Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесета

Сега беше нощ, той лежеше и чакаше момичето да дойде ори него. Вятърът беше стихнал и боровете се издигаха безмълвни в тъмнината. Стволовете им рязко се открояваха на белотата на снега, който беше покрил всичко наоколо, и той лежеше в спалния чувал, усещаше пружиниращата постеля, която си беше направил отдолу, беше си изпънал краката върху цялата дължина на топлия чувал, ободряващият въздух му обвейваше главата и той чувствуваше студ в ноздрите си, когато вдишваше. Лежеше настрана, под главата си вместо възглавница беше подложил въжените си обувки, на които беше намотал куртката и панталоните, а до хълбока си усещаше хладния метал на тежкия пистолет, който беше извадил от кобура, когато се бе събличал, и бе привързал с шнур за китката на дясната ръка. Отмести пистолета и се сгуши навътре в чувала, без да престава да наблюдава тъмния прорез между скалите, където беше входът на пещерата. Небето се беше очистило и снегът отразяваше достатъчно светлина, за да се виждат стволовете на дърветата и скалната грамада, където бе пещерата.

Преди да си легне, той бе взел брадвата, бе излязъл от пещерата, бе нагазил току-що падналия сняг, за да стигне до края на просеката и да отсече една еличка. В тъмнината той я бе довлякъл, със ствола напред, до подветрената част на скалата. Там той я бе изправил и хванал ствола с лявата ръка, с дясната стиснал брадвата долу, където дръжката вече влиза в метала, той бе отсякъл всички клонки и на снега се бе образувала цяла купчинка. После бе оставил купчинката, положил бе оголения ствол в снега и бе влязъл в пещерата, за да извади оттам една дъска, която бе забелязал опряна на стената. С тази дъска той бе разчистил едно място в основата на скалите, бе взел клонките и след като ги отърси от снега, нареди ги така, че да се прихлупват една друга, и си приготви постеля за спалния чувал. Оголеното стволче положи напряко в нозете си, за да не се разпилеят настрани клонките, приклещи го от двете страни с клинчета, които отцепи от края на дъската и заби в земята.

После отнесе дъската и брадвата обратно в пещерата, като се сниши, за да мине под чула, и ги остави до стената.

— Какво правиш навън? — беше го запитала Пилар.

— Постилам си за спане.

— Защо си ми развалил дъската, щях да правя от нея полица.

— Извинявай.

— Няма значение — каза тя. — При дъскорезницата ще се намерят още дъски. Какво легло си измайстори?

— Такова, каквито ги правят в моята страна.

— Добър сън тогава — каза тя, а Робърт Джордън отвори едната раница, извади спалния чувал, подреди обратно в раницата нещата, които бяха загърнати в чувала, изкара го навън, като пак се сниши, за да мине под чула, и го разстла върху клонките, така че дъното му се опря на стволчето, което бе приковал напряко. Отвореният край за главата бе на завет в основата на скалата. После се върна в пещерата за раниците, но Пилар го спря:

— Могат да пренощуват с мен, както снощи.

— А няма ли да поставите постове? — запита той. — Нощта е ясна и виелицата спря.

— Фернандо отива — каза Пилар.

Мария беше в дъното на пещерата и Робърт Джордън не я виждаше.

— Лека нощ на всички викна той. — Отивам да спя.

От тези, които бяха разстлали одеяла и скатани платнища на пръстения под пред огнището, след като бяха отместили талпите, служещи за маси и столчета, покрити с рунтави кожи, за да си разчистят място за спане, само Примитиво и Андрес вдигнаха глави и отвърнаха: „Buenas noches.[1]

Анселмо вече спеше, сврян в един ъгъл. Беше се завил презглава с одеялото и наметката си така, че дори носът му не се виждаше. Пабло беше заспал на стола.

— Да ти дам ли една овча кожа за леглото? — Пилар запита тихо Робърт Джордън.

— Не — отвърна той. — Благодаря ти. Нямам нужда.

— Да спиш хубаво — каза тя. — За материала ти аз отговарям.

Фернандо бе излязъл навън заедно с него и бе постоял за миг пред стъкменото легло.

— Странна идея ти е дошла в главата да спиш на открито, дон Роберто — бе казал той, застанал в тъмнината, загърнат с пончото и с карабина на рамо.

— Свикнал съм. Лека нощ.

— Щом си привикнал, добре.

— Кога ти идва смяната?

— В четири.

— Ще се настудуваш дотогава.

— Свикнал съм — каза Фернандо.

— Щом си привикнал, тогава добре… — бе отвърнал вежливо Робърт Джордън.

— Да — съгласи се Фернандо. — А сега да се изкача на върха. Лека нощ, дон Роберто.

— Лека нощ, Фернандо.

После си беше направил възглавница от скатаните дрехи, вмъкнал се беше в спалния чувал и бе зачакал, усещайки пружиниращата постеля от клонки, галещата, пухеста топлота на чувала, без да откъсва очи от входа на пещерата над снежната белота, като усещаше, че сърцето му бие в очакване.

Нощта беше ясна и главата му беше ясна и хладна като нощния въздух. Той вдъхваше уханието на еловите клонки, подложени отдолу, мириса на смачканите иглички и по-острия дъх от смолистия сок на отсечените клончета. Тая Пилар, мислеше си той. Пилар с нейната миризма на смърт. Аз пък обичам миризма като тази. И още — да ми мирише на прясно окосена детелина или на градински чай, когато яздиш след говедата, обичам също да ми мирише на разгорели цепеници и на тлеещи есенни листа. Това е сигурно аромата на носталгията — мириса на дим, който се вие над купчинките листа, насъбрани с гребла, както горят през есента по улиците на Мисула. Какъв мирис би избрал? На сладките влакнести треви, с които индианците си постилат кошниците? На опушена кожа? Мириса на земята след пролетен дъжд? Мириса на морето, когато крачиш по някой обрасъл с жълтуга нос в Галисия? Или бриза, повял в тъмнината, когато наближаваш кубинския бряг? Той мирише на цъфнали кактуси, на мимози и морски лози. Или би предпочел да ти мирише на препечен бекон сутрин, когато си гладен? Или на сутрешното кафе. Или на ябълка от сорта „Джонатан“, когато забиваш зъби в нея. Или на ябълков сок, когато мачкат ябълките, за да правят ябълково вино, или на хляб, току-що изваден от пещта? Сигурно си гладен, помисли си той, изтегна се настрана и пак загледа входа на пещерата в светлината на звездите, отразена от снега.

Някой се измъкна изпод чула и застана до скалния прорез пред входа. После той чу как снегът скрипти под краката му, фигурата се сниши под чула и се плъзна обратно вътре.

Сигурно няма да дойде, докато не заспят всички, помисли си той. Каква загуба на време. Половината нощ мина. О, Мария! Идвай бързо, защото няма много време. Долови мекия звук на сняг, който пада от клонките върху заснежената земя. Повя ветрец. Той го почувствува на лицето си. Изведнъж се уплаши — ами ако не дойде! Повеят му напомни, че скоро ще се зазори. От клоните отново се посипа сняг и той чу как вятърът шуми в боровите върхари.

Хайде, Мария! Идвай по-скоро, мислеше си той. Идвай. Недей да чакаш там. Вече няма смисъл да ги чакаш да заспят.

Тогава я видя да излиза изпод чула, прикриващ входа на пещерата. Спря се за миг и той знаеше, че е тя, но не можеше да разбере какво прави. Подсвирна й тихичко, а тя продължаваше да стои пред входа и правеше нещо в плътната сянка на скалата. После се втурна към него, като носеше нещо в ръце, и той я видя, дългонога, да тича по снега. После коленичи до чувала, сгуши глава в рамото му и започна да отърсва снега от нозете си. Целуна го и му подаде едно вързопче.

— Сложи го до твоята възглавница — каза тя. — Събух ги, за да не се бавя.

— Боса — по снега?

— Да — каза тя, — и съм с булчинската си риза.

Той здраво я притисна до себе си и тя отърка глава в брадичката му.

— Не се допирай до краката ми — каза тя. Много са студени, Роберто.

— Дай ги тук да се стоплят.

— Не — каза тя. — Ще се стоплят бързо. Само кажи ми бързо, че ме обичаш.

— Обичам те.

— Сега е хубаво. Хубаво.

— Обичам те, зайче.

— А булчинската ми риза харесваш ли?

— Нали снощи беше с нея?

— Да. И снощи. Това ми е булчинската риза.

— Дай си краката тук.

— Не, ще ти бъде неприятно. Сами ще се сгреят. Не ги чувствувам студени. Само отвън са студени, защото газих в снега — студени са за теб. Пак ми го кажи.

— Обичам те, зайче.

— И аз те обичам и съм твоя жена.

— Бяха ли заспали?

— Не — каза тя. — Но не можех повече. Пък и какво значение има?

— Никакво — каза той и с цялото си тяло я усещаше — тънка, дълга и чудесно топла. — Сега нищо друго няма значение.

— Сложи ръка на главата ми — каза тя — и да видим дали мога да те целуна. Добре ли беше? — запита тя.

— Да — отвърна той. — Съблечи си булчинската риза.

— Мислиш ли, че трябва?

— Ако не ти е студено.

— Que va, студено. Цялата горя.

— И аз. Но после няма ли да ти стане студено?

— Няма. После ще бъдем като горско животинче, като едно зверче и ще бъдем тъй близко един до друг, че няма да разбираме къде си ти и къде съм аз. Чувствуваш ли? Моето сърце е твое сърце.

— Да. Никаква разлика.

— Ето, пипни. Аз съм ти и ти си аз, аз цялата и ти целия. И те обичам, о, така те обичам. Нали сме едно, ние двамата? Не го ли усещаш?

— Да — каза той. — Вярно.

— И сега усещаш ли? Нямаш друго сърце — само моето.

— И краката, и ръцете, и тялото.

— Но сме различни — каза тя. — А аз искам да сме съвсем еднакви.

— Не вярвам, че искаш такова нещо.

— Да, искам. Това е нещо, което трябваше да ти кажа.

— Не го искаш.

— Може би не го искам — каза тя тихичко, опряла устни до рамото му. — Но исках да ти го кажа. След като сме различни, щастлива съм, че ти си Роберто, а аз — Мария. Но ако искаш да се сменим, приемам с радост. Ще бъда ти, защото така те обичам.

— Не искам да се сменяме. По-добре е да бъдем двамата едно и всеки да бъде този, който е.

— Но ние ще станем едно сега и повече няма да се разделим. — После тя добави: — Аз ще бъда ти, когато няма да си тук. О, колко те обичам, как искам да се грижа за теб!

— Мария.

— Да.

— Мария.

— Да.

— Мария.

— Да. Да.

— Не ти ли е студено?

— О, не! Не. Загърни си раменете с чувала.

— Мария.

— Не мога да говоря.

— О, Мария, Мария, Мария!

После, след това, притисната до него в дългия топъл чувал, в който не проникваше нощния студ, тя лежеше смълчана, притиснала глава до бузата му, щастлива, и тихо каза:

— А ти?

— Como tu[2] — каза той.

— Да — прошепна тя. — Но не беше както следобед.

— Не беше.

— Но ми хареса повече. Няма защо да умираш.

— Ojala no — каза той. — Надявам се, че няма.

— Не исках това да кажа.

— Знам. Знам какво мислиш. Мислим за едно и също.

— Тогава защо каза това, а не онова, за което аз мислех?

— При мъжете мисленето е по-друго.

— Щом е така, радвам се, че сме различни с теб.

— И аз — каза той. — Но разбрах това, което каза за умирането. Отговорих ти ей така, по мъжка привичка. Чувствувам същото, което и ти.

— Както и да се държиш, каквото и да говориш — приемам го и искам да е тъкмо тъй.

— И те обичам, и името ти обичам, Мария.

— Обикновено име.

— Не — каза той. — Не е обикновено.

— Няма ли да спим? — запита тя. — Готова съм да заспя всеки миг.

— Хайде да спим! Той усещаше, притиснато де себе си, източеното леко тяло, топло, успокояващо — то като с вълшебство прогонваше неговата самота само с едно докосване на бедрата, плещите, краката, влизаше с него в съюз против смъртта, и той каза: — Спи спокойно, заю-дългоножко.

Тя отговори:

— Вече спя.

— Сега ще заспя и аз — обеща той. — Спи спокойно, любима. — Тогава той заспа и беше щастлив в съня си.

Но посред нощ се събуди и здраво я прегърна, сякаш тя беше целият му живот и искаха да му я отнемат. Той я прегръщаме и чувствуваше, че тя бе целият му живот и това беше наистина така. Но тя спеше сладко и дълбоко и не се събуди. Тогава той се извърна по хълбок, отмести се към своя край на спалния чувал, издърпа края му и загърна главата си, целуна я по шията, завит презглава, после подръпна шнура и намести пистолета да му бъде подръка и тъй остана да лежи и да мисли в тъмнината.

Бележки

[1] Лека нощ (исп.). — Б.пр.

[2] Като теб (исп.). — Б.пр.