Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (24)

Глава двадесет и четвърта

Беше вече истинско майско утро, небето бе високо и ясно, топъл ветрец облъхваше плещите на Робърт Джордън. Снегът се топеше бързо, а те закусваха. За всеки имаше два големи сандвича с ivjeco и козе сирене, Робърт Джордън наряза с джобното си ножче дебели резанки лук и ги подложи отдолу и отгоре на месото и сиренето, между филиите хляб.

— Дъха ти така ще мирише на лук, че фашистите ще те надушат от другата страна на гората — каза Агустин, самият той с пълна уста.

— Подай ми мехчето да си промия устата с вино — помоли Робърт Джордън, с уста, пълна с месо, сирене, лук и сдъвкан хляб.

Никога не се бе чувствувал тъй гладен и като напълни устата си с вино, със смолист привкус от коженото мехче, бързо преглътна. После отпи още една голяма глътка — надигна мехчето така, че то се отърка о боровите иглички на маскировката на картечницата, а винената струя се насочи право в гърлото му. Беше отметнал глава толкова назад, че тя се отпусна върху боровите клонки — така се пиеше по-удобно.

— Искаш ли още? — запита го Агустин и над картечницата протегна към него своя сандвич.

— Не. Благодаря. Изяж си го.

— Не мога. Не съм свикнал да ям сутрин.

— Наистина ли не го искаш?

Наистина. Вземи го.

Робърт Джордън взе сандвича, сложи го на скута си, от джоба на куртката, в която бяха гранатите, извади глава лук и отвори джобното ножче, за да я нареже. Отряза тънък пласт, от повърхността, която се бе измърсила в джоба му, после си отряза дебел резен; Външното колелце се отдели, той го вдигна, сгъна го и го напъха в сандвича.

— Винаги ли ядеш лук на закуска? — запита го Агустин.

— Когато има.

— Така ли правят всички в твоята страна?

— Не — отвърна Робърт Джордън. — Там това не е прието.

— Радвам се да го чуя — каза Агустин. — Винаги съм считал Америка за цивилизована страна.

— Какво имаш против лука?

— Нищо, само миризмата. Иначе все едно, че е роза.

Робърт Джордън му се усмихна с пълна уста.

— Роза — повтори той. — Каква ти роза. Розата си е роза, лукът си е лук. Лучен.

— Лукът ти пречи да мислиш — заплаши го Агустин. — Внимавай.

— Лукът е лучен — развесели се Робърт Джордън и добави мислено: „Камъкът е Stein, балванът е скала.“

— Изплакни си устата с вино — посъветва го Агустин. — Ти си бил голям особняк, Ingles. Никак не приличаш на предишния динамитчик.

— Има голяма разлика между нас.

— Кажи, да чуем.

— Аз съм жив, а той умря — каза Робърт Джордън. И си помисли: какво става с теб? Можели така да се говори? От яденето ли изглупя така? Да не си станал пиян от лука? Нима сега то нищо не означава за теб? Никога не е означавало нещо много, призна си той чистосърдечно. Опитваше се да го приеме като нещо с голямо значение, но се преструваше. Няма смисъл да се самоизлъгваме, няма за кога.

— Не — каза той, този път сериозно. — Този човек беше преживял много.

— А ти? Не си ли преживял?

— Не съм. Аз съм от тези, които много-много не преживяват.

— И аз съм такъв — призна си Агустин. — Някои преживяват нещата тежко, други не. Аз никак не ги преживявам тежко.

— Още по-добре. — Робърт Джордън отново надигна мехчето с вино. — А с това, още по-леко.

— Но ми е тежко заради другите.

— Така е с добрите хора.

— За мен — не, много малко.

— Жена имаш ли?

— Не.

— И аз нямам.

— Но сега имаш Мария.

— Да.

— Чудна работа — каза Агустин. — Откакто е при нас, след като нападнахме ешелона. Пилар на никого не дава да се доближи до нея, държи я строго като в манастир на сестрите кармелитки. Не можеш да си представиш каква е свирепа, като я пази. И ето, идваш ти и ти я поднася като подарък. Как ти се струва това?

— Не беше така:

— Кажи тогава, как беше?

— Тя ми я повери да се грижа за нея.

— А ти как се грижиш — като се любиш с нея цяла нощ, така ли?

— Когато има възможност.

— Добра грижа.

— А ти не разбираш ли, че и по такъв начин можеш да се грижиш?

— Да, но всеки един от нас можеше да положи такива грижи.

— Стига сме говорили за това — кипна Робърт Джордън. — Аз я обичам истински.

— Истински?

— По-истински от всичко на света.

— А после, след моста?

— Тя идва с мен.

— Щом като е така — прие Агустин, — никой няма право да каже думичка повече и дано сте много щастливи двамата.

Той надигна мехчето и отпи дълга глътка, после го подаде на Робърт Джордън.

— Има още нещо, Ingles — додаде той.

— Да чуем.

— Самият аз също я обичах.

Робърт Джордън сложи ръка на рамото му.

— Много — каза Агустин. — Много. Никой не може да си представи колко много.

— Вярвам ти.

— Откакто я видях за първи път, не ми е излязла от ума.

— Вярвам ти.

— Слушай. Казвам ти го съвсем сериозно.

— Слушам те.

— Никога не съм я докоснал, нищо не съм имал с нея, но много я обичам. Не се шегувай с нея, Ingles. Това, че спи с теб, не значи, че е курва.

— Аз ще я обичам.

— Вярвам ти. Но още нещо. Ти не можеш да разбереш какво момиче щеше да е тя, ако не беше революцията. Носиш голяма отговорност. Тя наистина е преживяла много. Тя не е като нас с теб.

— Ще се оженя за нея.

— Не. Не е в това работата. След като стана революцията, няма нужда от това. Но… — той кимна — по-добре ще бъде.

— Ще се оженя за нея — повтори Робърт Джордън и почувствува буца в гърлото си при тези думи. — Аз много я обичам.

— Може и по-късно. Когато настъпи по-удобно време. Важното е, че имаш намерението.

— Имам то.

— Слушай — каза Агустин. — Може би си навирам носа в това, което не е моя работа, но кажи, с много ли испански момичета си бил?

— Не с много.

— Курви?

— Не само.

— С колко?

— Няколко.

— Спал ли си с тях?

— Не.

— Ето, виждаш ли?

— Да.

— Искам да ти кажа, че това момиче, Мария, не смята това за дребна работа.

— Нито пък аз.

— Ако мислех иначе, щях да те застрелям още миналата нощ, когато легна с нея. За такива неща тук често убиваме.

— Слушай, приятелю — вдигна се Робърт Джордън. — Ако нарушаваме условностите, то е, защото няма време. Време — ето какво не ни достига. Утре трябва да се бием. За мен това няма значение. Но за нас двамата с Мария то означава, че целия си живот трябва да надживеем през това време, което ни е останало.

— А един ден и една нощ не са много време — съгласи се Агустин.

— Така е. Но ние имахме и вчерашния ден, снощи и предишната нощ.

— Виж какво — предложи Агустин. — Ако мога да ти помогна…

— Не. Нямаме нужда от нищо.

— Ако мога да направя нещо за теб или за стригунката…

— Няма какво.

— Прав си, малко са нещата, които един човек може да направи за друг.

— Не е така. Много са.

— Кажи де!

— Какъвто и обрат да настъпи днес или утре — имам пред вид боя, — обещай, че напълно ще ми се доверяваш и подчиняваш, дори заповедите да ти се струват неправилни.

— Имаш това от мен. Доверявам ти се — особено след тази среща с кавалеристите и след като отпрати коня.

— Това са дреболии. Всичко, което правим, правим го за едно — за да спечелим войната. Не я ли спечелим, всичко друго е безсмислено. Утре ни предстои особено важна работа. Наистина важна. Освен това ще се бием. В боя е нужна дисциплина. Защото много неща не са такива, каквито изглеждат. Дисциплината трябва да се основава на доверие.

Агустин плю на земята.

— Това е едно нещо, а онова за Мария — друго — натърти той. Малко време остана, хора сте — използувайте го! Ако мога да ти помогна — казвай. А за утрешната работа бъди сигурен, че сляпо ще ти се подчинявам. Ако ще трябва да умрем за утрешното дело, поне да умрем с усмивка на уста.

— Така и аз мисля. Но радвам се, че го чувам от теб.

— И друго — продължи Агустин. — На този горе — посочи той към Примитиво — може да се разчита. За Пилар не можеш да си представиш — цена няма. Старецът Анселмо — също. Също и Андрес — и Еладио. Тих, но надежден. И Фернандо. Не знам какво мнение имаш за него. Вярно, че е тежък човек. Скучен и тежък като впрегнат бивол. Но щом е за бой и да изпълнява каквото му кажат — es muy hombrel^[1] Сам ще видиш.

— Значи, не можем да се оплачем.

— Не е съвсем така. Имаме двама ненадеждни. Циганинът и Пабло. Но пък отряда на Глухия е къде-къде над нас. Все едно нас да ни сравняват с кози барабонки.

— Тогава всичко е наред.

— Да — съгласи се Агустин. — Но ми се ще да беше днес.

— И на мен. Да свършим веднъж завинаги. Но не е.

— Мислиш ли, че ще стане лошо?

— Възможно е.

— И все пак ти е весело, а, Ingles?

— Да.

— И на мен. Въпреки това за Мария и всичко останало?

— А знаеш ли каква е причината?

— Не.

— Нито пък аз. Може би е от времето. Такъв хубав ден.

— Кой знае. А може би, защото ни предстои акция?

Сигурно е от това — каза Робърт Джордън. — Но не е днес. Най-главното, най-важното е нищо да не ни се случи днес.

Още не бе произнесъл тези думи, когато долови нещо. Далечен шум, полузаглушен от шумоленето на топлия вятър в дърветата. Не беше сигурен дали не му се е сторило, ослуша се с отворена уста и в същия миг погледна нагоре към Примитиво. Като че ли пак долови звука, но това беше само за миг. Вятърът шумеше в боровете и Робърт Джордън се напрегна, целият в слух. Вятърът пак донесе слабия звук.

— Няма да правя трагедия от това чу той да казва Агустин. — Мария не е моя — нищо! Ще ходя с курви както досега.

— Тихо — прекъсна го Робърт Джордън, без да го слуша, залегнал до него и извърнал глава на другата страна. Агустин бързо го погледна.

— Que pasa? — запита той.

Робърт Джордън прикри уста с ръка и пак се ослуша. Звукът отново долетя — слаб, приглушен, сух и много далечен. Но вече нямаше съмнение. Това беше точният като барабанен бой, отсечен, смразяващ пукот на картечни откоси. Сякаш далеч, много далеч взривяваха един след друг гроздове увеселителни бомбички.

Робърт Джордън погледна към Примитиво. Той седеше с вдигната глава, с лице към тях, ослушал се с; длан на ухото си. Когато Робърт Джордън го погледна, той посочи към планинския гребен.

— При Ел Сордо се бият каза Робърт Джордън.

— Тогава да им се притечем на помощ — каза Агустин. — Събирай хората Vamonos.

— Не — каза Робърт Джордън. — Оставаме тук.