, какъвто никога не съм чувала. И сив, сив като облачно утро.

Пабло издърпа кожуха назад и го отпусна, както му бяха казали, и кожуха си щракна на мястото, и пистолета — вече зареден и с натегнат курок. Маузерът е една грозотия, ръкохватката му кръгла и малка, а при цевта дълъг и сплескан, един такъв неугледен и грамаден. А през цялото време другите само го гледат и нищо не казват.

После единият го пита:

— Какво ще правиш с нас?

— Ще те застрелям — викна му Пабло.

— Кога? — пита го онзи и гласа му едва излиза.

— Сега — казва Пабло. — Сега. Тук. Нещо да кажеш?

— Nada — отвръща el civil. — Нищо. Но това е мръсно нещо.

— И ти си мръсно нещо — отговаря му Пабло. — Колко ли селяни си убил! Готов си и майка си да разстреляш.

— Никога не съм убивал човек — казва el civil. — И няма какво да намесваш майка ми.

— Покажи сега как трябва да се умира. Ти, дето само си убивал.

— Излишно е да ни оскърбяваш — обажда се другия civil. — Знаем ние как да умираме.

— Застани на колене с лице към стената — каза тогава Пабло. Los civiles се спогледаха. — На колене, ви казвам! — кресна Пабло.

— Как ти се струва, Пако? — Единият civil пита другия, най-високия, дето беше казал на Пабло за пистолета. Беше с ефрейторски нашивки на ръкавите и целия в пот, макар че беше ранна утрин и още хладно.

— На колене, на колене! — отвръща онзи. — Какво значение има?

— По-близко е до земята — опитва се да се пошегува първия, ама не им беше до шеги и никой не се усмихна.

— Давай на колене тогава — казва първия civil и четиримата коленичиха, непохватно някак си, главите им наведени към стената, а ръцете им висят отстрани и Пабло мина откъм гърба им и ги разстреля всичките в тила с пистолета — застрелва единия, после минава зад другия и опира дулото в тила му, а те един след друг се свличат на земята след изстрела. Още ми се причуват тия изстрели, остри и въпреки това малко приглушени, като пред очите ми е — цевта подскача и човекът пада напред. Единият не трепна, когато дулото се допря до главата му. Вторият отмести глава напред и си опря челото на камъка. Третият потръпна и после цялото му тяло и главата му се затресоха. И само един, последният, закри очи с ръце и той беше последният и когато четирите тела се сринаха до земята, Пабло им обърна гръб и се върна при нас с пистолета в ръка.

— Подръж го малко, Пилар — казва ми. — Не знам как да отпусна курока — и ми подаде пистолета, застана и погледна четиримата civiles до стената на казармата. А нашите хора всички стоят там и ги гледат и никой нищо не казва.

Така града стана наш, а беше още ранно утро и никой не беше нито закусил, нито кафе пил, гледаме се един — друг и виждаме, че целите сме в прах, дето бяхме взривили стената на казармата, всички сме посивели от прах, като да сме на вършитба, а пък аз все още държа пистолета, усещам го как ми тежи в ръката и като гледам мъртвите civiles, проснати до стената, нещо ми се обръща в стомаха; и те като нас сиви и прашни, но всеки от тях сега напоява с кръвта си сухата земя, както е легнал. И докато стояхме там, слънцето се подаде зад далечните хълмове и освети улицата, и бялата стена на казармата, и прахоляка във въздуха стана като златен от тези първи слънчеви лъчи, а селянина до мен погледна казармената стена и онова, което лежеше до нея, после ни огледа всичките, погледна слънцето и рече:

— Vaya^[1], деня започва!

— А Сега да пием кафе — предложих аз.

— Правилно, Пилар, правилно — казва същият селянин и отидохме на площада и това бяха последните четирима души, застреляни в селото.

— Какво стана с другите? — запита Робърт Джордън. — Нямаше ли още фашисти в селото?

— Que va, нямало ли други фашисти! Имаше повече от двайсет, но никой от тях не разстреляхме.

— А какво стана с тях?

— Пабло нареди да ги пребият от бой с бухалки за вършитба и да ги хвърлят в реката от една висока скала.

— Всичките ли? Двайсетте?

— Сега ще ти разкажа. Не е толкова просто. И до края на живота си не искам повече да гледам как на площада пребиват хора с бухалки за вършитба и после ги хвърлят от висока скала в реката.

Градчето ни е на един висок бряг и над самата река има площад с чешма, а наоколо големи дървета, под тях пейки, на сянка. Балконите на къщите гледат към площада, на този площад излизат шест улици и целият площад е опасан от аркада, така че като нагрее слънцето, можеш да си вървиш на сянка под аркадите. От трите страни на площада е аркада, а на четвъртата страна има алея, сенчеста, защото растат дървета до самия ръб на пропастта, а дълбоко долу, реката. До реката са сто метра.

Пабло изпипа всичко така, както беше изпипал и нападението на казармите. Най-напред нареди да затворят всички улици към площада с каруци, все едно, че подготвят площада за сареа. За любителски бой с бикове. Всички фашисти ги бяха затворили в ayuntamiento — в общината, най-голямата сграда на площада. В стената на общината имаше вграден часовник и точно там, под аркадата, беше фашисткият клуб. А на тротоара пред клуба те си имаха столове и маси. По-рано, преди войната, там си пиеха аперитивите. Плетени столове и масички. Един вид като кафене, само че по-елегантно.

— Че без бой ли ги пленихте?

— Пабло ги беше хванал през нощта, преди да нападнем казармата. Но в това време казармата беше вече обкръжена. Всички ги измъкнаха от къщите им, в същия час, когато започна нападението. Умно направено. Пабло е организатор. Иначе щяха да го нападнат от двата фланга и в тил, докато атакува казармата на guardia civil.

Пабло е умен, но е много жесток. Той тогава беше обмислил всичко предварително и за всичко се беше разпоредил. Чуй. След като превзехме казармата и последните четири civils се предадоха и той ги разстреля до стената, и след като пихме кафе — в кафенето на ъгъла до автобусната спирка, сутрин то отваря най-рано, — Пабло се зае с подготовката на площада. Загради всички проходи с каруци точно така, както за сареа, само че не прегради едната страна — тази към реката. Нея я остави така. После накара свещеника да изповяда фашистите и да им даде последното причастие.

— Къде стана това?

— Нали ти казвам — в ayuntamiento. Пред сградата се беше събрала голяма тълпа и докато вътре свещеника се занимаваше с фашистите, навън някои започнаха да се държат неприлично, да подхвърлят шеги и мръсотии, но повечето от хората се държаха много сериозно и пристойно. Подхвърляха шеги само онези, които вече се бяха напили по случай превземането на казармата, и някакви други безделници, които и с повод и без повод все са си пияни.

Докато свещеника си изпълняваше задълженията, Пабло построи в две редици тези, дето се бяха събрали на площада.

Построи ги в две редици, както за състезание по теглене на въже или както се нареждат в града на финиша на велосипедните състезания — оставят само тясна пътечка, по която да минат велосипедистите; или както преди да мине църковно шествие. Между двете редици — проход, два метра широк, а се проточили от вратата на ayuntamiento през целия площад до ръба на скалата. И всеки, който излиза от ayuntamiento, вижда пред себе си на площада две плътни редици от хора, които стоят и чакат.

Някои държат бухалки от тия, дето се вършее с тях, и стоят на разстояние един от друг, че като замахнат, да има място. Не всички имаха бухалки, защото не стигнаха. Но повечето си бяха взели от магазина на дон Гилиермо Мартин, фашиста, който продаваше земеделски сечива. А онези, които не бяха успели да вземат бухалки, бяха кой с тежка пастирска гега, кой с остен за волове, някои пък взели дървени вили от ония, дето отвяваш сламата след вършитба. Други бяха със сърпове и месарски куки, но тях Пабло ги остави в края на редицата, до пропастта.

Всички стояха тихо и денят беше ясен като днешния, високо в небето имаше облачета както сега, и площада още не беше прашен, защото през нощта беше паднала обилна роса; дърветата хвърляха сянка върху двете редици хора и се чуваше как водата се излива от бронзовата тръба в устата на лъва и пада в коритото на чешмата — там жените обикновено идваха със съдове за вода.

Само до самата ayuntamiento, където свещеника се молеше с фашистите, се чуваха разни мръсотии, дюдюкаха онези, безделниците, за които, както ти казах, всеки повод е добър; те бяха пияни и се бяха стълпили под решетките на прозорците, подхвърляха неприлични думи и долни шеги. Но повечето от мъжете в редиците чакаха спокойно и чух как един пита друг:

— Ще има ли и жени?

И другият му отговаря:

— Дай боже да няма!

Тогава първият каза:

— Ето жената на Пабло. Чуй, Пилар. Ще има ли жени?

Погледнах го и какво да видя — облякъл си неделните дрехи и вир-вода. Отвърнах му:

— Не Хоакин. Жени няма. Ние не убиваме жени. Защо ще убиваме жените им?

Тогава тон възкликна:

— Слава тебе, Христе, че няма да има жени! А кога ще започва?

Отговорих му:

— Щом свещеника свърши.

— А свещеника — също ли?

— Не знам — отговорих му и видях, че лицето му се е сгърчило и пот е избила на челото му.

— Никога не съм убивал човек — изохка той.

— Сега ще се научиш — каза му селянинът до него. — Но мисля, че с един удар на това не може да се убие човек. — И той вдигна бухалката с две ръце и я погледна със съмнение.

— Това му е хубавото я — обади се друг селянин. — Ще получат много удари.

— Превзели са Валядолид. Превзели са Авила — съобщи някой. — Чух го тъкмо преди да дойда тук.

— Този град няма да вземат никога. Този град е наш. Изпреварихме ги и ударихме преди тях — казах аз. — Пабло не е човек, дето ще ги чака те да ударят първи.

— Бива си го. Пабло — възхити се друг. — Но се показа егоист, дето ги ликвидира сам civiles. Не е ли така, Пилар?

— Да. Но сега всички ще участвуваме.

— Вярно. Добре организирано. Но защо няма известия от фронта?

— Пабло преряза телефонните жици, преди да нападнем казармите. Не са ги поправили още.

— Аха. Затова, значи, нищо не чуваме. Аз узнах новините рано тази сутрин в кантона на пътния.

— Кажи, Пилар, защо се реши тъкмо така да се направи това? — запита ме той.

— За да пестим патроните — отвърнах. — И после, всеки трябва да носи част от отговорността.

— Тогава по-скоро да започва. Да започва. — И като го погледнах, видях, че плаче.

— Защо плачеш, Хоакин? — запитах го. — Няма за какво да се плаче.

— Не мога да се удържа, Пилар — отговори той. — Никога не съм убивал човек.

Ако не си видял първия ден на Революцията в градче, където всички се знаят и винаги са се познавали, нищо не си видял. Повечето стояха на площада в две редици, бяха с обикновените си дрехи, с които работят на полето, защото бяха бързали да се завърна в градчето, но някои други, като се чудили как да се облекат по случай първия ден на Революцията, си бяха сложили дрехите за празник и неделя и като видяха, че другите, включително и тези, които бяха нападнали казармата, носят старите си дрехи, — засрамиха, се, че са се облекли неподходящо. Но не искат да си свалят новите сака, защото се бояха, да не би да ги загубят или да им ги откраднат, затова стояха, потяха се на слънцето и чакаха да се започне.

После се надигна вятър и над площада се понесе прахоляк, защото земята беше вече изсъхнала под краката на хората, които ходеха, стояха, пристъпваха на място и един с тъмносиньо празнично сако извика: „Agua! Agua!“^[2] Тогава дойде чистача, който всяка сутрин поливаше площада с един маркуч, разви маркуча, започна да полива и прахта по краищата на площада се слегна, после малко по малко се приближи към центъра. Двете редици отстъпиха, за да може той да поръси средата на площада; маркучът се извиваше в широка дъга, водата блестеше на слънцето, а хората стояха и се подпираха, кой на бухалка, кой на гега, кой на бяла дървена вила и гледаха как пада струята. Когато целият площад беше поръсен и прахоляка се слегна, редиците пак се строиха и един селянин извика:

— Кога най-сетне ще ни дадат първия фашист? Кога най-после първият ще излезе от изповеднята?

— Още малко — отговори Пабло от вратата на ayinitarriiento. — Ей сега ще излезе първият. — Гласът му беше пресипнал, защото се беше нагълтал с дим в сражението при казармата.

— Защо се бавят? — запита някой.

— Още се занимават с греховете си — извика Пабло.

— Ясно, нали са двайсет души — обади се друг.

— Повече са.

— Малко ли грехове стават, като се съберат двайсет души?

— Така е, но струва ми се, че хитруват, за да спечелят време. Като изпаднеш в такова положение, не можеш да си спомниш всички грехове, само най-големия.

— Имай търпение. Те са повече от двайсет души и даже ако ще се покайват само за най-големите си грехове, пак ще отиде доста време.

— Имам аз търпение — отвърна първият. — Но все пак колкото по-скоро свършим, толкова по-добре. И за тях, и за нас. Сега е юли месец, работа много. Пожънахме, ама не сме овършали. Още не е дошло времето за панаири и празници.

— Ама днес ще е като на панаир и празник — насърчи го друг. — Панаирът на Свободата. И от днес нататък като ги премахнем тия, града и земята са наши.

— Днес ще вършеем фашисти — сети се някой, — и от сламата ще отсеем свободата на това pueblo^[3].

— Трябва добре да го управляваме, за да я заслужим — каза друг. — Пилар — обърна се той към мен, — кога сме на организационно събрание?

— Веднага щом свършим с това — отвърнах му. Тук в ayuntamiento.

А нарочно, за смях, бях си сложила на главата една от триъгълните лачени шапки на guardia civil, а пистолетът бях завързала на края на въженцето, с което се бях препасала, но му бях спуснала ударника, бях го държала с палец, докато натисках спусъка, както се прави обикновено. Когато слагах смешната шапка, ми се струваше, че е много добра идея, но после съжалих, че не взех кобура на пистолета, вместо шапката. А един от мъжете в редицата ми вика:

— Пилар, дъще, лошо правиш, дето носиш тази шапка. Нали свършихме с такива работи като guardia civil?

— Добре — съгласих се аз, — ще я махна — и я свалих.

— Дай ми я — продължи той. — Трябва да се унищожи.

Ние бяхме в края на редицата до пропастта над реката, той взе шапката и я хвърли в празното, така както говедарят мята камък, когато иска да подгони говедата, замята си ръката изотдолу. Шапката литна в празното и ние я виждахме как става все по-малка и по-малка и как черният й лак блести в прозрачния въздух и после падна в реката. Огледах се и видях, че на всички прозорци и балкони са се натрупали хора и видях пак двете редици мъже, които се бяха проточили през целия площад, и тълпата под прозорците на ayuntamiento, и се чуха гласове на много хора, после вик и някой каза:

— Ето го, иде първият!

И той беше дон Бенито Гарсия, кмета: излезе гологлав, излезе от вратата и бавно се спусна по стълбите и никой не го закачи; тръгна между двете редици мъже с бухалки и нищо не се случи. Отмина двама, четирима, осем, десет души и все нищо не се случва, а той си върви, върви с високо вдигната глава, лицето му посивяло, вперил очи право напред, само от време на време хвърли бърз поглед настрани, ама върви с твърда крачка. И никой не го закача.

От един балкон някой извика:

— Que pasa, cobardes? Какво става, страхливци?

А дон Бенито продължава да си върви между двете редици и никой не го закача. Тогава видях как през трима души от мен на един човек в редицата лицето му се сгърчва и си хапе устните и така е стиснал бухалката, че ръцете му са побелели. Виждам го, че гледа дон Бенито, който идва все по-близо и по-близо и все никой не го закача. После, дон Бенито още не беше успял да се изравни с този селянин, когато оня така вдигна бухалката, че перна, без, да иска, човека редом с него и я стовари по слепоочието на дон Бенито и дон Бенито го изгледа, а човека пак го удари и изкрещя:

— Това ти се пада, cabron^[4]! — И удара попадна право в лицето на дон Бенито и той закри лицето си с ръце и започнаха да го бият от всички страни, бяха го, докато падна на земята; тогава онзи, който го бе ударил пръв, извика другите да му помогнат, задърпа дон Бенито за яката на ризата, другите го хванаха за ръцете, лицето му се повлече в прахта на площада и го завлякоха до ръба на скалата и оттам го хвърлиха в реката. А човека, който пръв го беше ударил, застана на колене на ръба на скалата, гледаше след него и викаше: „Cabron! Cabron! О, cabron!“ Беше арендатор на дон Бенито и никак не се разбираха. Бяха се скарали за парче земя край реката — дон Бенито беше отнел това парче от човека и го беше дал под аренда на друг изполичар и първият го беше намразил. Той повече не се върна в редицата, а остана на ръба на скалата да гледа там, където беше паднал дон Бенито.

След дон Бенито дълго време никой не излезе. На площада беше тихо, защото всички чакаха да видят кой ще бъде следващия. Изведнъж един пиян закрещя със силен глас: „Que saiga el toro! Пускайте бика на арената!“

После от тълпата, която се беше струпала под прозорците на ayuntamiento, извикаха: „Не искат да излизат! Молят се.“

Друг пиян закрещя: „Измъкнете ги оттам. Извлечете ги, хайде! Времето за молитви мина!“

Но от ayuntamiento все още никой не излизаше, после видях, че от вратата се показва човек.

Беше дон Федерико Гонсалес, собственик на мелницата и на бакалницата, най-големият фашист в нашето градче. Беше висок и слаб, косата му беше сресана така, че да прикрива плешивото му теме, и носеше нощница, напъхана в панталоните. Беше бос, както го бяха измъкнали от дома му, и вървеше пред Пабло с ръце, вдигнати над главата, а Пабло го побутваше с чифтето отзад, опрял го беше в гърба му и така продължиха, докато дон Федерико Гонсалес влезе в коридора между двете редици. Но когато Пабло го остави и се върна към вратата на ayuntamiento, дон Федерико не можа да продължи, спря се, извърна очи нагоре и вдигна ръце, като че ли искаше да се хване за небето.

— Не го държат краката — чу се глас.

— Какво става, дон Федерико? Не можеш ли да вървиш? — викна му някой. Но дон Федерико продължи да стои там с вдигнати ръце, само устните му се движеха.

— Хайде, по-живо! — кресна му Пабло от стълбището. — Върви!

Дон Федерико стоеше като закован и не можеше да помръдне. Един от пияните го побутна отзад с дръжката на една бухалка и дон Федерико подскочи като плашлив кон, но пак не тръгна напред, ами си остана на същото място с вдигнати ръце и поглед в небето.

Тогава селянинът, който беше най-далеч от мен, каза:

— Това е срамно! Нямам нищо против него, но на това зрелище трябва да се сложи край.

Тръгна към другия край на редицата, разбута хората и стигна там, където беше застанал дон Федерико, и каза:

— С ваше разрешение. — И като замахна, стовари бухалката по главата му.

Дон Федерико отпусна ръце, скри с тях плешивината на главата си, така че дългите излинели косми, които прикриваха лисината, щръкнаха измежду пръстите му и като сведе глава, спусна се да бяга между двете редици, а по гърба и раменете му се сипеха бухалки; накрая падна и тогава ония, които бяха в края на редицата, го вдигнаха, залюляха го и го хвърлиха в пропастта. Не беше издал звук от минутата, в която Пабло го беше изтикал навън с ловната пушка. Само дето не можеше да върви. Като че краката не го слушаха.

След дон Федерико видях, че в края на двете редици, там при ръба на скалата, се бяха събрали най-твърдите мъже и тогава ги оставих, прибрах се под аркадата, изтласках двама пияни от прозореца на ayuntamiento и надникнах. Всички бяха в полукръг в голямата стая и се молеха на колене, свещеника и той беше коленичил и се молеше заедно с тях. Пабло и един обущар, казваха му Cuatro Dedos, „четирипръстия“, — тогава той беше много близък на Пабло, и още други двама, стояха там с ловни пушки. Пабло запита свещеника: „Кой е следващият?“ Но свещеникът се молеше и не му отговори.

— Слушай, ти! — викна Пабло на свещеника с прегракналия си глас. — Кой е следващият? Кой е готов?

Свещеникът не отговаряше на Пабло, все едно, че него изобщо го нямаше и аз видях, че Пабло започва да се ядосва.

— Изкарайте ни всички заедно — каза, като вдигна глава и престана да се моли дон Рикардо Монталво — земевладелеца.

— Que va — разпореди Пабло. — Един по един. Който е готов, да върви.

— Тогава излизам аз — пристъпи дон Рикардо. — По-готов няма да стана.

Дон Рикардо говореше с Пабло, свещеникът го благослови, без да прекратява молитвата си, после вдигна разпятието, за да го целуне дон Рикардо, и дон Рикардо го целуна, обърна се към Пабло и заяви:

— Никога няма да съм толкова готов. Вкиснат cabron такъв! Да вървим.

Дон Рикардо беше нисък, посивял, с дебел врат и с риза без яка. Беше кривокрак от много езда.

— Прощавайте! — обърна се той към останалите, които бяха на колене. — Да не ви е мъчно. Да се умре, е нищо. Лошото е само, че умираме в ръцете на тия canalla^[5]. Не ме докосвай — отблъсна той Пабло. — Не ме докосвай с това чифте.

Той излезе пред ayuntamiento — сивокос, очите му малки, сиви, а дебелият му врат като че беше станал още по-дебел от яд. Огледа селяните, строени в две редици, и плю на земята. Не можа да изплюе истинска плюнка, защото, трябва да знаеш, Ingles, при подобни обстоятелства това почти е невъзможно, и каза:

— Arriba Espana!^[6] Долу това, дето му викате Република, и да се изтаковам в млякото на бащите ви!

Пребиха го много бързо, защото ги беше обидил; започнаха да го бият още щом стъпи в прохода между редиците, продължиха да го бият, когато той, вдигнал високо глава, все още се опитваше да продължи по-нататък, удряха го, кълцаха го със сърповете и с месарските куки, много помагачи се намериха, когато трябваше да го завлекат до пропастта и да го хвърлят долу и сега вече мнозина бяха с окървавени ръце и дрехи и всички бяха почувствували, че онези, които излизат от ayuntamiento, са наистина врагове и трябва да бъдат убивани.

Уверена съм, че преди дон Рикардо да излезе разярен да ни оскърби всичките, мнозина от тези в редиците биха дали мило и драго, само и само да са другаде някъде, а не там. Сигурна съм, че стига някой да беше викнал: „Хайде да простим на другите. И без това получиха добър урок“ — и повечето щяха да се съгласят.

Но дон Рикардо с храбростта си направи много лоша услуга на другите. Той раздразни хората и ако до този момент те само изпълняваха дълга си, при това без особена охота, то сега у тях се бе разгоряла злоба и това се усещаше.

— Изкарайте свещеника и тогава работата ще тръгне по-бързо! — кресна някой.

— Изкарайте свещеника!

— С тримата разбойници се разправихме, сега дайте свещеника.

— Двамата разбойници — каза един нисък селянин на човека, който беше извикал. — С господа бога наш е имало двама разбойници.

— С какъв бог? — заяде се другия, почервенял от злоба.

— Така се казва — господа бога наш.

— Не е мой бог, така не позволявам да се казва нито на шега, нито на сериозно. И ти внимавай какво дрънкаш, да не минеш и ти между редиците.

— И аз съм за Свободната република, както и ти — отвърна ниския селянин. — Ударих дон Рикардо по устата. Ударих дон Федерико по гърба. Дон Бенито го пропуснах — не можах. И като казвам господа бога наш, то е, защото така се казва, и е писано, че е бил с двама разбойника.

— Да се изтаковам аз в млякото на твоето републиканство! Защо тогава викаш „дон“ този, „дон“ онзи…

— Тук така им викат.

— Аз иначе им казвам на тия cabrones. Пък и за господ ми говориш… Ей! Идва още един!

И тогава видяхме позорно зрелище, защото човека, който беше излязъл от вратата на ayuntamiento, беше дон Фаустино Риверо, най-големия син на земевладелеца дон Селестино Риверо. Той беше висок, косата му руса и добре пригладена на челото — защото винаги си носеше гребенче в джоба, и сега, преди да излезе, пак си беше пригладил косата с гребена. Беше голям женкар и много досаждаше на момичетата, беше и страхливец и цял живот беше мечтал да бъде любител бикоборец. Все се мъкнеше с цигани и бикоборци и с доставчици на бикове и много обичаше да се докарва дрехи от Андалусия, но му липсваше смелост и му се присмиваха. Веднъж бяха разлепили афиши, че дон Фаустино ще участвува в любителски бой с бикове за подпомагане на едно старопиталище в Авила и че ще бие бика по андалуски, яхнал коня — дълго се бил обучавал на това; но когато на арената пуснали грамадния бик вместо един дребничък и слабоват в краката, който той сам си бил избрал, обявил се за болен и — така разправят — бръкнал си с три пръста в гърлото, да повърне.

Когато той излезе, разнесоха се викове:

— Hola, дон Фаустино! Внимавай да не повърнеш.

— Ей, дон Фаустино! Знаеш ли какви хубави момичета те чакат в пропастта.

— Дон Фаустино! Поспри малко и ще ти доведем един бик, още по-голям от онзи.

А някой викна:

— Слушай, дон Фаустино, чувал ли си някога какво е да умреш?

Дон Фаустино продължаваше да стои и да се прави на храбрец. Той все още се държеше, тъй, както се бе държал вътре, когато беше казал на другите, че излиза. По същия начин се беше записал едно време да участвува в боя с бикове. По същия начин си беше повярвал и се беше надявал, че ще може да бъде любител матадор. Сега се беше въодушевил от примера на дон Рикардо и стоеше там, правеше се на храбрец и на красавец и гледаше презрително. Но не можеше да говори.

— Хайде, дон Фаустино — изкрещя му един от редицата. — Хайде, дон Фаустино! Тук е най-големият бик.

Дон Фаустино стоеше, гледаше и както гледаше, мина ми през ума, че нито един човек в редиците няма да го пожали. Той продължаваше да изглежда красив, и героичен, но времето течеше, а пред него имаше само един път.

— Дон Фаустино — извика някой. — Какво чакаш, дон Фаустино?

— Готви се да повърне — каза някой и в редиците се разнесе смях.

— Дон Фаустино — извика един селянин. — Не се стеснявай, ако ти се повръща. Няма да ти се разсърдя.

Тогава дон Фаустино огледа редиците, взря се в мястото, където свършваше площада и започваше пропастта, бързо се извърна и се скри във входа на ayuntamiento.

Всички се засмяха, а един глас се извиси над другите:

— Къде хукна, дон Фаустино? Къде?

— Отиде да повръща — извика друг и всички пак се разсмяха.

Тогава видяхме, че дон Фаустино пак излиза, а зад него е Пабло с пушката. Всичката му напереност се беше стопила. При вида на хората в редиците той забрави цялото си перчене; вървеше пред Пабло, сякаш Пабло мете улицата, а дон Фаустино е боклукът, който Пабло избутва с метлата. Дон Фаустино се кръстеше и мърмореше молитви, после закри очи с ръце и слезе по стъпалата към площада.

— Не го закачайте — викна някой. — Никой да не го пипа.

Редиците разбраха и никой не се докосна до него — той крачеше, закрил очи, ръцете му трепереха и устните му се движеха, без да издадат нито звук.

Всички мълчаха, никой не го докосна, но като стигна до средата, не можа да продължи по-нататък и падна на колене.

Пак никой не го удари. Аз вървях покрай редицата, за да не пропусна нищо, и видях как един селянин се наведе, помогна му да се вдигне и каза:

— Ставай, дон Фаустино, продължавай да вървиш. Бика още го няма.

Дон Фаустино не можеше да продължи сам, тогава един селянин с черна блуза го подхвана под ръка, а друг, пак с черна блуза и ботуши като на говедарите, го подхвана от другата страна и дон Фаустино закрачи между редиците, стиснал очи и без да престава да си движи устните, пригладените му руси коси блестяха на слънцето и селяните, покрай които той минаваше, казваха: „Дон Фаустино, buen provecho. Добър апетит, дон Фаустино!“ — Или: „Дон Фаустино, a sus ordenes. На вашите услуги, дон Фаустино!“ — А един също от пропадналите матадори каза: „Дон Фаустино! Matador, a siis ordenes“, а друг някой му извика: „Дон Фаустино! Много хубави момиченца има на небето, дон Фаустино!“

Така прекараха дон Фаустино между редиците, като го подкрепяха от двете страни да не падне, а той все си затиска очите с ръце. Но изглежда, че е поглеждал през пръстите си, защото, като го доведоха до самия край, той пак падна на колене, просна се на земята, хвана се за тревата, опита се да се вкопчи за пръстта и започна да вика: „Не! Не! Не! Моля ви се! Моля ви се! Не! Не!“

Тогава селяните, които бяха вървели с него, и неколцина от другите, за които казах, че не им мига окото и бяха застанали на края на редицата, приклекнаха бързо зад него, както беше коленичил, и силно го блъснаха, а той полетя надолу, без да е получил нито един удар — нададе дълъг вик, докато падаше.

Тогава разбрах, че хората в редиците са станали жестоки, отпърво заради обидите на дон Рикардо, а после заради това, че дон Фаустино се беше показал страхливец.

— Дайте още някой! — викна един селянин, а друг го тупна по гърба и възкликна:

— Дон Фаустино! Ама че работа! Дон Фаустино!

— Сега видя големия бик — ухили се трети. — Сега с повръщане няма да се отърве.

— През живота си не съм виждал такова нещо като тоя дон Фаустино — каза друг.

— Чакай, има и други — успокои го някой. — Потърпи малко. Кой знае какво още може да видим!

— Каквото и да видим — каза предишния, — великани или джуджета, негри или редки зверове от Африка, такова нещо като дон Фаустино за мене няма и няма да има. Давайте следващия! Хайде! Дайте още един!

Пияните разнасяха по редиците бутилки мастика и коняк, които бяха докопали във фашисткия клуб, надигаха ги тъй, сякаш пият вино, и много от хората се бяха напили, изведнъж ги беше ударило в главата след преживяното с дон Бенито, дон Федерико, дон Рикардо и особено с дон Фаустино. Онези, които не пиеха от бутилките със силните напитки, се черпеха от кожени мехчета, подаваха си ги от ръка на ръка, подадоха и на мен, и аз отпих една здрава глътка, надигнах мехчето така, че да ми охлади гърлото, както се стича от кожената bota — бях много жадна.

— Ожаднява човек, като убива — каза ми селянина, който ми даде мехчето.

— Que va — отвърнах аз. — Ти да не си убивал?

— Убихме четирима — похвали се той гордо! — Без да броим los civilles. Вярно ли е, че ти си застреляла един civil, Пилар?

— Нито един не съм застреляла. Когато стена падна, стрелях в дима заедно с другите. Това е всичко.

— Откъде този пистолет, Пилар?

— От Пабло. Даде ми го, след като уби los civiles.

— С този пистолет ли ги уби?

— С този същия. После го даде на мен.

— Може ли да го видя, Пилар? Може ли да го подържа?

— Разбира се, човече — казах аз, — измъкнах го от въжето, с което се бях препасала, и му го подадох. И тъкмо започнах да се чудя защо никой повече не излиза, какво да видя — на вратата се показа сам дон Гилиермо Мартин, този, от чийто магазин бяхме взели бухалките за вършитба, пастирските остени и дървените вили. Вярно, дон Гилиермо беше фашист, но иначе никой нямаше нищо против него.

Наистина, плащаше оскъдно на тези, които изработваха бухалките, но пък и евтино ги продаваше, а който не искаше да купува бухалки за вършитба от дон Гилиермо, можеше да си ги направи сам: дърво, ремък — и това е всичко. Беше много груб, като говореше с хората, всички го знаеха, че е фашист и че членува във фашисткия клуб, всеки ден беше в клуба по обед и привечер, сядаше в плетения стол и четеше „Ел дебате“, викаше ваксаджийчето да му лъсне обувките, пиеше вермут със сода и ядеше печени фъстъци, сушени скариди и аншоа. Но само за това да убиеш човек не бива и сигурна съм, че да не бяха обидите на дон Рикардо Монталво и жалкия вид на дон Фаустино, а и това, че всички бяха възбудени и бяха пили, все някой щеше да извика: „Оставете дон Гилиермо на мира! Взехме му бухалките — да го пуснем да си върви!“

Защото хората от нашето градче, макар и да са способни на жестокости, по душа са добри, имат чувство за справедливост, за това, кое бива и кое — не. Но опиянението, жестокостта вече бяха влезли в редиците и мъжете не се държаха тъй, както когато дон Бенито излезе пръв. Не знам как е в други страни, аз самата ценя удоволствието, което ми дава виното, но в Испания пиянството е нещо ужасно, особено ако не е само от вино — тогава хората са способни на неща, който иначе не биха направили. Не е ли тъй и в твоята страна, Ingles?

— Точно тъй е — съгласи се Робърт Джордън. — Когато бях на седем години, майка ми ме взе със себе си на сватба в щата Охайо и аз носех цветя, бяхме двойка — момче и момиче с цветя…

— Значи, си носел цветя? — запита го Мария. — Колко красиво!

— В този град обесиха един негър на стълба с уличната лампа, после го изгориха. Фенерът светеше с волтова дъга: за да пуснат осветлението, развиваха една макара и той слизаше до паважа. Със същия механизъм вдигнаха нагоре негъра, но макарата се строши…

— Негър! — каза Мария. — Каква жестокост!

— Пияни ли бяха? — запита Пилар. — Толкова пияни ли бяха, че да изгорят негъра?

— Не знам — отвърна Робърт Джордън. — Защото аз надничах зад щорите на един прозорец на къщата, която беше на ъгъла до фенера. Улицата беше пълна с хора и когато втори път започнаха да изтеглят нагоре негъра.

— След като си бил седемгодишен и си бил вътре в къщата, не си могъл да разбереш пияни ли са, или не — каза Пилар.

— И така, когато започнаха да теглят нагоре негъра за втори път, майка ми ме дръпна от прозореца и повече нищо не видях — каза Робърт Джордън. — Но след това често съм се убеждавал, че и в моята страна пияните са не по-добри, отколкото във вашата. Постъпват грозно и жестоко.

— Бил си съвсем малък, седемгодишен — прекъсна го Мария. — Толкова мъничък, а да видиш такова нещо! Никога не съм виждала негър, само в цирка. Освен ако мароканците не са негри.

— Някои са негри, други не — обясни Пилар. — Доста работи мога да разкажа за мароканците.

— Не толкова, колкото мога аз — каза Мария. — За тях аз мога да разказвам.

— Хайде да не говорим за такива неща — каза Пилар. — Само се разстройва човек. Та докъде бяхме стигнали?

— За опиянението на хората в редиците — напомни й Робърт Джордън. — И после?

— Навярно казах, че са били пияни — продължи Пилар, — далеч бяха от такова нещо. Но в тях вече имаше някаква промяна, когато от вратата излезе дон Гилиермо, изправен, късоглед, посивял, среден на ръст, с риза без яка — само с копче за яка — и се прекръсти; гледаше пред себе си, а почти нищо не виждаше без очила, после тръгна напред спокойно и с достойнство, просто да го съжали човек. Но някой от редицата извика:

— Насам, дон Гилиермо. Ела насам, дон Гилиермо. Стоката ти е у нас.

Издевателствата над дон Фаустино така им се бяха усладили, че не правеха разлика между него и дон Гилиермо; а дон Гилиермо беше съвсем друг — човек, който, ако ще се убива, трябва да се убие бързо и достойно.

— Дон Гилиермо! — извика друг. — Да изпратим ли да ти вземат очилата от дома?

Домът на дон Гилиермо беше един никакъв дом, той нямаше много пари и беше станал фашист просто ей така, защото беше модно и за да се утешава от жалките печалби като продавач на земеделски сечива. Жена му беше много набожна и той така я обичаше, че заради нея не искаше в нищо да остава назад, това беше една от причините да стане фашист. Живееше през три къщи от ayuntamiento, жилището му беше на същия площад и докато стоеше и се взираше с късогледите си очи в редиците, между които знаеше, че трябва да мине, от балкона на неговото жилище се дочу женски писък. Това беше жена му, беше го видяла от балкона.

— Гилиермо! — крещеше тя. — Гилиермо! Почакай, и аз ще дойда с теб!

Дон Гилиермо обърна глава нататък, откъдето идваше вика. Не можеше да я види. Опита се да каже нещо, но не успя. Тогава махна с ръка в онази посока, от която долитаха виковете на жената, и тръгна между редиците.

— Гилиермо! — крещеше жена му. — Гилиермо! О, Гилиермо! — Беше впила ръце в перилата на балкона и ги блъскаше назад-напред. — Гилиермо!

Дон Гилиермо отново махна с ръка по посока на писъците и тръгна между редиците с вдигната глава и само бледността на лицето му издаваше какво преживява.

Тогава един от пияниците, като имитираше писъка на жена му, също извика: „Гилиермо!“ И дон Гилиермо се хвърли към него, без да вижда, сълзи се стичаха по бузите му и пияния го удари с бухалката по лицето, дон Гилиермо седна на земята, защото ударът беше много силен, седна, облян в сълзи, но плачеше не от страх, а от ярост, а пияните го биеха, един от тях го възседна и започна да го бие с една бутилка. След това мнозина от хората излязоха от редиците, а на тяхно място дойдоха пияните, които от самото начало бяха дюдюкали и бяха подвиквали мръсотии в прозорците на ayuntamiento.

— Самата аз много се бях разстроила, когато Пабло разстрелваше ония от guardia civil — продължи Пилар. — Беше грозно дело, но тогава си казах: след като така трябва, значи, иначе не може и там поне беше минало без излишна жестокост — просто хората бяха умъртвени, и макар че това е грозно, през последните години всички разбрахме, че иначе не може, ако искаш да спечелиш войната и да защитиш Републиката.

Когато Пабло загради площада от всички страни и построи хората в две редици, на мен наистина ми се стори чудно, но разбрах и одобрих идеята му и реших, че щом той така е замислил да стане всичко, значи, така трябва, а каквото има да се извърши, трябва да се извърши пристойно, така че да не е отвратително. След като народа трябва да ликвидира фашистите, по-добре всички да участвуват, също аз бях готова да поема върху себе си част от вината, защото се надявах да получа и част от онова, което всички щяхме да получим, когато града стане наш. Но след дон Гилиермо ми стана срамно и гадно и когато пияниците и цялата останала измет се намести в редиците, а другите се оттеглиха, защото бяха възмутени, прииска ми се да нямам нищо общо с тези редици и се отдалечих, прекосих площада и седнах на една сенчеста скамейка под големите дървета.

Приближиха се двама от селяните, които бяха напуснали редиците, говореха си нещо и единият от тях ме запита:

— Какво става с теб, Пилар?

— Нищо, hombre — отвърнах аз.

— Има ти нещо — каза той. — Кажи си какво ти е.

— Мисля, че ми дойде до гуша — отвърнах аз.

— На нас също — призна той и двамата седнаха на пейката. Единият носеше мехче с вино и ми го подаде.

— Изплакни си устата — предложи той, а другият продължи разговора, който бяхме започнали:

— Лошо, това ще ни донесе нещастие. Това, дето убихме така дон Гилиермо, не е на добре, никой не може да ме разубеди, че такива работи не носят нещастие.

Тогава първият каза:

— Щом трябва да се убият всички — а пък аз не съм убеден дали трябва, — нека поне да умрат достойно, да няма издевателства.

— За дон Фаустино може и с издевателства — възрази другия, — защото той беше един палячо, никога не е бил сериозен мъж. Но да се подиграваш с такъв човек като дон Гилиермо, нямаш право.

— До гуша ми дойде — повторих аз и беше вярно; усещах, че отвътре ми прилошава и се обливам в пот, като да съм яла развалена риба.

— Значи, край — отсече първият селянин. — Повече не участвуваме. Интересно какво ли става в другите градове.

— Още не са поправили телефонната линия — обясних аз. — А това не е добре, трябва да се вземат мерки.

— Правилно — съгласи се той. — Кой знае, може би е по-добре да подготвим града за отбрана, вместо да изтребваме хората, на всичкото отгоре така бавно и жестоко.

— Ще отида да поговоря с Пабло — казах им аз, станах и отидох към аркадата до входа на ayuntamiento, откъдето започваха двете редици през площада. Редиците вече не бяха прави, цареше безпорядък, хората бяха много пияни. Двама се бяха проснали по гръб в средата на площада и си подаваха един на друг бутилка, от която пиеха. Единият отпива, надава крясък:

„Viva la Anarquia!“^[7] Лежи си по гръб и крещи като луд. Беше си вързал на врата черна и червена кърпа. А другият крещи: „Viva la Libertad“^[8], рита с крака във въздуха и пак реве: „Viva la Libertad!“ И той имаше черно-червена кърпа, размахва я с една ръка, а с другата размахва бутилката.

Един от селяните, които бяха напуснали редицата, както стоеше под сянката на аркадата, погледна ги с отвращение и каза:

— По-добре да бяха викали: „Да живее пиянството!“ Те само в това вярват.

— Даже и в него не вярват — каза друг селянин. — Такива нищо не разбират и в нищо не вярват.

Тогава един от пияните стана, вдигна юмруци над главата си и закрещя: „Да живее анархията и свободата и да й таковам майката на вашата Република!“

Другият, той още се въргаляше по земята, хвана за крака този, дето крещеше, оня падна върху него, претъркаляха се няколко пъти един връз друг, после седнаха и този, който беше съборил другия, сега го прегърна, подаде му бутилката, целуна черно-червената кърпа и двамата започнаха да пият.

Тъкмо тогава редиците закрещяха, погледнах, но не можах да видя кой излиза, защото те се бяха стълпили около вратата на ayuntamiento, видях само, че Пабло и Четирипръстия изтласкват някого с прикладите, но не можах да разбера кой е и за да видя какво става, приближих се до хората, които се бяха струпали пред вратата.

Там имаше голяма блъсканица и всички столове и маси пред фашисткото кафене бяха съборени, освен една маса, на която беше легнал някакъв пиян — главата му висеше, а устата му беше отворена, — взех стол, изправих го до една от колоните на аркадата и се качих, за да надзърна над главите на тълпата.

Излезе, че Пабло и Четирипръстия изблъскват дон Анастасио Ривас — безспорен фашист и най-дебелия човек в града. Той беше търговец житар и агент на няколко застрахователни дружества и даваше пари назаем с висока лихва. Както стоях на стола, видях го, че слиза по стъпалата към редиците, дебелия му врат преливаше над яката на ризата, плешивата му глава блестеше под слънцето. Но той не навлезе между редиците, защото изведнъж всички нададоха дружен вик — все едно, че не излиза от много гърла, а само от едно. Това беше гробен вик на пияни хора, всички крещяха заедно, редиците се разтуриха, всички се втурнаха към дон Анастасио и аз видях, че той се хвърля на земята, закрил глава с ръце, и повече нищо не видях, защото хората се скупчиха връз него. А когато се изправиха, дон Анастасио лежеше мъртъв, защото му бяха блъскали главата о каменните плочи под аркадата и повече нямаше никакви редици, само тълпа.

— Да влезем вътре! — раздадоха се викове. — Да ги докопаме вътре.

— Много е тежък, за да го влачим — каза един и ритна трупа на дон Анастасио, който лежеше проснат по лице. — Зарежи го!

— Няма какво да влачим това шкембе чак до скалата, да го оставим да лежи тук!

— Да влезем и да ги довършим всички вътре! — завика някой. — Хайде вътре!

— Цял ден ли ще чакаме на слънце? — кресна друг. — Хайде! Да влизаме!

Тълпата се люшна към аркадата. Блъскаха се, крещяха, шумяха като стадо животни и викаха: „Отваряй! Отваряй! Отваряй!“ Защото, когато редиците се разпаднаха, постовите бяха затворили вратите на ayuntamiento.

Както бях на стола, виждах през решетката на прозореца какво става в залата на ayuntamiento — там всичко си вървеше постарому. Свещеникът беше прав, останалите — коленичили в полукръг около него, се молеха. Пабло с пушка през рамо седеше на голямата маса пред кметското кресло. Краката му висяха от масата и той си свиваше цигара. Четирипръстият седеше на креслото на кмета с крака на масата и пушеше цигара. Хората от охраната им седяха на столовете на общинските съветници с пушки в ръце. Ключът от входната врата беше на масата до Пабло.

Тълпата крещеше: „Отваряй! Отваряй! Отваряй!“ — равномерно като припев, а Пабло, си седеше, все едно, че нищо не чува. Каза нещо на свещеника, но от шума на тълпата не се чу какво.

Свещеникът пак не му отговори, а продължи да се моли. Притискаха ме от всички страни и аз преместих стола до стената, изблъсках го напред, докато те ме блъскаха отзад. Пак се качих на стола и прилепих лице до решетката на прозореца, хванах се за нея с ръце. Един се качи на стола зад мен и се хвана за крайните железа на решетката.

— Столът ще се счупи — казах му.

— Много важно. Гледай ги. Гледай ги как се молят. — Дишаше ми в шията и миришеше както тълпата, миришеше на кисело, на повърнато на паважа и на вино и прилепи уста до решетката и закрещя през отверстието: „Отваряй! Отваряй!“, а на мен ми се стори, че цялата тълпа се е качила на гърба ми, както в кошмар ти се присънва, че дявола те е яхнал.

Тълпата така плътно се беше притиснала до вратата, че онези най-отпред бяха почти смазани, защото отзад напираха, а някакъв пиян здравеняк с черна блуза и черно-червена кърпа на врата се засили от средата на площада и връхлетя с все сили върху задните, падна, изправи се, отстъпи, пак се засили, блъсна се в гърбовете на хората, които напираха напред, и закрещя: „Да живея аз и да живее анархията!“

После се отдели от тълпата, седна си насред площада, започна да пие от една бутилка и изведнъж забеляза дон Анастасио, който продължаваше да лежи по лице върху едрия, калдъръм, вече прегазен от мнозинството. Тогава пияния се надигна, отиде при дон Анастасио, наведе се над него и започна да полива от бутилката върху главата и дрехите му, после извади от джоба си кибрит и запали една след друга няколко клечки, като се опитваше да запали дон Анастасио. Но имаше силен вятър, клечките гаснеха една подир друга и не след дълго пияният поклати глава, седна до дон Анастасио и ту отпие от бутилката, ту се наведе към трупа и го тупне по рамото.

А тълпата все крещи, иска да отворят вратите, човекът на стола зад мен здраво стиска пръчките на решетката и крещи да отворят, крещи ми в ухото и ме оглушава, дъха му смърди и аз престанах да гледам пияницата, който се опитваше да запали дон Анастасио, и пак започнах да надничам в залата на ayuntamiento; а там все същото. Продължават да се молят, всички коленичили с разкопчани ризи, на някои главите клюмнали, на други — вдигнати, гледат свещеника и разпятието в ръката му, а свещеникът се моли бързо, чете молитвите, отчетливо, гледа над главите им, а зад тях на масата, Пабло си седи с цигара в устата, с пушка на рамо, клати си краката и си играе с ключа.

Видях, че Пабло пак казва нещо на свещеника, накланя се към него от масата, но какво — не разбирам, защото тълпата продължава да крещи. А свещеникът пак не му отговаря и продължава да се моли. Тогава от полукръга на тия, които се молят, един се изправя и аз го виждам, че иска да излезе. Беше дон Хосе Кастро — всички му викаха дон Пепе, известен фашист, търговец на коне; изправил се сред залата, нисък, всичко му в пълен ред, само дето е небръснат, горнището на пижамата напъхано в сив раиран панталон. Целуна разпятието, свещеникът го благослови, той погледна към Пабло и кимна към вратата.

Пабло поклати глава и продължи да пуши. Видях, че дон Пепе казва нещо на Пабло, но не мога да разбера какво. Пабло не отговаря, само пак поклаща глава и кима към вратата.

Тогава дон Пепе погледна право нататък и разбрах: досега не е знаел, че вратата е заключена. Пабло му показа ключа, той впери очи в ключа, постоя, после се обърна, върна се на мястото си и пак коленичи. После видях, че свещеникът се обръща и поглежда към Пабло. Пабло му се смее и му показва ключа и свещеникът едва сега разбира, че вратата е била заключена и има вид, като че ли ще поклати глава, но не — само свежда лице и пак започва да се моли.

Да се чудиш как не са разбрали, че вратата е заключена, освен ако толкова са били погълнати в молитвите и в своите мисли, но сега вече им е ясно, разбират защо на площада се крещи тъй и вече съзнават, че всичко се е променило. Но продължават да си стоят на колене и да се молят.

Тълпата вече така реве, че нищо не се чува, и пияният на стола зад мен тресе решетката на прозореца и крещи: „Отваряй! Отваряй!“ Реве до пресипване.

Гледам, Пабло пак казва нещо на свещеника, а свещеникът не му отговаря. Тогава Пабло свали пушката от рамото си, пресегна се и побутна свещеника по гърба с цевите. Свещеникът не му обърна внимание и Пабло поклати глава. После каза нещо през рамо на Четирипръстия, Четирипръстия заговори на четиримата от охраната, те станаха и отидоха на отсрещния край на залата с пушките си.

Видях, че Пабло пак казва нещо на Четирипръстия, а той премести две маси и няколко пейки и тези от охраната застанаха зад тях с пушките си. Получи се нещо като барикада в ъгъла, а зад нея хората с пушките. Пабло се протегна и пак побутна свещеника по рамото с пушката си, а свещеникът пак не му обърна внимание и другите също нищо не забелязват и продължават да се молят, само дон Пепе гледа какво става. Пабло поклати глава, после, като видя, че дон Пепе го гледа, кимна му и му показа ключа. Дон Пепе разбра, сведе глава и започна да се моли много бързо.

Пабло скочи от масата, заобиколи голямото кресло на кмета на подиума до заседателната маса. Седна в него, свива си цигара и не изпуска от очи и фашистите, които се молят със свещеника. По лицето му не можеш да го разбереш какво мисли. Ключът — на масата пред него. Голям, железен ключ, една педя дълъг. После Пабло викна нещо на четиримата телохранители — не го чух какво, — един от тях отиде до вратата. По устните им виждам, че сега се молят още по-бързо, ясно е, че вече знаят какво ще стане.

Пабло каза нещо на свещеника, но свещеникът не отвръща. Тогава Пабло се наведе напред, взе ключа и го подхвърли на човека с пушката до вратата. Той го улови, а Пабло се усмихна. Оня от охраната пъхна ключа в ключалката, завъртя го, дръпна вратата към себе си и се скри зад нея, защото тълпата нахлу.

Видях ги как нахлуха вътре, но тъкмо тогава пияният на стола зад мен закрещя: „Ай! Ай! Ай!“ — залепи се за прозореца, така че аз вече не можех да виждам какво става, защото ме изблъска настрани и се разкрещя:

— Убий ги! Убий ги! Удряй! Убий ги!

Аз го блъснах с лакът в корема и му викам: „Ей, пияницо, чий е този стол? Остави ме да гледам!“

А той се впил с две ръце в решетката, тресе я цялата и крещи: „Убий ги! Удряй! Удряй! Ето, това е! Удряй! Убий ги! Cabrones! Cabrones! Cabrones!“

Блъснах го още по-силно с лакът и му казах:

— Cabron! Пияница! Остави ме да гледам!

А той с две ръце ме хвана за главата и ме натисна надолу, за да вижда по-добре, с цялата си тежест се отпусна на главата ми и продължи да крещи: „Удряй! Ей това е! Удряй!“

„А за тебе пък ей това!“ — казах аз и го ръгнах силно там, където знам, че най ще го заболи; и наистина го заболя, пусна ми главата, хвана се за онова място и изохка: „No hay derecho, mujer. Нямаш право да удряш там, жено.“ А в това време надникнах през прозореца и виждам, че вътре е пълно с хора и те бият с тояги и с бухалки, ръгат, мушкат, блъскат, където им попадне, а дървените вили станали червени, зъбците им изпотрошени, тълпата вилнее из цялата зала, Пабло си седи на креслото с пушка на колене, гледа ги, а те крещят, бият и мушкат, и цвилят като коне при пожар. И виждам как свещеникът си хванал полите на расото — иска да прескочи пейката, а те отзад го кълцат със сърповете и месарските куки, после някой го хвана за расото — вик, още един и двама забиват сърпове в гърба му, а трети го държи за расото, той вдига ръце и се хваща за гърба на креслото, но в същия миг столът, на който стоях, се строши и двамата с пияния паднахме на тротоара, който вонеше на вино и повърнато, а пияният все ме заплашва с пръст и повтаря: „No hay derecho, mujer, no hay derecho. Можеше да ме направиш неспособен“, а хората ни настъпват и ни прескачат, за да влязат в ayuntamiento, аз виждам само краката им да се мяркат пред очите ми и да се втурват към входа, а пияният седи срещу мен и се държи там, където го бях ударила.

Така завърши разправата с фашистите в нашия град и аз бих гледала всичко докрай, ако не беше този пияница, но съм доволна, че той ми попречи, защото онова, което стана в ayuntamiento, не беше за гледане и после човек съжалява, че го е видял.

Другият пиян беше още по-тежък случай от този, с когото бяхме на стола. Като се счупи столът, се изправихме, докато тълпата още обсаждаше ayuntamiento, видях, че пияният на площада с черно-червената кърпа пак полива дон Анастасио с нещо. Главата му се люлееше от една страна на друга, той едва успяваше да се задържи седнал, но упорито почваше, палеше клечки, пак поливаше, пак драскаше кибрита и аз се приближих и казах:

— Какво вършиш, безсрамнико?

— Nada, mujer, nada^[9] — каза той. — Остави ме.

И тогава, може би защото бях застанала така, че краката ми засланяха вятъра, клечката се разгоря и син пламък се плъзна по ръкава на дон Анастасио и нагоре по тила му, а пияният навири глава и закрещя с всички сили: „Горят мъртвите! Горят мъртвите!“

— Кой? — запита някой.

— Къде? — викна друг.

— Тук! — ревна пияният. — Точно тук!

Тогава някой вдигна бухалка и нанесе с нея силен удар по главата на пияния, той се просна на земята, вдигна очи към този, който го беше ударил, пак ги затвори, скръсти ръце на гърдите си и легна като заспал до дон Анастасио. Човекът не го удари повече и той остана да лежи там, не помръдна и след като вдигнаха дон Анастасио, хвърлиха го в каруцата при другите и ги откараха до скалата; привечер в ayuntamiento вече беше почистено, а тях ги изхвърлиха долу в реката. За града щеше да бъде по-добре да бяха хвърлили в пропастта двайсет-трийсет от пияниците, особено онези с червено-черните кърпи, и според мен, ако пак ще правим революция, тях трябва да ги ликвидираме в самото начало. Но тогава още не знаехме това. В следващите дни го разбрахме.

Не знаехме какво ни очаква още същата нощ. След клането в ayuntamiento повече никого не убихме, но не можахме да направим митинг, защото имаше много пияни. Невъзможно беше да се въдвори някакъв ред и отложихме митинга за другия ден.

Същата нощ спах с Пабло. Не трябва да разказвам това пред теб, guapa, но, от друга страна, полезно е да знаеш всичко, както си е, а това, което говоря, си е чистата истина. Послушай, Ingles. Интересно е.

Та, както ви казвам, седим ние вечерта и вечеряме и всичко е много особено. Както след буря или наводнение или след сражение — всички са уморени и говорят малко. Аз се чувствувам не добре и нещо ми се обръща в стомаха, срамно ми е, разбирам, че сме извършили нещо лошо, потисната съм и имам силно предчувствие, че ще ни сполети някакво зло, както тази сутрин, когато минаха самолетите. Така и стана, злото дойде след три дни.

Докато вечеряхме, Пабло почти не си отвори устата.

— Хареса ли ти, Пилар? — попита ме той накрая, както дъвчеше една голяма мръвка от печеното яре. Вечеряхме в странноприемницата, там, където спират автобусите; претъпкано беше с хора, пееха се песни и келнерите едва се справяха.

— Не — отговорих му. — Не ми хареса, с изключение на дон Фаустино.

— На мен ми хареса — каза той.

— Всичко ли? — запитах го.

— Всичко — каза той, отряза си с ножа дебела филия хляб и започна да обира соса от чинията. — Всичко, ако не броим свещеника.

— Не ти ли хареса това, което направиха със свещеника? — учудих се аз, защото знаех, че свещениците са му по-омразни и от фашистите.

— Той ме разочарова — каза тъжно Пабло. Около нас пееха, беше тъй шумно, че трябваше да ги надвикваме, за да се чуваме.

— Как така?

— Умря не както трябваше — каза Пабло. — Умря без достойнство.

— Как искаш достойнство, когато тълпата се нахвърли върху него? — възразих аз. — Според мен до тази минута той се държа много достойно. По-достойно не можеш и да искаш.

— Да — съгласи се Пабло. — Но в последната минута се уплаши.

— Кой няма да се уплаши? — възкликнах аз. — Ти не видя ли с какво го гонеха?

— Как да не съм! — Но според мен, не умря както трябва.

— На негово място никой няма да умре както трябва — казах аз. — Какво повече искаше да видиш, че си недоволен? Всичко, което стана в ayuntamiento, беше гнусно.

— Да — съгласи се Пабло. — Нямаше добра организация. Но нали е свещеник. Трябва да дава пример.

— Казвал си, че мразиш свещениците.

— Да — потвърди Пабло и си отряза още хляб. — Но нали е испански свещеник. Испанският свещеник трябва да умре с достойнство.

— Според мен той умря достатъчно добре — възразих аз. — Какво можеш да очакваш в тази бъркотия.

— Не е така — продължи да спори Пабло. — Той много ме разочарова. Цял ден чаках да видя как ще умре свещеника. Мислех си, че той последен ще мине между редиците. Очаквах тази минута, надявах се, че това ще бъде върха. Никога не съм виждал как умира свещеник.

— Имаш време — обадих се язвително. — Революцията едва започва.

— Не — упорствуваше той. — Разочарован съм.

— А сега де! Сигурно ще престанеш да вярваш в бога.

— Не разбираш ти, Пилар. Това е испански свещеник.

Какви хора сме ние, испанците. Нали, Ingles, горд народ! Какъв народ, а?

— Трябва да вървим — каза Робърт Джордън. Той погледна слънцето. — Скоро ще стане пладне.

— Да — кимна Пилар. — Сега тръгваме. Но чакай да ти разкажа за Пабло. Същата нощ той ми каза:

— Пилар, тази нощ с теб нищо няма да правим.

— Добре. Това ми харесва.

— Мисля, че няма да е хубаво, след като убихме толкова много хора.

— Que va — учудих се аз. — Я гледай какъв си бил праведник! Та нали толкова години съм живяла с бикоборци, не ги ли знам как се чувствуват след коридата?

— Вярно ли е това, Пилар? — запита той.

— Лъгала ли съм те някога?

— Казвам ти истината, Пилар, не се чувствувам мъж тази вечер. Сърдиш ли ми се?

— Не, hombre — уверих го. — Но не убивай хора всеки ден, Пабло.

И той спа през цялата нощ като бебе, докато се зазори и го събудих, а аз не можах да мигна цяла нощ и накрая станах и седнах на един стол до прозореца, откъдето под лунната светлина се виждаше площада, там, където бяха стояли редиците, и дърветата в края на площада, като сребърни от луната, и черните им сенки, и пейките — също осветени от луната, и захвърлените бутилки, които проблясваха, а по-нататък — скалата, от която бяха хвърлили всички, и пропастта зад нея. Беше съвсем тихо, чуваше се само пляскането на водата във фонтана и аз седях и си мислех как лошо започваме.

Прозорецът беше отворен и от горната страна на площада, откъм Фонда, долиташе женски плач. Излязох на балкона, стъпих боса на желязото, луната осветяваше фасадите на къщите, а плача идваше от балкона на къщата на дон Гилиермо. Беше жена му, стоеше на колене и плачеше.

Тогава се завърнах в стаята, седнах пак до прозореца, не ми се искаше да мисля, защото това беше най-лошия ден в живота ми, ако не броим друг един ден, който дойде по-късно.

— Какъв беше този друг ден? — запита Мария.

— Три дни по-късно, когато фашистите превзеха града.

— Недей да говориш за това — каза Мария. — Не искам да слушам. Стига толкова. Твърде много чухме.

— Казах ти да не слушаш — смъмри я Пилар. — Виждаш ли? Не исках да слушаш. Сега ще ти се присънят страхотии.

— Няма — каза Мария. — Но не искам да чувам повече.

— А пък аз искам някой път да ми разкажеш — каза Робърт Джордън.

— Ще ти разкажа. Но е лошо за Мария.

— Не искам да чувам — промълви Мария жално. — Моля те, Пилар. И не разказвай пред мен, защото и да не искам, пак ще чувам.

Устните й се разтрепериха и Робърт Джордън помисли, че ще се разплаче.

— Моля те, Пилар, недей.

— Не бой се, стригунче — каза Пилар. — Не бой се. Но ще го разкажа някой път на нашия Ingles.

— Но аз искам да съм винаги при него — каза Мария. — О, Пилар, въобще не го разказвай.

— Ще му разкажа, докато ти си заета с нещо.

— Не. Недей. Нека въобще не говорим за това — молеше се Мария.

— Разказах какво извършихме ние, така че справедливо е да разкажа какво направиха и те — заяви Пилар. — Но ти няма нищо да чуеш.

— Няма ли приятни неща, за които да се говори? — проплака Мария. — За ужаси ли трябва само да говорим?

— Ето, следобед — каза Пилар — ще останете двама, ти и твоя Ingles. Двамата ще си говорите, за каквото си щете.

— Ох, час по-скоро да стане следобед — каза Мария. — Още сега да долети.

— Ще дойде — успокои я Пилар. — Ще долети, после ще отлети и утрешния ден също ще отлети.

— Следобед — повтори Мария. — По-скоро да стане следобед.