Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (28)

Глава двадесет и осма

След като самолетите отлетяха, Робърт Джордън и Примитиво отново дочуха стрелба и на Робърт Джордън му се стори, че той отново чува ударите на сърцето си. Облак дим плуваше над последния рид при гребена на планината, а самолетите бяха три бързо смаляващи се точици в небето.

Навярно са изсипали бомбите върху собствената си кавалерия, а Сордо и неговите хора са останали невредими, успокои се Робърт Джордън. Тези проклети самолети могат да ти изкарат ума от страх, но не и да те убият.

— Продължават да се бият — каза Примитиво, вслушан в честия огън. При всяка бомбена експлозия той бе трепвал и сега облиза пресъхналите си устни.

— Да, разбира се — гласно рече Робърт Джордън. — Тези играчки не могат да убият човека.

Стрелбата престана, не се чу нито един изстрел повече. Изстрелът от пистолета на лейтенант Берендо не стигна до тях.

Отначало, когато стрелбата спря, това не го смути. Но тишината продължаваше и малко по малко той усети празнота в гърдите си. После чу взривовете на гранатите и унинието го напусна. Но всичко се смълча отново, тишината продължи, и той разбра, че е свършено.

От лагера дойде Мария и донесе калайдисана съдина, пълна със заешка яхния с гъби, торба хляб, мехче вино, четири калайдисани чинии, две чаши и четири вилици. Тя спря при картечницата и сипа от яденето в две чинии — за Агустин и Еладио, който беше сменил Анселмо при картечницата, даде им хляб и отпуши роговата канелка на мехчето, за да напълни двете чаши с вино.

Робърт Джордън я гледаше как леко се изкачва към неговия наблюдателен пост, с торбата на рамо, калайдисания медник в една ръка, а остриганата глава проблясваше на слънцето. Той се спусна малко по-ниско, пое медничето и й помогна да се изкачи на горната скала.

— Какво направиха самолетите? — запита тя и го погледна с изплашени очи.

— Бомбардираха Глухия.

Той вдигна капака от медничето и започна да си сипва яхния в чинията.

— Бият ли се още?

— Не. Вече свърши.

— О — възкликна тя, прехапа устната си и отправи поглед към мястото отвъд долината.

— Нещо не ми се яде — каза Примитиво.

— Все пак яж — подкани го Робърт Джордън.

— Свито ми е гърлото.

— Отпий от това, човече! — каза Робърт Джордън и му протегна мехчето. После ще ядеш.

— Нямам никаква охота след това с Ел Сордо. Яж ти. Отщя ми се.

Мария отиде при него, прегърна го през врата и го целуна.

— Яж, старче каза тя. — Трябва да имаш сили.

Примитиво й обърна гръб. Взе мехчето с вино, отметна глава назад и загълта равномерно, след като насочи винената струя право в гърлото си. После си сипа от медничето и се залови да яде.

Робърт Джордън погледна Мария и поклати глава. Тя седна до него и го прегърна през рамо. Всеки от двамата разбираше какво чувствува другият и така те седяха и Робърт Джордън ядеше яхния, ядеше я бавно, за да усети вкуса на гъбите, и пиеше вино и не си казваха нищо.

— Можеш да останеш тук, guapa, ако искаш — каза той след малко, като си изяде всичко.

— Не — отвърна тя. — Трябва да се върна при Пилар.

— Няма нищо, ако останеш тук. Мисля, че сега за сега няма никаква опасност.

— Не. Трябва да се върна при Пилар. Тя ме инструктира.

— Тя те какво?

— Инструктира — усмихна се тя и го целуна. — Не знаеш ли как дават наставления в църква? — Тя се изчерви. — И Пилар така — изчерви се тя отново. — Само че за други работи.

— Иди да се инструктираш, тогава — каза той и я погали по главата. Тя пак му се усмихна, после запита Примитиво:

— Искаш ли да ти донеса нещо отдолу?

— Не, дъще — отвърна той. И двамата виждаха, че още не е дошъл на себе си.

— Salud, старче — кимна му тя.

— Слушай — рече Примитиво. — Не се боя от смъртта, но да ги изоставиш така… — Гласът му секна.

— Нямахме избор — обясни Робърт Джордън.

— Знам. Но все пак.

— Нямахме избор — повтори Робърт Джордън. — А сега по-добре да не говорим за това.

— Да. Но те там сами, а от нас никаква помощ…

— По-добре да не говорим за това — натърти Робърт Джордън.

— А ти guapa — иди да си слушаш наставленията.

Той я гледаше как се спуска, като се провира между големите камъни. Дълго седя така и мислеше, и гледаше върховете.

Примитиво му заговори, но той не отвърна. Стана горещо от слънцето, но той не забеляза горещината и все седеше с поглед към планинските склонове и стената на боровете по билото. Така мина час, слънцето се премести към лявата му страна и тогава той ги видя как се задават на билото и вдигна бинокъла към очите си. Когато първите двама конника излязоха на полегатия зелен склон, конете им изглеждаха мънички като играчки. После на широкия склон се разгънаха във верига още четири конника и накрая той видя в бинокъла двойната колона войници и коне, съвсем отчетливо в полезрението на окулярите. Като ги гледаше, усети, че под мишниците му избива пот и се стича на струйки към хълбоците. Един конник водеше колоната. Следваха още конници. После конете без ездачи, с товар, завързан на седлото. После двама конника. След това ранените и ония, които вървяха редом с тях, за да ги подкрепят, хванали юздите на конете им. После още кавалеристи в опашката на колоната.

Робърт Джордън ги гледаше как слизат по склона и се скриват в гората. На такова разстояние не можеше да разбере какъв товар е привързан към едно от седлата — навито пончо, завързано в двата края и още няколко места по средата, така че наподобяваше грахова шушулка, издута от зърната вътре в нея. Дългият вързоп беше напряко на седлото, краищата бяха привързани към стременните ремъци. До него, също напряко на седлото, гордо стърчеше леката картечница, която бе служила на Глухия.

Лейтенант Берендо, застанал начело на колоната с по един дозорен от всяка страна, не чувствуваше никаква гордост. Чувствуваше само онази вътрешна празнота, която идва след боя. Мислеше си: да се режат глави, зверство. Но необходими са веществени доказателства, също така удостоверяване на самоличността. Така и така ще имам достатъчно неприятности — кой знае, може пък да им хареса това с главите? Между тях има хора, които обичат такива работи. Възможно е да ги изпратят в Бургос. Зверство. А самолетите бяха muchos. Наистина. Добре свършиха работата. Но можехме да се справим сами и почти без загуби с една минохвъргачка стоукс. Две мулета за мунициите и още едно с минохвъргачката, затегната в товарно седло. Тогава щяхме да сме истинска армия. Миномет и всичкото това автоматично оръжие. И още едно муле, не, две мулета с боеприпасите. Хайде стига, каза си той. То пък няма да е кавалерия. Искаш цяла армия. Още малко и ще поискаш планинско оръдие.

После се замисли за Хулиан, който беше загинал на хълма и сега беше мъртъв, привързан към седлото на един кон в първи взвод, и когато огрятият от слънцето склон остана зад тях и те навлязоха в смълчаната тъмна гора, той пак започна да чете молитва за Хулиан.

— Пресвета майчице, източник на милостта… — започна той. — Утеха в живота ни, упование наше. Към теб се възнасят въздишките наши, скръбта и горестта наша в тази долина на сълзите…

Той се молеше, конските копита стъпваха меко върху килима от борови иглички, слънчевите лъчи падаха между стволовете както между колоните на катедрала и той се молеше за Хулиан и гледаше напред, търсейки с очи двамата си дозорни, които си избираха път между дърветата пред него.

Излязоха от гората, стъпиха на жълтия път към Ла Гранха и продължиха в облак прах, вдигнат от конските копита. Труповете, които бяха привързани напреко на седлата по очи, ранените и тези, които крачеха до тях, за да водят конете им — всички се покриха със слой прах.

Тъкмо на това място ги забеляза Анселмо — видя ги да излизат от прашния облак, който бяха вдигнали.

Той преброи мъртвите и ранените и позна картечницата на Глухия. Не се досети какво има в пончото, свито на вързоп, който се клатушкаше от двете страни на коня, пристегнат със стременните ремъци, но после, когато бе тръгнал да се прибира и в тъмното мина по хълма, където се беше сражавал Сордо, той изведнъж разбра какво е било съдържанието на продълговатия вързоп. В тъмнината не можеше да разпознае кой се е сражавал заедно с Глухия. Но преброи труповете и продължи през планината към лагера на Пабло.

Крачеше сам в тъмнината и страх вледеняваше сърцето му, защото бе видял бомбените кратери и бе видял какво има на хълма, но прогони от себе си тези мисли и ги остави за следващия ден. Просто вървеше и вървеше, за да занесе колкото може по-скоро вестта в лагера. И докато вървеше, се молеше за душата на Глухия и за душите на всички от отряда му. Молеше се за първи път, откакто бе започнало движението.

„Пресвета, всеопрощаваща Дево“, молеше се той.

Но не му се удаде да прогони мисълта за утрешния ден. Ще изпълнявам всичко, каквото ми каже El Ingles, дотук ще го изпълнявам съвсем точно, каза си той. Но направи така, господи, че да съм през цялото време до него и той да дава точни заповеди, защото, ако започнат да ни бомбардират със самолети, няма да мога да се овладея. Помогни ми, господи, утре да се държа така, както подобава на мъж да се държи в последния си час. Помогни ми, господи, да разбирам ясно какво ще се иска от мен утре. Помогни ми, господи, да си овладея краката, направи така, че да не побягна, когато стане лошо. Помогни ми, господи, да се държа като мъж в утрешния бой. И тъй като се обърнах към теб за помощ, моля те, помогни ми, защото знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше сериозно, и повече нищо няма да ти искам.

Крачеше сам в тъмното и се чувствуваше много по-добре, след като се бе помолил, и сега беше сигурен, че утре ще се държи като мъж. Крачейки надолу по склона, той пак започна да се моли за Глухия и за неговите; хора и скоро стигна до горния пост, където Фернандо го спря.

— Аз съм — обади му той. — Анселмо.

— Добре — каза Фернандо.

— Знаеш ли какво стана с Глухия? — запита той Фернандо, както стояха двамата в тъмнината в прореза между двете високи скали.

— Как да не знам — отвърна Фернандо. — Пабло ни разказа.

— Бил ли е там?

— Как да не е бил — отвърна със същия тон Фернандо. — Отишъл на хълма веднага щом кавалеристите си тръгнали.

— А каза ли ви за…

— Всичко ни разказа — отвърна Фернандо. — Какви зверове са тия фашисти! Трябва да премахнем всички такива зверове, нито един да не остане в Испания. — Помълча, после добави горчиво: — Понятие нямат за човешко достойнство.

Анселмо се усмихна в тъмнината. Преди час той не би могъл да си представи, че някога отново ще се усмихва. Голям чудак е тоя Фернандо, помисли си той.

— Да — каза той на Фернандо. — Трябва да ги научим. Трябва да им вземем самолетите, автоматите, танковете, артилерията и да ги научим какво е това човешко достойнство.

— Съвършено вярно — каза Фернандо. — Радвам се, че си съгласен с мен.

Анселмо го остави сам с достойнството му и тръгна надолу към пещерата.