Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (31)

Глава тридесет и първа

Отново бяха заедно в чувала и нощта беше напредвала, последната им нощ. Мария се беше сгушила до него и той усещаше допира на дългите й, гладки крака до своите, и гърдите й, като две хълмчета, издигащи се зад дълга равнина, където има кладенче, а в далечината отвъд хълмовете беше долчинката на шията й, в която бе притиснал своите устни. Той лежеше съвсем спокойно и не мислеше за нищо, а тя го галеше по главата.

— Роберто — каза Мария много тихо и го целуна. Срам ме е. Не искам да те огорчавам, но ми е много болно, много ме боли. Боя се, че няма да ти е хубаво с мен.

— Винаги е болезнено, винаги има болки — каза той. — Нищо, зайче. Не бой се. Няма да правим нищо, от което да те заболи.

— Аз не за това. А че не мога да те приема в себе си тъй, както искам.

— Това няма значение. То преминава. Пак сме заедно, като лежим така един до друг.

— Да, но ме е срам. Мисля, че това идва от онези неща, които извършиха с мен. Не от това, което правим ние двамата с теб.

— Да не говорим за тези неща.

— И аз не искам. Само ми е обидно, че тъкмо сега, в тази нощ, не мога да бъда с теб тъй, както ми се иска, и ти го казах, за да знаеш защо.

— Слушай, заю — каза той. — Всякакви такива работи минават и после всичко е наред.

— Но си помисли: Лош късмет — да се случи това тъкмо последната нощ.

После се засрами и каза:

— Сгуши се до мен, зайче. Като те усещам така, до себе си, обичам те толкова, колкото и когато се любим.

— А мен много ме е срам, защото си мислех, че тази нощ пак може да бъде тъй, както беше горе на платото, когато се връщахме от Ел Сордо.

— Que va — каза й той. — Това не става всеки ден. Не ми е по-малко хубаво и сега. — Той лъжеше, като се опитваше да не мисли за разочарованието си. — Ще полежим тихичко заедно и ще заспим. Хайде да си говорим. Не сме си говорили много.

— Да говорим ли за твоята работа и за това какво ще бъде утре? Така би ми се искало да зная за твоята работа.

— Не — прошепна той и се изтегна удобно по цялата дължина на чувала, като остана да лежи неподвижно, прилепил буза до рамото й, подложил лявата си ръка под нейната глава. — По-добре е да знаеш друго — че няма смисъл да говорим нито за това, което ще бъде утре, нито за онова, което се случи днес. В нашата работа загубите не са предмет на разговор, а каквото трябва да направим утре, ще го направим. Не се ли боиш?

— Que va — възкликна тя. — Винаги се боя. Но сега толкова много се боя за теб, че не мисля за себе си.

— Не трябва, зайче. Не ми е за първи път. Било е и по-страшно — излъга той. После, внезапно подавайки се на съблазънта да избяга от действителността, каза: — Хайде да говорим за Мадрид и как ще бъдем там двамата.

— Добре — съгласи се тя. След това: — О, Роберто, много съжалявам, че днес съм такава. Няма ли нещо друго, което бих могла да направя за теб?

Той я погали по главата и я целуна, после се отпусна, притиснат удобно до нея, вслушан в нощната тишина.

— Ето, можеш да говориш с мен за Мадрид — каза той и помисли: за утре ще бъда презареден. Утре ще имам нужда от всичко, което е в мен. По-добре да е в мен, отколкото върху боровите иглички — на мен ще ми е по-нужно. Кой беше тоя в Библията, дето си изхвърляше семето на земята? Онан. И какво стана с Онан? — замисли се той. — Не си спомням да се говори за него по-нататък. Усмихна се в тъмното.

После пак се отпусна и се остави да отплува далеч от действителността, изпитвайки онова блаженство, което дава нощната близост на сексуалните съновидения — не изпитваш нужда да разбираш, приемаш близостта и й се наслаждаваш.

— Любима моя — каза той и я целуна. — Слушай. Снощи мислих за Мадрид и си мечтаех как ще отида там с теб и ще те оставя в хотела, а аз ще отида да видя едни хора в хотела на русите. Но няма да стане така. Няма да те оставям в никакъв хотел.

— Защо?

— Защото ще се грижа за теб. Няма да те оставям. Ще отида с теб в бюрото на Сегуридад за документи. После ще излезем заедно да купим каквито дрехи ти трябват.

— Не ми трябват много, мога сама да ги купя.

— Не, трябват ти много и ще излезем заедно да купиш най-хубавите и ти ще бъдеш красива в тях.

— Предпочитам да останем в стаята на хотела, а за дрехите да изпратим някого. Къде е хотелът?

— На Пласа дел Каляо. Ще прекараме много време в стаята. Там има широко легло с чисти чаршафи, течаща топла вода в банята и два гардероба и аз ще сложа моите неща в единия, а ти ще вземеш другия. Прозорците са високи, широки, можеш да ги отвориш, а отвън на улицата е пролет. Освен това знам места, където можем добре да се нахраним, на черна борса, но с хубава храна и знам магазинчета, където все още се намират вино и уиски. И ще си вземем да имаме и в стаята, ако огладнеем, и също уиски, ако ми се допие, а за теб ще купя мансаниля.

— Искам да опитам уиски.

— Но след като е тъй трудно да намериш, а пък ти обичаш мансаниля?…

— Добре, пази си уискито, Роберто — каза тя. — О, колко много те обичам. И теб, и уискито ти, дето ти се свиди да ми дадеш. Какво си прасе.

— Не, ще го опиташ. Но то не е за жени, не е подходящо.

— Да не би да съм видяла само неща, които са подходящи за жени? А там, в леглото, ще си нося булчинската риза, нали?

— Не. Ще ти купя различни нощници и пижами, ако предпочиташ да спиш с пижама.

— Ще си купя седем булчински ризи — каза тя. — По една за всеки ден от седмицата. И за теб ще купя една чиста венчална риза. Ти переш ли си ризата?

— Понякога.

— Ще ти държа всичко чисто и ще ти наливам уиски, и ще му досипвам вода, както направихте, когато бяхме при Сордо. Ще имам за теб маслини и солена треска, и лешници да ти поднасям, когато пиеш, и ще останем в стаята цял месец, без да излизаме. Само ако съм наред, за да мога да не ти отказвам — изведнъж добави тя унило.

— Нищо от това — погали я Робърт Джордън. Наистина нищо. Може би си била наранена там, после е зараснало и сега пак те боли. Това е възможно. Стават такива работи. Но те минават. Освен това в Мадрид има добри лекари, ако е наистина сериозно.

— Но предишния път всичко беше наред — каза тя жално.

— Това показва, че пак ще бъде наред.

— Тогава хайде пак да си говорим за Мадрид. — Тя преплете краката си с неговите и потърка остриганата си глава на рамото му. — Но няма ли да се срамуваш от мен, че съм такава, с отрязана коса?

— Няма. Ти си красива. Имаш красиво лице и прекрасно тяло, нежно и източено, и кожата ти е гладка, тъмно златиста, и всеки, който те види, ще иска да те отнеме от мен.

— Que va, да ме отнемат от теб! — възкликна тя. — Никой друг мъж няма да ме докосне, докато съм жива. Да ме отнемат от теб! Que va.

— Но мнозина ще се опитат. Ще видиш.

— Те ще видят колко много те обичам и веднага ще разберат, че да ме пипнат — все едно да си пъхнат ръката в котел с разтопено олово. Но ти? Когато видиш красиви жени, умни и образовани като теб? Няма ли да се срамуваш от мен?

— Никога. И ще се оженя за теб.

— Ако искаш — добре — каза тя. — Но след като вече нямаме църква, според мен това няма значение.

— Но бих искал да се оженим.

— Щом искаш. Знаеш ли какво? Ако ни се случи да отидем в друга страна, където още има църква, може там да се оженим.

— В моята страна църквата не е премахната — обясни й той. — Можем там да се оженим, ако това има значение за теб. Не съм се женил досега. Така че проблеми няма.

— Радвам се, че досега не си се женил — каза тя. Но се радвам, че знаеш такива неща, като тези, дето ми ги каза, защото това показва, че си бил с много жени, а според Пилар само такива мъже са за женене. Но нали няма да бягаш подир други жени вече? Защото ще умра, ако тръгнеш с други.

— Много-много не съм се занимавал с жени — каза той и това беше истината. — Преди да срещна теб, не мислех, че мога да обичам някого истински.

Тя го погали по бузите, после сключи ръце около шията му.

— Но знаеш много жени, нали?

— Не съм бил влюбен.

— Чуй. Пилар ми каза нещо…

— Кажи, какво?

— Не. По-добре е да не ти казвам. Хайде да си говорим за Мадрид.

— Какво щеше да кажеш?

— Не искам да го кажа.

— Може би е по-добре да го кажеш — представи си, че е важно.

— Мислиш ли, че може да е важно.

— Да.

— Откъде знаеш? Ти не знаеш какво е то, нали?

— По вида ти познавам.

— Тогава няма да го крия от теб. Пилар ми каза, че утре всички ще умрем, че ти знаеш това също тъй добре, както и тя го знае, и че ти е все едно. Тя го каза с възхищение за теб, без да те съди.

— Така ли каза? — Кучка пощуряла, помисли си той и отсече: — Това са пак циганските й измишльотини. Така говорят продавачките на пазара и страхливците в кафенетата. Това са куп глупости. — Почувствува как под мишниците му избива пот и тънка струйка се стича надолу към хълбока и си каза наум: боиш се, а? А гласно изрече: — Тя е хлевоуста, суеверна кучка. Я пак да си говорим за Мадрид.

— Значи, не знаеш нищо такова?

— Не, разбира се. Стига си повтаряла тая гадост — викна той, употребявайки този път по-силна и грозна дума.

Но сега, когато заговори за Мадрид, не успя както по-рано да се пренесе в света на мечтите си. Сега просто лъжеше момичето и себе си, за да съкрати нощта преди боя, и знаеше това. Беше му приятно, но прелестта на илюзията беше изчезнала. И все пак продължи.

— Мислил съм за косата ти — каза той. — И какво можем да направим с нея. Сега расте еднакво дълга навсякъде като козинка на животинче и ми е много приятно да те галя по нея, и много ми харесва, много е красива, сляга се под ръката ми, когато те милвам по нея, а после пак се изправя като житата под вятъра.

— Помилвай ме по косата.

Той сложи ръка на главата й и я остави там и продължи да говори с устни до гърлото й, а в неговото гърло нещо започна да се свива.

— Но в Мадрид можем да отидем с теб при фризьор, ще ти я подстрижат на врата и отстрани, както аз се подстригвам, и за града така ще изглежда по-добре, докато израсне.

— Ще приличам на теб — каза тя и го притисна към себе си. — И никога няма да искам да си променя прическата.

— Не. Косата ти ще става все по-дълга, това ще е нужно само отначало, докато още не е израсла. За колко време ще порасне дълга?

— Съвсем дълга?

— Не. Ето тъй, до раменете. Иска ми се толкова дълга да я носиш.

— Като Гарбо на екрана?

— Да — каза той хрипкаво.

Сега въображаемият свят бе започнал бързо да се завръща и той жадно се гмурваше в него. Ето, отново беше в неговата власт и продължи:

— Ще виси свободно до раменете, а накрая леко ще се къдри както морската вълна, когато започне да прелива, и ще бъде с цвят на зряло жито, а лицето ти е тъмнозлатисто, а очите ти — в единствения цвят, който подхожда на косата и на кожата ти, златисти с тъмни петънца, и аз ще отмятам главата ти назад, и ще се взирам в очите ти, и ще те държа здраво притисната до мен…

— Къде?

— Навсякъде. Навсякъде, където сме. След колко време ще ти израсне косата?

— Не знам, защото никога по-рано не съм я стригала. Но мисля, че за половин година вече ще ми пада под ушите, а за една година ще стане толкова дълга, колкото ти искаш. Но знаеш ли какво ще правим преди това?

— Кажи, какво?

— Ще лежим на голямото чисто легло в онази твоя знаменита стая, в нашия знаменит хотел, и ще седим заедно на знаменития креват, и ще гледаме в огледалото на този armoire^[1] и там в огледалото ще бъдеш ти, ще бъда и аз и аз ще се обърна към теб ето как и ще те прегърна, ето така, и после ще те целуна ей тъй.

После те лежаха неподвижно, притиснати един до друг в нощта, примиращи от болка, вцепенени, вплетени един в друг, и като я прегръщаше, Робърт Джордън прегръщаше всичко, което знаеше, че никога няма да бъде, и нарочно продължаваше да говори за него и каза:

— Зайче, ние няма безкрайно да живеем в този хотел.

— Защо не?

— Можем да си вземем апартамент в Мадрид, на онази улица край парка Буен Ретиро. Познавам една американка, която, преди да започне движението, даваше там мебелирани квартири и знам един начин да получим такава квартира за не по-висок наем, отколкото се плащаше преди движението. Там има апартаменти с изглед към парка — целия го виждаш от прозорците: и желязната ограда, и лехите с цветя, и алеите, посипани с камъчета, и затревените полянки, и сенчестите дървета, фонтаните, малки и големи, и кестените — те сега сигурно цъфтят. Ето, ще отидем в Мадрид и ще се разхождаме в парка, и ще гребем с лодка в езерото, ако са пуснали водата.

— А защо няма вода?

— Източиха я през ноември — да не служи за ориентир на авиацията при въздушните нападения. Но мисля, че сега пак има вода. Не съм сигурен. Но дори да не са го напълнили с вода, можем да се разхождаме из парка отвъд езерото, там има едно място, като гора с дървета от всички краища на света, а на всяко дърво — табелка, пише как се казва и къде е родината му.

— На мен ще ми е интересно също да отидем на кино — каза Мария. — Но това за дърветата сигурно е също интересно и ще ги науча всичките заедно с теб, само да мога да ги запомня.

— Те не са като в музей — каза Робърт Джордън. — Растат си на воля, в парка има и хълмчета, а на едно място е като джунгла. Отвъд парка е книжният базар — край тротоарите са букинистите, стотици магазинчета, в които се продават стари книги, а сега, откакто започна движението, са препълнени с книги, плячкосват ги от къщите, разрушени от бомбите, и от домовете на фашистите и тези, които ги крадат, ги носят в будките на букинистите. По цял ден мога да прекарвам там и дни наред така, както някога, когато движението още не беше започнало. Само да имам толкова време в Мадрид!

— А докато ти си на книжния базар, аз ще домакинствувам в апартамента — каза Мария. — Ще имаме ли пари за прислуга?

— Разбира се. Мога да наема Петра, камериерката от хотела, ако я харесаш. Готви хубаво и е голяма чистница. Вечерял съм там у журналисти, на които тя готвеше. Те си имаха котлони в хотелските стаи.

— Ако я искаш, ще я вземем — каза Мария. — Или аз сама ще потърся помощница. Но няма ли да ти се налага много да отсъствуваш по работа? С работа като твоята няма да ми дават да те придружавам.

— Може би ще намеря работа в Мадрид. Отдавна съм на тази работа, сражавам се от самото начало на движението. Възможно е сега да ми дадат работа в Мадрид. Досега не съм искал да ме прехвърлят. Винаги съм бил или на фронта, или на работа като тази сега.

Знаеш ли — преди да се срещна, никога нищо не съм искал. Нищо не съм се опитвал да си издействувам. За нищо друго не съм мислил, освен за движението и за това, да спечелим войната. Честна дума, никога не съм имал амбиции да се подредя. Много работих, а сега те обичам и — той продължаваше да говори, изцяло потопен в онова, което никога нямаше да бъде — сега те обичам тъй, както обичам всичко, за което се борим. Обичам те тъй, както обичам свободата и човешкото достойнство и правото на всеки да работи и да не гладува. Обичам те тъй, както обичам Мадрид, който бранихме, както обичам другарите си, които загинаха. А загинаха мнозина. Много, много. Не можеш да си представиш колко много. Но обичам те тъй, както обичам онова, което най-много обичам на света, обичам те дори повече. Много те обичам, зайче. Не мога да ти кажа колко много. Казвам ти това, за да имаш известна представа. Никога не съм имал жена, сега ти си ми жена и аз съм щастлив.

— Ще се старая с всички сили да ти бъда добра жена — каза Мария. — Наистина, много неща не умел, но ще гледам да наваксам. Ако живеем в Мадрид — добре. Ако трябва да живеем някъде другаде — пак добре. Ако никъде не се уредим да живеем, но те придружавам — още по-добре. Ако отидем с теб в твоята страна, ще се науча да говоря ingles както всички други там. Ще се науча да се държа като тях и да правя всичко, както те го правят.

— Това ще бъде много смешно.

— Навярно. И ще греша, но ти ще ме поправяш и аз никога няма да правя една и съща грешка два пъти. Е, два пъти може, но повече — не. И ако там ти се прияде по нашенски, ще ти сготвя наше ядене. Ще постъпя в такова училище, където изучават всичко, което трябва да знае една добра съпруга, ако има такива училища, и ще се уча там.

— Такива училища има, но ти няма какво да учиш.

— Пилар мисли, че в твоята страна има такива училища. Прочела в едно списание. Каза ми също, че ще трябва да се науча да говоря Ingles, и то добре, така че никога да не се срамуваш от мен.

— Кога ти е казала всичко това?

— Днес, докато стягахме багажа. Тя само за това ми говореше — какво трябва да правя, за да ти бъда жена.

Изглежда, че и тя се готви за Мадрид, помисли си Робърт Джордън, и добави:

— Какво друго ти каза?

— Каза, че трябвало да се грижа за тялото си и да внимавам за фигурата си, все едно, че съм тореро. Каза, че това било много важно.

— Права е — съгласи се Робърт Джордън. — Но такава грижа ти няма да имаш още дълги, дълги години.

— Не. Тя каза, че нашите жени винаги трябвало да внимават за това, защото можело да дойде изведнъж. Разказа ми, че едно време била тънка като мен, но в ония времена жените не правели гимнастика. Каза ми какви упражнения трябва да правя и освен това да не ям много. Каза ми кои неща да не ям. Но забравих кои бяха и ще трябва пак да я питам.

— Картофи — подсказа той.

— Да — продължи тя. — Каза ми за картофите и тези неща, които са пържени. И когато й казах за болката там, тя ми каза нищо да не ти казвам и да търпя, колкото и да ме боли. Но аз ти казах, защото искам да не те лъжа никога, и освен това се боях да не би изведнъж да си помислиш, че на нас двамата не може да ни е хубаво заедно и това, което беше там на платото, не е било.

— Хубаво направи, че ми каза.

— Наистина ли? Защото ме е срам и съм готова да направя за теб всичко, каквото поискаш. Пилар ме научи на разни неща, които можело да се направят за мъжа.

— Няма нужда да правиш нищо. Това, което имаме, го имаме заедно, то остава наше и ще го пазим. Хубаво ми е и така, да лежа редом до теб и да те докосвам, да зная, че наистина си тук, а когато отново ще може, тогава ще правим всичко.

— Но не ти ли се иска нещо, което да направя за теб? Тя ми обясни.

— Не. Ние се искаме един друг. Аз не искам нищо отделно от теб.

— Колко е по-хубаво, че е така. Но помни — винаги съм готова да направя, каквото ти поискаш. Само трябва да ми кажеш, защото съм много невежа и много от онова, което тя ми каза, не разбрах съвсем добре. Срам ме беше да питам, а тя е тъй умна и толкова неща знае.

— Заю! — възкликна той. — Ти си чудесна.

— Que va. Но не е лесна работа — да научиш всичко, което трябва да знае жената, в деня, когато вдигат лагера, стягат багажа, готвят се за сражение, горе на платото се води друг бой и ако нещо бъркам, трябва да ми кажеш, защото те обичам. Може би не съм запомнила всичко както трябва; много от онова, което тя ми каза, беше твърде сложно.

— Какво друго ти каза тя?

— Pues толкова много неща, че не мога да си ги спомня. Каза ми, че ако пак започна да мисля за онова, което извършиха с мен, мога да ти разкажа за него, защото ти си добър човек, вече го знаеш и си го разбрал. Но че е по-добре никога да не говоря за това, ако пак не ме налегнат черните мисли, както беше по-рано, и ми каза още, че тогава може да ми стане по-леко — като ти го разкажа.

— Сега мъчат ли те тези черни мисли?

— Не. След първия път, когато бяхме двамата с теб, все едно, че то изобщо не е било. За родителите ми е мъчно, както и по-рано. Но за тях винаги ще ми е мъчно. Но искам да знаеш нещо, за да не страда гордостта ти, ако ще ставам твоя жена. Никога на никого не съм се давала. Съпротивлявах се винаги, успяваха да ме насилят само тогава, когато бяха двама или повече. Един ми сядаше на главата и ме държеше. Казвам ти това заради твоята гордост.

— Ти си моята гордост. Не ми казвай повече.

— Не, ти трябва да бъдеш горд с жена си, заради тази гордост ти говоря. И още нещо. Баща ми беше кмет на селото и почтен човек, майка ми беше почтена жена и вярваща католичка и я разстреляха заедно с баща ми заради политическите убеждения на баща ми — републиканец беше. Разстреляха ги пред очите ми и баща ми извика: „Viva la Republica“^[2] — когато го изведоха на разстрел пред стената на селската скотобойна.

Майка ми я изправиха на същата стена. Тя извика: „Да живее мъжа ми, кмета на това село!“ Аз се надявах, че и мен ще разстрелят, и щях да кажа: „Viva la Republica y vivan mis padres!“^[3] — но не ме разстреляха, а започнаха да вършат с мен онова нещо.

Чуй — искам да ти разкажа още нещо, защото то се отнася и до нас. След разстрела до стената на нашата matadero^[4] ни подкараха всички — роднините на разстреляните, които бяха видели всичко, но бяхме останали живи — поведоха ни по нагорнището към главния площад на селището. Почти всички плачеха, но имаше и някой така зашеметени от видяното, че не можеха да плачат — останали бяха без сълзи. Аз не можех да плача. Не виждах нищо наоколо си, защото пред очите ми непрекъснато бяха баща ми и майка ми, такива, каквито бяха пред разстрела, и думите на майка ми: „Да живее моят мъж, кметът на това село!“ ми кънтяха в главата като нестихващ вик. Понеже майка ми не беше републиканка, не беше казала: „Viva la Republica“ — а „viva“ само за моя баща, който лежеше по очи в нозете й.

Но го каза много високо, почти го изкрещя и тогава те стреляха и тя падна и аз исках да се изтръгна и да се спусна към нея, но всички бяхме вързани. Разстрелваха ги guardia civiles и те продължаваха да стоят в строй, готвеха се да разстрелят и останалите, но в този миг фалангистите ни подкараха към площада, а guardia civiles останаха там, опрени на карабините, а телата струпани до стената пред тях. Всички ние, момичета и жени, бяхме завързани за китките на ръцете в една дълга редица, подкараха ни нагоре по улиците към площада и ни спряха пред бръснарницата, която е на площада срещу общината.

Тогава двама фалангисти ни огледаха и единият каза: „Ей тая е кметската дъщеря“, а другият каза: „С нея ще започнем.“

Тогава прерязаха въжето, с което бяха свързани двете ми китки, а единият от двамата каза на другите: „Вържете останалите заедно, да не се прекъсне редицата!“ И тия двамата ме подхванаха от двете страни, завлякоха ме в бръснарницата, вдигнаха ме и ме сложиха на бръснарския стол, като ме държаха да не скоча от него.

В огледалото виждах лицето си и лицата на тези, които ме държаха, и още трима, които се бяха надвесили над мен, и нито едно от тези лица не ми беше познато, но в огледалото виждах и себе си, и тях, а те виждаха само мен. Сякаш бях седнала на зъболекарския стол и има много зъболекари, и всички са луди. Моето лице беше станало неузнаваемо, толкова много се беше променило от мъката, но като се погледнах, разбрах, че съм аз. Ала мъката ми беше толкова голяма, че не изпитвах нито страх, нито нещо друго — само мъка.

Тогава имах две плитки и видях в огледалото как първият фалангист хвана едната ми плитка и така я дръпна, че ме заболя въпреки моята мъка и после я отряза с бръснач съвсем до кожата. И се видях в огледалото с една плитка, а на мястото на другата — щръкнали косми. После той отряза другата плитка, без да опъва толкова силно, а бръсначът ме рязна по ухото и видях, че започва да тече кръв. Ето, пипни с пръст усещаш ли белега?

— Да. Но не е ли по-добре да не говорим за това?

— Не, няма нищо. Няма да говоря за онова, което беше най-лошото. Така той ми отряза с бръснача двете плитки съвсем до корените на косата, а другите наоколо се смееха, аз пък не чувствувах болка там, където бръсначът ме беше порязал по ухото, после той застана пред мен — другите двама ме държаха, — удари ме с плитките през лицето и каза: „Така подстригваме ние червените монахини. Та да знаеш как да се съединяваш с твоите братя пролетарии. Невесто на червения Христос!“

И пак, и пак ме удари през лицето с плитките, с моите собствени плитки, после ми ги напъха в устата и ги завърза зад врата ми, стегна ги отзад, за да ми се запуши устата, а двамата, които ме държаха, се смееха.

Другите наоколо също се смееха и когато ги видях в огледалото да се смеят, чак тогава заплаках, защото след разстрела така се бях вледенила, че не можех да плача.

После този, който ми бе запушил устата, започна да ме стриже с машинка; отначало от челото към тила, после от ушите към темето и по цялата глава, а двамата ме държаха така, че да виждам всичко в огледалото, но аз не вярвах на очите си и плачех, и плачех, като виждах какво вършат, но не можех да откъсна очи от това страшно лице, което виждах — устата отворена, запушена с отрязаните плитки, а главата се оголва под машинката.

След като ме острига, взе шишенце с йод от полицата на бръснаря (бяха застреляли и бръснаря — бил членувал в профсъюза. И той лежеше на пътя, точно пред прага, и когато ме бяха вкарвали от улицата, ме повдигнаха, за да го прескоча) и със стъклената запушалка на шишенцето ми намаза ухото там, където ме беше порязал, и тази малка болка достигна до мен през цялата ми мъка и въпреки целия ми ужас.

После той застана пред мен и с йод написа на челото ми UHP^[5], изписа го бавно и внимателно, сякаш беше художник, и аз всичко виждах в огледалото, но вече не плачех, защото сърцето ми се беше вледенило от мисълта за баща ми и майка ми, и всичко, което вършеха с мен, беше нищо, и аз знаех това.

Като спря да пише, фалангистът отстъпи крачка, да се полюбува на работата си, после остави йода на мястото му, взе машинката за стригане и каза: „Следващата!“ Тогава ме извлякоха от бръснарницата, като ме държаха здраво от двете страни, на прага се спънах в трупа на бръснаря, който още лежеше там по гръб, с лице, обърнато нагоре, а лицето му сиво и почти се сблъскахме с Консепсион Гарсия, най-добрата ми приятелка — двама я бяха повлекли навътре и когато ме видя — не ме позна, после ме позна, изпищя и през цялото време чувах писъците й, докато ме влачеха през площада към входа, после нагоре по стълбите на общината и накрая в канцеларията на баща ми, където ме хвърлиха на дивана. И там направиха с мен лошите неща.

— Зайче мое! — Робърт Джордън я прегърна толкова плътно и нежно, колкото можеше. Но той беше изпълнен с омраза, изпълнен до краен предел. — Да не говорим повече за това. Не ми разказвай повече, защото сега ги мразя непоносимо силно.

Тя лежеше хладна и неподвижна в обятията му. След малко каза:

— Няма. Няма никога повече да говоря за това. Но те са лоши хора, бих искала да убия неколцина от тях с теб, ако е възможно. Разказах ти го само, за да не страда твоята гордост, ако бъда твоя жена. За да разбереш.

— Радвам се, че ми го разказа — отвърна той. — Защото утре, ако имаме късмет, ще избием много.

— Но ще убиваме ли фалангисти? Те бяха, които ми направиха това.

— Те не се сражават — въздъхна той мрачно. — Те избиват в тила. В боя се сражаваме с други.

— Но не може ли по някакъв начин тях да убиваме? Много бих искала.

— Убивал съм фалангисти. И пак ще убивам. Когато взривяваме влакове, ги избиваме.

— Как бих искала да отида с теб в акция, когато ще се вдига във въздуха влак — възкликна Мария. — Когато взривиха влака, от който Пилар ме доведе, не бях съвсем на себе си. Разказвала ли ти е как бях тогава?

— Да. Да не говорим за това.

— Главата ми беше като налята с олово и можех само да плача. Има още нещо, което трябва да ти кажа. Наистина трябва. И тогава може би няма да се ожениш за мен. Но, Роберто, ако тогава не поискаш да се ожениш за мен, не може ли просто да бъдем винаги заедно?

— Ще се оженя за теб.

— Не. Съвсем го бях забравила. Навярно не би трябвало да се ожениш за мен — може би няма да мога да ти родя нито син, нито дъщеря. Пилар каза, че ако съм можела, това би се случило след нещата, които правиха с мен. Трябваше да ти кажа това. Просто не мога да си обясня как забравих.

— Но то няма значение, зайче — успокои я той. — Най-напред може и да не е така. Само лекар би могъл да каже. И после, съвсем нямам желание да докарвам на света син или дъщеря, докато този свят е такъв, какъвто е сега. И цялата любов, на която съм способен, е за теб.

— Бих искала да ти родя син или дъщеря — каза тя. — И как ще може светът да бъде направен по-добър, ако нямаме деца ние, които се бием с фашистите?

— Ех, ти — възхити се той. — Обичам те. Чуваш ли? А сега трябва да спим, зайче. Трябва да стана много преди зори, а през този месец се съмва рано.

— Значи, нищо от това — това последното, което ти казах? Все пак можем да се оженим?

— Сега сме женени. Ето — сега се оженвам за теб. Ти си моята жена. Но хайде да спиш, зайче, защото малко време остана.

— И наистина ще се оженим, нали? Не само на думи?

— Наистина.

— Тогава ще заспя сега, а ако се събудя, ще лежа и ще мисля за това.

— И аз.

— Лека нощ, мъжо мой.

— Лека нощ — каза той. — Лека нощ, жено моя.

Чу я, че диша спокойно и равномерно и разбра, че тя е заспала. Продължаваше да лежи съвсем тихо, без да помръдне, за да не я разбуди. Мислеше за всичко онова, което тя му бе разказала, и лежеше, изпълнен с омраза, доволен, че утре ще убиват. Но не трябва да намесвам личните си чувства, помисли си той.

Макар че, как бих могъл да не ги намесвам? Знам, че и ние извършваме жестокости. Но това е, защото сме необразовани и не са ни научели на по-добро. А те го правят съзнателно и нарочно. Хора, които са крайният продукт на тяхното образование. Цветът на испанското рицарство. Какъв народ! Какви кучи синове, като започнеш с Кортес, Писаро, Менендес де Авила и свършиш с Енрике Листер и Пабло! И какви удивителни хора! Няма на света по-добър и по-лош народ от тях. По-добър и по-жесток. А кой ги разбира? Не аз, защото, ако ги разбирах, щях да им простя. Да разбереш, значи да простиш. Не, не е така. Прекомерно значение отдават на прошката. Прощаването е християнска идея, а Испания никога не е била християнска страна. Тя винаги е имала свое особено идолопоклонство вътре в самата си църква. Otra Virgens mas.^[6] Вероятно за това са унищожавали богородиците на враговете си. Разбира се, у тях, у испанските религиозни фанатици, това е много по-дълбоко, отколкото в народа. Народът постепенно се отдалечава от църквата, защото църквата е била винаги с властта, а властта е била винаги гнила. Това е единствената страна, останала незасегната от Реформацията. Сега си плащат заради Инквизицията.

Да, заслужава човек да си помисли за това. Нещо, към което да насочиш мислите си, за да не се тревожиш за работата си. Това е по-добро занимание, отколкото да се преструваш. Господи, колко много се бе преструвал днес. А Пилар се бе преструвала през целия ден. Той само през нощта. Но да! Ако ги убият утре, какво от това? Има ли това някакво значение, щом мостът е бил взривен навреме? Това беше единственото, което трябваше да свършат утре.

Няма, разбира се. Не можеш да се занимаваш с такива неща безконечно — все някой ден ще дойде краят. Пък и никой не е безсмъртен. Може би през тези три дни изживях целия си живот, помисли си той. Ако е така, бих предпочел последната нощ да бяхме прекарали по-иначе. Но последната нощ никога не е хубава. Нищо последно не е хубаво. Е, последните думи понякога са хубави; „Viva моят съпруг, кметът на това село“ — добре казано.

Той знаеше, че е добре, защото повтореше ли тези думи, по гърба му полазваха тръпки. Наклони се и целуна Мария, но тя не се събуди. Той прошепна съвсем тихо на английски:

— С радост ще се оженя за теб, зайче. Гордея се с твоето семейство.