Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (27)

Глава двадесет и седма

Ел Сордо се сражаваше на един хълм не му се бе харесал този хълм; когато го видя, си помисли, че прилича на танк. Но избор нямаше и щом го зърна още отдалеч, понесе се към него с всички сили, приведен под тежестта на картечницата, торбата с гранати, която се подмяташе от едната му страна, торбата с пълнителите, които подскачаха от другата, стволът на картечницата ритмично се надигаше между бедрата му и стържеше гърба на галопиращия кон, който изнемогваше под тежестта, а зад него се носеха Хоакин и Игнасио, спираха и стреляха, пак спираха и стреляха, за да му дадат време да се добере до мястото, и да разположи картечницата.

Снегът още не се беше стопил, същият сняг, който ги бе погубил, и когато куршум удари коня и той пръхтящ, олюляващ се, конвулсивно преодоля последните стъпки от нанагорнището и опръска снега с ярка, пулсираща струя кръв, Глухия скочи от гърба му и го затегли нагоре, с поводите през рамо. Катереше се, доколкото му позволяваха силите, с двете тежки торби на гърба, куршумите плющяха по скалите; накрая улови коня за гривата и го застреля бързо, ловко и внимателно, пресмятайки точно къде ще падне, така че той рухна с главата напред и запълни празнината между две скали. Постави картечницата така, че да стреля иззад гърба на коня, и изпразни един след друг два дискови пълнителя; картечницата трещеше, празните гилзи се зариваха в снега, от кожата на коня, там, където бе опряна нажежената цев, миришеше на опърлена козина, а той стреляше по всеки, който се покажеше на склона, за да ги накара да се разпръснат и да залегнат, и през цялото време тръпнеше при мисълта, че не знае какво става зад гърба му. Когато последният от неговите петима души се добра до върха на хълма, тръпките изчезнаха и той прекрати огъня, за да не хаби повече патрони. Знаеше, че останалите пълнители ще му трябват. Още два убити коня лежаха на склона и други три тук, на върха на хълма. През нощта бяха успели да откраднат само три коня, но единият се бе отскубнал и избягал призори, когато някой се бе опитал да го яхне на голо в загона край лагера при първите изстрели.

От петимата, които се бяха добрали до върха на хълма, трима бяха ранени. Глухият бе ранен в прасеца на единия крак и на две места в лявата ръка. Мъчеше го жажда, кракът му беше отекъл, едната от раните в ръката беше много болезнена. Освен това много го болеше главата и докато лежеше в очакване на самолетите, спомени си една испанска шега: „Hay que tomar la muerte como si fuera aspirina“, което означава: „Трябва да приемеш смъртта като таблетка аспирин“. Но не я каза гласно. Пошегува се наум в скованата си от болки глава, в гаденето, което усещаше, щом помръднеше ръката си, и огледа онова, което беше останало от отряда му.

Петимата се бяха разпръснали като връхчетата на петолъчка. С ръце и колене бяха изринали земята под себе си, бяха направили от пръст и камъни прикрития колкото за главата и раменете. После, използувайки тези прикрития, бяха започнали да ги съединяват, като трупаха камъни и пръст. Осемнадесетгодишният Хоакин имаше каска, с нея той копаеше пръст и за другите.

Беше се сдобил с каската при взривяването на ешелона. Тя беше пробита от куршум и всички му се бяха смели, че не я захвърля. Но с чук той беше загладил назъбения ръб на пробойната, бе я затъкнал с дървено чуканче, после бе огладил стърчащите му краища и отвътре го бе изравнил с металната повърхност.

Когато започна стрелбата, той наложи каската на главата с такова рязко движение, че тя го тупна по темето като тенджера и после, след като бяха убили коня под него, в тази последна прибежка по склона, в която краката бяха като олово, устата пресъхнала, в която куршумите плющяха, свистяха и свиреха, а въздухът не достигаше и дробовете пареха от болка, шлемът се бе превърнал в невероятна тежест и стягаше като железен обръч сгорещеното до пръсване чело. Но не го беше хвърлил. И сега копаеше с него пръстта, работеше отчаяно и машинално като автомат. Още не беше ранен!

— Най-накрая влезе в работа — каза му Ел Сордо с дълбокия си сипкав глас.

— Resistiry fortificar es veneer — каза Хоакин с пресъхнала от страх уста, пресъхнала повече от обикновената жажда, съпровождаща боя. Това беше един от лозунгите на Испанската комунистическа партия и той означаваше: отстоявай, окопавай се и ще победиш.

Глухият се извърна и погледна надолу, където един от кавалеристите, скрит зад голям балван, се прицелваше в тях. Глухият много обичаше момчето, но сега не му беше до лозунги.

— Какво каза?

Един от мъжете вдигна глава от бруствера, който се опитваше да направи. Той лежеше по корем, прилепил глава до земята, опипваше внимателно с ръце наоколо и трупаше камъни.

Хоакин, без да престава да копае, повтори лозунга с прегракналия си момчешки глас.

— Каква беше тая последната дума? — запита човекът, прилепил глава до земята.

— Veneer — отвърна момчето. — Победиш.

— Mierda, лайно — повтори мъжът, без да отлепя брадичка от земята.

— Има още един, който подхожда засега — каза Хоакин, вадейки лозунгите, сякаш бяха талисмани. — Пасионария казва — по-добре е да умреш прав, отколкото да живееш на колене.

— И това е mierda — каза мъжът, а друг партизанин подхвърли през рамо:

— Не сме на коленете си, а на шкембетата си.

— Ей ти, комунист! А знаеш ли, че твойта Пасионария има син колкото теб и е в Русия от самото начало на движението?

— Това е лъжа — каза Хоакин.

— Que va, лъжа — каза партизанинът. — Каза ми го динамитчика с особеното име. И той беше от твоята партия. Защо ще лъже?

— Това е лъжа — повтори Хоакин. — Не може тя да крие сина си в Русия от тази война.

— Де да бях сега в Русия — обади се друг от хората на Глухия. — Не може ли твоята Пасионария да ме изпрати сега в Русия, а комунистче?

— Ако толкова вярваш в твоята Пасионария, я нека те измъкне сега от тоя баир — каза трети с превързано бедро.

— Фашистите ще направят това — обади се онзи, който не отлепяше брадичка от земята.

— Не говори така — каза му Хоакин.

— Обърши си устата, че има още мляко от циците на майка ти, и подай една каска пръст — каза човекът с брадичка в земята. — Никой от нас няма да види как залязва слънцето довечера.

Има формата на шанкър, мислеше си Глухия. Или на гърда на момиченце, дето цицката още не е навирена на върха. Или на вулкан. А да не би да си виждал вулкан. Не си и няма да видиш, помисли си той. Прилича на шанкър този хълм. Остави вулканите на мира. Късно е вече за вулкани.

Надникна много внимателно зад холката на убития кон и иззад един валун долу, в подножието на хълма, бързо, затрака автомат и куршумите с тъп звук затупкаха по корема на коня. Той изпълзя встрани и погледна през клиновидната цепка между задницата на коня и скалата. Три тела лежаха на склона почти до самия връх, там, където бяха паднали, когато фашистите под прикритието на огъня от картечници и автомати се бяха опитали да превземат върха с пристъп, но Глухия и другарите му ги бяха отблъснали с ръчни гранати, които хвърляха и търкаляха по склона. Имаше още убити, но те бяха от другата страна на хълма. Всички подстъпи бяха под обстрел, нападателите им нямаше откъде да се доберат безопасно до върха и Ел Сордо знаеше, че докато има четирима бойци и достатъчно патрони и гранати, не могат да го прогонят оттук, освен ако не донесат минохвъргачка. Не знаеше дали не са изпратили хора в Ла Гранха за минохвъргачка. Може би не бяха, защото така и така скоро ще пристигнат самолетите. Изтекли бяха вече четири часа, откакто ги бе облетял разузнавателният самолет.

Хълмът наистина прилича на шанкър, мислеше си Ел Сордо. А ние сме гнойния връх на тоя шанкър. Но изтрепахме много, когато направиха тая глупост. Как могат да допуснат, че ще ни прегазят така? Имат модерно оръжие и оглупяват от самоувереност. Той бе убил младия офицер, повел пристъпа — беше хвърлил една граната, която заскача и се затъркаля по склона право към приведените, тичащи нагоре фашисти. В жълтото припламване и сивия ревящ облак дим той видя как офицерът полита там, където лежи, и сега, разкъсан, като тежък парцалив вързоп, знак за най-предната точка, до която бе стигнал пристъпът. Глухият погледна тялото, после погледът му се плъзна надолу по склона към другите тела.

Храбри са, но са глупаци, помисли си. Ала сега се вразумиха и няма да ни атакуват, преди да дойдат самолетите. Освен ако не чакат миномет, разбира се. С миномет би било лесно. В тази обстановка най-естественото би било да се действува с минохвъргачка и той знаеше, че дойде ли минохвъргачка, с тях е свършено. Но като си мислеше за самолетите, поели насам, чувствуваше се като гол на тоя хълм, сякаш му бяха свалили всичките дрехи и дори кожата. Толкова гол, че повече не може да бъде, помисли си. По-гол от одран заек. В сравнение с мен той е защитен като мечка. И защо им е да докарват самолети? Лесно могат да очистят тоя хълм от нас с минохвъргачка. Но са горди със самолетите си и вероятно ще ги докарат. Както са горди с автоматичното си оръжие и затова направиха тая глупост, че тръгнаха право срещу нас. Но сигурно са поискали и минохвъргачка.

Един от мъжете стреля. После прищрака затвора и бързо даде втори изстрел.

— Пести патроните — каза Глухия.

— Един от тия курвенски синове се опита да прилази до онзи камък там — показа той.

— Удари ли го? — запита Глухия и с мъка извърна глава.

— Не — отвърна другият. — Върна се и залегна тоя курвар.

— Каква курва на курвите излезе Пилар — каза човекът с брадичката в земята. — Знае, че умираме тук, курва такава.

— Тя нищо не може да направи — каза Сордо. Говорещият беше откъм здравото му ухо и той го бе чул, без да извръща глава. — Какво може да направи тя?

Да удари в гръб тия дупедавци.

— Que va — възрази Глухия. — Те са заобиколили хълма отвсякъде. Откъде да ги издебне? И са сто и петдесет. Може да са станали и повече.

— Но ако издържим, докато се стъмни… — каза Хоакин.

— И ако Коледа беше по Великден — каза този, който не вдигаше брадичката си от земята.

— И ако леля ти имаше cojones, щеше да ти бъде чичо — обади се друг. — Повикай твоята Пасионария. Само тя може да ни помогне.

— Не вярвам това за сина й — рече Хоакин. — А пък ако е там, учи се за летец или нещо такова.

— Просто са го скрили на безопасно място — каза партизанинът.

— Изучава диалектиката. И твоята Пасионария е била там. И Листер, и Модесто, и другите. Каза ми го онзи с особеното име.

— Това е, за да се изучат, а после да се върнат да ни помагат — обясни Хоакин.

— Сега да ни помогнат — ядоса се друг партизанин. — Всички тия чукундури и измамници, дето цицат от Русия, да дойдат сега да ни помогнат. — Той стреля и каза: — Me cagoen tal. Пак го пропуснах.

— Пести си патроните и по-малко приказвай, че ще те замъчи жаждата — предупреди го Глухия. — На тоя хълм няма вода.

— На! — Партизанинът се обърна през хълбок, свали през глава ремъка, на който беше привързано мехче с вино, и го протегна към Глухия. — Изплакни си устата, старче. Сигурно си много жаден от тия рани.

— Дай на всеки по малко — каза Глухия.

— Нали трябва да започна с някого — оправда се собственикът на мехчето и пусна в устата си дълга струя вино, след което подаде мехчето на останалите.

— Сордо, как мислиш — кога ще дойдат самолетите? — запита онзи, който не вдигаше лице от земята.

— Всеки миг — отвърна Глухия. — Трябваше вече да са тук.

— Мислиш ли, че тия мръсници пак ще се вдигнат в атака?

— Само ако самолетите не дойдат.

Той реши, че няма смисъл да говори за минохвъргачката. Дойдеше ли — скоро щяха да разберат.

— А самолети у тях — дал господ — нали видях вчера.

— Имат в излишък — каза Глухия.

Главата го болеше силно, ръката му се беше вдървила, така че всяко движение му причиняваше нетърпими болки. Надигна виненото мехче със здравата см ръка и погледна нагоре към високото слънчево небе, изпълнено със синевата на ранното лято. Беше на петдесет и две години и беше сигурен, че вижда това небе за последен път.

Не се боеше от смъртта, но го беше яд, че е попаднал в капан на този хълм, който за нищо не ставаше; освен за лобно място. Да можехме да пробием обръча помисли си той. Да можехме да ги подмамим нагоре по долчинката или да можехме да си пробием път и да се прехвърлим от другата страна на шосето, всичко щеше да е наред. Но тоя хълм като Шанкър. Ще го използуваме, доколкото можем; досега ни свърши добра работа.

Дори да знаеше колко пъти в историята хората са използували някоя височина, за да умрат на нея, това едва ли би го утешило, защото в такива минути човек не мисли какво е ставало с други хора, изпаднали в неговото положение, както и на жената, овдовяла вчера, не й става по-леко от мисълта, че и на други любимите съпрузи са загинали. Независимо дали се боиш от смъртта, или не, да се примириш с нея, е трудно. Глухият се беше примирил, но това примирение беше горчиво, въпреки че беше на петдесет и две години, имаше три рани и съзнаваше, че е обкръжен на този хълм.

Мислено той се шегуваше със себе си, но гледаше небето и далечните планини, гълташе виното, и не му се искаше да умира. Ако трябва да се умре, мислеше си той — а явно, че трябва, — готов съм да умра. Но не ми се иска.

Да умреш — това не означаваше нищо, не беше свързано с някаква зрителна представа в съзнанието му и не му внушаваше страх. Но да живееш — това означаваше разлюлени от вятъра жита по склона на хълма. Ястреб в небето. Да живееш, беше стомна с вода през вършитба, когато прахът се стеле по плявата на хармана. Да живееш — това беше да усещаш гърба на коня между коленете си, карабината напряко на седлото и хълма, и долината, и реката, и дърветата долу покрай брега, и далечния край на долината и планините отвъд.

Ел Сордо подаде мехчето с вино на следващия и кимна в знак на благодарност. Наклони се напред и потупа набития кон по плешката, там, където стволът на картечницата беше изгорил кожата. Още усещаше мириса на опърлената козина. Спомни си как бе спрял коня тук, как той трепереше, как наоколо свиреха и плющяха куршумите, отляво, отдясно, от всички страни, като завеса, как той го бе застрелял внимателно, точно в онази точка, където се пресичат двете линии между очите и ушите. После как конят бе рухнал на земята, а той се бе проснал зад топлия, мокър гръб, за да задействува бързо картечницата, защото те вече тичаха нагоре по хълма.

— Eras micho caballo — каза той, което означаваше: кон и половина беше ти!

Сега Сордо лежеше на здравата си страна и гледаше нагоре към небето. Лежеше върху купчинка празни гилзи, главата му бе защитена от скалата, а тялото заслонено от коня. Раненият му крак и ръката му бяха силно отекли, боляха го много и беше така уморен, че не му се помръдваше.

— Какво става с тебе, приятелю? — запита го мъжът до него.

— Нищо. Да почина малко.

— Поспи — каза другият. — Като дойдат, ще ни събудят.

И тогава откъм склона долу долетя вик.

— Слушайте, бандити! — крещеше гласът иззад скалите, на онова място, където беше най-близкият до тях автомат. — Предайте се, докато самолетите не са ви направили на парчета.

— Какво казва? — запита Глухия.

Хоакин му повтори. Сордо се извъртя по хълбок и прилази така, че отново залегна зад картечницата.

— Може би самолетите няма да дойдат — каза той. — Не им отговаряйте и не стреляйте. Може да ги подмамим пак да опитат с пристъп.

— А да ги напсуваме малко, а? — предложи партизанинът, който бе говорил на Хоакин за сина на Пасионария в Русия.

— Не — каза Глухия. — Дай ми големия пистолет. Кой има голям пистолет?

— Ето.

— Дай го тук. — Свит на колене, той взе големия деветмилиметров „Стар“ и стреля в земята до убития кон, изчака малко и даде още четири изстрела в различни промеждутъци от време. После преброи до шестдесет и даде един последен изстрел — в тялото на убития кон. Усмихна се и върна пистолета.

— Зареди го — прошепна той — и всички да мълчат и никой да не стреля.

— Bandidos! — провикна се гласът иззад скалите.

На хълма цареше тишина.

— Bandidos! Предайте се, преди да ви направим на кайма!

Май че се хванаха — прошепна Сордо щастлив.

Той продължаваше да наблюдава и накрая една глава се подаде над скалите. От хълма никой не стреля и главата пак се сниши. Глухият чакаше, наблюдаваше, но нищо не се случи. Огледа останалите — всеки от тях наблюдаваше онази част от склона, която беше пред него. Като го видяха, че ги гледа, те поклатиха отрицателно глави.

— Никой да не шава — прошепна той.

— Ей, вашата мама курвенска! — разнесе се пак гласът зад скалите.

— Свиньо червена. Да си ебете майките. Да пиете на бащите си млякото.

Глухият се усмихна. Той лежеше, извърнал към склона здравото си ухо, и успяваше да чуе ругатните, които му крещяха. Това е по-хубаво от аспирин, помисли си той. На колко ли ще можем да видим сметката? Наистина ли са толкова глупави?

Гласът пак замлъкна и в продължение на три минути те не чуха нищо, нито забелязаха някакво движение. После снайперистът, който беше зад балвана, на стотина крачки надолу по склона, се показа и стреля. Куршумът се удари о една скала и рикошира с остро бръмчене. После Глухия видя как от прикритието, където бе заел позиция автоматчикът, се отдели човек и превит на две, с бърза прибежка прекоси откритото пространство до балвана, зад който се криеше снайперистът. Той се хвърли с главата напред и залегна зад големия камък.

Сордо се огледа. Дадоха му да разбере със знаци, че по другите страни на склона няма движение. Глухият се усмихна щастливо и поклати глава. Да, десет пъти по-добре от аспирин, помисли си той и продължи да изчаква, изпитвайки онази радост, която е позната само на ловеца.

Долу на склона човекът, който бе прибягал от скупчените камъни до прикритието на валуна, говореше на снайпериста:

— Мислиш ли?

— Не знам — отвърна стрелецът.

— Би било логично — каза този, който беше прибягал; той беше офицерът, командуващ частта. — Обкръжени са. Нищо не могат да очакват, знаят, че ще умрат.

Стрелецът не отговори.

— Какво ще кажеш? — запита офицерът.

— Нищо — отвърна стрелецът.

— Да си забелязал някакво движение след изстрелите?

— Не.

Офицерът погледна ръчния си часовник. Беше три без десет.

— Самолетите трябваше да долетят преди цял час — каза той. В същия миг друг офицер се хвърли на земята зад прикритието на балвана. Стрелецът се измести, за да му направи място.

— Я кажи, Пако — запита първият, — как ти се струва?

Вторият офицер още дишаше тежко след бързия бяг косо и нагоре по склона от другата огнева позиция.

— Според мен е уловка — каза той.

— Ами ако не е? Ще станем за смях — да чакаме тук и да обсаждаме мъртъвци.

— Веднъж вече станахме не за смях, ами по-лошо — напомни вторият офицер. — Погледни баира.

Той вдигна глава и огледа склона, осеян с трупове в горната си част. От мястото, където беше, на върха на хълма се открояваха само зъбери, коремът, стърчащите крака и подкованите копита на коня на Сордо, и струпаната прясно изкопана земя.

— А минометите? — запита вторият офицер.

— След час са тук. Може и по-скоро.

— Да ги дочакаме тогава. Достатъчно глупости направихме.

— Bandidos! — кресна изведнъж първият офицер, скочи на крака и застана над балвана така, че върхът на хълма сега му се струваше по-близък. Червена паплач! Страхливци!

Вторият офицер погледна снайпериста и поклати глава. Снайперистът извърна поглед, но устните му плътно се стиснаха.

Първият офицер продължаваше да стои прав, подал глава високо над камъка, с ръка върху ръкохватката на пистолета. Той продължи да сипе проклятия и псувни към върха на хълма. Отговор нямаше. Тогава излезе иззад балвана, застана на открито място с лице към върха.

— Стреляйте, подлеци, ако сте още живи! — закрещя той. — Стреляйте в тоя, който не се бои от никой червен, дето е излязъл от курвенски корем.

Това бе твърде дълго изречение, ако човек трябва да го изкрещи, и офицерът се изчерви като рак, и жилите на челото му изпъкнаха.

Вторият офицер, който беше слаб лейтенант със спокоен поглед, голяма тънка уста и брада, набола по хлътналите бузи, отново поклати глава. Злополучната заповед за атака беше дал офицерът, който сега крещеше. Младият лейтенант, прострян мъртъв горе на склона, беше най-добрият приятел на лейтенанта Пако Берендо, който слушаше крясъците на капитана, излязъл вече вън от себе си.

— Това са същите мръсници, които разстреляха сестра ми и майка ми — каза капитанът. Той имаше червено лице, руси, съвсем английски мустачки и нещо с очите му не беше съвсем наред. Те бяха светлосини, ресниците също бяха светли. И като се взреш в тези очи, имаш чувството, те фокусират твърде бавно. — Червени! — изкрещя капитанът. — Страхливци! — И пак започна да сипе проклятия.

Сега той стоеше съвсем на открито; прицели се внимателно с пистолета си и стреля в единствената мишена, която върхът на хълма предлагаше — убития кон, язден от Сордо. От мястото на попадението се вдигна фонтанче пръст — на цели петнадесет крачки от коня.

Капитанът стреля отново. Куршумът се удари в една скала и отскочи с жужене.

Капитанът стоеше и гледаше върха на хълма. Лейтенант Берендо гледаше тялото на другия лейтенант току под върха. Снайперистът гледаше земята в краката си. После вдигна очи и погледна капитана.

— Няма нито един жив горе — заяви капитанът.

— Ти! — Обърна се той към снайпериста. — Изкачи се и виж.

Снайперистът сведе глава. Той мълчеше.

— Чуваш ли ме! — изкрещя му капитанът.

— Тъй вярно, господин капитан — отвърна снайперистът, избягвайки погледа му.

— Хайде, тръгвай тогава! — Капитанът беше все още с пистолет в ръка. — Чуваш ли?

— Тъй вярно, господин капитан.

— Защо не отиваш тогава?

— Не искам, господин капитан.

— Не искаш ли? — Капитанът допря пистолета до гърба на войника, малко под кръста. — Не искаш?

— Страх ме е, господин капитан — каза войникът с достойнство.

Лейтенант Берендо, който се беше взрял в лицето на капитана и в странните му очи, си помисли, че той е способен да застреля снайпериста на място.

— Капитан Мора — повика той.

— Лейтенант Берендо?

— Възможно е войникът да е прав.

— Как така прав? Казва, че го било страх, отказва да изпълни заповед — и прав?

— Не за това. А че може наистина да е уловка.

— Всички са мъртви — натърти капитанът. — Не чуваш ли, като ти казвам, че всички са мъртви?

— Нашите другари там горе ли имате пред вид? — запита го Берендо. — Съгласен съм с вас.

— Пако — ядоса се капитанът, — не ставай глупак. Да не мислиш, че само на теб ти е мъчно за Хулиан? Казвам ти, че червените са мъртви. Гледай!

Той се изправи, хвана се за балвана и се покачи отгоре му — не особено ловко, отначало на колене, после се изправи на крака.

— Стреляйте! — закрещя той, изправен в цял ръст на сивия гранитен валун и замаха с две ръце. — Застреляйте ме! Убийте, ме!

На върха на хълма Глухият лежеше зад мъртвия кон и се усмихваше.

Какви хора, мислеше си той. Засмя се, но веднага сподави смеха си, защото от сътресението болката в ръката го прониза.

— Ей, червени! — продължаваха виковете отдолу. — Червена паплач! Стреляйте! Убийте ме!

Глухият се засмя беззвучно, едва-едва надникна зад трупа на коня и видя капитана, който се беше изправил на камъка и размахваше ръце. До балвана имаше втори офицер. Снайперистът беше от другата страна. Сордо не откъсваше очи от процепа и щастливо клатеше глава.

— Стреляйте в мен! — каза си той тихичко. — Бийте в мен! — Плещите му пак се затресоха. От смеха болката в ръката го прониза, а главата му сякаш щеше да се пръсне. Но смехът го тресеше и той не можеше да се сдържи.

Капитан Мора слезе от балвана.

— Сега убеди ли се, Пако? — запита той лейтенант Берендо.

— Не — каза лейтенант Берендо.

— Cojones! — каза капитанът. — Събрали сте се само идиоти и страхливци.

Снайперистът благоразумно се беше снишил в прикритието на валуна, а лейтенант Берендо беше клекнал до него.

Капитанът продължаваше да стои на открито до валуна и пак закрещя псувни към върха. В света няма език, на който може да се псува така, както на испански. В него има думи, които отговарят на всички мръсни думи на английски, а освен това много други думи и изрази, които се употребяват само в онези страни, където богохулството върви редом с аскетизма и религиозния плам. Лейтенант Берендо беше много набожен католик. Снайперистът също. И двамата бяха карлисти от Навара и макар че и двамата псуваха и богохулствуваха в момент на гняв, смятаха това за грях, който редовно изповядваха.

Сега, снишили се зад валуна, като гледаха капитана и слушаха крясъците му, те мислено се разграничаваха от него и от неговите думи. Не искаха да вземат на душата си такъв грях в ден, в който могат да загинат. Такива приказки не са на добро, мислеше си снайперистът. Да се говори така за пресветата Дева, не е на хубаво. Тоя има по-мръсен език от червените.

Хулиан е убит, мислеше лейтенант Берендо. Лежи убит горе, в такъв ден като днешния. А тоя с мръсната уста стои там, богохулствува и ще ни навлече още беди.

Сега капитанът престана да крещи и се обърна към лейтенант Берендо. Погледът му беше станал по-странен от всякога.

— Пако — викна той възторжено, — ще се изкачим горе двамата с теб.

— Аз не.

— Какво? — Капитанът отново изтегли пистолета си.

Много мразя това да се размахва пистолет, помисли си Берендо. Не могат една команда да ти дадат, без да извадят пистолета. Такива сигурно, като отидат в клозета, вадят пистолета и си подават команда за ходене по нужда.

— Ако ми заповядате, ще отида. Но протестирам — каза лейтенант Берендо на капитана.

— Тогава ще отида сам. Тук вони от страхливци.

С пистолет в дясната ръка той се заизкачва с твърда стъпка. Берендо и снайперистът го наблюдаваха. Той вървеше направо, без да търси прикритие, приковал поглед в скалите горе, в убития кон и в прясно изкопаната земя на върха на хълма.

Глухият лежеше зад коня до скалата и гледаше как капитана се изкачва стъпка по стъпка.

Само един, мислеше си той. Само един ще ни падне. Но като го слушаш как говори, сигурно е caza mayor^[1]. Гледай го как върви. Гледай го какво е животно. Гледай го как крачи. Този е мой. Този го отнасям със себе си. Този си го вземам за спътник. Ела, ела, спътниче, ела ми за другарче из пътя. Ела по-насам. Право насам. Ела да си го получиш. Хайде. Върви. Не спирай. Право насам. Така, както си тръгнал. Не спирай да ги гледаш тия. Няма нужда. Изобщо не поглеждай надолу. Идвай и гледай право насам. Я го гледай, той пък с мустачки. А сега де. Има си мустачки моето другарче спътниче. И е капитан. Я му виж нашивките. Казах си аз, че ще да е casa mayor. И има лице на Ingles. Гледай го ти. Русокос, с червено лице и сини очи. Гологлав и с рижи мустаци. Очите му сини. Светлосини. Светлосини и нещо не е наред в тях. Светлосини и сякаш не могат да се съсредоточат в една точка. Това е достатъчно близко. Много даже. Да, другарче спътниче. Получи си го, другарче спътниче.

Той плавно натисна спусъка на картечницата и тя трикратно го блъсна в рамото; когато стреляш с ръчна картечница на тринога, откатът е силен и ти се изплъзва от ръцете.

Капитанът лежеше на склона по очи. Лявата му ръка беше сгъната под тялото. Дясната с пистолета — протегната пред главата му. Отдолу, от всички страни стреляха към върха на хълма.

Приклекнал зад балвана, като се чудеше как сега ще пробяга откритото пространство под огъня, лейтенант Берендо чу дълбокия, хриплив глас на Глухия от върха.

— Bandidos! — долетя гласът. — Bandidos! Стреляйте в мен! Бийте в мен.

На върха на хълма Глухия, легнал зад картечницата, се смееше тъй, че болки пронизваха гърдите му, а главата му сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Bandidos! — отново ревна той щастливо. — Бийте в мен, bandidos! — После радостно поклати глава. Ще имаме много спътници за компания, каза си той.

Щеше да се опита да ликвидира и другия офицер с един откос, само да излезе от прикритието на балвана. Рано или късно ще трябва да излезе оттам. Сордо знаеше, че оттам той не може да командува, и изчакваше кога ще му се предостави случай да му види сметката.

В този миг останалите, които бяха на върха, доловиха далечното бръмчене на приближаващите се самолети.

Ел Сордо не го чу. Той беше насочил картечницата към онази част на балвана, която беше обърната към склона надолу, и си мислеше: когато го видя, той вече ще се е затичал и ако не внимавам, може да го пропусна. Мога да му стрелям в гръб, докато прекосява с прибежки. Ще измествам прицела заедно с него — малко пред него. Или ще се прицеля предварително, но по-встрани и ще го изчакам сам да се надене. Ще се опивам да го докопам, когато е там, до ръба на скалата, че ще изместя прицела леко пред него. Тогава усети, че някой го докосва по рамото, обърна се и видя посивялото от страх лице на Хоакин, обърна очи нататък, където той сочеше, и видя три приближаващи се самолета.

Тъкмо тогава лейтенант Берендо изскочи зад валуна и със сведена глава бързо прекоси хълма и се скри зад скалите, където беше позицията на картечницата.

Ел Сордо, който гледаше самолетите, така и не го забеляза.

— Помогни ми да я измъкнем оттук — каза той на Хоакин и момчето изтегли картечницата, която беше лежала загнездена между коня и скалата.

Самолетите идваха все по-близко и по-близко. Те летяха в ешелониран строй, с всяка секунда нарастваха, ревът им ставаше по-силен.

— Легнете по гръб и стреляйте в тях — изкомандува Сордо. — Стреляйте, когато се приближават, малко пред тях.

Той не ги изпускаше от очи.

— Cabrones! Hijos de puta! — зареди той в скороговорка. — Игнасио. Опри картечницата на рамото на момчето. А ти — обърна се той към Хоакин, — стой там и не мърдай. Сниши се. Още. Не. Още.

Той легна по гръб и насочи мерника на картечницата към самолетите, които бързо се приближаваха.

— Игнасио, дръж ми триногата. — Крачката на триногата увиснаха на гърба на Хоакин, а ствола се затресе, защото момчето не можеше да удържи треперенето си, като чуваше как ревът на моторите става все по-силен, докато той, присвит, е подложил рамо под картечницата.

Легнал по корем, вдигнал само глава, за да следи приближаващите се самолети, Игнасио събра крачетата на триногата и се опита да придаде устойчивост на картечницата.

— Наведи глава — викна той на Хоакин. — Наведи се напред!

Пасионария казва: по-добре умри прав… — повтаряше си мислено Хоакин, а бученето се приближаваше. После изведнъж премина на: — Приветствувам те Мария, пълна с благодат, бог е с теб; благословена си ти измежду жените, благословен е и плодът на твоята утроба, Исус. Света Мария, майко божия; моли се за нас грешните, сега и в часа на смъртта ни. Амин. Света Марийо, майко божия — започна той отново и изведнъж се запъна, защото бученето на моторите се превърна в оглушителен рев, и започна да казва в скороговорка думите на молитвата за покаяние: — О, господи, прости ми, че те оскърбих в своето невежество, ти, който си…

Експлозиите го оглушиха, трясъкът им бе сякаш в ушите му, нажеженият ствол пареше рамото му. Пак затрещя, откосът съвсем го оглуши. Игнасио стискаше с всички сили триногата, цевта изгаряше рамото му. Сега всичко наоколо беше грохот и рев, който се смесваше с трясъка на картечницата, и той не можеше да си спомни останалите думи от молитвата за покаяние.

Помнеше само: „… в часа на нашата смърт. Амин. В смъртния ни час. Амин. В часа на… В часа на… Амин.“ Всички други стреляха. „Сега и в часа на нашата смърт. Амин.“

После, през трясъка на картечницата, нещо просвири, разцепи въздуха и в черно-червения рев земята под коленете му се затресе, люшна се нагоре и го удари в лицето, после започнаха да валят камъни и буци пръст. Игнасио лежеше върху него, картечницата също беше върху него. Но той не беше мъртъв, защото свиренето отново се разнесе и земята пак се затресе с грохот. После — ново просвирване и земята се изплъзна под корема му, едната страна на хълма полетя във въздуха, после бавно започна да пада към мястото, където те лежаха.

Самолетите се върнаха три пъти и бомбардираха върха на хълма, но на върха на хълма никой не знаеше това. После обсипаха върха с картечен огън и отлетяха. Когато пикираха към хълма за последен път, водещият самолет влезе във вираж и започна да набира височина, другите два направиха същото, престроиха се в клиновиден триъгълник и се стопиха в небето в посока към Сеговия.

Без да спира непрекъснатия силен огън, под който държеше върха, лейтенант Берендо изпрати патрул до една от ямите, изровени от бомбите, удобна, за да се хвърлят от нея гранати към върха. Той не искаше да рискува — току-виж, някой останал жив и ги чака след тоя хаос на върха — и сам хвърли четири гранати в купчината от конски трупове, каменни отломки, разрината, пожълтяла, миришеща на тротил земя и чак тогава изпълзя от бомбения кратер и отиде на оглед.

На върха на хълма всички бяха мъртви, с изключение на малкия Хоакин, който лежеше в безсъзнание под трупа на Игнасио. На Хоакин му течеше кръв от носа и ушите. Нищо не знаеше и нищо не чувствуваше от оня миг, в който всичко наоколо бе потънало в грохот и той бе останал без дъх, когато една бомба се бе взривила съвсем близо, и лейтенант Берендо се прекръсти и го застреля в тила, бързо и внимателно — ако такова едно рязко движение може да бъде внимателно, както Глухият бе застрелял ранения кон.

Лейтенант Берендо стоеше на върха и гледаше склона, осеян с телата на неговите войници, после вдигна очи и се взря към отвъдния край на долината, където бяха галопирали след Глухия, преди той да се окопае на този хълм. Постара се да запамети цялата картина на боя, после нареди да докарат на върха конете на убитите кавалеристи и да завържат телата напреко на седлата, за да могат да ги закарат в Ла Гранха.

— Вземете и тоя — каза той. — Ей тоя, дето е хванал картечницата. Сигурно той е Глухия. Той е най-старият и стреляше с картечницата. Или не — отрежете му главата и я завийте в едно пончо. — Замисли се за малко. — Да, можете да вземете и другите глави. И на ония там долу, където най-напред ги нападнахме. Да се съберат карабините и пистолетите, картечницата да се натовари на кон.

После отиде до тялото на лейтенанта, когото бяха убили при първата атака. Погледна го, но не го докосна.

Que cosa mas mala es la guerra — каза си той, което означаваше: Какво лошо нещо е войната.

После пак се прекръсти и докато слизаше от хълма, си прочете пет пъти мислено „Отче наш“, каза пет пъти и „Дева Мария“ за успокоение на душата на убития другар. Не искаше да остане, за да види как изпълняват заповедите му.