Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (15)

Глава петнадесета

Анселмо беше приклекнал на завет до ствола на едно голямо дърво, а снегът навяваше от двете му страни. Беше се притиснал до дървото, ръцете си бе скрил в ръкавите на якето като в маншон, дясната ръка в левия ръкав, лявата — в десния, а главата си бе сгушил в яката чак до ушите. Ако стоя още дълго тук, ще замръзна, мислеше си той, а освен това е безсмислено. Този Ingles ми каза да стоя, докато ме сменят, но той не можеше да знае, че ще излезе виелица. Движението по пътя си е най-обикновено, знам добре какво се върши в дъскорезната и на поста. Трябва да се връщам в лагера. Всеки разумен човек би казал, че редното е да се върна. Ще постоя още малко, помисли си той, после се прибирам. Лошото на заповедите е, че винаги са изрични. Не са съобразени с това, че условията могат да се променят. Потри крак в крак, после извади ръце от ръкавите, наведе се, разтри прасците си и раздвижи стъпала, за да поддържа кръвообращението. Зад дървото не беше толкова студено, защото то пазеше завет. Все пак скоро ще трябва да тръгвам, защото иначе ще замръзна, каза си той.

Както стоеше приклекнал и разтриваше краката си, чу шум на мотор откъм пътя. На колелата бяха поставени вериги и една разхлабена верига дрънчеше. Погледна в посоката, от която идваше шумът, и видя на заснежения път автомобил, боядисан в защитен цвят — големи неправилни зелени и кафяви петна, стъклата замазани в синьо, така че отвън не можеш да видиш седящите вътре, а те могат да гледат през оставения небоядисан полукръг. Това беше боядисан маскировъчно ролс-ройс, производство тридесет и пета година, пригоден за нуждите на Генералния щаб, но Анселмо не можеше да знае това. Нито можеше да види, че в ролс-ройса се возят трима офицери, загърнати в пелерините си. Двама бяха на задната седалка, третият — на сгъваемата. Офицерът на сгъваемата седалка наблюдаваше пътя през небоядисаната пролука на синьото стъкло, но докато колата минаваше покрай Анселмо, той не знаеше това. Те не се видяха един друг.

Машината мина по снега точно под него. Анселмо видя шофьора, загърнат в пончо, зачервеното му лице и каската: видя щръкналия ствол на леката картечница в ръцете на седналия до шофьора ординарец. Щом машината се скри зад завоя, Анселмо бръкна в пазвата си, извади от вътрешния джоб двете листчета, откъснати от бележника на Робърт Джордън, и направи отметка под рисунката, обозначаваща лека кола. Досега това беше десетата в тази посока. Обратно бяха минали шест. Четири още не се бяха върнали. Това не беше особено интензивно движение за този път, но Анселмо не правеше разлика между фордовете, фиатите, опелите, рената и ситроените на щаба на дивизията, която контролираше проходите и околния планински район, от ролс-ройсите, ланчите, мерцедесите и изотите на Генералния щаб. Ако на мястото на стареца беше Робърт Джордън, би му направило впечатление какви точно машини се движат в тази посока и той би оценил цялото значение на този факт. Но Робърт Джордън не беше тук, а старецът отбеляза на листчето от бележника просто, че нагоре е преминала още една машина.

Сега Анселмо беше вече тъй премръзнал, че реши да тръгне към лагера, преди да се е стъмнило. Не че се боеше да не загуби пътя, а просто сметна, че няма смисъл да седи повече, особено като се има пред вид, че вятърът ставаше все по-бръснещ, а снегът не престава да вали. Но след като стана и потропа с крака на място и погледна през навяващия сняг към пътя, той не тръгна нагоре по склона, а се прислони от подветрената страна на бора и остана там.

El Ingles ми каза да чакам тук, мислеше си. Може би вече е тръгнал насам и ако си отида, ще се заблуди, докато ме търси в тази виелица. През цялата война все от туй страдаме, от липса на дисциплина, и от това, че не изпълняваме заповедите. Ще го почакам още малко. Но ако не дойде скоро, ще трябва да тръгвам, въпреки заповедта, защото сега трябва да докладвам, пък и има много работа за вършене тия дни и да замръзна, ще е съвсем безполезно, сега не е време.

Отвъд пътя коминът на дъскорезната димеше и през снега Анселмо го долавяше с носа си. Фашистите са си добре там, стоят си на топло, мислеше той, а утре вечер ще ги убием. Това е странно нещо и по-добре да не мисля за него. Цял ден ги наблюдавам и виждам, че и те са хора като нас. Сега да отида до дъскорезната и да почукам на вратата, сигурно ще ме посрещнат с добре дошъл, само че им е наредено да разпитват пътниците и да им искат документи. Значи, разделят ни единствено заповедите, които сме получили. Тези хора не са фашисти. Така им казвам, но не са. И те са бедняци. Не би трябвало да воюват с нас и ми е неприятно, като си мисля, че ще ги убием.

На този пост са все галисийци. Познах ги, като ги чух да си говорят днес следобед. Не могат да дезертират, защото тогава семействата им ще отидат на разстрел. Галисийците са или много умни, или много тъпи и жестоки. Познавал съм и от едните и от другите. Листер също е галисиец, те с Франко са от един град. Интересно какво мислят тия галисийци за снега, дето падна по това време на годината. Те нямат като нас такива високи планини, там винаги вали и е зелено.

В прозореца на дъскорезницата проблесна огън, Анселмо потръпна от студ и си каза: „Дявол го взел тоя Ingles. Тук, в нашия край, галисийците са на топло и под покрив, а аз трябва да се свивам зад дървото и да мръзна и сме се сврели като диви зверове в една дупка в скалите и там живеем. Но утре, продължи да мисли той, зверовете ще излязат от дупката си и тези, които сега така хубаво си живеят, ще умрат, както са загърнати в топлите одеяла. Като онези, които умряха, когато нападнахме Отеро.“ Неприятно му беше да си спомня за Отеро.

През онази нощ в Отеро той уби за първи път и се надяваше, че сега нямаше да се наложи да убива, когато излязат да ликвидират тези постове. Там, в Отеро, Пабло удари с нож часовия, на чиято глава Анселмо бе метнал одеяло, той не можеше да си поеме дъх под одеялото, хвана го за крака и изхлипа и Анселмо трябваше пипнешком да го намушка под одеялото, за да го накара да замлъкне и да му пусне крака. Анселмо му беше притиснал гърлото с коляно да не вика и мушкаше този хлипащ вързоп, а през това време Пабло хвърли граната в прозореца на караулното, където спяха лостовите. И когато изригна пламък, сякаш целият свят заплува в жълти и червени петна и в караулното полетяха още две гранати. Пабло им бе издърпал предпазните скобки и бързо ги бе метнал през прозореца, така че тези, които не бяха убити в леглата си, бяха убити, след като бяха наскачали, при взрива на втората граната. Това бяха дните на подвизите на Пабло, когато той вилнееше из околността като демон и нито един фашистки пост не беше в безопасност нощем.

А сега песента му е изпята и той е като скопен нерез, мислеше си Анселмо, когато вече са го скопили и е престанал да квичи, хвърляш семенниците и нерезът, който вече не е нерез, тръгва, души, рие земята с рилото си, намира ги и ги изяжда. Не, Пабло не е чак толкова зле, усмихна се Анселмо. Несправедливо е да се мисли така, пък било и за Пабло. Но че вече не е такъв, какъвто беше, и че в него имаше твърде много мерзост — и това беше вярно.

Колко е студено, мислеше си той. Хубаво щеше да е el Ingles да дойде по-скоро и той, Анселмо, да не убива, когато тръгнат да издебнат постовите. Нека тия четирима галисийци и ефрейторът да бъдат за ония, които обичат да убиват. Така каза el Ingles. Ако трябва, ще го направя, но el Ingles каза, че ще бъда при него, на моста, а с убиването ще се заемат други. На моста ще има бой и ако издържа и не побягна, значи съм направил всичко, което един старец може да направи в тая война. Но нека el Ingles дойде по-скоро, защото ми е студено, а като виждам огън в прозореца на дъскорезната и знам, че на галисийците им е топло, става ми още по-студено. Как ми се ще сега да съм си в къщи и войната да е свършила. Но сега ти нямаш къща, помисли си той. Преди да можеш да се върнеш у дома, трябва да спечелим тази война.

Вътре в дъскорезницата един от войниците седеше на нара и си лъскаше ботушите. Друг спеше. Трети готвеше, а ефрейторът четеше вестник. Каските им висяха на пирони, забити в стената, карабините бяха опрени на дървената стена.

— Какви места са тия, дето вали сняг, когато е почти юни? — каза войникът, седнал на койката.

— Това е каприз на природата — отвърна му ефрейторът.

— Започна майската луна — обясни войникът, който готвеше. — Но още не е свършила.

— Какви места са тия, дето вали през май? — настояваше войникът на койката.

— В тия планини сняг през май не е рядкост — каза ефрейторът. — В Мадрид през май съм мръзнал, както в никой друг месец.

— И такава жега като майската рядко се случва — додаде войникът, който готвеше.

— През май времето е променливо, големи разлики в температурата — каза ефрейторът. — Тук, в Кастилия, през май става много горещо, но може да стане и много студено.

— Или да вали дъжд — каза войникът на нара. — Миналата година през май валеше почти всеки ден.

— Не е вярно — възрази войникът, който готвеше. — И освен това, макар че беше май, още не беше свършила априлската луна.

— Човек може да полудее, като почнеш с тия твои луни — ядоса се ефрейторът. — Стига с тия работи за луните.

— Който се изхранва от морето или от земята, знае, че не е важно кой месец е, а каква луна е — настоя войникът, който готвеше. — Ето, сега например майската луна току-що е започнала. А по календара наближава юни.

— Като е така, тогава как всяко годишно време си идва, без да закъснява? — запита ефрейторът. — От твоите обяснения ще ме заболи глава.

— Ти си градски — каза войникът, който готвеше. — Ти си от Луго. Какво знаеш ти за морето или за земята?

— В града човек научава повече, знае повече от всякакви analfabetos^[1], от това, което те ще научат от твоето море или от земята.

— През тая луна тръгват първите големи пасажи на сардината — продължи войникът, който, готвеше. — През тая луна калафатят лодките, стягат ги за сардина, а скумрията тръгва на север.

— Що не са те взели във флотата, като си от Ноя? — запита ефрейторът.

— Защото в донаборните списъци не съм от Ноя, ами от Негрейра — там съм роден. А щом си родом от Негрейра, който е нагоре по река Тамбре, вземат те в армията.

— Не ти е провървяло — каза ефрейторът.

— Да не мислиш, че във флотата е безопасно? — запита войникът, който седеше на койката. — Даже да не попаднеш в морски бой, крайбрежното плаване е опасно зимно време.

— От пехотата по-лошо няма — заяви ефрейторът.

— Пък си и ефрейтор — укори го войникът, който готвеше. — Бива ли ефрейтор да говори така!

— Аз не това, ами че е опасно — оправда се ефрейторът. — Бомбардират те, атакуваш, свиваш се в окопите.

— Тук такова нещо не сме видели — каза войникът на койката.

— Да благодарим на бога — въздъхна ефрейторът. — Но кой знае дали ще ни се размине? Едва ли ще я караме все така, както сега.

— Как мислиш, докога ще ни държат тук?

— Не знам — отвърна ефрейторът. — Дано цялата война тук да изкараме.

— Шест часа на пост са много време — оплака се войникът, който готвеше.

— Докато е тая виелица, ще се сменяме през три часа — каза ефрейторът. — Така се полага.

— Ами тия щабни коли? — запита войникът, седнал на койката. — Тия щабни автомобили не ми харесват.

— Нито на мен — каза ефрейторът. — Такива работи са лош знак.

— И самолетите — додаде войникът, който готвеше. — И самолетите са лош признак.

— Но имаме мощна авиация — успокои ги ефрейторът. — Червените нямат такава авиация. Самолетите, дето прелетяха тая сутрин — как да не ти зарадват сърцето.

— Виждал съм червените самолети в бой — и те не са шега работа — каза войникът на койката. — Виждал съм как действуват двумоторните им бомбардировачи — ужас!

— Така е. Но все пак нямат такава мощна авиация като нашата — не отстъпваше ефрейторът. — Нашата авиация има надмощие.

Така си говореха те, докато Анселмо стоеше в снега и наблюдаваше пътя и светлината в прозореца на дъскорезницата.

Дано да не се падне на мен да убивам, мислеше си Анселмо. Сигурно след войната ще има големи присъди за тия, които убиват. Ако след войната няма да имаме религия, сигурно ще измислят някакво гражданско покаяние, за да могат всички да се очистят от убийствата, които са извършили; иначе няма да имаме истинска и човешка основа за бъдещия живот. Да се убива, е неизбежно, знам това, но не е хубаво човек да убива и навярно, когато всичко свърши и спечелим войната, ще наложат на всички някакво покаяние, за да могат да се очистят.

Анселмо беше много добър човек и случеше ли му се да остане по-надълго сам със себе си, а той почти винаги беше сам, тази мисъл за убиването се връщаше към него.

Интересно, какво ли мисли el Ingles, запита се той. Обясни ми, че не му се отразявало. А изглежда отзивчив, мек. Може би за тях, по-младите, да е по-просто. Може би чужденците и хората от друга религия да се отнасят по-иначе към това. Но според мен убиването в края на краищата ожесточава човек и дори ако без него не може, то пак си остава голям грях и някога, по-късно, трябва да положим много сили, за да го изкупим.

Беше вече съвсем тъмно, той пак погледна отвъд пътя, към огъня, в прозореца на дъскорезната и раздвижи ръце пред гърдите си, за да ги сгрее. Ето сега вече мога да се връщам в лагера, мина му през ума, но все пак нещо го задържаше при това дърво над пътя. Снеговалежът се усили и Анселмо си помисли: „Ех, ако можеше да взривим моста тази нощ. В нощ като тази би било играчка да се ликвидират постовете и да се превземе моста — всичко да се свърши с един замах. В нощ като тази, можеш да направиш всичко.“

След малко той се прислони до дървото и леко тропна с крака, без да мисли повече за моста. С настъпването на нощта винаги го обземаше чувство на самота, а тази вечер беше тъй самотен, че вътре в себе си усещаше някаква празнота, сякаш от глад. Някога против самотата му помагаха молитвите и често се случваше, като се върне от лов, безброй пъти да повтори някоя молитва и от това му ставаше по-леко. Но откакто бе започнала войната, не се беше молил нито веднъж. Молитвите му липсваха, но считаше, че да се моли сега, би било нечестно и лицемерно, и не искаше да измоли за себе си някакви особени блага или милости, различни от тези на останалите хора.

Вярно, че съм самотен, мислеше си той. Но също така самотни са всички войници, всички войнишки жени и всички, които са загубили близките си или родителите си. Жена нямам, добре поне, че умря преди войната. Тя не би я разбрала. И деца нямам и никога няма да имам. И денем съм самотен, ако не работя нещо, но стъмни ли се, започва голямата самота. Все пак имам нещо, което никой не може да ми отнеме, нито хората, нито бог — това, че добре поработих за Републиката. Положих много труд, за да може тогава, когато войната свърши, всички да заживеем по-добре. От самото начало на войната отдавам всичките си сили за нея и не съм направил нищо, от което да се срамувам.

Съжалявам само за едно — че убивах. Но сигурно у нас ще има възможност да се изкупи този грях, защото много хора го имат на душата си и сигурно ще се измисли някакво опрощение, справедливо за всички. Много ми се ще да поговоря за това на нашия Ingles, но той е млад, възможно е да не ме разбере. Той веднъж започна такъв разговор. Или аз го започнах? Сигурно много е убивал, но това не го е белязало, не го е вършил с желание. В тези, които убиват с охота, винаги има нещо отблъскващо.

Във всеки случай, сигурно е голям грях, мислеше си той. Защото е нещо, което нямаме право да вършим, макар и да знаем, че е необходимо. Но в Испания го вършат с твърде лека ръка и често, без да е наистина необходимо; колко пъти набързо се извършва несправедливост, която после не може да се поправи. Добре би било да не се отдавам на подобни мисли. Добре би било да бяха определили някакво изкупление за убийството и да можеш да започнеш изкуплението още сега, защото е единственото, за което ми е тежко да си спомням, когато съм сам. Всички други неща се прощават на хората или можеш да ги изкупиш с добри дела. Но мисля, че убийството е много голям грях и ми се ще всичко около него да бъде уредено. Може би по-късно ще определят някакви дни, когато да работиш за държавата, или ще измислят нещо друго, та да могат хората да свалят от себе си този грях. Вероятно ще се плаща нещо, както по-рано плащахме на църквата, помисли си той и се усмихна. Църквата е наясно за греховете, всичко си е организирано. Тази мисъл му хареса и той се усмихваше в тъмнината, когато към него приближи Робърт Джордън. Той се приближи тихо и старецът го видя едва когато вече бе застанал до дървото.

— Hola, viejo — прошепна Робърт Джордън и го тупна по рамото. — Как е, старче?

— Много е студено — каза Анселмо. Фернандо се бе спрял малко встрани от тях, с гръб към виелицата.

— Да вървим — подкани го пак с шепот Робърт Джордън. — Да вървим в лагера да се посгрееш. Престъпление беше да те оставим тук толкова време.

— А онази светлина там е тяхната — показа Анселмо.

— Къде е часовият?

— Оттук не се вижда. Зад завоя е.

— Да вървят по дяволите — каза Робърт Джордън. — Ще ми разкажеш всичко, като се върнем в лагера. Хайде, да вървим.

— Чакай да ти покажа.

— Ще го видя утре сутринта — каза Робърт Джордън. — Пийни една глътка от това.

Той протегна манерката си. Анселмо я надигна и отпи.

— Ай! — възкликна той и изтри устата си с ръка. — Огън е.

— Хайде — настоя Робърт Джордън в тъмното. — Да вървим.

Беше вече толкова тъмно, че не се виждаше нищо, освен белите снежинки, които бързо се носеха на фона на тъмните борови стволове. Фернандо беше застанал малко по-горе на склона. Гледай го как стои като манекен, помисли си Робърт Джордън. Ще трябва да го почерпя.

— Ей, Фернандо — подаде му той, когато го приближи. — Една глътка?

— Не — отказа Фернандо. — Благодаря.

Аз ти благодаря, ако е въпросът. Драго ми е, че манекените не пият. Почти не ми е останало в манерката. Колко се радвам, че виждам този старец — помисли си Робърт Джордън. Погледна Анселмо, който крачеше редом до него по склона, и пак го тупна по рамото.

— Радвам се, че те виждам, viejo — каза той. — Изпадна ли в мрачни мисли, става ми по-леко, щом те погледна. Хайде, давай нагоре.

Изкачваха заснежения хълм.

— Обратно към чертозите на Пабло — каза Робърт Джордън. На испански това прозвуча великолепно.

— El Palacio del Miedo — каза Анселмо. — Чертозите на Страха.

— La cueva de los huevos perdidos — наддаде Робърт Джордън. — Пещерата на загубените яйца.

— Какви яйца? — запита Фернандо.

— Шегувам се — каза Робърт Джордън. — Не става въпрос за яйца, а за другото.

— А защо да са загубени? — запита Фернандо.

— Не знам — отвърна Робърт Джордън. — Потърси в някоя книжка, може би пише. Или попитай Пилар. — Той прегърна Анселмо през рамо, притисна го и го разтърси, както крачеха. — Чуй! — каза той. — Радвам се да те видя, чуваш ли? Нямаш представа какво значи това — в тая страна да намериш човека на същото място, където си го оставил. — Изпитваше такова доверие и близост към него, че си бе позволил да каже нещо против страната.

— И на мен ми е приятно да те видя — каза Анселмо. — Но аз вече се готвех да си вървя.

— Говориш небивалици — възкликна радостно Робърт Джордън. — Ти по-скоро ще замръзнеш, отколкото да си тръгнеш.

— Как е там горе?

— Отлично — каза Робърт Джордън. — Всичко е отлично.

Той изпитваше онази внезапна радост, която тъй рядко изпитва командирът в революционната армия; радостта, когато откриеш, че поне единият от фланговете ти се държи. Ако се окажеше, че и двата фланга се държат здраво, това би било твърде голяма радост, за да я понесеш, помисли той. А помислиш ли какво представлява един фланг, който и да било фланг, виждаш, че той може да бъде сведен до един човек. Да, само един човек. Не такава аксиома му беше нужна. Но този човек беше надежден. Един надежден човек. Ти ще бъдеш левият ми фланг, когато започне сражението — мислеше той. — По-добре да не ти го казвам още отсега. Ще бъде съвсем мъничко сражение. Малко, но славно. Ех, нали винаги съм искал да проведа самостоятелно поне един бой. Винаги съм преценявал какви грешки са допуснати в боеве, командувани от други, като се започне с Азенкур, та до наши дни. Този бой трябва да го проведа, както следва. Ще бъде малък, но много изискан. Ако ми се наложи да направя онова, което ми се струва, че наистина ще се наложи, той наистина ще бъде много изискан.

— Слушай — обърна се той към Анселмо. — Ужасно, се радвам да те видя.

— И аз — каза старецът.

Сега, когато изкачваха склона в тъмнината и вятърът биеше в гърба им, Анселмо не се чувствуваше самотен. Бе престанал да усеща самотата в мига, в който el Ingles го бе тупнал по рамото. El Ingles беше весел, доволен, и те се шегуваха един с друг. El Ingles беше казал, че всичко, ще мине добре и няма за какво да се тревожи. Глътката уиски го бе сгряла, а сега и краката му се раздвижваха от изкачването.

— Нямаше много движение на шосето.

— Добре — отвърна му el Ingles. — Ще ми покажеш, като пристигнем.

Анселмо беше радостен, беше му приятно да мисли, че не напусна наблюдателния си пост.

Ако се бе върнал в лагера, в това не би имало нищо лошо. Би била разумна и правилна постъпка при стеклите се обстоятелства, мислеше Робърт Джордън. Но той остана, не се отклони от заповедта. Това е най-рядкото нещо, което може да се случи в Испания. Да останеш в бурята — това говори много нещо. Неслучайно на немски буря и атака са една и съща дума — „Sturm“. Ех, да имах още двама-трима, които биха останали като него. Нямаше да ми бъдат излишни. Интересно дали Фернандо би останал. Не е изключено. В края на краищата той сам ми предложи да ме придружи. Интересно, дали би останал. Няма ли да е прекрасно, ако и той е такъв? Достатъчно е упорит. Ще трябва да поразпитам за него. Интересно какво ли си мисли сега този човек, който тъй много ми прилича на манекен на индианец в магазинчета за пури.

— За какво мислиш, Фернандо? — запита Робърт Джордън.

— Защо питаш?

— От любопитство — каза Робърт Джордън. — Аз съм един особено любопитен човек.

— Мисля си за вечерята — каза Фернандо.

— Обичаш ли да си хапваш?

— Да. Много.

— Според теб Пилар вкусно ли готви?

— Средно — отвърна Фернандо.

Той е втори Кулидж, помисли си Робърт Джордън, Във всеки случай имам чувството, че би останал.

Тримата продължиха изкачването във виелицата.