Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (21)

Глава двадесет и първа

На разсъмване повя топъл вятър и той чуваше как снегът по дърветата се топи и пада тежко на земята. Беше пролетно утро. Щом пое дълбоко дъх, разбра, че снежната виелица е била само един каприз на планината и до обед снегът ще се стопи. После конски тропот — ездачът беше подкарал животното в тръс и копитата биеха глухо топящия се сняг. Чуваше се също как скърца кожата на седлото и чохълът на карабината приплясва о него.

— Мария — каза той и раздруса рамото на момичето, за да го събуди. — Не се подавай от чувала. — И с една ръка той закопча ризата си, а с другата хвана пистолета и отмести предпазителя с палец. Остриганата глава на момичето бързо се скри в чувала и в същия миг той забеляза конника, който се задаваше между дърветата. Притаи се в ъгъла в чувала и хванал пистолета с две ръце, се прицели в човека, който приближаваше. Никога по-рано не го беше виждал.

Ездачът излезе почти точно срещу него. Яздеше едър сив кон, носеше плащ, с който се беше загърнал като с пончо. Зеленикава барета и високи черни ботуши. Из чохъла от дясната страна на седлото стърчеше приклад и дългият пълнител на автомат. Имаше младо лице с твърди черти и в същия миг съзря Робърт Джордън.

Той бързо посегна надолу към чохъла, приведе се над седлото и се извъртя, за да извади автомата с рязко издърпване — тогава Робърт Джордън забеляза червена емблема отляво на плаща.

Като се прицели в средата на гърдите му, малко по-ниско от емблемата, той натисна спусъка.

Пистолетният изстрел раздра тишината на снежната гора.

Конят скочи напред, сякаш то бяха пришпорили, а младежът, все още сграбчил чохъла, политна към земята, без да може да извади десния си крак от стремето. Конят се понесе през гората, като го потътри след себе си. Той се влачеше по лице и главата му подскачаше по неравната почва. Робърт Джордън се изправи — сега държеше пистолета с една ръка.

Едрият сив кон се носеше в галоп между боровете.

Влачещото се тяло оставяше след себе си широка следа сметен сняг, обагрен от едната страна с червена ивица. От пещерата наизскачаха хора. Робърт Джордън приклекна, размота панталоните, които беше скатал като възглавница, и започна да ги навлича.

— Обличай се — каза той на Мария.

Над главата си чу шум от самолет, който летеше високо в небето. Между стволовете видя, че сивият кон се е спрял на едно място, а ездачът му още висеше — кракът му не се беше освободил от стремето, с лице в снега.

— Иди да доведеш коня — викна той на Примитиво, който тичаше към него. После: — Кой беше на горния пост?

— Рафаел — обади се Пилар от пещерата. Тя беше излязла на входа, още не си беше прибрала косата, която се спускаше на две плитки по гърба й.

— Пуснали са кавалерийски патрул — обясни Робърт Джордън. — Давайте картечницата — бързо горе!

Пилар се обърна към пещерата и викна: „Агустин!“ После влезе вътре и оттам изтичаха двама души — единият, с леката картечница на рамо, с триногата напред, другият с чантата с пълнителите.

— Изкачи се с тях — нареди Робърт Джордън на Анселмо. — Ще залегнеш до картечницата и ще държиш триногата да не мърда.

Анселмо и другите двама побягнаха по горската пътека!

Слънцето още не се бе подало иззад върховете; Робърт Джордън стоеше прав, закопчаваше панталоните си и се препасваше, револверът все още висеше на шнура, впримчен на китката му. Той го напъха в кобура на колана си, разхлаби примката, която беше направил на шнура, и я заметна на врата си.

Някой ден ще ме удушат с тая примка, помисли си той. Какво пък, пистолетът му бе послужил добре. Той го извади от кобура, издърпа пълнителя, вкара в него патрон, който взе от патрондаша на хълбока си, и постави пълнителя обратно.

Погледна между дърветата нататък, където Примитиво, хванал юздата на коня, извърташе крака на кавалериста, за да освободи ботуша от стремето. Убитият висеше с лице в снега и Робърт Джордж видя, че Примитиво пребърква джобовете му.

— Хайде! — викна той. — Докарай коня.

Робърт Джордън приклекна, за да обуе въжените обувки; с колената си усещаше как Мария се облича вътре в чувала. Сега тя нямаше място в живота му.

Кавалеристът не е подозирал нищо, мислеше си той. Не е вървял по диря от конски копита, не е бил нащрек — камо ли да се е боял от нещо. Дори не е забелязал следите към поста горе. Просто е бил от един от кавалерийските патрули, пръснати из, околните планини. Но щом забележат липсата му, ще тръгнат по следите му, които ще ги доведат при тях. Ще бъдат открити — освен ако снегът не се стопи преди това или нещо не се случи с патрула.

— Да беше слязъл долу — подкани той Пабло.

Сега всички бяха пред пещерата с карабини в ръцете и ръчни гранати на поясите. Пилар протегна на Робърт Джордън кожена торба с гранати, той взе три и ги сложи в джобовете си. После се наведе под чула, намери раниците си в пещерата, отвори онази, в която беше автоматът, извади приклада и ствола, постави ложата, съедини ги, сложи пълнителя, а в джоба си напъха още три пълнителя. Заключи катинарчето на раницата и се насочи към изхода. Джобовете ми са натъпкали с железария, помисли той. Дано не се разпорят по шевовете. Излезе от пещерата и каза на Пабло:

— Отивам горе. Агустин знае ли да стреля с картечницата?

— Знае. — Пабло не откъсваше очи от Примитиво, който водеше коня. — Mira que caballo — каза той. — Гледай какъв кои!

Сивогривецът беше запотен, леко потреперваше и Робърт Джордън го потупа по холката.

— Ще го заведа при другите — каза Пабло.

— Не — спря го Робърт Джордън. — Следите му водят насам. След като довеждат до това място, трябва и да извеждат от него.

— Правилно — съгласи се Пабло. Ще го изведа оттук, ще го скрия някъде и ще го доведа, когато снегът се стопи. Днес главата ти работи добре, Ingles.

— Изпрати някого долу — продължи Робърт Джордън. — А ние ще се изкачим на билото.

— Няма нужда. Конници оттам не могат да минат. А ние можем, има и две други места, от които можем да се измъкнем. По-добре да не правим следи в снега, в случай че се появят самолети. Къде е моята bota с вино, Пилар?

— Че да отидеш да се напиеш, а? Я по-добре вземи това. — Тя протегна ръце и му напъха две гранати в джобовете.

— Que va, да се напия — каза Пабло. — Положението е сериозно. Все пак дай ми моята bota. Не мога да остана на вода сега, когато ми предстои толкова работа.

Протегна ръце, взе поводите и се метна на седлото. Усмихна се и потупа коня, за да го успокои. Робърт Джордън забеляза как нежно той притисна коня с коленете си.

— Que caballo mas bonito^[1] — възкликна Пабло и пак поглади едрия сив кон. — Que caballo mas hermoso.^[2] Хайде. Колкото по-скоро те изведа оттук, толкова по-добре.

Наведе се, изтегли от чохъла автомата с предпазен кожух — всъщност картечен пистолет с деветмилиметрови патрони, и го огледа.

— Гледай как са въоръжени — каза той. — Това се казва съвременна кавалерия.

— Ето я там твоята съвременна кавалерия с нос, зарит в земята — посочи Робърт Джордън. — Vamonos!

— Андрес, искаш ли да оседлаеш конете и да ги държиш готови? Ако чуеш да се стреля, вкарай ги в гората от оная страна на просеката. Вземаш оръжието си и идваш, а оставяш жените да държат конете. Трябва да се донесат и раниците ми — Фернандо, разчитам на теб. Но внимателно с тях. Ти също имай грижа за раниците — напомни той на Пилар. — Ще следиш да се погрижат за тях и за конете. Vamonos — повтори той. — Да вървим.

— Мария и аз ще подготвим всичко за изтеглянето — обеща Пилар. — Погледни го, обърна се тя към Робърт Джордън и посочи с глава Пабло, който седеше на гърба на коня тежко, като всеки vaquero^[3], а сивогривият изплашено пръхтеше, докато ездачът слагаше нов пълнител на автомата. — Видя ли как коня го преобрази.

— Ще ми се да имах два такива коня — каза разгорещено Робърт Джордън.

— Опасността — това е твоят кон.

Тогава по-добре дай ми муле — засмя се Робърт Джордън.

— Пребъркай го! — Той посочи с глава убития на Пилар, проснат по очи в снега. — Вземи всичко — писма, документи, и ги сложи във външния джоб на раницата. Вземаш всичко, разбрано ли е?

— Да.

— Vamonos — каза той.

Пабло яздеше отпред, а двамата мъже го следваха един след друг, за да не правят широка пъртина. Робърт Джордън носеше автомата си с дулото надолу, хванал го за ръкохватката отпред. Добре щеше да е, ако му ставаха патроните на кавалерийския автомат, помисли си той. Но няма да станат. Той е германски. А моят е на Кашкин.

Слънцето вече се подаваше иззад планините. Духаше топъл вятър и снегът се топеше. Беше чудесна утрин от късната пролет.

Робърт Джордън погледна назад и видя, че Мария стои до Пилар. После се втурна нагоре по пътечката. Той остави Примитиво да мине напред и се спря, за да поговори с нея.

— Слушай — каза тя. — Може ли да дойда с теб?

— Не. Ще помагаш на Пилар.

Тя тръгна след него и го улови за ръката над лакътя.

— Ще дойда.

— Не.

Тя продължи да върви зад гърба му. — Ще държа триногата на картечницата, както поръча на Анселмо.

— Никаква тринога няма да държиш. Нито триноги, нито двуноги.

Тя се изравни с него и пъхна ръка в джоба му.

— Не — каза той. — Внимавай за булчинската си риза.

— Целуни ме — каза тя — нали тръгваш?

— Срам нямаш ли? — усмихна се той.

— Нямам — каза тя. — Никакъв.

— Върни се. Ще имаме много работа. Ако тръгнат по следите, ще трябва да се сражаваме.

— Слушай! Видя ли какво имаше той на гърдите си?

— Да. Разбира се, че видях.

— Сърце Исусово.

— Да, носят го наварците.

— И в него ли се прицели?

— Не. Под него. А сега, връщай се.

— Слушай — каза тя. — Видях всичко.

— Нищо не си видяла. Някакъв човек. Някакъв човек на кон. Vete. Връщай се.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Не. Не сега.

— Сега не ме обичаш?

— Dejamos.^[4] Върни се. Не може така — и да обичаш, и да си вършиш работата.

— Искам да държа триногата на картечницата и докато тя стреля, аз ще те обичам — едновременно.

— Ти си луда. Сега си върви.

— Не съм луда — настоя тя. — Обичам те.

— Тогава върви си.

— Добре. Отивам си. И ако ти не ме обичаш, аз те обичам и за двама ни.

Той я погледна и се усмихна, като продължи да мисли за това, което предстоеше.

— Като чуете стрелбата — обясни той, — отвеждате конете. Помогни на Пилар да се оправи с моите раници. Може и да не се случи нищо. Надявам се, че няма.

— Отивам — каза тя. — Гледай какъв кон язди Пабло.

Едрият сив кон се изкачваше по пътеката.

— Да. Но тръгвай.

— Тръгвам.

Ръката й, стисната в юмрук в джоба му, блъскаше бедрото му. Погледна я и видя, че в очите й има сълзи. Извади юмрука си от джоба му, обгърна шията му с ръце и го целуна.

— Отивам — каза тя. — Me voy. Сега тръгвам.

Погледна назад и видя, че тя продължаваше да стои на същото място в първите утринни лъчи, които огряваха мургавото й лице и остриганата, изрусяла златистокестенява коса. Поздрави го с вдигнат юмрук, после се обърна и заслиза по пътеката със сведена глава.

Примитиво се извърна и погледна след нея.

— Да не беше остригана, щеше да е хубаво момиче — каза той.

— Да — потвърди Робърт Джордън. Той мислеше за друго.

— Как е тя в леглото? — запита Примитиво.

— Какво?

— В леглото?

— Затваряй си устата.

— Няма нищо обидно, когато…

— Да оставим това — каза Робърт Джордън. Той оглеждаше избраната позиция.