Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

— Накъсай борови клонки — обърна се Робърт Джордън към Примитиво — и ги донеси, но бързо.

— Това не е добро място за картечницата — каза той на Агустин.

— Защо?

— Постави я ей там — посочи Робърт Джордън, — после ще ти обясня. Ето така. Дай да ти помогна. Ето — показа той и приклекна.

Погледна през тесния отвор, който оставяха двете високи скали отляво и отдясно.

— Трябва по-нататък, по-напред. Ето. Така е добре. Засега толкова. А после ще я нагласим както трябва. Така. Сложи камъните тук. Дръж. Подложи и там, отстрани. Остави място, за да може да се върти ствола настрани. Премести камъка по-нататък. Анселмо! Върни се в пещерата и ми донеси брадвата. Бързо. Не сте ли подготвили бруствер за картечницата? — запита той Агустин.

— Винаги сме я слагали тук.

— Кашкин не ви ли е казвал, че трябва по-насам?

— Не. Когато той беше тук, още нямахме картечница.

— Тези, които я донесоха, не ви ли казаха как да действувате с нея?

— Не. Предадоха ни я носачите.

— Как ги вършим тия работи! — ядоса се Робърт Джордън. — Значи, са ви я дали просто така, без никакви инструкции?

— Точно така, като подарък. Като правиш подарък, даваш ли инструкции? Една за нас и една за Ел Сордо. Донесоха ги четирима души. Анселмо ги водеше.

— Удивително е, че не са ги загубили — четирима души да се промъкнат през фронта!

— И аз си помислих същото — каза Агустин. — Помислих си, че този, който ни ги е изпратил, не е искал те да стигнат до нас. Но Анселмо ги беше превел благополучно.

— Ти можеш ли да действуваш с картечницата?

— Мога. Вече пробвах. Научих се. И Пабло. Също Примитиво. И Фернандо. Учихме се да я разглобяваме и сглобяваме на масата в пещерата. Веднъж като я разглобихме, после два дни не можахме да я сглобим. Оттогава не сме я разглобявали.

— Сега в състояние ли е да стреля?

— Да. Но не даваме на циганина и на другите да я пипат.

— Ето, виж! Както сте я поставяли на позиция, тя е била безполезна — каза той. — Гледай. Смятали сте, че тези скали ще ви защитят от флангов огън, а те са давали прикритие на ония, които ще ви нападнат. На такава картечница й трябва равно поле на обстрел. И да можеш да водиш огъня косо. Ето, разбираш ли? Гледай сега. Всичко това е под обстрел.

— Виждам — каза Агустин. — Но никога не сме водили отбранителен, бой: само когато превзеха града ни. А при влака с la maqnina действуваха войниците.

— Ще се учим заедно тогава — каза Робърт Джордън. — Трябва да се съблюдават няколко неща. Къде е циганинът, който трябваше да бъде тук на пост?

— Не знам.

— Къде може да е?

— Не зная.

Пабло бе преминал с коня през пролома, беше свърнал и описал кръг по равната поляна, която се намираше под обстрела на картечницата. Сега Робърт Джордън го наблюдаваше как се спуска по склона, като се държи до следите, оставени от коня, когато се е изкачвал към тях. Като стигна до гората, той зави вляво и изчезна между дърветата.

Дано да не се натъкне на кавалерийски патрул, помисли Робърт Джордън. Ще ги довлече право при нас.

Примитиво донесе борови клонки и Робърт Джордън се зае да ги забива в незамръзналата заснежена земя, така че, надвиснали над картечницата, да я прикриват от двете страни.

— Донеси още. Трябва да направим прикритие и за мерача и помощника му. Това не е добре, но е временно, като дойде брадвата, ще го направим както трябва. Слушай сега каза той. — Ако чуеш самолет, залягаш така, че сянката от скалите да пада върху теб. Аз ще бъда тук, при картечницата.

Слънцето вече се беше издигнало, подухваше ветрец и до скалите, огрени от слънцето, беше приятно. Четири коня, помисли Робърт Джордън. Две жени, аз, Анселмо, Примитиво, Фернандо, Агустин, после този, другият брат — как му беше името? Всичко осем. Без да броим циганина. Значи, девет. Десет с Пабло, който отиде с единия кон. Да, Андрес му беше името. А и другия брат, Еладио. Десет. Излиза по-малко от половин кон на човек. Трима, да кажем, ще останат тук и ще се отбраняват, а четирима могат да се изтеглят. Петима с Пабло. Остават още двама. Трима с Еладио. А къде, по дяволите, е той?

Бог знае какво ще се случи днес с Глухия, ако тръгнат по следите, оставени в снега от конете, и стигнат до него! Трябваме ли да престане да вали — ама че работа! Но за сметка на това пък днес ще се стопи, така нещата ще се оправят. Но не и за Глухия. Боя се, че за Глухия те няма да се оправят.

— Ако днес оцелеем и не се наложи да се бием, утре ще можем да се справим — даже с тези сили, с които разполагаме. Знам, че можем. Може би не много добре. Не така, че да сме стопроцентово сигурни, не тъй, както би ни се искало, но като изпускаме от всеки един всичко, което може да даде, ще се справим. Само да не се наложи да се бием днес. Бог да ни е на помощ, ако ще трябва да се бием днес.

Сега за сега по-добро място от това не виждам. Тръгнем ли нанякъде, ще оставим следи. Мястото е задоволително и ако работата вземе лош обрат, има три пътя за отстъпление. А и нали, щом се свечери, откъдето и да тръгна, ще мога да стигна до моста в тъмното, така че да му видя сметката на разсъмване. Не знам защо толкова се бях разтревожил за това по-рано. Сега виждам, че съвсем, не било трудно. Поне този път самолетите да излетят навреме. Дано се вдигнат навреме. Утре ще става каквото ще става.

А днешният ден ще бъде или много интересен, или много скучен. Слава богу, отпратихме този кавалерийски кон по-далеч оттук. Дори ако патрулът попадне на следите му, едва ли ще тръгнат по верния път. Ще помислят, че е спрял и се е върнал назад, и ще тръгнат по следите на Пабло. Интересно накъде ли се е насочила тази свиня. Сигурно ще прибегне до онази хитрина, с която си служи старият елен лопатар, когато иска да заблуди преследвачите — нагоре по склона, а стопи ли се снега, в полукръг и обратно. Той наистина се преобрази, като видя коня. Разбира се, не е изключено да е избягал с него. Както и да е, за него няма какво да се тревожа. Изглеждаше, че отдавна е намислил нещо. Нямам му вяра, никак дори.

Може би ще е по-добре да се използуват тези камъни и да се направи едно добро прикритие за картечницата, отколкото да се подготви истинска огнева точка. Заточваш да копаеш и, току-виж — кавалерията се задала или налетят самолети и те сварят по бели гащи. Ще можем да се удържим, докато има смисъл да държим тази позиция, а, така или иначе, не мога да стоя и да се сражавам тук дълго. Трябва да се измъкна заедно с материалите и да се насоча към моста. Ще взема и Анселмо. А пък ако се завърже бой, кой ще остане тук да ни прикрива?

И точно тогава, докато оглеждаше местността, която се разкриваше пред него, забеляза циганина да се задава от скалите вляво. Крачеше със свободна, почти стъпка, като се поклащаше небрежно; беше метнал карабината през рамо, мургавото му лице беше разцъфнало в усмивка и във всяка ръка носеше по един едър заек. Държеше ги за задните крака, а главите им се полюшваха.

— Hola, Роберто! — подвикна той весело.

Робърт Джордън сложи ръка на устата си и циганинът, изглежда, се стресна. Като се сниши, той се запромъква между скалите и излезе зад гърба на Робърт Джордън, който беше приклекнал до картечницата и нейната маскировка от клонки. Той също приклекна и положи зайците на снега. Робърт Джордън го погледна.

— Ах ти, hijo de la gran puta[1]! — процеди той през зъби. — Къде ходиш на майната си?

— Тръгнах по следите им — каза циганинът. — Хванах ги и двата. Бяха направили заешка сватба в снега. — Ами поста ти?

— Ама аз съвсем за малко — прошепна циганинът.

Какво става? Тревога ли има?

— Тук дойде кавалерийски патрул.

— Redios![2] — каза циганинът. — А ти видя ли ги?

— Един от тях и сега е в лагера — каза Робърт Джордън. — Беше дошъл за закуска.

— Дочу ми се нещо като изстрел по едно време — каза циганинът. — Ах, мамка му! Ама оттука ли мина?

— Да. През твоя пост.

— Ay, mi madre![3] — каза циганинът. — Аз съм един беден нещастник.

— Ако не беше циганин, щях да те разстрелям.

— Не, Роберто. Не говори така. Съжалявам. Заради зайците стана така. Преди разсъмване чух как мъжкия тупка в снега. Не можеш да си представиш какъв празник си бяха направили. Тръгнах към шума, но избягаха. Тогава им проследих дирите в снега и там на високото ги намерих и ги убих и двата. Виж ги какви са тлъсти, като знаеш кое време на годината сме. Представяш ли си само как ще ги сготви Пилар! Много съжалявам, Роберто, съжалявам не по-малко от теб. Кавалеристът убит ли е?

— Да.

— Ти ли го уби?

— Да.

— Que tio![4] — възкликна циганинът с явното желание да го поласкае. — Ти си страшен.

— Твойта мама! — каза Робърт Джордън. Той не можа да сдържи усмивката си. — Занеси тия твои зайци в лагера и донеси нещо да закусим.

Протегна ръка и опипа зайците, които лежаха на снега безжизнени, дълги, тежки, пухкави, голямокраки, дългоухи, с отворени тъмни очи.

— Наистина са охранени — призна той.

— Тлъсти са! — радваше се циганинът. — По един медник сало ще изкараш от ребрата на всеки един. Такива зайци аз и насън не съм виждал.

— Хайде върви и бързо да се върнеш със закуската. Ще донесеш и документите на този requete[5]. Пилар ще ти ги даде.

— Сърдиш ли ми се, Роберто?

— Не се сърдя, а съм възмутен, че си напуснал поста си. Ами ако беше цял ескадрон?

— Redios — ахна циганинът. — Колко си разумен.

— Слушай. Да не си посмял друг път да напускаш поста си. Никога повече не прави така. Думи като разстрел не ми идват леко на устата.

— Разбира се, че не. И знаеш ли още какво? Втори път няма да ми се случи такова нещо — два заека наведнъж. В живота си човек само веднъж може да има такъв късмет.

— Anda![6] — каза Робърт Джордън. — И се връщай бързо.

Циганинът вдигна двата заека и се скри между скалите, а Робърт Джордън отправи поглед към откритата поляна и планинския склон отвъд нея. Горе кръжаха две врани, те се спуснаха и кацнаха на един бор в ниското. Към тях се присъедини трета и Робърт Джордън си каза: ето ги моите часови. Докато стоят спокойно, мога да съм сигурен, че никой няма да се зададе откъм тази част на гората.

Този циганин, мислеше си той. Истински негодник. Политически бос, недисциплиниран, на него за нищо не можеш да разчиташ. Но ми е нужен за утре. Утре той ще ми потрябва. Циганин на война — не върви някак. Трябва да ги освобождават като ония, дето ги освобождават заради верски или морални убеждения. Или като онези, които са физически или психически негодни за строева служба. Негодници! Но в тази война не освобождаваха за морални убеждения. Не освобождаваха никого. Войната дойде за всички и за всеки един по отделно. Тя дойде и за тази банда безделници. Да, войната беше при тях.

Агустин и Примитиво донесоха клонки и Робърт Джордън направи добра маскировка за картечницата — не би се забелязвала от въздуха и изглеждаше естествена, погледната откъм гората. Той им посочи удобно място за наблюдателен пост: на високата скала вдясно, откъдето се виждаше всичко околовръст, а единственият подстъп вляво беше под обстрел и наблюдение от друга точка.

— Ако видиш някого там, няма да стреляш — каза Робърт Джордън. — Хвърли едно камъче, малко камъче, да се изтъркаля надолу, а после ще ни сигнализираш с карабината ей така — вдигна той карабината над главата си, сякаш да се предпази. — Ей така ще ни покажеш колко са — вдигна и свали той карабината неколкократно. — Ако са се спешили, показваш с дулото надолу. Ето тъй. Докато не чуеш, че la maquina стреля, няма да откриваш огън. Понеже си високо, трябва, да се целиш в коленете. Свирна ли два пъти ей тъй, слизаш тук, където е la maquina, и гледаш да си винаги под прикритие.

Примитиво вдигна карабината.

— Разбрах — каза той. — Това е много просто.

— Значи, първо хвърляш едно камъче, за да ни предупредиш, после показваш откъде идват и колко души са. И ще внимаваш да не те видят.

— Добре — каза Примитиво. — И граната ли не трябва да хвърлям?

— Само след като la maquina е открила огън. Може да се случи и така, че кавалеристите да ни подминат и както си търсят другаря, въобще да не погледнат към нас. Може и да тръгнат по следите на Пабло. Ако е възможно да избегнем боя, ще го избегнем. С всички сили ще се стараем да го избегнем. А сега иди да се изкачиш горе.

— Me voy — каза Примитиво и започна да се катери по стръмната скала с карабината си.

— Сега ти, Агустин — обърна се към него Робърт Джордън. — Какво умееш да вършиш с картечницата?

Агустин приклекна, висок, черен, брадясал, с хлътнали очи, тънки устни и едри, загрубели от работа ръце.

— Pues[7] зареждаш. Насочваш. Стреляш. Това е всичко.

— Помни, че ще откриеш огън чак когато се приближат на петдесет метра и си сигурен, че навлизат в прохода, който води към пещерата — поръча му Робърт Джордън.

— Добре. Докъде е петдесет метра?

— Ей оная скала. Ако с тях има офицер, най-напред застрелваш него. После насочваш картечницата към другите. Като пренасочваш, ще движиш цевта много бавно. Едва-едва ще я извъртиш. Ще обясня на Фернандо как да я придържа, че стволът да не подскача. Ще се прицелваш внимателно и ще даваш къси редове — не повече от шест изстрела, освен в случай на крайна необходимост; при стрелбата стволът подскача и отива нагоре. Всеки път стреляй в един определен човек, а после я насочваш към следващия. Като стреляш по конник, ще се прицелваш в корема.

— Ясно.

— Някой трябва да придържа триногата, за да е по-устойчива картечницата. Ето тъй. И ще ти я зарежда.

— Ами ти къде ще бъдеш?

— Тук, отляво. Там е по-високо, има поглед към всички страни и мога да ти прикривам левия фланг с тая малка maquina. Ето там. Ако се приближат, можем всички да ги избием. Но не стреляй, преди да са се приближили достатъчно.

— Струва ми се, че ще можем да ги избием всички. Истинска касапница ще им устроим. Menuda matanza! Но по-добре изобщо да не идват.

— Да не беше тоя твой мост, можехме да ги избием всички и да напуснем тия места.

— Няма никакъв смисъл. Каква ще е ползата? Мостът — това е част от общия план за спечелване на войната. А това другото е нищо. Ще бъде обикновен инцидент, без никакво значение.

— Que va, без значение. Всеки убит фашист е един фашист по-малко.

— Да. Но благодарение на този мост може би ще превземем Сеговия. Главният град на провинцията. Само помисли. Досега не сме превземали провинциален център.

— Сериозно ли вярваш в такова нещо? Че можем да превземем Сеговия?

— Да. Ако взривим моста точно тъй, както е заповядано.

— Аз предпочитам хем да ги избием, хем да взривим, моста.

— Голяма ти е лакомията — каза Робърт Джордън.

През цялото това време той наблюдаваше враните.

Забеляза, че една от тях гледа нещо. Птицата изграчи и литна. Но другата врана продължаваше да стои на дървото. Робърт Джордън погледна нагоре към Примитиво, който се бе загнездил на върха на скалата. Примитиво гледаше внимателно напред, но не сигнализираше. Робърт Джордън се наведе и провери как работи затворът на картечницата, видя, че в цевта има патрон и отмести предпазителя. Враната продължаваше да стои на клончето. Другата описа няколко широки кръга над снежната поляна и пак кацна. От слънцето и топлия вятър снегът падаше от натежалите клони на околните борове.

— Имам готова касапница за теб утре сутринта — каза Робърт Джордън. Трябва да изтребим постовите при дърворезната.

— Аз съм готов — каза Агустин. — Estoy listo.

И другия пост, при кантона на пътния, под моста.

— Мога и тук, мога й там — каза Агустин. — И на двете мога.

— На двете не — трябва да бъдат унищожени едновременно — каза Робърт Джордън.

— Тогава който и да е — каза Агустин. — Дълго време вече бездействуваме в тая война. Пабло ни кара да мухлясваме тук.

Анселмо се върна с брадвата.

— Трябват ли ти още клонки? — запита той. — Според мен добре е скрита.

— Клонки не — каза Робърт Джордън. — Две дръвчета — ще ги забием и ще изглежда по-естествено. Тук има малко дървета и тази зеленина не изглежда съвсем естествена.

— Отивам да отсека.

— Отсечи ги до самите корени, че да не се виждат високи пънчета.

Робърт Джордън скоро чу ударите на брадва в гората зад гърба си. Погледна към Примитиво горе в скалите, после надолу към боровете, които се тъмнееха отвъд поляната. Една от враните продължаваше да стои на същото място. След това долови първите звуци от бръмченето на приближаващ се самолет. Вдигна глава и го видя — мъничък, сребрист на слънцето и тъй високо, че сякаш висеше неподвижен в небето.

— Не могат да ни видят — каза той на Агустин. — Но все пак не е зле да залегнем. Това е вторият разузнавателен самолет днес.

— Ами вчерашните? — запита Агустин.

— Сега ми се струват като насън — каза Робърт Джордън.

Сигурно са в Сеговия. Там лошият сън се е стаил и чака случай да се сбъдне.

Самолетът се бе скрил зад планинските върхове, но бръмченето на двигателите още се чуваше.

Когато Робърт Джордън погледна, видя, че враната излита. Тя полетя в права линия между боровете, без да гракне.

Бележки

[1] Курвенски сине (исп.). — Б.пр.

[2] Боже мой (исп.). — Б.пр.

[3] Майчице! (исп.) — Б.пр.

[4] Какъв храбрец! (исп.) — Б.пр.

[5] Член на една от монархическите организации. — Б.пр.

[6] Върви! (исп.) — Б.пр.

[7] После (исп.). — Б.пр.