Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета

Анселмо завари Робърт Джордън седнал край скованата от талпи маса срещу Пабло. Между тях беше голямата купа, пълна с вино, пред всеки един на масата имаше по чаша. Робърт Джордън беше извадил бележника си и държеше молив. Пилар и Мария не се виждаха, те бяха някъде в дъното на пещерата. Анселмо не можеше да знае, че Пилар нарочно бе отвела там момичето, за да не чува то какво се говори на масата, и му се стори странно, че Пилар не участвува в разговора, Робърт Джордън вдигна глава, когато Анселмо се вмъкна под чула, провесен на входа. Пабло гледаше право пред себе си. Беше впил поглед в купата с вино, но не я виждаше.

— Идвам отгоре — обясни Анселмо на Робърт Джордън.

— Пабло ни разказа — отвърна Робърт Джордън.

— Имаше шест трупа на хълма, а главите им взели със себе си. Бях там по тъмно.

Робърт Джордън кимна. Пабло седеше, вперил очи в купата с вино, и мълчеше. Лицето му беше безизразно, малките му свински очички гледаха купата тъй, сякаш я виждаха за първи път.

— Седни — подкани Робърт Джордън Анселмо.

Старецът седна на столчето, покрито с нещавена кожа, а Робърт Джордън се наведе и измъкна изпод масата бутилката с уиски, подарък от Глухия. Беше до половина пълна. Робърт Джордън посегна за чаша, наля в нея уиски и я плъзна по масата към Анселмо.

— Пий, старче.

Пабло вдигна глава от купата с вино, вгледа се в лицето на Анселмо, докато той пиеше, и пак сведе очи към купата.

Щом глътна уискито, Анселмо усети, че нещо обгаря носа, очите и устата му, а после в стомаха му се разлива приятна, успокояваща топлина. Изтри уста с опакото на ръката си.

После погледна към Робърт Джордън и запита:

— Може ли още?

— Разбира се. — Робърт Джордън му наля пак и този път не плъзна чашата към него, а му я подаде.

Сега уискито не предизвика усещане за обгаряне, но успокояващата топлина се удвои. То оживи Анселмо, както преливането на физиологически разтвор оживява човек, загубил много кръв.

Старият пак погледна бутилката.

— Останалото е за утре — заяви Робърт Джордън. — Какво видя да минава по пътя, старче?

— Имаше голямо движение — започна Анселмо. — Всичко, съм записал, както ти ми показа. Имам човек да наблюдава и отбелязва вместо мен сега. После ще отида да видя какво е написала.

— А противотанкови оръдия видя ли? С гумени колела и дълги цеви.

— Да. Минаха четири камиона. На всеки имаше по едно такова оръдие, ствола замаскиран с борови клонки. И при всяко оръдие по шестима войника.

— Четири оръдия, казваш? — запита Робърт Джордън.

— Четири — потвърди Анселмо, без да поглежда листчето си.

— И какво друго?

Робърт Джордън си записваше, докато Анселмо изброи всичко, което бе видял да минава по пътя. Той изброи всичко от игла до конец, спазвайки точно последователността, защото притежаваше онази свежа памет, която имат хората, които не умеят да четат и да пишат, и докато разказваше, Пабло два пъти посегна и загреба от купата с вино.

— Видях и кавалеристите, те бяха поели към Ла Гранха и идваха откъм хълма, дето се беше сражавал Глухия — продължи Анселмо.

После каза колко ранени е видял и колко убити, вързани за седлата.

— Напряко на едно седло имаше някакъв вързоп и тогава не можах да се досетя какво има в него. Но сега знам, че там са били главите. — Той продължи, без да спира: — Кавалерийски ескадрон. Останал беше само единия офицер. Не този, който дойде насам сутринта, когато ти беше залегнал при картечницата. Него сигурно са го убили. Двама от убитите бяха офицери, видях им нашивките на ръкавите. Бяха ги метнали на седлата по очи и ръцете им висяха. На същото седло, дето бяха главите, бяха завързали и la maquina на Глухия. Стволът беше прегънат. Друго няма — завърши той.

— И това не е малко — каза Робърт Джордън и гребна с канчето от купата с вино. — Освен теб кой друг е преминавал през фронтовата линия на републиканска територия?

— Андрес и Еладио.

— Кой от двамата е по-добър?

— Андрес.

— За колко време може да отиде оттук до Навасерада?

— Без багаж и като внимава — за три часа, ако има късмет. Ние с теб дойдохме по един друг, по-дълъг, но по-безопасен път, защото носехме раниците.

— Можем ли да сме сигурни, че ще стигне?

— No se. Нищо не е сигурно.

— И за тебе ли?

— И за мен.

Това решава нещата, помисли си Робърт Джордън.

Ако беше казал, че е абсолютно сигурен, че ще стигне, сигурно щях да го изпратя.

— Андрес ще се добере дотам не по-зле от теб, така ли?

— Не по-зле, а може би и по-добре. По-млад е.

— Но с това трябва да стигне дотам на всяка цена.

— Ако нищо не де случи по пътя, ще го занесе. А пък ако му се случи, то на всеки може да се случи.

— Ще напиша донесение и ще го изпратя по него — каза Робърт Джордън. — Ще му обясня къде да намери генерала. В Estado Mayor[1] на дивизията.

— Ще го объркаш с тия твои дивизии — каза Анселмо. — И аз не мога да се оправя с тях. Ще му кажеш как се казва генерала и къде да го намери.

— Но тъкмо там ще го намери — в Estado Mayor на дивизията.

— Ама това не е ли на някакво определено място?

— Разбира се, че е на определено място, старче — обясни търпеливо Робърт Джордън. — Но генералът всеки път си избира ново място и устройва там главната си квартира преди боя.

— Е добре де, къде е това? — Анселмо беше уморен и то го правеше несхватлив. Думи като „бригада“, „дивизия“, „армейски корпус“ винаги го объркваха. Отначало имаше колони, после полкове, после бригади. А сега и бригади, и дивизии. Нищо не можеше да разбере. А мястото си е място — то е нещо определено.

— Полека, старче — укроти го Робърт Джордън. Той знаеше, че ако не успее да го обясни на Анселмо, Андрес също няма да разбере. — Estado Mayor на дивизията — това е едно място, което генералът си избира и оттам командува. Той командува дивизия, а тя се състои от две бригади. Не знам къде е сега el Estado Mayor, защото не съм бил там, когато той го е избирал. Сигурно в някоя пещера или землянка — с една дума, в някакво прикритие, и до него стигат жици. Андрес трябва да пита къде е генералът и къде е el Estado Mayor на дивизията. А това, което ще напиша, той трябва да предаде или на самия генерал, или на началника на неговия Estado Mayor, или на един друг човек — ще посоча името. Някой от тях положително ще бъде там, дори ако останалите са тръгнали да проверяват как върви подготовката за настъплението. Сега разбра ли?

— Да.

— Тогава докарай тука Андрес, а аз ще напиша всичко и ще го запечатам ето с този печат. — Той показа на Анселмо малък, кръгъл гумен печат с дървена дръжчица, с инициалите СВР и миниатюрното тампонче в тенекиена кутийка, не по-голямо от петдесетцентова монета, което носеше в джоба си. — Видят ли печата, ще знаят. Доведи Андрес и аз ще му обясня. Бързо трябва да се стяга за път, но най-напред трябва добре да разбере.

— Щом аз разбрах, ще разбере и той. Но трябва да му обясниш съвсем ясно. Винаги се обърквам с тия щабове и дивизии. Толкова пъти са ме пращали, но винаги са ми казвали на това и това място, в тая и тая къща. Например в Навасерада командуването е в един стар хотел. В Гуадарама — в една къща с градина.

— El Estado Mayor на този генерал ще бъде съвсем близо до предната линия — изрече Робърт Джордън. Под земята, за да не го разрушат самолетите. Андрес ще го намери много лесно, само да знае как да пита. Само трябва да покаже каквото съм написал. Но хайде доведи го, защото това трябва да се изпрати бързо.

Анселмо излезе, като се наведе под чула, Робърт Джордън започна да пише в бележника си.

— Слушай, Ingles — обади се Пабло, без да вдига очи от купата с вино.

— Пиша — отвърна Робърт Джордън и също не вдигна глава.

— Слушай, Ingles — повтори Пабло, сякаш говореше на купата с вино. — Няма защо да се отчайваш. И без Глухия имаме достатъчно хора, за да се справим с постовете и да взривим моста.

— Добре — каза Робърт Джордън и продължи да пише.

— Имаме достатъчно хора — повтори Пабло. — Възхитих се на твоята разсъдливост днес, Ingles — обясни Пабло на купата с вино. — В теб има много picardia. По-хитър си от мен. Имам доверие в теб.

Робърт Джордън слушаше Пабло с половин ухо; беше се съсредоточил изцяло върху доклада за Голц; стараеше се да изложи всичко с колкото може по-малко думи и въпреки това да звучи абсолютно убедително; да опише положението така, че да отменят настъплението и в същото време да ги убеди, че единственото му желание е да ги запознае с фактите, а не се е изплашил от опасността, свързана с изпълнението на задачата, която му бяха възложили.

— Ingles — каза Пабло.

— Пиша — отвърна му Робърт Джордън, без да вдига глава.

Може би трябва да изпратя два екземпляра, помисли си той. Но тогава пък няма да ми стигнат хора за взривяването на моста, ако все пак ще трябва да се взривява. Пък и нима знам с каква цел се предприема това настъпление? Може би е само маневра, целяща да задържи противника. Може би искат да отвлекат силите на противника от другите фронтове и да го накарат да ги струпа тук. Може би искат да накарат самолетите да не действуват на север, а да действуват тук. Може това да е целта. Може би въобще не се разчита на успех. Откъде да знам? Ето ми доклада до Голц. Няма да взривявам моста, преди да е започнало настъплението. Получил съм ясна заповед и ако отменят настъплението, нищо няма да взривявам. Но трябва да имам този минимум от хора, който ми е нужен, за да изпълня заповедта.

— Какво каза? — запита той Пабло.

— Че съм спокоен, Ingles — каза Пабло пак на купата с вино.

Ех, да можех и аз да кажа същото, помисли си Робърт Джордън. Той продължи да пише.

Бележки

[1] Щаб (исп.) — Б.пр.