Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (5)

Пета глава

Най-голямата ирония в живота на Дарси бе, че най-добрият му приятел ходеше със сестрата на Елизабет. В стремежа си да устои на изкушението да разпита Джейн по-подробно за Елизабет той старателно се опитваше да я избягва. Дори не си бе направил труда да уведоми Бингли, че работи със сестрата на Джейн. Ако знаеше, Бингли без никакво съмнение щеше да се вживее в ролята на сватовник. И така, за да не се заплете в неловка поредица от професионални и социални контакти, той бе предпочел да си трае по този въпрос. Колкото по-малко знаеше за Елизабет, толкова по-добре. Нали именно невежите се определяха като блажени?!

— Тя е перфектна! — въздъхна един ден Чарлз Бингли по време на обяд. Дарси повдигне вежди и обърна вестника на следващата страница. — Знаеш ли, че откакто ходя с Джейн, не съм направил нито една необмислена покупка?! — ухили се гордо приятелят му. Дарси се засмя. — Смятам да я поканя да се премести да живее при мен! — допълни триумфално Бингли.

Усмивката на Дарси се смръзна. Той вдигна тревожно очи към приятеля си и възкликна:

— Така ли? Не смяташ ли, че е малко прибързано?

— Прибързано ли? Че ние излизаме вече шест месеца! — извика възмутено Бингли. — И тя смята, че трябва да продам къщата!

— Сигурно, за да купиш нещо още по-чудовищно от това — изрече разсеяно Дарси, без да успее да скрие презрението в гласа си.

Лицето на Бингли почервеня от гняв.

— Дарси, ти си голям идиот! — извика. — Ако искаш да знаеш, тя ми предложи да купя нещо много по-малко, но с повече земя и няколко коня! И аз намирам идеята й за много добра! Но за теб това може би е твърде новобогаташко.

Дарси погледна стреснато към Бингли. На пръсти се брояха случаите, когато приятелят му се е сърдил за нещо и ето че точно този се оказа един от тях.

— Новобогаташко ли? Ама какви ми ги говориш, за бога? — възкликна той.

— Старите богаташи не купуват и не продават имения! Това не е в стила на аристократизма. Само новите богаташи харчат парите си и това се определя като твърде просташко! — отбеляза смръщено Бингли, докато разбъркваше кафето си.

— О, Бингли, не се дръж така абсурдно! Можеш да правиш каквото искаш с парите си! Въобще не ми пука! И какъв изобщо е целият този разговор?

— Мислиш си, че съм твърде добър за нея!

— Дори и да беше така, какво значение има? Тя не е моя — тя е твоя приятелка! — сряза го Дарси.

— Обаче си мислиш, че ме гони само заради парите ми!

— Никога не съм казвал подобно нещо!

— Но нали каза, че тя настоява да продам къщата, за да купя нещо по-голямо?!

Дарси отвори уста, за да го постави на мястото му, обаче размисли и прехапа устни.

— Но защо не я харесваш? — извика Бингли, чийто гняв бе преминал в тревожност.

— Напротив, харесвам я. Просто смятам, че трябва да бъдеш по-внимателен! И това ще ти го казвам, независимо от жената, с която излизаш! Защото един заможен мъж не може да не се съобразява с разни неща! — изтъкна Дарси, направи кратка пауза и накрая допълни: — Но ти очевидно я познаваш по-добре от мен. Извинявай, не съм искал да обидя нито един от двама ви!

Тези думи донякъде поуспокоиха Бингли, но като че ли не му бяха достатъчни.

— Тя е много важна за мен, Уил! Много бих искал да я опознаеш по-добре! — изрече той и го погледна почти умоляващо. Очевидно за него беше от изключителна важност да има одобрението на своя най-добър приятел и съмишленик.

Дарси се почувства дълбоко засрамен и въпреки личните си опасения рече:

— Виж какво, Чарли, през юни заминавам за две седмици в Англия на една юридическа конференция и едновременно с това смятам да си дам и малко почивка. Какво ще кажеш да дойдеш и ти с мен и да доведеш и Джейн? Така ще имаш възможността да прекараш известно време непрекъснато с нея, за да провериш дали наистина можете да живеете заедно, а аз ще имам възможността да я опозная по-добре!

— Наистина ли? И ще направиш това за мен? — извика силно изненадан Бингли.

— Бингли, знаеш, че ти си ми като брат! Единственото, което искам за теб, е да бъдеш щастлив!

Бингли се ухили щастливо и даде съгласието си. Дарси пък побърза да потисне възможно по-дълбоко тревогата, която заплашваше да го задуши. Не знаеше обаче дали тя се дължи на възбудата от предстоящите събития или на ужаса от приближаването им.

* * *

— Хей, какво ще правиш през първите две седмици на юни? — запита Джейн.

Елизабет премести телефонната слушалка под другото си ухо и разстла най-новия брой на „Калифорнийски съдебен журнал“ на бюрото пред нея, след което отговори:

— Все същото, както винаги. Десет часа в съдебната зала и четиринайсет — на работа. Ще се прибера вкъщи, ще похапна нещо на крак над мивката и ще се пъхна в леглото убедена, че никога няма да мога да срещна Принца от приказките. За което е виновна мама, разбира се. А, да, вероятно ще позволя на Лу да ми направи масаж.

— Мисля, че трябва да отидеш на почивка.

— И кой ще се грижи за двайсетте ми котки?

— Съвсем сериозно, Лизи! Двамата с Чарли отиваме за две седмици в Англия и двамата много искаме ти също да дойдеш с нас!

— О, я стига, Джейн! Няма да понеса да бъда трето колело на вашия предварителен меден месец!

— Като стана въпрос за колела, ще бъдеш по-скоро четвърто — вече си имаме трето.

— Страхотно!

— Виж сега, един приятел на Чарли имал някаква виличка извън Лондон и ни кани да я използваме. Само дето той също ще бъде там.

— Сигурно се шегуваш! Каниш ме само за да правя компания на вашия домакин, докато ти се гушкаш с твоя човек, така ли?

— Е, долу-горе си права. Но съм сигурна, че на теб също ще ти бъде приятно! Ще разглеждаме забележителности, ще ходим по магазините, ще посетим някои театрални постановки…

Елизабет слушаше с половин ухо, докато сестра й изброяваше капаните за туристи, в които си бе набелязала да падне. След приблизително три измънкани съгласия тя стигна до рекламната страница на списанието — юридическа конференция в Лондон през първата седмица на юни.

Никога досега не беше ходила в Англия, а и наистина имаше нужда от смяна на обстановката. Ако отидеше на тази конференция, щеше да съчетае полезното с приятното, пък и щеше да повиши професионалната си квалификация. Беше напълно сигурна, че приятелят на Чарли няма да иска да се занимава с нея, така че на практика щеше да разполага с достатъчно свободно време, което да посвети на себе си. Внезапно предложението на сестра й започна да й звучи примамливо.

— А сигурна ли си, че приятелят на Чарли е включил и мен в поканата си? — извика тя, насочвайки цялото си внимание към Джейн.

— Разбира се!

— А аз познавам ли го? Как се казва?

— Ако трябва да бъдем честни, виждала съм го само веднъж. Мисля, че се казваше Грег. Или поне изглеждаше като Грег. Не си спомням. Както и да е. Обаче Чарли каза, че ти си се запознала с него на бала с маски за Хелоуин — бил сигурен, защото те видял да разговаряш с него.

— Да не би да е Спийд? — ахна Елизабет и скочи на крака.

— Нямам представа. Чарли не си спомня с какъв костюм е бил тогава приятелят му. Впрочем изненадвам се, че изобщо си спомня нещо от това парти — беше толкова надрусан! А казах ли ти…

— Почакай, моля те! Трябва да знам! Той ли е?

— Наистина не знам, скъпа! Но дори и да е той, трябва да знаеш, че вече е зает — излиза със сестрата на Чарли, Каролайн.

В съзнанието на Елизабет автоматично изникна картината как Спийд бавно клати глава, когато тя го попита дали Каролайн е неговата приятелка.

— Значи трябва да е пиратът — оклюма се тя. — Е, и той не беше крайно зле… Окей, ще дойда с вас! Остава само да видя дали шефът ще ме пусне.

Сестра й изписка от щастие, след което плесна с ръце. Елизабет се усмихна. След като Джейн я увери, че Чарли ще уреди всички подробности по пътуването („Единственото, което се иска от теб, е да си събереш багажа и да се явиш на аерогарата! Честна дума!“), Елизабет затвори. После погледна часовника и простена. Трябваше да тръгва за едно дело при съдия Дарси, който напоследък беше в необичайно заядлива форма.

— Да, тази почивка определено ще ми се отрази добре — промърмори си тихо тя.

* * *

Последната седмица на месец май се превърна в своеобразен жесток тест по издръжливост за Фицуилям Дарси. Трийсет и осмият му рожден ден се бе промъкнал някак си незабележимо и го бе сграбчил за гушата — прекара го съвсем сам в тъмното, отказвайки да вдигне телефона. Фактът, че и на този ден той продължаваше да бъде ерген, без дори потенциална приятелка, се оказа внезапно нагла ирония на съдбата. А най-голямата ирония от всичко бе, че единствената жена, която го вълнуваше, бе Елизабет Бенет.

Всеки божи ден тя влизаше и излизаше от неговата съдебна зала, а блестящите й очи сякаш го предизвикваха. Понякога той оставаше с впечатлението, че тя флиртува с него. А може би наистина беше така. Може би тя се намираше в същото затруднено положение като него — харесваше го, но не смееше да предприеме нищо.

И той съвсем разбираемо се чувстваше безсилен да промени това положение. И безсилието се беше пропило във всички останали сфери на неговия живот. Каролайн беше престанала да му се обажда и дори Джорджиана започна да му повтаря, че има нужда от почивка.

— Няма никакво съмнение, че имаш сексуален проблем! — обяви веднъж тя по време на салатата. — Защо не пробваш да свалиш някоя, докато си в Лондон?

— Остави ме на мира! — отговори уморено Дарси, ала не отрече оценката й.

— Имаш нужда от някакво хоби. Свириш ли все още на китара?

— Да, естествено. Но от хоби не се нуждая. И без това съм прекалено зает.

— Добре де, но тази твоя енергия трябва да бъде насочена нанякъде! Не можеш ли поне да се заемеш с писането на някакъв юридически трактат или нещо подобно?

— Джорджиана… — започна Дарси, но сам се прекъсна.

Сестра му всъщност му даде страхотна идея. Но, разбира се! Можеше да покани Елизабет като негов съавтор в някоя статия за юридическите списания! Тя беше толкова умна, че никой не би поставил под въпрос избора му. А за нея това безсъмнено би било огромна чест — невероятен тласък за бъдещата й кариера на юрист. Това бе предложение, на което тя просто не можеше да откаже. А после, когато започнат същинската работа по статията, той щеше да има възможността да я опознае, да провери дали тя наистина проявява интерес към него. Така, когато мандатът му на съдия приключи, вече ще може с чиста съвест да я покани на среща. Брилянтен план! Направо не можеше да повярва как не се сети за това по-рано!

— Трябва да се връщам на работа! — извика Дарси.

— Но нали току-що сервираха обяда ти! — възкликна Джорджиана.

— Не съм гладен — отсече той, хвърли някакви банкноти на масата и намъкна сакото си.

Два часа по-късно съдия Дарси крачеше вбесено из кабинета си. Още в мига, в който се бе върнал от обяд, той бе звъннал в офиса на Елизабет и я бе извикал в покоите си, за да й предложи тази велика чест. Ала срещата не беше преминала никак добре.

Би трябвало още в самото начало да забележи намусената й физиономия, но тогава я бе възприел просто като недоволство, че е прекъснал работата й, и изобщо не се бе замислил върху този факт. Очевидното й неудобство бе взел погрешно за нервност, поради което с традиционната си самоувереност бе изрекъл:

— Госпожице Бенет, какво ще кажете да станете мой съавтор за една юридическа статия?

И беше толкова сигурен в нейното автоматично съгласие, че направо подскочи, когато тя отговори:

— Много благодаря, но не. Не ме интересува.

— Изключително съм впечатлен от вашата работа — продължи той, прехвърляйки едно стъклено преспапие от едната си ръка в другата, за да прикрие възбудата си. — И смятам, че подобно сътрудничество ще бъде огромен тласък за вашата бъдеща кариера!

— Както вече казах, съдия Дарси, благодаря, но не!

Именно категоричният й тон беше елементът, който привлече вниманието му — не същинските думи.

— Да разбирам ли, че ми отказвате? — смръщи се той, връщайки внимателно преспапието върху бюрото си.

— Опасявам се, че е точно така.

— Но аз лично ви избрах! Това е шанс, който човек получава веднъж в живота си! — изрече Дарси и долови как в гърдите му започва да се надига напълно неочакван ужас. Възможно ли е да е разчел погрешно поведението й?

— Отлично разбирам този факт и ви благодаря, но наистина не ме интересува!

Той я изгледа така, като че ли не му беше съвсем ясно тази жена от коя планета пристига.

— И защо, ако смея да попитам? — рече.

— По лични причини. Но наистина съм ви много благодарна, че сте се сетили за мен.

— Лични причини ли? — смръщи се той. — Приятел? — О, боже, но какви ги приказваше?!

— Съдия Дарси, отлично знаете, че въпросът ви е съвсем неуместен! — възкликна тя и се изправи. Разбира се, че бе неуместен и, разбира се, че той го знаеше, обаче някаква необяснима сила го караше да продължи собственото си изтезание.

— Но това ли е причината все пак? — попита.

Върху бузите й избиха две ярки червени петна и почти моментално след това той забеляза до болка познатото й изражение на гняв.

— От всички арогантни… — започна тя, не довърши, пое си шумно дъх и продължи: — Наистина ли смятате, че бих позволила на евентуален приятел или изобщо, на когото и да е да диктува моята кариера?! Искате ли да знаете истината? Добре, ето я! Просто не мога да ви понасям! Вие сте груб, високомерен и си въобразявате, че вашето мнение е единствено вярното! И ако изобщо има човек, с когото за нищо на света не бих губила свободното си време, това сте вие! Затова благодаря за предложението, но не, не искам да работя с вас!

Въпреки собствения си шок Дарси не можа да не забележи, че Елизабет е не по-малко изненадана от избухването си от самия него — макар и по съвсем различни причини от неговите. Да, този път той наистина беше сгрешил — тя току-що беше извършила професионално самоубийство.

— Разбирам — бе единственото, което успя да изломоти. После настъпи тягостна тишина, а накрая той каза: — Смятам, че казахте достатъчно. Разбирам ви. Съжалявам, че прекъснах работния ви ден!

Обърна й гръб, отвори й любезно вратата и сведе очи към пода, докато тя се изнасяше с бързи стъпки навън.

„Е, поне знам, че няма приятел“ — помисли си с горчивина съдията.

* * *

— Ти майтап ли си правиш с мен? — извика Лу по-късно в кафенето. — Казала си му всичко това? На глас? В очите?!

Елизабет кимна и промърмори:

— Опасявам се, че е точно така.

— Напълно си откачила! — засмя се старият й приятел. — Наясно ли си, че току-що изгуби всичките си бъдещи дела при него за следващите двайсет години?

— Смятам до края на седмицата да направя всичко възможно да не се засичам с него, а после две седмици ще отсъствам от страната. Да се надяваме, че дотогава вече ще е забравил — изрече тя и се смръщи.

— Съмнявам се! Подобни думи трудно се забравят! — изтъкна Лу. — Лизи, трябва да внимаваш какво казваш, скъпа!

— И това — от устата на човека, който каза на баща ми, че много би се радвал да спи с мен, само да не беше гей?!

Тук вече Лу се намръщи и промърмори:

— Казах го само защото майка ти беше започнала много да ме притиска.

— Не знам дали си наясно, но в нейните очи фактът, че си гей, не е никакво извинение да не се ожениш за мен — отбеляза усмихнато Елизабет.