Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (33)

Глава тридесет и трета

Беше два часът сутринта, когато Пилар го разбуди. Като почувствува ръката й, отначало помисли, че е Мария, обърна се към нея и каза: „Зайче.“ Но едрата ръка на жената разтърси рамото му и в миг той се пробуди напълно, стисна ръкохватката на пистолета, който беше до голото му бедро, и мигновено бе готов, като заредения пистолет с вдигнат предпазител.

В тъмнината видя, че това е Пилар, погледна ръчния си часовник — двете стрелки светеха под остър ъгъл една към друга в горната част на циферблата, видя, че часът е два, и каза:

— Какво става с теб, жено?

— Пабло ни напусна — каза му едрата жена.

Робърт Джордън надяна панталоните и сандалите.

Мария не се бе събудила.

— Кога? — запита той.

— Сигурно има час вече.

— И?

— Взел е нещо от твоите вещи — каза жално жената.

— Така ли? Какво?

— Не знам — каза тя. — Ела да видиш.

В тъмнината те се приближиха към входа на пещерата, наведоха се под чула и влязоха. Робърт Джордън следваше жената с електрическото си фенерче, като внимаваше да не настъпи някой от спящите на пода. Вътре въздухът беше спарен, миришеше на спящи мъже и на пепел от угаснало огнище. Анселмо се пробуди и каза:

— Време ли е?

— Още не — прошепна Робърт Джордън. — Спи, старче.

Двете раници Пилар беше поставила до главата си край постелята, отделена от останалата част на пещерата с провесено одеяло. Когато Робърт Джордън коленичи до нея и освети двете раници с фенерчето, от постелята го лъхна на сладникаво спарена и засъхнала пот, както миришат постелите на индианците. Двете раници бяха срязани с нож отгоре до долу. С фенерчето в лявата ръка, Робърт Джордън пъхна дясната в първата раница и заопипва. В нея беше донесъл спалния си чувал, така че не би трябвало да е много препълнена. Наистина не беше. Проводникът беше на мястото си, но четвъртитата дървена кутия на взривателя беше изчезнала. Изчезнала беше и кутията за пури с грижливо завитите и опаковани детонатори. Изчезнала беше и тенекиената кутийка с капаче на винт, в която държеше бикфордовия шнур и капсулите.

Робърт Джордън опипа втората раница. Беше пълна с динамит. Да липсваше най-много един пакет.

Изправи се и се обърна към жената. Когато човек го разбудят от сън рано сутринта, той изпитва някаква вътрешна празнота, приличаща на предчувствие за надвиснала катастрофа — сега той изпитваше същото това чувство, увеличено хилядократно.

— Това ли наричаш ти охраняване? — каза той.

— Спях с главата си облегната на тях, ръката ми също беше върху тях — отвърна му Пилар.

— Добре си спала.

— Слушай — каза жената. — През нощта той стана и аз го попитах: „Къде отиваш, Пабло?“ Той ми отговори: „Да пикая, жено.“ И аз пак заспах. А като се събудих, не знаех колко време е минало оттогава, и си помислих, няма го тук, значи, е отишъл да нагледа конете, както има обичай да прави. После — завърши тя жаловито — като гледам, че го няма, започнах да ставам все по-неспокойна и по-неспокойна, пипнах раниците, за да се уверя, че всичко е наред, напипах прорезите и отидох при теб.

— Хайде — каза Робърт Джордън.

— Излязоха от пещерата; беше дълбока нощ, приближаването на утрото още не се чувствуваше.

— С конете може ли да мине от друго място, освен там, където е часовоят?

— От две места.

— Кой е на върха?

— Еладио.

Робърт Джордън мълча, докато излязоха на поляната, където конете пасяха привързани. Имаше само три коня. Едрият дорест кон и сивият липсваха.

— Как мислиш, кога е тръгнал?

— Сигурно преди час.

— Няма какво да се прави тогава — каза Робърт Джордън. — Ще взема каквото е останало в раниците и отивам да спя.

— Аз ще карауля.

— Que va, ще караулиш! Добре караулиш ти.

— Ingles — каза жената. — Яд ме е толкова, колкото и теб. Всичко бих направила да можех да ти върна вещите. Защо ме обиждаш? Пабло измени и на двама ни.

Когато тя каза това, Робърт Джордън осъзна, че сега не може да си позволи лукса да се сърди, че не може да си позволи да се кара с тази жена. Предстоеше му да работи с нея през целия този ден, два часа от който бяха вече изтекли.

Сложи ръка на рамото й.

— Нищо, Пилар — каза той. — Това, което ни отмъкнаха, не е толкова важно. Ще измислим нещо, с което да го заменим.

— Но какво е взел той?

— Нищо, жено. Това, което е взел, е разкош, който човек понякога си позволява.

— Част от твоя механизъм за взривяване, така ли?

— Да. Но има и други начини, по които може да стане взривяването. Кажи ми Пабло нямаше ли бикфордов шнур и капсули? Сигурно са го снабдили и с едното, и с другото.

— Взел си ги е — каза тя унило. — Веднага ги потърсих. И те липсват.

Тръгнаха между дърветата обратно към входа на пещерата.

— Вземи да поспиш — каза той. — Сега без Пабло сме по-добре.

— Ще отида да видя Еладио.

— Пабло сигурно не е минал оттам.

— Все пак ще отида. Подведох те, защото не съобразих както трябва.

— Не си — каза той. — Хайде да поспиш малко. В четири трябва да сме готови.

Той влезе с нея в пещерата и изнесе двете раници, като ги беше прегърнал така, че нищо да не изпадне от прорезите.

— Дай да ги зашия.

— Ще ги зашиеш, преди да тръгнем — каза той тихо. — Вземам ги не защото не ти вярвам, а защото иначе няма да мога да заспя.

— Тогава дай ми ги по-рано, че да имам време да ги зашия.

— Добре, ще ти ги дам по-рано — съгласи се той. — Опитай се да поспиш, жено.

— Не — каза тя. — Подведох те, подведох и Републиката.

— Легни да поспиш — каза той меко. — Легни да поспиш.