Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (12)

Глава дванадесета

След като се нахраниха, те напуснаха лагера на Ел Сордо и заслизаха по пътеката. Ел Сордо ги изпрати до часовия в подножието.

— Salud — поздрави той. — Ще се видим довечера.

— Salud, camarada — отвърна му Робърт Джордън и тримата продължиха надолу по пътеката, а Глухия остана, като гледаше след тях. Мария се бе обърнала и му бе махнала с ръка, а Ел Сордо й бе отвърнал с онзи възприет от испанците жест, при който лакътят рязко и едва ли не презрително се отмята нагоре, сякаш човек отхвърля нещо от себе си, жест, който по-малко от всичко на света прилича на поздрав, особено приятелски. На масата той дори не бе разкопчал полушубката си, през цялото време се бе държал подчертано внимателно, вежливо бе извръщал глава, за да чува какво се говори, и пак се бе върнал към своя вдетинен испански, любезно бе разпитвал Робърт Джордън за положението в Републиката, но беше ясно, че иска час по-скоро да се отърве от тях.

Когато се разделяха, Пилар му бе казала:

— Е, Сантяго? Какво?

— Нищо, жено — бе отвърнал Глухия. — Всичко е наред. Но обмислям.

— И аз — бе казала Пилар и през цялото спускане по стръмната пътечка между боровете, където слизането беше леко и приятно, за разлика от изкачването, тя не бе промълвила ни дума. Робърт Джордън и Мария също мълчаха и така те бързо стигнаха до онова място, където започваше стръмният склон и пътечката навлизаше в гористата долинка, за да я прореже косо и да излезе на полянката горе.

Денят беше започнал да преваля, но майското слънце приличаше силно и на половината път от изкачването до превала жената спря. Робърт Джордън също се спря и когато погледна назад, видя, че на челото й е избила пот. Мургавото й лице беше като пребледняло, кожата беше добила жълтеникав оттенък, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Да починем малко — предложи той. — Много бързаме.

— Не — каза тя. — Да продължаваме.

— Почини си, Пилар — каза Мария. — Изглеждаш уморена.

— Млъквай — каза жената. — Никой не те пита.

Тя пое отново по пътеката, но когато стигнаха до превала, дишането й беше тежко, лицето, обляно в пот, а бледността й биеше на очи.

— Поседни, Пилар — настоя Мария. — Моля те, поседни.

— Добре — каза Пилар и тримата седнаха под един бор, обърнати нататък, където зад полянката хребетите, заснежени и блеснали под следобедното слънце, надничаха над високите възвишения.

— Какво неприятно нещо е снегът, а колко е красив — каза Пилар. — Каква илюзия е снегът. — Тя се обърна към Мария. — Не се сърди, че те наругах, guapa. Не знам какво ми става днес. Злонравна съм.

— Не обръщам никакво внимание на думите ти, когато си ядосана — отвърна Мария. — А ти често се гневиш.

— Това не е гневливост, по-лошо е — каза Пилар, вгледана в хребета.

— Неразположена си — каза Мария.

— И това не е — каза жената. — Ела тук, guapa, и сложи глава в скута ми.

Мария се приближи до нея, протегна ръце, сгъна ги тъй, както когато човек спи без възглавница, и положи глава върху тях. Тя обърна лицето си към Пилар, усмихна й се, но жената продължаваше да гледа към планините отвъд поляната. Поглади главата на момичето, без да поглежда надолу към нея, после прокара грубия си пръст по нейното чело, по линията на ухото й и надолу, където косата започваше да расте по врата й.

— Ей сега ще ти я дам, Ingles — каза тя. Робърт Джордън седеше зад нея.

— Не говори така — каза Мария.

— Да, нека те вземе — каза Пилар, без да гледа нито единия, нито другия. — Никога не съм те искала. Но ревнувам.

— Пилар — каза Мария. — Не говори така.

— Нека те вземе — каза Пилар и прокара пръст по ухото на момичето. — Но аз много ревнувам.

— Но, Пилар — каза Мария. — Нали ти сама ми обясни, че между нас нищо такова не е имало.

— Нещо такова винаги има — каза жената. — Винаги има нещо такова, което не трябва да го има. Но при мен няма. Наистина няма. Искам да си щастлива и нищо повече.

Мария не каза нищо, продължи да лежи все тъй и да държи главата си така, че да не тежи на Пилар.

— Слушай, guapa — каза Пилар и започна да прокарва пръста си по овала на лицето й, разсеяно, но следвайки съвсем точно очертанията. — Слушай, guapa, аз те обичам и нека той те вземе, аз не съм tortillera^[1], аз съм жена, създадена за мъжете. Така е. Но приятно ми е, ей тъй, денем да казвам, че те обичам.

— И аз те обичам.

— Que va. Не говори глупости. Ти даже не разбираш за какво говоря.

— Разбирам.

— Que va, като разбираш. Ти си за този Ingles. Това е толкова ясно, че повече не може. И това аз го приемам. Но всякакво друго нещо не мога да приема. Не се занимавам с извратености. Само ти казвам нещо вярно. Малцина ще ти говорят истината, а жени — едва ли. Аз ревнувам и го казвам и то е вярно.

— Не говори такива работи — помоли я Мария. — Недей, Пилар.

— Por que^[2] да престана? — сопна се жената, без да поглежда, както и досега, нито единия, нито другия. — Ще говоря дотогава, докато ми се иска да го говоря. И — сега вече погледна надолу към момичето — ето че повече не ми се иска. Престанах, разбра ли?

— Пилар — каза Мария. — Недей да говориш така.

— Ти си едно много мило зайче — усмихна се Пилар. — Хайде, подигни си главата, защото глупавото ми настроение отмина.

— Не беше глупаво — каза Мария. — А на главата ми й е много удобно тук.

— Не. Вдигни я — каза Пилар, пъхна големите си ръце под главата на момичето и я повдигна. — Какво става с тебе, Ingles — запита тя и както държеше главата на момичето, отправи поглед към планините в далечината. — Да не си си глътнал езика, или някоя котка ти го е изяла?

— Никаква котка — отвърна Робърт Джордън.

— Да не е някакво друго животно тогава? — Тя положи главата на момичето на тревата.

— Никакво животно — отвърна Робърт Джордън.

— Значи, сам си го глътнал, а?

— Възможно е — отвърна Робърт Джордън.

— И вкусен ли беше? — Пилар насмешливо се обърна към него.

— Не особено.

— Така и мислех — каза Пилар. — Така и мислех. А сега ти връщам твоето зайче. Не съм се опитвала да ти го отнема. Подхожда й тази дума — зайче. Чух те като я наричаше така тази сутрин.

Робърт Джордън почувствува, че се изчервява.

— Трудна жена си ти — каза й той.

— Не съм — каза Пилар. — Толкова съм проста, че съм сложна за разбиране. А ти сложен ли си, Ingles?

— Нито сложен, нито прост.

— Харесваш ми, Ingles — каза Пилар. После се усмихна, наведе се напред, пак се усмихна и поклати глава. — Ех, да можех да ти отнема зайчето или пък теб да отнема от нея.

— Не би могла.

— Знам — каза Пилар и пак се усмихна. — Не бих и поискала. Но ако бях млада, щях да мога.

— Вярвам.

— Вярваш ли?

— Разбира се — каза Робърт Джордън. — Но такива приказки са безсмислени.

— Не ти приличат — каза Мария.

— Днес не приличам на себе си — каза Пилар. — Никак. От твоя мост ме заболя главата, Ingles.

— Можем да го наречем моста на главоболията — каза Робърт Джордън. — Но така ще го взривя, че ще се срине в пролома като счупен птичи кафез.

— Това е добре — каза Пилар. — Продължавай да говориш така.

— Така ще направя, че ще се разпадне като обелен банан.

— Бих изяла един банан сега — каза Пилар. — Продължавай, Ingles. Продължавай в същия дух.

— Не е нужно — каза Робърт Джордън. — Да отидем в лагера.

— Да, твоята задача — каза Пилар. — Няма да ти избяга. Но бях ви обещала, че ще ви оставя двамата един с друг.

— Не. Имам още много за вършене.

— И това е за вършене и не отнема много време.

— Мълчи, Пилар — каза Мария. — Каква си груба.

— Груба съм — съгласи се Пилар. — А съм също и много деликатна. Soy muy delicada. Ще ви оставя двамата. А това за ревнуването са глупости. Ядоса ме Хоакин, защото по очите му видях каква съм грозна. Не ревнувам, а ти завиждам, че си на деветнайсет години. Но такава завист не трае дълго. Ти няма да бъдеш винаги деветнайсетгодишна. Сега да тръгвам.

Тя стана и с ръка на хълбока изгледа Робърт Джордън, който също се бе изправил. Мария седеше на земята под дърветата, свела глава.

— Да тръгваме всички — предложи Робърт Джордън. — Време е да се връщаме в лагера, още много неща трябва да свършим.

Пилар кимна към Мария, която седеше приведена, не извръщаше глава към тях и мълчеше.

Пилар се усмихна, едва забележимо сви рамене и запита:

— Знаеш ли пътя?

— Аз го знам — каза Мария, без да вдига глава.

— Pues me voy — каза Пилар. — Тогава тръгвам. Ще ти приготвя нещо вкусно за ядене, Ingles.

Тя се отдалечи по поляната, обсипана с изтравничета, към ручея, който водеше надолу към лагера.

— Почакай — извика й Робърт Джордън. — По-добре е да вървим заедно.

Мария седеше и мълчеше.

Пилар не се обърна.

— Que va, всички заедно — каза тя. — Ще се видим в лагера.

Робърт Джордън продължаваше да стои прав.

— Добре ли е? — запита той Мария. — Преди малко изглеждаше не добре.

— Остави я да върви — каза Мария, без да вдига глава.

— Мисля, че не трябва да я оставям сама.

— Остави я да върви — каза Мария. — Остави я да върви!