Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (37)

Глава тридесет и седма

Сега Робърт Джордън лежеше с момичето и гледаше по часовника си как времето минава. То течеше бавно, почти незабележимо, защото часовникът му беше малък и той не виждаше секундарната стрелка. Но вгледаше ли се съсредоточено в стрелката за минутите, почти долавяше движението й. Главата на момичето опираше в брадичката му и когато протягаше шия, за да погледне часовника, усещаше на бузата си ниско остриганата й коса, мека, жива като коприна, като кожухчето на белка, когато отвориш челюстите на капана, вдигнеш белката и погладиш козината й, а тя се сляга под ръката ти и веднага след това пак се изправя. Гърлото му се свиваше, когато със страната си докосваше страната на Мария, а когато я притискаше към себе си, болезнената празнота тръгваше от гърлото му и преминаваше през цялото му тяло; той отпусна глава надолу, без да откъсва очи от циферблата, в чиято лява страна бавно се движеше стреловидното светливо острие. Сега той ясно различаваше движението на стрелката и притисна Мария до себе си, за да го забави. Не искаше да я буди, но да я остави на мира сега, последния им път, той също не можеше и като прилепи устни до шията зад ухото и, той продължи към тила, усещайки гладката й кожа и мекото съприкосновение с косата. Гледаше стрелката как се движи по циферблата, притегли Мария още по-плътно до себе си и прокара връхчето на езика си по бузата й, до основата на ухото и по прекрасната извивка на ушната раковина, от месестата й долна част до твърдото ръбче в горната и езикът му трепереше. Усещаше как треперенето пронизва цялата му болезнена празнота и видя как минутната стрелка се издига косо нагоре, за да започне скоро да отброява нов час. И тогава той извърна към себе си главата на все още спящата Мария и намери устните й. Не я целуваше, само леко докосваше стегнатата плът на спящата уста и прокара устни по нейните, докосвайки ги съвсем леко. Извърна я към себе си и по дългото, леко и нежно тяло пробягна тръпка, после тя въздъхна, все още спейки, след това, пак без да се събужда, също го прегърна и накрая, вече разбудена, притисна устни плътно и настойчиво към неговите и той прошепна:

— А няма ли да те боли.

И тя отвърна:

— Не, няма.

— Зайче.

— Не, недей да говориш.

— Зайче мое.

— Недей. Недей да говориш.

И тогава бяха заедно и макар стрелката на часовника, сега невидима, да продължаваше да тича, те знаеха, че каквото е с единия, то ще бъде и с другия, че повече от това, което е сега, няма никога да има, че това сега е всичко и завинаги; това е, което е било, дошло е и е всичко, което е трябвало да бъде. Онова, което не можеше да дойде, беше дошло. Дошло е сега и по-рано, и винаги и ето го — то е тук сега, сега, сега. О, ето го сега, сега, сега, единствено сега и преди, всичко сега и няма друго сега, освен ти сега и сега е твоят пророк. Сега и навеки сега. Ела сега, сега, защото няма друго сега, освен сегашното. Да, сегашното сега. Затова моля те сега, единствено сега, нищо друго, освен това сега, където си ти и където съм аз и където е другото и не питай защо, никога не питай, защото е само това сега и нека е тъй сега и винаги, винаги сега, защото сега има само едно-единствено сега; едно-едничко, няма друго, освен едно сега, само едно, което сега тече, сега изплува, сега отплува, сега отлита, кръжи, извисява се, отдалечава се, чезне, сега се губи; единият и още един са едно, са едно, едно са, са едно, са все още едно, все още са едно, са все още едно, слизайки, те са едно нежно, едно копнеещо, едно в доброта, са едно в щастие и добруват заедно и лелеят заедно, и са заедно на земята, а под лактите са срязаните борови клонки, на които са спали, дъхащи на смола и нощ; сега са окончателно на земята и утрото на тоя ден наближава. После той каза на глас, защото останалото беше само в мислите му и досега бе мълчал:

— О, Мария, обичам те и съм ти толкова благодарен за това.

Мария каза:

— Не говори. По-добре да не говорим.

— Трябва да ти кажа, защото това е нещо много.

— Не.

— Зайче…

Но тя здраво се притисна към него, извърна глава и той тихо я запита:

— Боли ли, зайче?

— Не — каза тя. — И аз съм благодарна, че още веднъж бях в la gloria.

След това те лежаха неподвижно, един до друг, с допрени крака, бедра, гърди, рамене, само Робърт Джордън се бе извърнал така, че да вижда часовника си и Мария каза:

— Ние с теб сме щастливци.

— Да — каза той. — Ние двамата сме големи щастливци.

— Няма време за сън, така ли?

— Не — каза той. — Скоро започва.

— Тогава да станем и да хапнем нещо.

— Добре.

— Слушай. Да не би нещо да те тревожи?

— Не.

— Наистина ли?

— Не. Сега не.

— Но по-рано се тревожеше?

— Да, за някое време.

— Е ли нещо, за което да мога да ти помогна?

— Не — каза той. — Вече ми помогна.

— Това? Та това беше за мен.

— Това беше за двама ни — усмихна се той. — Човек не може да го достигне сам. Хайде, зайо, да се обличаме.

Но мисълта му, най-добрият му спътник, се връщаше към la gloria. Тя бе казала la gloria. Това съвсем не е glory, нито пък la gloire, за която говорят и пишат французите. Това е нещо, което го има в Cante Hondo и в Saetas^[1], има го в Греко и в Сан Хуан де ла Крус, разбира се, и в другите. Не съм мистик, но да го отричаш, е все едно да отричаш телефона или това, че земята се върти около слънцето, или че има и други планети, освен нашата.

Колко малко знаем от онова, което трябва да се знае. Ще ми се пред мен да има дълъг живот вместо смъртта, която ме очаква днес, защото за тези четири дни аз много научих за живота — много повече, отколкото през цялото предишно време. Бих искал да доживея до дълбока старост и да зная, че наистина знам. Интересно, можеш ли да се учиш безкрайно или всеки си има свой предел? Уверен бях, че зная много неща, за които всъщност нищо не знаем. Ще ми се да имаше повече време.

— Ти много нещо ме научи, guapa — каза той на английски.

— Какво казваш?

— Много нещо научих от теб.

— Que va — каза тя. — Ти си образованият, не аз.

Образован, как не — помисли си той. Имам съвсем бегли наченки на образование. Едва първите наченки. Жалко, ако загина днес, защото вече знам някои неща. Интересно дали не ги разбрах сега, защото нямам време и съм станал свръхчувствителен? Но такова нещо като липса на време не съществува. Би трябвало и това да знаеш. Изживях цял един живот по тия хълмове, откакто съм тук. Анселмо е най-старият ми приятел. Познавам го по-добре, отколкото познавам Чарлз, по-добре от Чъб, по-добре от Гай, по-добре от Майк, а тях добре ги познавам. Агустин с мръсната уста ми е брат, а никога не съм имал брат. Мария е моята истинска любов и моята жена. Никога не съм имал истинска любов. Никога не съм имал жена. Тя ми е също сестра, и сестра не съм имал никога, и дъщеря, а и дъщеря никога няма да имам. Колко ми е неприятно да се разделя с нещо, което е толкова хубаво. Той привърши със завързването на въжените си обувки.

— Намирам, че животът е много интересен — каза той на Мария. Тя седеше до него на спалния чувал, хванала с ръце глезените си. Някой отметна чула на входа на пещерата и двамата видяха светлината вътре. Още беше нощ и по нищо не личеше, че скоро ще се зазори — само когато поглеждаше между борови стволове, виждаше колко надолу са слезли звездите. През този месец бързо се развиделяваше.

— Роберто — обади се Мария.

— Да, guapa?

— В това днес ще бъдем заедно, нали?

— След като започне — да.

— А отначало?

— Не. Ти ще бъдеш с конете.

— Не може ли да съм с теб?

— Не. Имам такава работа, която трябва да свърша сам, ако си с мен, ще се безпокоя за теб.

— Но след като я свършиш, веднага ще се завърнеш, нали?

— Веднага — обеща той и се усмихна в тъмнината. — Ставай, guapa, хайде да закусим.

— Ами спалния чувал?

— Скатай го, ако толкова искаш.

— Много искам — каза тя.

— Дай да ти помогна.

— Не. Искам сама.

Тя коленичи, за да разстеле хубаво спалния чувал, преди да започне да го навива, после реши друго — изправи се и тъй започна да го изтърсва, че той изплющя във въздуха. После пак коленичи и го заприглажда, преди да започне да го навива. Робърт Джордън вдигна двете раници, като ги държеше внимателно, така че нищо да не падне от прорезите, и закрачи между боровете към гърлото на пещерата, където беше провиснал опушеният чул. Часовникът му показваше три без десет, когато той отмести окадения чул с лакът и влезе.