Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста

Наближаваше три часът следобед, а самолетите все още не се задаваха. Към пладне всичкият сняг се бе разтопил и сега камъните се бяха нагрели от слънцето. Небето беше безоблачно, Робърт Джордън бе свалил ризата си и седнал на скалата, се приличаше с гръб към слънцето и четеше писмата, намерени в джоба на убития кавалерист. От време на време той вдигаше глава, поглеждаше поляната и дърветата, после отправяше поглед към планинския гребен отвъд долината и отново се залавяше за писмата. Не се бяха появили други кавалеристи. Понякога откъм лагера на Ел Сордо се чуваше стрелба. Но огънят се бе разредил — това бяха само откъслечни изстрели.

От военните документи той узна, че момчето е от Тафаля в Навара, двадесет и една годишно, неженено, син на ковач. Числил се е към Н-ския кавалерийски полк и това учуди Робърт Джордън, който считаше, че този полк се намира на север. Младежът е бил карлист; в началото на войната е бил ранен в боевете за Ирун.

Сигурно съм го срещал на feria[1] в Памплона сред тълпата, бягаща по улиците пред биковете, помисли Робърт Джордън. На война никога не убиваш този, когото би искал да убиеш. Е, почти никога, поправи се той и продължи да чете писмата и документите.

Първите писма бяха твърде официални, грижливо написани и посветени изцяло на различни местни събития и новини. Бяха от сестра му и Робърт Джордън узна, че всичко било наред в Тафаля, че баща му бил добре, мама също, както винаги, само дето се оплаква от някакви болки в гърба; надявала се, че и той е добре и не е в много голяма опасност и е горда, че бие червените, за да се освободи Испания от гнета на марксистките орди. По-нататък изброяваше убитите и тежко ранени младежи от Тафаля, откакто му бе писала предишния път. Убитите бяха десетина. Твърде много за такова малко градче Тафаля, каза си Робърт Джордън.

Писмата бяха много религиозни — сестра му пишеше, че се моли на свети Антоний и на благочестивата Пиларска дева и на други богородици да го пазят и го молеше да не забрави, че него го пази също и светото сърце Исусово, което тя се надява, че той постоянно носи на гърдите си, защото безчет пъти — това бе подчертано — е било доказано, че то има силата да спира куршумите. Както винаги — любящата го сестра Конча.

Писмото беше малко омърсено по краищата и след като го прочете, Робърт Джордън го остави при останалите и разгърна друго писмо, написано с не тъй стегнат почерк. То беше от неговата novia, неговата годеница, беше написано сдържано, официално и пропито с истеричен страх за живота на момчето. Робърт Джордън прочете и него, после сложи писмата и документите в джоба на панталона си. Не искаше да чете другите писма. Изглежда, че през днешния ден вече извърших едно добро дело, каза си той. Да, така изглежда, повтори си Джордън.

— Ти там какво четеш? — запита го Примитиво.

— Това са документите и писмата на този requete, когото застреляхме сутринта. Искаш ли да ги видиш?

— Не зная да чета. Има ли нещо интересно в тях?

— Няма — отвърна Робърт Джордън. — Лични писма.

— А как вървят нещата по неговия край? Не се ли разбира от писмата?

— Добре, изглежда — каза Робърт Джордън. — Има много убити земляци. — Той погледна надолу към маскировката на картечницата, която промениха малко и превърнаха в по-плътно прикритие, след като снегът се бе стопил. Сега тя имаше задоволително естествен вид. Извърна се и впери поглед в далечината.

— Откъде е? — запита Примитиво.

— От Тафаля.

Ама че работа, каза си той. Съжалявам, но каква полза?

Никаква, помисли си.

Добре тогава, стига, край на това.

Добре, преставам.

Но не беше така лесно да престане. Колцина си убил, запита се той. Не знаеш? А мислиш ли, че имаш право да убиваш? Не. Но трябва. Колко от тези, които си убил, са били истински фашисти? Много малко. Но всички те са противникови войници, а на силата ние противопоставяме сила. Все пак обичаш наварците повече от другите испанци, нали? Да. А ги убиваш. Да. Ако не вярваш, слез в лагера да видиш. Не знаеш ли, че да се убива, е лошо? Да. И все пак го вършиш? Да. И все още си абсолютно убеден, че твоето дело е право? Да.

Право е, каза си той, не за да се успокои, а с гордост. Вярвам в народа и в правото му той сам да се управлява тъй, както желае. Но не трябва да вярваш в убийството. Трябва да убиваш, ако това е необходимо, но не трябва да бъдеш за убийството. Ако вярваш в него, тогава всичко това е погрешно.

Но колцина си убил, как мислиш? Не знам, не бия искал да ги броя. Но не знаеш ли? Да. Колко? Не можеш да си сигурен. Когато взривяваш железопътен ешелон, загиват много хора. Много. Не можеш да кажеш колко точно. А колко са онези, за които можеш да кажеш? Повече от двадесет. И колко от тях са били истински фашисти? За двама съм сигурен. Защото трябваше да ги разстрелям, когато ги пленихме при Усера. И не ти ли беше противно? Не. Но не ти беше и приятно? Не беше. Реших никога повече да не правя това. И го избягвах. Избягвах да убивам невъоръжени.

Слушай, каза си той. Я стига с това! Вредно е за теб и за работата ти. Пак се обърна към самия себе си: ей, я слушай! Работата, която вършиш, е много важна и много държа да не забравяш това нито за миг. Трябва да следя да не ти се обърка главата. Защото, ако главата ти не е абсолютно наред, ако всичко не ти е пределно ясно, нямаш право да вършиш онова, което вършиш, защото тогава то ще бъде престъпление и никой няма правото да отнеме живота на друг човек, освен за да предотврати нещо още по-лошо, което би сполетяло други хора. Така че постарай се всичко да ти е пределно ясно и не се самозаблуждавай.

Но не искам да водя сметка колко хора съм убил, сякаш си броя трофеите или някаква подобна гадост, като например чертички на приклада, каза си той. Имам право да не водя сметка, имам право да забравя.

Не, отговори си той сам. Нямаш право нищо да забравяш. Нямаш право да си затваряш очите за каквото и да било, нямаш право да забравяш нищо, нито пък да го смекчаваш или изопачаваш.

Млъкни, смъмри се той. Започваш да говориш надути неща.

Нито да се самоизлъгваш относно това, продължаваше той да възразява сам на себе си.

Е, добре. Благодаря за добрите съвети, а имам ли право да обичам Мария?

Да, отговори си той сам.

Дори ако чисто материалистическата концепция за обществото не включва неща като любов, така ли?

Ти пък кога си имал такива концепции? Никога. И не би могъл да имаш. Не си истински марксист и това ти е известно. Вярваш в Свободата, Равенството и Братството. Вярваш в Живота, Свободата и Правото на Щастие. Много-много не се залъгвай с диалектика. На някои тя се отдава, но не и на теб. Трябва да я познаваш, за да не си наивник. Отказал си се временно от много неща в името на спечелването, на войната. Ако войната бъде загубена, загубени ще бъдат и всички тези неща.

Но по-късно можеш да отхвърлиш това, в което не вярваш. Има много, в което не вярваш, и много, в което вярваш.

И още нещо. За теб любовта не е залъгалка. Просто има хора, които не са имали щастието да я познаят. И ти не я познаваше по-рано, а сега я позна. Това, което имаш с Мария, независимо дали ще продължи само ден и половина още или много, много години, през целия ти живот, е най-важното нещо, което може да се случи на едно човешко същество. Винаги ще има хора, които казват, че то не съществува, защото не могат да го имат. Но аз ти казвам, че съществува, че ти го имаш и си щастлив, че си го познал, дори ако умреш утре.

Хайде, стига с тия мисли за смъртта, скара се той на себе си. Такива разговори ние не водим. Водят ги нашите приятели анархисти. Щом положението стане лошо, единственото, което могат да измислят, е да запалят нещо и да умрат. Странен начин на разсъждаване имат. Много странен. Е, приятелю, изглежда, че днешният ден така ще мине. Скоро ще стане три часът и рано или късно ще трябва да се вечеря. Там, при Глухия, още стрелят, което означава, че са го обкръжили и сега сигурно чакат подкрепления. Макар че нямат много време за чакане — скоро ще се свечери.

Чудно какво ли става сега там, при Сордо. Това ни чака всички, кои по-рано, кои по-късно. Представям си какво е — сигурно не е много весело при Сордо. Добре го подредихме Глухия с тия наши коне. Как се казваше на испански? Un callejon sin salida. В задънена улица. Мисля, че ако ми се случи, ще имам сили да го понеса. Ако те сполети, трябва да го понесеш само веднъж и не продължава дълго. Сигурно е много приятно да участвуваш в такава война, в която можеш да се предадеш, ако те обкръжат, не е ли така? Estamos copados. Обкръжени сме. Това е паническият вик в тази война.

След този вик следва разстрел; и ако е само разстрел можеш да смяташ, че ти е провървяло. Но на Глухия няма да му провърви. Нито на нас, ако дойде нашият ред.

Беше точно три часът, когато той чу далечно приглушено бръмчене. Вдигна глава и видя самолетите.

Бележки

[1] Панаир, празник (исп.). — Б.пр.