Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (4)

Глава четвърта

Те се спуснаха към входа на пещерата, отворът беше прикрит с чул и през процепа се виждаше светлина. Двете раници бяха до дънера завити с платнището и Робърт Джордън коленичи и опипа брезента, който се беше втвърдил от влагата. Той пъхна ръка под него в тъмнината и от външния джоб на едната от раниците извади плоско шишенце в кожен калъф, което сложи в джоба си. Отключи продълговатите катинарчета на верижките, с които бяха пристегнати торбите, отвори ги и опипа с ръце съдържанието. В едната раница, почти на дъното, той напипа под пакетите с шашките скатания спален чувал; пак стегна отвора и заключи верижката, после бръкна в другата раница и напипа ръбестата дървена кутия на стария детонатор, кутията за пури, в която бяха капсулите — всяко цилиндърче омотано с две жици и положено внимателно, тъй, както някога, когато беше дете, нареждаше яйцата от диви патици в колекцията си, — ложата на автомата, демонтирана от цевта и загърната в коженото му яке, два дискови и пет дъгови пълнителя в един от вътрешните джобове на голямата раница, а в другата макаричките меден проводник и големия рулон тънка жица с изолатор. В същия джоб, в който беше жицата, напипа клещите и двете дървени шила за пробиване на дупки в края на пакетирания експлозив, от последния джоб извади голяма кутия руски папироси от онези, които му бяха дали в щаба на Голц, и след като пристегна отвора на раницата, той щракна катинарчето, сгъна скобите и пак покри двете раници с платнището. Анселмо бе влязъл в пещерата.

Робърт Джордън се изправи с намерение да го последва, после промени решението си, вдигна платнището, с което бяха покрити двете раници, взе една във всяка ръка и олюлявайки се под тежестта им, тръгна към входа на пещерата. Остави едната раница на земята, отметна конския чул, после с приведена глава и с по една раница във всяка ръка, стиснал раменните ремъци, влезе.

В пещерата беше топло и задимено. До стената имаше маса, на нея бутилка с втикната в гърлото й лоена свещ, а край масата бяха насядали Пабло, трима непозната и циганинът Рафаел. Пламъкът на свещта хвърляше сенки на стената зад мъжете и Анселмо, който още не бе успял да се настани, беше застанал от дясната страна на масата. Жената на Пабло се бе навела над огнището в дъното на пещерата. Момичето беше коленичило до нея и разбъркваше нещо в желязното котле. Тя вдигна дървената лъжица, с която бе бъркала в котлето, и погледна Робърт Джордън и от прага той видя лицето й, осветено от огъня, който жената разпалваше с духало отдолу, видя ръката й и капките, които се стичаха от лъжицата и падаха в котлето.

— Какво носиш? — запита Пабло.

— Моите работи — отвърна Робърт Джордън и положи двете раници на известно разстояние една от друга там, където пещерата се разширяваше към онази страна, която беше по-далеч от масата.

— Какво ще им стане, ако стоят навън? — запита Пабло.

— Някой може да се спъне в тях в тъмното — обясни Робърт Джордън, приближи се към масата и остави на нея кутията с папиросите.

— Не ми харесва да държим динамит в пещерата — каза Пабло.

— Далеч е от огъня — успокои го Робърт Джордън. — Заповядайте цигари. — Той прокара нокътя на палеца си по стената на картонената кутийка с цветния броненосец на капака и я побутна към Пабло.

Анселмо му донесе столче, покрито с мъхната кожа, и той седна до масата. Пабло го изгледа тъй, сякаш се готвеше да каже нещо, после посегна към цигарите.

Робърт Джордън предложи папироси и на останалите. Все още избягваше да ги поглежда. Но забеляза, че един от тях си взе няколко, а другите двама — не. Цялото му внимание беше приковано към Пабло.

— Как е, циганино? — запита той Рафаел.

— Добре — отвърна циганинът. Робърт Джордън разбираше, че бяха разговаряли за него, когато той влезе. Дори циганинът се чувствуваше неловко.

— Ще ти даде ли тя пак да ядеш? — запита Робърт Джордън циганина.

— Да. Защо да не ми даде? — дръпна се циганинът. Дружелюбният тон, с който бяха разменяли шеги следобеда, сега липсваше.

Жената на Пабло мълчаливо продължаваше да раздухва огъня.

— Има един Агустин, вика, че се е наскучал до смърт там горе — каза Робърт Джордън.

— От скука никой не е умрял — отвърна Пабло. Да продължи да умира от скука още малко.

— Има ли вино? — запита Робърт Джордън, обръщайки се към всички, и се наклони напред, положил ръце на масата.

— Малко е останало — каза Пабло мрачно. Робърт Джордън реши, че е по-добре да провери настроението на останалите и да се опита да разбере на каква почва е стъпил.

— Тогава, я да пия чаша вода. Ей! — викна той на момичето. — Донеси ми чаша вода.

Момичето погледна към жената, която не каза нищо и дори не даде вид; че е чула, после загреба пълно канче от едно котле с вода, приближи се до масата и го постави пред Робърт Джордън. Той й се усмихна. В същото време сви коремните си мускули и леко се извъртя наляво върху стола, така че пистолетът му се измести и се приплъзна по колана му в по-удобно положение. Пъхна ръка в джоба на панталона си. Пабло не го изпускаше от очи. Той знаеше, че всички го наблюдават, но самият той следеше само Пабло. Извади ръка от джоба на панталона си, в нея държеше покритото с кожен калъф плоско шишенце; развинти запушалката и тогава вдигна канчето, отпи половината от водата и бавно започна да налива от плоското шишенце в канчето.

— Много силно е за теб, иначе щях да те почерпя — каза той на момичето и пак му се усмихна. Малко е останало, иначе щях да ти предложа — извини се той на Пабло.

— Не обичам, мастика — каза Пабло.

Острата миризма, която се разнесе на масата, беше подсказала на Пабло какво е питието.

— А добре — каза Робърт Джордън. — Щото ми е останало много малко.

— Това какво е? — запита циганинът.

— Лекарство. Искаш ли да го опиташ?

— Лекарство за какво?

— За всичко — каза Робърт Джордън. — Всичко цери. Ако нещо не ти е наред, ще те излекува.

— Дай да го опитам.

Робърт Джордън побутна канчето към циганина. Примесено с вода, питието беше станало млечнобяло и той се надяваше, че циганинът ще се задоволи с една глътка. Оставаше съвсем малко, а чаша от него заменяше всички вечерни вестници, всички вечери в парижките кафенета, всички кестени, които сега сигурно вече цъфтяха, едрите товарни коне по външните булеварди, книжарниците, будките, картинните галерии, парка Монсури, стадиона Бъфало и Бют Шомон, „Гаранти тръст къмпани“, Ил де ла Сите, отдавна познатия хотел Фово и възможността да почете и да се отпусне привечер; всички тези неща, които му бяха доставяли удоволствие и които беше забравил и когато се завръщаха при него, щом усетеше вкуса на непрозрачната, горчива магическа течност, от която езикът изтръпваше, стомахът, се стопляше, умът също се сгряваше, а мислите се променяха.

Циганинът направи гримаса и му върна канчето.

— Мирише на анасон, ама е горчиво като жлъчка. По-добре да си болен, отколкото такова лекарство.

— Това е от пелина — каза Робърт Джордън. — В това, в истинския абсент, винаги има пелин. Казват, че от него се размеквал мозъка, ама не го вярвам. Само започваш да мислиш иначе. В абсента трябва да наливаш водата бавно, по няколко капки. А аз обратното — във водата налях абсент.

— Какви ги говориш? — сърдито запита Пабло, защото усети насмешка в думите му.

— Обяснявам за лекарството — отвърна му Робърт Джордън и се засмя. — Купих го в Мадрид. Беше последната бутилка и я пия от три седмици. — Отпи голяма глътка и почувствува как течността облива езика му и го прави нечувствителен, сякаш бе лека упойка. После погледна Пабло и пак се усмихна. — Как е? — запита той.

Пабло не отговори и Робърт Джордън внимателно огледа тримата непознати на масата. Единият беше с широко плоско лице, плоско и мургаво като серанска шунка, със сплескан, счупен нос и от това, че от устата на този човек стърчеше под ъгъл дълга руска папироса, лицето му изглеждаше още по-плоско. Мъжът беше с къса сива коса и набола посивяла брада; носеше обикновената селска риза, закопчана на врата. Когато Робърт Джордън го оглеждаше, той седеше, свел очи към масата, но погледът му беше твърд, немигащ. Другите двама очевидно бяха братя. Много си приличаха, и двамата бяха къси, набити, тъмнокоси, с ниски чела, мургави и чернооки. Единият имаше белег на челото над лявото око и когато Робърт Джордън ги погледна, те твърдо отвърнаха на погледа му. Единият изглеждаше на двадесет и шест — двадесет и осем години, другият — може би с две години по-възрастен.

— Какво гледаш? — запита единият от братята, тоя с белега.

— Тебе гледам — каза Робърт Джордън.

— И какво особено виждаш?

— Нищо — отвърна Робърт Джордън. — Искаш ли папироса?

— Защо не? — каза по-големият брат. Преди това той не си беше взел. — Тези са същите като на онзи другия, дето беше за влака.

— Ти участвува ли?

— Всички участвувахме — отговори спокойно човекът: — Всички, като не броим стареца.

— Ето какво трябва да направим сега — каза Пабло. — Да взривим още един влак.

— Може — каза Робърт Джордън. — Като свършим с моста.

Той видя, че жената на Пабло, която до този момент беше обърната, към огъня, се беше извърнала и слушаше. Щом бе произнесъл думата „мост“, всички бяха притихнали.

— След моста — повтори Робърт Джордън нарочно и отпи от абсента. Така и така сме започнали, помисли си той. И без това няма да се размине.

— Аз не съм за моста — каза Пабло, вперил поглед в масата. — Нито аз ще участвувам, нито хората ми.

Робърт Джордън не каза нищо. Погледна към Анселмо и вдигна канчето.

— Тогава двамата сами ще свършим тая работа, старче — каза той и се усмихна.

— Без тоя страхливец — каза Анселмо.

— Какво каза? — обърна се Пабло към стареца.

— Не говоря на теб. На тебе нищо не съм казал — отвърна Анселмо.

Робърт Джордън извърна очи настрани, към жената на Пабло, която стоеше до огъня. Досега тя беше мълчала и изобщо не бе дала знак, че слуша разговора им. Но сега каза на момичето нещо, което той не можа да чуе, и то се изправи, отдалечи се от огнището, плъзна се край стената, отметна чула, провесен на входа на пещерата, и излезе. Ето, наближава, помисли си Робърт Джордън. Започва се. Не исках така да стане, но, изглежда, няма как.

— Тогава ще се справим с моста и без твоя помощ — каза Робърт Джордън на Пабло.

— Не — каза Пабло и Робърт Джордън забеляза как по лицето му избива пот. — Никакви мостове няма да взривяваш тук.

— Така ли?

— Няма да взривяваш никакъв мост — изговори Пабло тежко.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Робърт Джордън към жената на Пабло, която стоеше до огнището — безмълвна и грамадна.

Тя се обърна към тях и каза:

— Аз съм за моста! — Лицето й, огряно от огъня, беше поруменяло и се открояваше мургаво и красиво в отблясъците — такова, каквото си беше по рождение.

— Какво каза? — запита я Пабло и Робърт Джордън забеляза, че той има изражението на човек, който е предаден, и пак погледна изпотеното му чело.

— Аз съм за моста и против теб — каза жената на Пабло. — Нищо повече.

— Аз също съм за моста — каза плосколикият със счупения нос и смачка цигарата върху масата.

— За мен моста нищо не значи — каза единият от братята. — Аз съм за la mujer на Пабло.

— Също — каза другият брат.

— Също и аз — каза циганинът.

Робърт Джордън наблюдаваше Пабло и както го наблюдаваше, отпускаше дясната си ръка все по-ниско и по-ниско, готов на всичко, ако се наложи, и почти се надяваше, че ще се наложи, като чувствуваше може би, че така ще бъде по-просто и по-лесно, и заедно с това не желаеше да развали онова, което бе потръгнало тъй добре, и съзнаваше колко бързо едно племе или род или една групичка от хора може при разпра да се обърне против чужденеца и все пак си мислеше, че това може да се направи с едно движение на ръката, ще е най-простото, най-доброто и хирургически най-здравото решение, след като нещата вече бяха взели такъв обрат, но наблюдавайки Пабло, той наблюдаваше и жената на Пабло, която стоеше до огнището, и видя, че след като бе казала на чия страна е, тя гордо се изчервява, тъй както се изчервяват силните и здравите хора.

— Аз съм за Републиката — радостно каза жената на Пабло. — А моста — това е за Републиката. С другите акции можем да се заемем после.

— Ех, ти! — възкликна горчиво Пабло. — Имаш глава на бик за разплод и сърце на курва. Мислиш си, че след тоя мост ще има някакво „после“. Много знаеш ти какво ще се случи!

— Ще стане това, което има да става — каза жената на Пабло. — Каквото е писано, това ще стане.

— И ти е все едно дали ще ни погнат като диви зверове след тая работа, от която нищо няма да спечелим? Все едно ли ти е дали ще умрем, или не?

— Все едно ми е — каза жената на Пабло. — И не се опитвай да ме сплашиш, страхливецо.

— Страхливец, а — повтори горчиво Пабло. — Наричаш човека страхливец, защото има усет за тактика. Защото може предварително да види какво ще ни донесе една идиотщина. Страхливец ли е този, който вижда кое е глупаво и кое не?

— Ами глупак ли е този, който вижда кой е страхливец и кой не — каза Анселмо, който не можа да премълчи находчивата си реплика.

— Искаш ли да умреш? — запита го Пабло строго и Робърт Джордън си даде сметка, че въпросът му съвсем не е риторичен.

— Не.

— Тогава дръж си устата. Не говори за работи, дето не ги разбираш. Не виждаш ли, че това е нещо сериозно? — каза той почти жално. — Само аз ли съм тоя, дето вижда колко сериозна е тая работа?

Изглежда, че е така, помисли си Робърт Джордън. Да, приятелю Пабло, само ти. Ти и аз. Също и жената, защото го прочете на ръката ми, но тя още не го е разбрала. Все още не е.

— Аз ли съм командир, или не? — запита Пабло. — Знам какво говоря. Вие нищо не знаете. Това старче дрънка глупости. Стария го бива само да ходи да разнася съобщения и да води чужденци. Тоя чужденец идва тука, за да свърши нещо, което е добро за чужденците. А после ще плащаме ние. Аз съм за това, от което всички ще имаме полза и да сме в безопасност.

— Безопасност ли? — ахна жената на Пабло. — Няма такова нещо. Толкова са много тия, дето търсят сега безопасност тук, че това вече става опасно. Търсиш безопасност, а пък губиш всичко.

Сега тя стоеше до масата с голямата лъжица в ръка.

— Има безопасност — настоя Пабло. — Дори като се излагаш на опасност, трябва да знаеш какви рискове поемаш — това е то безопасността. Както бикобореца, който знае какво прави, не поема излишен риск и е в безопасност.

— Докато рогата го разпорят — каза горчиво жената. — Колко съм ги чувала такива приказки от бикоборците, преди да се надянат на рогата. Колко пъти Финито разправяше, че цялата работа била в умението и че бика никога нямало да намуши човека, а човека сам се намушвал на рогата му. Винаги така самонадеяно говорят, преди да се надянат на гората. После им ходим на посещение в болницата. — Сега тя заговори с друг глас, изобразявайки посетителка при постелята, на пострадалия. — Здравей, стари приятелю! Здравей! — прогърмя гласът й. После, с немощния глас на ранения тореадор: — Buenas, Compadre.^[1] Как е, Пилар? — И пак със собствения си гърмящ глас: — Как стана тая работа, Финито, Chico^[2], как можа с тебе да стане тази отвратителна злополука? — После с тих, тъничък гласец: — Дреболия, жено. Дреболия, Пилар. Чиста случайност. Много хубаво го убих, нали разбираш. От това по-добре никой не би го убил. Убих го по всички правила и той беше съвършено мъртъв, олюля се на краката си и се готвеше да рухне и тъкмо аз тръгнах към бариерата — много стилно и малко наперено — и както бях с гръб към него, той изведнъж тъй ми ръгна тоя рог между бузите на задника, че ми излезе през черния дроб. — Тя се засмя и продължи, но вече не с почти женското пискливо гласче на ранения матадор, а със собствения си груб глас? — Ти ще ми разправяш за безопасност! Не живях ли аз девет години с трима от най-зле платените матадори в света, че да не знам какво значи страх и безопасност? Само за безопасност недей да ми говориш. Ама си и ти! Как се надявах на теб, а какво излезе! Една година война, и в какво се превърна — лентяй, пияница и страхливец.

— Нямаш право да говориш така — каза Пабло. — Още по-малко пред други хора и пред чужденец.

— Ще си говоря — продължаваше жената на Пабло. — Не чу ли какво ти казах? Все още ли си мислиш, че ти командваш тук?

— Да — викна Пабло. — Тук аз командвам.

— Я не се шегувай — кресна жената. — Тук командвам аз! Не чу ли какво казаха la gente^[3]? Тук командвам аз и никой друг. Ако искаш, можеш да си останеш с нас, да ядеш от храната и да пиеш от виното, само че с мярка. Ако искаш, и ще работиш с нас. Но тук командвам аз.

— Трябва да ви застрелям и двамата — и тебе, и чужденеца — продума мрачно Пабло.

— Опитай се — подкани жената. — Че да видиш какво ще се случи.

— Искам вода — каза Робърт Джордън, без да вдига очи от мъжа с мрачното тежко лице и от жената, която стоеше горда, уверена в себе си и държеше големия черпак така властно, като че беше маршалски жезъл.

— Мария! — викна жената на Пабло и когато момичето влезе през отвора, каза: — Вода за този другар.

Робърт Джордън бръкна в джоба си за плоското шише и докато го изваждаше, разхлаби кобура и го измести така, че да легне на бедрото му. Наля абсент в канчето, взе каната с вода, която момичето му бе донесло, и започна малко по малко да я сипва. Момичето стоеше редом до него и го наблюдаваше.

— Вън! — нареди жената на Пабло и посочи на момичето отвора с черпака.

— Навън е студено — възрази момичето, наведе се към Робърт Джордън, приближи буза до неговата и се загледа как абсентът побелява.

— Може да е студено — каза жената на Пабло. — Ама тука пък е много топло. — После добави ласкаво: — За малко само.

Момичето поклати глава и излезе.

Търпението на Пабло сигурно скоро ще се изчерпи, помисли си Робърт Джордън. Той държеше канчето в едната ръка, а другата, вече без да се прикрива, бе положил върху пистолета. Отпусна предпазителя и усети под пръстите си успокояващата, огладена, почти изтрита от дългата употреба резба на ръкохватката и хладната, закръглена предпазна скоба на спусъка — надеждна като верен другар. Сега Пабло гледаше не него, а жената.

Тя пак заговори:

— Слушай какво ще ти кажа, пияница такъв! Ясно ли ти е кой командва тук?

— Аз командвам.

— Не. Слушай. Прочисти си косматите уши и слушай внимателно. Командвам аз.

Пабло я гледаше и лицето му беше непроницаемо. Гледаше я съвсем спокойно, после погледна през масата към Робърт Джордън. Изгледа го дълго и замислено, след това пак загледа жената.

— Добре. Ти командваш — каза той. — И ако искаш, нека и той да командва. И двамата можете да вървите по дяволите! — Той гледаше жената право в лицето: не беше нито победен, нито уплашен от нея. — Може и така да е — да съм мързелив и да пия много. Смятай ме за страхливец, макар че не е вярно. Само че аз не съм глупак. — Той замълча. — Командвай, дано да ти хареса. Но ако си не само командир, а и жена, вземи, че ни дай нещо да ядем.

— Мария! — извика жената на Пабло.

Момичето промуши глава иззад чула, който засланяше отвора на пещерата. — Сега влизай и слагай вечерята.

Момичето влезе, запъти се към ниската маса до огнището, взе емайлираните съдини и ги постави на масата.

— Има достатъчно вино за всички — каза на Робърт Джордън жената на Пабло. — Не го слушай тоя пияница. Изпием ли го — ще си набавим друго. Допий това, особеното, дето го пиеш, и си налей вино.

Робърт Джордън допи последната глътка абсент, усети, че както го гълта така, наведнъж, той се разлива като едва доловима топла вълна, постепенна като химическа реакция, проникваща като алкохолни пари, и подаде канчето, за да му налеят вино. Момичето го напълни догоре и му се усмихна.

— Е, видя ли моста? — запита циганинът. Останалите, които не бяха отворили уста, докато се изясняваше кой на чия страна е, се наведоха напред, готови да слушат.

— Да — каза Робърт Джордън. — Не е трудна работа. Искате ли да ви покажа?

— Да, човече. Това ни е интересно.

Робърт Джордън извади бележника от джоба на ризата си и им показа скиците.

— Ама гледай само как си прилича — каза плосколикият, който се наричаше Примитиво. — Това си е самия мост.

С върха на молива Робърт Джордън посочи къде трябва да се поставят зарядите и обясни как ще бъде взривена конструкцията.

— Ама че просто! — каза този от братята, който имаше белег на лицето; наричаха го Андрес. — Ами как ще ги възпламениш?

Робърт Джордън обясни и това и докато им показваше, усети, че момичето, което, гледаше в бележника му, бе поставило ръка на неговото рамо. Жената на Пабло също гледаше. Само Пабло не проявяваше никакъв интерес; беше се усамотил с чашата си и от време на време я пълнеше, като загребваше от големия съд, който Мария бе напълнила от меха, провесен вляво от входа на пещерата.

— Много ли пъти си вършил това? — запита го момичето тихо.

— Да — отвърна Робърт Джордън.

— А ние ще видим ли как ще стане?

— Да. Защо не?

— Ще видиш ти! — каза Пабло от своя край на масата. — Ще видиш, и още как!

— Млъквай! — каза жената на Пабло и изведнъж се сети какво бе прочела на ръката на Робърт Джордън следобеда, изведнъж избухна в страшен, непредизвикан гняв. — Млъквай, страхливец такъв. Млъквай, черен прокобнико! Млъквай, убиецо!

— Добре — каза Пабло. — Млъквам. Сега ти командваш и продължавай да гледаш красивите картинки. Но помни, че не съм глупав.

Жената на Пабло усети, че гневът й отстъпва място на печал и предчувствието, че няма да се сбъднат нито надеждите, нито обещанията. Това чувство й беше познато още от детството и тя добре знаеше кога и защо я обхваща то. Цял живот бе знаела. Сега то бе дошло неочаквано и като се стараеше да го пропъди, да не му позволи да се докосне до нея; нито до нея, нито до Републиката, тя каза:

— Хайде да ядем. Мария, сипвай от гърнето.