Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (19)

Глава деветнадесета

— Какво си седнал там? — запита го Мария. Тя беше застанала до него, а той извърна глава към нея и се усмихна.

— Нищо — отвърна той. — Мисля си.

— За какво? За моста ли?

— Не. За моста няма какво повече да се мисли. За теб и за един хотел в Мадрид, където живеят мои руски приятели, и за една книга, която един ден ще напиша.

— Има ли много руси в Мадрид?

— Не. Много малко.

— Но във фашистките вестници пише, че имало стотици хиляди.

— Това са лъжи. Много малко са.

— Обичаш ли русите? Този, който беше тук преди тебе, беше руснак.

— Ти обичаше ли го?

— Да. Тогава бях болна, но ми се стори много красив и много смел.

— Ама че глупости — красив! — намеси се Пилар. — Носът му плосък като длан, а скулите му широки колкото овчи задник.

— Той ми беше много добър приятел и другар — каза Робърт Джордън на Мария. — Аз много го обичах.

— Обичал си го ти — каза Пилар. — А си го застрелял.

При тези думи седналите на масата вдигнаха глава от картите, а Пабло се взря в Робърт Джордън. Всички се смълчаха, след това Рафаел циганинът запита:

— Вярно ли е, Роберто?

— Да — каза Робърт Джордън. Неприятно му беше, че Пилар бе заговорила за това, съжали, че той сам й го бе казал при Ел Сордо. — По негова молба. Беше тежко ранен.

— Quecosa mas rara^[1] — възкликна циганинът. — Докато беше с нас, все му беше в ума дали няма да стане такова нещо. Не помня вече колко пъти съм му обещавал, че ако стане нужда, аз ще свърша тази работа. Чудно — повтори той и поклати глава.

Той беше много чуден — каза Примитиво. — Не като другите.

— Слушай — каза единият от братята, Андрес. — Като си професор и толкова учен, я кажи, вярваш ли, че е невъзможно човек да види предварително какво ще се случи с него?

— Не вярвам, че може — каза Робърт Джордън. Пабло се взираше в него с любопитен поглед, а Пилар го наблюдаваше с безизразно лице. — Този руски другар не беше добре с нервите, защото е прекарал много време на фронта. Бил се е при Ирун, а сами знаете, че там е било тежко. Много тежко. След това е воювал на север. А след като са били организирани първите групи за работа във фашисткия тил, прехвърлили са го тук, в Естремадура и в Андалусия. Мисля, че просто е бил много уморен и изнервен, затова е изпаднал в мрачни мисли.

— Не се и съмнявам, че е видял много ужасни неща — каза Фернандо.

— Както и ние, и всички останали — каза Андрес. — Но, слушай, Ingles, как мислиш, може ли човек да знае предварително какво ще го сполети?

— Не — каза Робърт Джордън. — Всичко това е невежество и суеверие.

— Кажи си — обади се Пилар. — Да чуем как мисли професора. — Тя говореше като с дете, което се опитва да разсъждава като възрастен човек.

— Мисля, че лошите предчувствия се пораждат от страха — каза Робърт Джордън. — Да виждаш лоши предзнаменования…

— Например като днешните самолети — каза Примитиво.

— Или поличба като твоето пристигане — каза с тих глас Пабло и Робърт Джордън обърна очи към отсрещния край на масата, където бе седнал той, разбра, че Пабло не го предизвиква, а просто бе изказал гласно мисълта си, и продължи: — Когато видиш лошо предзнаменование, ако си наплашен, започваш да мислиш за смъртта и после си въобразяваш, че предзнаменованието е поличба — заключи Робърт Джордън. — Смятам, че това е всичко. Не вярвам нито в гадатели, нито в прорицатели, изобщо в никакви свръхестествени неща.

— Но този предишния с особеното име ясно си беше видял съдбата — каза циганинът. — И точно така стана.

— Не я е видял — възрази Робърт Джордън. — Боял се е, че такова нещо може да се случи и това се е превърнало в натрапчива идея. Никой не може да ме убеди, че той бил видял нещо.

— И аз ли не мога? — запита го Пилар, взе малко пепел от огнището, сложи я на дланта си и духна. — И аз ли не мога да те убедя?

— Не. Ако ще да си магьосница, ако ще да имаш циганска кръв — пак няма да ме убедиш.

— Защото имаш памук в ушите — каза Пилар. На светлината на свещта едрите черти на лицето й изглеждаха особено резки и груби. — Не си глупав. Просто си глух. Който е глух, не чува музиката. Нито радиото. И както не ги чува, като нищо може да каже, че такива неща няма. Que va, Ingles! Аз видях смъртта на този човек с особеното име написана на лицето му така ясно, като да беше жигосана с нажежено желязо.

— Нищо не си видяла — настояваше на своето Робърт Джордън. — Видяла си страх и лоши предчувствия. Страхът се е загнездил в него, защото много нещо е преживял. Лошите предчувствия са го мъчели, защото си е представял какво би могло да се случи.

— Que va — каза Пилар. — Видях смъртта тъй ясно, сякаш беше седнала на рамото му. И това не е всичко — той миришеше на смърт.

— Миришел на смърт! — присмя й се Робърт Джордън. — Може би не на смърт, а на страх. Страхът мирише.

— De la muerte^[2] — повтори Пилар. — Слушай. Бланкет, който беше най-знаменитият peon de brega, работеше с Гранеро и ми е разказвал, че в деня на смъртта на Маноло Гранеро преди коридата влезли в църква и там Маноло така силно миришел на смърт, че Бланкет едва не повърнал. А преди това бил с Маноло в хотела и сам видял как се изкъпал и се преоблякъл, преди да тръгне за арената. В колата, по пътя към арената били рамо до рамо и не се усещала никаква миризма. А в църквата никой друг не я усетил, освен Хуан Луис де ла Роса. И когато четиримата се строили, преди да излязат на арената, Марсиал и Чикуело пак нищо не усетили. Но Бланкет ми казваше, че Хуан Луис бил бял като платно и Бланкет го запитал: „И ти ли?“ — „Просто е невъзможно да се диша — отвърнал му Хуан Луис. — Това е от твоя матадор.“ — „Pues nada — казал Бланкет. — Нищо не може да се направи. Да се надяваме, че не грешим.“ — „Ами другите!?“ — запитал Хуан Луис. „Nada — казал Бланкет. — Но тоя вони по-лошо от Хосе в Талавера.“ И същия следобед бика Нокапена от ранчото на Верагуа смаза Маноло Гранеро върху талпите на бариерата през втория tendido^[3] на мадридската Plaza de Toros. Бях там с Финито и всичко видях. Рогът на бика му влезе в черепа, главата на Маноло се залости под estribo, в основата на бариерата, където го беше натикал бика.

— Но ти не надуши нищо, нали? — запита Фернандо.

— Не — отвърна Пилар. — Защото бях далеч. Бяхме седнали на седмия ред в tendido номер три. Но оттам, под ъгъл, можах да видя всичко как стана. Същата вечер Бланкет, а по-рано той работеше с Хоселито и бе видял как той загина, разказа на Финито как бе станало всичко — бяха отишли да седнат във Форнос — и Финито запитал Хуан Луис де ла Роса така ли е било, но Хуан нищо не му отговорил, само кимнал с глава, че наистина е било така. Аз сама видях как стана. А ти, Ingles, сигурно си глух за такива неща, както са били глухи в този ден Чикуело и Марсиал Лаланда и всички banderilleros, и пикадори, и всички guente на Хуан Луис и на Маноло Гранеро, в този ден. Но Хуан Луис и Бланкет не са били глухи. И аз не съм глуха за такива работи.

— Защо казваш глух, когато то не е нещо да го чуеш, а да го помиришеш? — запита Фернандо.

— Leche! — сопна му се Пилар. — Трябваше ти да си професор на мястото на El Ingles. Но мога да разкажа и други такива неща и ти, Ingles, недей да спориш за работи, към които си глух. Чуваш ли онова, което едно куче ще чуе? Можеш ли да надушиш това, което едно куче ще надуши? Но вече си видял малко от това, което може да сполети човека.

Мария сложи ръка на гърба на Робърт Джордън, остана така облегната на рамото му и той изведнъж си помисли: време е да свършим с тия празни приказки и да използуваме тези часове, които имаме. Но още е рано. Трябва да се убие остатъка от вечерта. И запита Пабло:

— А ти вярваш ли в магии?

— Как да ти кажа — отвърна Пабло. — По-скоро мисля като теб. С мен никога не се е случвало нещо свръхестествено. А какво е страх — зная. И още как! Но вярвам, че Пилар умее да гледа на ръка и да предсказва съдбата. Ако не лъже, може би наистина е доловила този мирис.

— Que va, че да лъжа! — каза Пилар. — Да не би аз да съм го измислила? Бланкет беше човек сериозен и освен това много набожен. Не беше циганин, а еснаф от Валенсия. Никога ли не си го виждал?

— Виждал съм го — каза Робърт Джордън. — Много пъти. Един такъв дребничък, с безцветно лице и владее виртуозно мулетата. В краката е бърз като заек.

— Точно така — потвърди Пилар. — Лицето му е с лош цвят, защото има болно сърце и циганите казват, че носел смъртта със себе си, но с мулетата я отблъсвал настрана, както ти ще изтриеш праха от масата. Но той, макар че не е циганин, подуши смъртта на Хоселито при боя в Талавера. Макар да не разбирам как миризмата на мансаниля не му е попречила да долавя други миризми. Бланкет разказваше за това твърде неохотно, пък и не му вярваха — казваха му, че си въобразявал, защото Хосе водеше такъв живот тогава, че винаги беше изпотен под мишниците. Но след няколко години същото се случи с Маноло Гранеро, и то пред очите на Хуан Луис де ла Роса. Наистина, Хуан Луис много не го уважаваха, но в работата си имаше много вярно око. Беше и голям женкар. А Бланкет беше човек тих, сериозен, неспособен да излъже. И повярвай ми, че аз помирисах смъртта на твоя колега, който беше при нас.

— Не мога да повярвам — каза Робърт Джордън. — Нали каза, че Бланкет подушил това точно преди да излязат на пасеа^[4]. Точно преди да започне коридата. А операцията с влака е минала успешно. Кашкин не е загинал в нея. Как тогава си подушила — то е станало не тогава, а по-късно!

— В това времето няма значение — обясни Пилар. — От Игнасио Санчес Мехиас така силно миришеше на смърт през последния му сезон, че мнозина не искаха да сядат с него в кафенето. Това всички цигани го знаеха.

— Тези работи ги измислят, след като човек загине — упорствуваше Робърт Джордън. — Всички знаеха, че Санчес Мехиас го чака cornada^[5], защото не беше във форма, стилът му беше тежък и опасен, беше отслабнал и натежал в краката и рефлексите му бяха забавени.

— Така е — съгласи се Пилар. — Всичко това е вярно. Но всички цигани знаеха също и това, че миришеше на смърт; влезеше ли във Виля Роса, хора като Рикардо и Фелите Гонсалес се измъкваха от вратичката зад бара.

— Сигурно са му дължали пари — засмя се Робърт Джордън.

— Възможно е — каза Пилар. — Много е възможно. Но освен това те надушваха смъртта в него — това го знаеха всички.

— Това, което тя ти казва, е вярно, Ingles — каза циганинът Рафаел. — Това всички наши го знаят.

— Не мога и думичка да повярвам — упорствуваше Робърт Джордън.

— Слушай, Ingles — намеси се Анселмо. — Аз съм против всякакви такива магии. Но нашата Пилар се слави като много веща в тия работи.

— Ами на какво точно мирише? — запита Фернандо. — Каква ще е тая миризма? Като е миризма, трябва да мирише на нещо определено.

— Искаш ли да знаеш, Фернандито? — усмихна му се Пилар. — Мислиш, че ще можеш да я усетиш, така ли?

— Ако наистина съществува, защо да не я помириша както всеки друг?

— Защо не, наистина? — присмя му се Пилар и положи на колене едрите си длани. — Пътувал ли си някога с кораб, Фернандо?

— Не съм. И не възнамерявам.

— В такъв случай може и да не я познаеш. Защото в тази миризма е примесена оная воня, която се носи на кораба, когато излезе буря и илюминаторите са затворени. Допри си носа до месинговата дръжка на един добре уплътнен илюминатор, когато кораба така се клати, че усещаш как нещо в стомаха ти се обръща, и вече ще знаеш част от миризмата.

— Няма да мога да я разпозная, защото на никакъв кораб не възнамерявам да се качвам — каза Фернандо.

— Няколко пъти съм пътувала по море — каза Пилар. — До Мексико и до Венесуела.

— Кажи, какво още има в тази миризма? — запита Робърт Джордън. Пилар го погледна насмешливо, горда при спомена за пътешествията си.

— Добре, Ingles, щом искаш да се научиш. Добре правиш — учи се! След кораба слез призори към Толедския мост в Мадрид, спри се до matadero,^[6] постой там на мокрия паваж, когато пълзят мъгли откъм Мансанарес, и изчакай стариците, които идват преди разсъмване да пият от кръвта на закланите животни. Зададе ли се такава старица откъм matadero, загърната с шала си, лицето й сиво, а очите й празни, по бузите и по брадата й прорасли косми от старост, не четинести, ами бели конци като ластуните на покарал фасул на мъртвата восъчна кожа; и тогава, Ingles, прегърни я, целуни я в устата и ще разбереш второто, което влиза в миризмата.

— Пресече ми апетита — каза циганинът. — Това за ластуните беше прекалено.

— Искаш ли да чуеш още? — запита тя Робърт Джордън.

— Разбира се — отвърна той. — Човек трябва да се учи, така че дай да се учим.

— От това за космите по лицето на старицата ми призля — каза циганинът. — Защо става така със старите жени, Пилар? С нас не е така.

— Никак не е — присмя му се Пилар. — У нас стариците, които са били тъй стройни на младини, ако не броим, разбира се, вечния тумбак, дето циганката го носи пред себе си, белег за благоразположението на мъжа й…

— Не говори така — каза Рафаел. — Долно е така да се говори.

— Ах, ти се обиди — продължи Пилар. — А да си виждал някоя gitana^[7], която да не е или бременна, или току-що родила?

— Ами ти?

— Стига — прекъсна го Пилар. — Никой не е неуязвим за обиди. Исках да кажа, че в старостта всеки става грозен по свой начин. Няма защо да влизаме в подробности. Но ако EL Ingles иска да се научи да разпознава тази миризма, трябва да отиде при el matadero призори.

— Ще отида — каза Робърт Джордън. — Но ще доловя миризмата и без да се целувам. И аз, като Рафаел, се изплаших от прораслите косми.

— Целуни една старица — каза Пилар. — Целуни я, за да се научиш, и после, докато тази миризма е още в ноздрите ти, върни се в града и като видиш кофа за смет, в която са изхвърлени мъртви цветя, напъхай си носа вътре и вдъхни така, че миризмата от гниещите стебла да се смеси с тази воня, която ти е още в ноздрите.

— Готово — каза Робърт Джордън. — А какви да са цветята?

— Хризантеми.

— Така. Поемам дъха на хризантемите — каза Робърт Джордън. — А после?

— После — продължи Пилар — трябва да избереш есенен ден, дъждовен или мъглив, или да е в началото на зимата. И в такъв ден разходи се из града и мини по Калье де Салуд, когато метат las casas de putas^[8] и изсипват кофите в помийния канал и когато сладникавия мирис на безплодните любовни усилия, примесен с дъха на сапунена вода и угарки, се докосне — ама само леко — до ноздрите ти, свърни към Jardin Botanico^[9], където нощем онези жени, които вече не могат да работят по домовете си, вършат работата облегнати на желязната врата на парка и на железните перила и на тротоарите. Там, под сенките на дърветата, на железните перила те вършат всичко, което пожелава мъжа, като се почне с най-простото за десет сантима и се свърши с една песета за онова деяние, от което всички сме родени, и там, на някоя леха с мъртви цветя, които още не са изкоренили, за да засеят нови, и е по-меко, отколкото на тротоара, ще намериш захвърлена чанта от зебло, пропита с дъха на влажна пръст и мъртви цветя и онова, което се е вършило през нощта. В тази чанта ще бъдат събрани всички миризми — и на мъртвата земя, и на сухите стебла, и на гнилите цветове, и онази миризма, която съпровожда и смъртта, и раждането на човека. Нахлузи си тая чанта на главата и се опитай да си поемеш дъх през нея.

— Не.

— Да — повтори Пилар. — Надени си я на главата и се опитай да дишаш и тогава, ако предишните миризми са още в теб, ще усетиш мирисът на близката смърт, която всички знаем.

— Добре — каза Робърт Джордън. — И казваш, че така миришел Кашкин, когато е бил тук?

— Да.

— Е, добре — каза Робърт Джордън сериозно. — Ако това е вярно, хубаво направих, че го застрелях.

— Ole — възкликна циганинът. Останалите се засмяха.

— Добре го каза — похвали го Примитиво. — Поне за малко това ще й затвори устата.

— Но, Пилар — започна Фернандо, — ти не можеш да очакваш от човек, образован като дон Роберто, да извърши всички тези гадости.

— Не мога — съгласи се Пилар.

— Всичко това е страшно отвратително.

— Да — съгласи се Пилар.

— Можеш ли да очакваш от него да извърши всички тези унизителни неща?

— Не мога — каза Пилар. — Хайде, върви да спиш.

— Но, Пилар… — продължи Фернандо.

— Млъквай! — озъби му се неочаквано Пилар. — Не ставай глупак и аз също няма да ставам глупачка да говоря с хора, които не разбират за какво става дума.

— Признавам, че не разбирам… — започна Фернандо.

— Недей да признаваш и недей да се опитваш да разбереш — сряза го Пилар. — Навън вали ли още?

Робърт Джордън се приближи до входа на пещерата, повдигна чула и погледна навън. Беше ясна и студена нощ, снеговалежът беше спрял. Той се вгледа в белотата, която се стелеше между стволовете, после нагоре — към чистото небе. Въздухът, който проникваше в дробовете му, беше остър и сковаващ.

Ел Сордо ще да е оставил много следи, ако е излязъл да краде коне тая нощ, помисли си той. После пусна чула и се върна в задимената пещера.

— Прояснило се е — каза. — Няма вече виелица.