Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (14)

Четиринайсета глава

Рано на следващата сутрин двете двойки се отправиха мълчаливо към аерогарата. Дарси остана с Елизабет при изходите, неспособен да спре да я докосва. Плъзгаше ръка през кръста й, сплиташе пръсти в нейните или прокарваше палец по тила й. Елизабет отпусна глава върху гърдите му и затвори очи, наслаждавайки се с пълни гърди на последните им часове заедно. Раздялата им беше ускорена още при качването в самолета, защото Дарси си беше купил билет първа класа, а Бингли беше купил за останалите трима билети за пътническа. Сърцето на Елизабет се сви, когато пръстите му се откъснаха от нейните и тя се нареди на другата опашка, отправена в противоположна посока. Ала миг по-късно той се появи до тях на пътеката и се обърна към човека до нея:

— Господине, дали бихте бил така добър да се съгласите да си разменим местата, за да мога да седя до приятелката си?

— Къде е вашето място? — измърмори смръщено човекът, очевидно за нищо на света не желаещ да размени мястото до пътеката за някое средно.

— В първа класа — отговори Дарси. Показа билета си на човека, чиито очи светнаха. Той го грабна и буквално хукна към предната част на самолета.

— Не беше необходимо да го правиш — изрече Елизабет, докато той пъхаше сакчето си в багажника над главите им.

— Напротив! — отговори той и се настани до нея. — Но за съжаление човекът, който седеше до мен в първа класа, не удостои с внимание подкупа ми, с който се опитах да го накарам да освободи мястото си. — И се ухили.

— Краката ти са твърде дълги за тук! — засмя се тя, докато го наблюдаваше как се опитва да си напъха краката под седалката пред него.

— Да, полетът ще бъде гадничък — кимна той. Погледна я в очите и допълни: — Но пък ще си заслужава, щом ще ми даде възможност да прекарам още няколко часа с теб. — И притисна пръстите й до устните си, след което се приведе и я целуна по бузата. Тя извърна глава и устните й се плъзнаха по неговите. Когато се откъсна от него, той промърмори: — Полетът трае единайсет часа.

— Да, но след пет часа ще трябва да започнем да се разделяме — усмихна се тъжно тя.

— Е, но дотогава все още съм твой любовник!

И в подкрепа на думите си той отново я целуна, без въобще да му пука от факта, че се намираха насред претъпкан до последно международен полет. Откъсна се от нея едва когато усети раздвижване в слабините си. Ако не се чувстваше толкова депресиран, с удоволствие би се присъединил към клуба „Една миля в небето“ в тоалетната с нея. Но беше сигурен, че на нея изобщо не й беше до обичайните игриви забавления. Безсъмнено беше нещастна — вероятно почти толкова нещастна, колкото се чувстваше и самият той.

* * *

Елизабет вдигна дръжката на седалката и намести гръб в него, а той я обгърна нежно с ръце. През по-голямата част от полета разговаряха тихичко, припомняйки си наново отделни епизоди от последните две седмици с тих смях. А после, вярна на думата си, след петия час Елизабет започна да се отдръпва от него. Свали обратно дръжката на седалката, създавайки по този начин недвусмислена физическа бариера между тях. Отговорите й станаха по-кратки и сдържани, с което пък спусна емоционална бариера. Така, когато се снишиха над Сан Франциско, и двамата вече бяха обгърнати от тягостна тишина.

* * *

Самолетът се спусна към пистата за кацане. Стомахът и сърцето на Елизабет го последваха. Приземяването беше доста грубичко и Дарси държа ръката й през цялото време. Но сега я пусна.

„Това е“ — помисли си с горчивина той. Елизабет почти не беше проговорила през последните трийсет и шест часа и надали точно сега възнамеряваше да започне. И двамата тръгнаха към изхода на самолета с усещането, че ги водят за изпълнение на смъртна присъда.

Докато чакаха при лентата за багажа, Джейн и Бингли ги наблюдаваха тревожно. По негласно споразумение двамата бяха готови да се притекат на помощ в момента, в който се наложи. Дарси наблюдаваше с невиждащ поглед движещата се лента. С периферното си зрение забеляза куфара на Елизабет и й го дръпна.

— Позволи ми поне да те откарам до вас — примоли се той, когато тя пое багажа си от ръцете му.

— Не — поклати глава тя. — Така е по-добре. — Не смееше да го погледне в очите.

— Може ли да те целуна за довиждане? — попита той.

Тя поклати глава. Той протегна ръка, за да докосне една къдрица от косата й, ала тя светкавично се отдръпна. Преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и отново поклати глава. Той отдръпна ръката си дълбоко обиден. Да, това наистина беше краят.

— Лизи… — започна дрезгаво той.

Тя го прекъсна и с треперещ глас изрече:

— Благодаря ви за прекрасната ваканция, Ваша чест, и за това, че бяхте великолепен домакин!

Надали щеше да го заболи повече и ако го беше зашлевила. Намираха се обратно в реалността и тя току-що го беше изхвърлила най-безцеремонно през вратата. Лицето му се сгърчи и той кимна студено. Мозъкът му започна да се сковава, осъзнавайки, че всичко наистина свърши. Но как бе възможно това? За него би било много по-лесно да живее без всичките си жизненоважни органи, отколкото без нея — и без това сърцето му вече беше заминало.

Бингли и Джейн се спогледаха и той изрече:

— Аз ще откарам Дарси у тях. — Даде й ключовете и допълни: — Ти вземи моята кола. Утре ще ти се обадя.

Целуна я бързо и натика Дарси по посока на изхода. Той не се опита да протестира.

Елизабет тръгна хрисимо след Джейн първо по подвижната пътека, после към изхода и накрая към колата на Бингли. Нямаше нито силата, нито смелостта да убеждава сестра си, че всичко е наред. Липсваше й енергията да лъже убедително.

Джейн откара Елизабет у дома и я поведе към стаята й. Поколеба се за момент, несигурна дали сестра й иска компания, или предпочита да остане сама. Накрая Джейн реши да я остави сама, но да не я изпуска от поглед. Когато се върна в стаята й с куфара, Елизабет си седеше все така на леглото — неподвижна, вторачена в нищото.

— Мога ли да ти донеса нещо, Елизабет? — попита Джейн.

Елизабет с нищо не показа, че я е чула. Вместо това отвори куфара си и започна да вади багажа си. Беше решила, че най-добре ще бъде да отвлече вниманието си с нещо, докато не настъпи кошмарният миг, когато трябваше да легне сама в студеното си, празно легло. Джейн я погледа известно време в тотално недоумение с какво да й помогне. Никога досега не беше виждала сестра си в подобно състояние. Нямаше представа какво да й каже, какво да направи. Затова в крайна сметка напусна стаята й, оставяйки я на мира. Миг по-късно все пак отново надникна в стаята й и я завари да седи на леглото и да ридае, заровила лице в някаква риза.

Елизабет нито чу, нито видя Джейн, докато тя не седна до нея и не я прегърна през раменете. Елизабет изтри очи в ризата, след това я развя пред сестра си и рече с безрадостен смях:

— Негова е! Не знам как се е озовала в моя куфар!

Джейн стисна леко ръката й и Елизабет се скова.

— Лизи, няма проблеми. Аз съм тук, до теб! Поплачи си!

При тези думи Елизабет се отпусна, облегна се на рамото на сестра си и се отдаде на най-продължителния и най-отчаян рев през живота си. Джейн излезе от стаята й цял час по-късно, когато Елизабет беше заспала от изтощение, притиснала силно до гърдите си ризата на Дарси.

* * *

Без да изрече и думичка, Дарси подаде на Бингли ключовете от колата си и двамата тръгнаха през паркинга на летището. Движеше се като сомнамбул. Времето между лентата за багажа и влизането в колата напълно му се губеше. Бингли го откара до огромния му апартамент в центъра на града. Опита се да го заговори, ала Дарси не реагира — изобщо не чуваше. Портиерът позна и двамата и забелязвайки замаяния поглед в очите на Дарси, ги пусна без никакви въпроси. Бингли отведе Дарси до вратата на жилището му и внесе багажа му.

Дарси позволи на приятеля си да го заведе и до дневната, където Бингли включи лампата. Кимна беззвучно, докато Бингли си викаше такси, и остана безмълвен във фотьойла, докато Чарли му наливаше питие.

— Много съжалявам — изрече тихо Бингли. Дарси кимна, но продължаваше да се взира невиждащо някъде напред. — Мога ли да направя нещо за теб? Да ти донеса нещо? — попита той.

Дарси не отговори. Отново беше спрял да го слуша. Отказа и питието, което Бингли му предложи. Интеркомът на вратата иззвъня — беше таксито. Бингли поръча на Дарси да му се обади, ако има нужда от нещо, ала Дарси отново не реагира.

След като Бингли си замина, Дарси загаси лампата и остана сам в мрака. Вече започваше да се укорява заради импулсивното си поведение през последните две седмици. Какво си беше въобразявал?! Механично се приготви за лягане и се вмъкна в студените чаршафи. Ала остана буден часове наред, опитвайки се да потисне потока от емоции в гърдите си, потъпквайки ги с мрачна решимост. Да, трябваше да я прогони от мислите си. Друга възможност нямаше.

 

 

— Лу, би ли дошъл у нас, ако обичаш? — изрече тихо Джейн в телефона в неделя сутринта. — Става въпрос за Лизи. Никога не съм я виждала такава! Направо не знам какво да правя!

— Какво се е случило? Не съм се чувал с нея вече повече от седмица! — достига до нея разтревоженият глас на Лу.

— Скъсаха. А сега тя трябва да работи с него и направо не знам дали ще се справи. Моля те, ела!

— Тръгвам веднага! — извика Лу и затвори.

Елизабет винаги бе споделяла с него своите проблеми, както и той — с нея. Тя беше неговият най-верен поддръжник в битката с родителите му. И той никога, за нищо на света не би я изоставил.

* * *

Лу почука на вратата. Не получи отговор. Въпреки това влезе и завари Елизабет все така по пижама, некъпана от два дена.

— Какво правиш, скъпа? — попита тихо той.

Елизабет не отговори. Лу приседна на леглото до нея. Стана ясно, че на някакъв етап трябва все пак да е ставала, тъй като сега лежеше върху одеялата, а не под тях. Но иначе не изглеждаше да е мърдала особено.

— Донесох ти една багета. Гладна ли си? — опита се да я придума той, като извади топлото хлебче.

— Не особено — отвърна Елизабет. Изглеждаше ужасно — очите й бяха зачервени и подути, косата й стърчеше във всички посоки, под очите й имаше тъмни кръгове.

— Все пак трябва да хапнеш нещо — не се предаде Лу и погали крака й. — И може би да станеш и да се пораздвижиш. Както и — тук сбърчи нос — да си вземеш душ. Малко миришеш, ако питаш мен. — Предвиждаше го като закачка, за да накара Елизабет да се засмее. Ала за негов огромен ужас очите й отново се напълниха със сълзи.

— Усещам го по цялата си кожа! — прошепна. — Мирише на земя. Напомня ми за дървесен мъх. А той ми каза, че аз мириша на круши. Каза, че никога няма да може да хапне круши, без да си спомни за мен. — И отново се разрева, така, както бе ставало постоянно през последните дванайсет часа. Изобщо не беше спала.

— О, скъпа, ела тук! — промърмори Лу. — Легна до нея и я прегърна откъм гърба, като започна да гали косата й. Когато по едно време тя спря да плаче, той отпусна брадичка в извивката на врата й и изрече: — Разкажи ми какво стана!

— Прекарах почти всяка минута от последните две седмици с него — отговори тя. — Беше сюрреалистично! Никога не съм срещала мъж като него! Знам, че звучи клиширано, обаче е така. Не можехме да се откъснем един от друг. Беше сякаш в някакъв друг, паралелен свят. Всяка сутрин се опасявах, че като се събудя, ще установя, че е сън, обаче той никога не свършваше!

— И ти очевидно не искаш да свършва, така ли?

— Не — поклати глава тя. — Луда съм по него.

— А той искаше ли всичко това да свършва?

— Не.

— Тогава защо сложихте край?

— Защото работим заедно и би било нарушение на етичния закон, ако адвокатка има интимна връзка със съдията, пред когото се явява по делата си. Но пък, честно ти казвам, Лу, беше идеално! Направо не мога да повярвам, че беше реално, че изобщо продължи толкова!

— И защо не?

— Беше толкова напрегнато и толкова прекрасно, и толкова… толкова… — Преглътна. — Той ми каза, че ме обича — завърши накрая.

— А дали наистина го е мислел според теб?

— Да, за момента може би, но не съм сигурна дали го мисли сега.

— А ти обичаш ли го? — попита Лу.

Тя сведе очи за момент, въздъхна и кимна.

Лу тежко въздъхна и рече:

— Виж какво, сигурен съм, че все има някакъв начин да заобиколите това правило за адвоката и съдията. Ти можеш да прехвърлиш делата си на друг адвокат и да поемеш други дела. Би трябвало да могат да те освободят или нещо подобно, нали така?

Елизабет се засмя горчиво и отговори:

— На теория — да. Но на практика — не. Ще трябва да си признаем, че имаме връзка, което от своя страна ще постави под въпрос всичките ни стари дела и всичко ще стане една огромна каша. Освен това има само още един съдия, който разглежда нашите дела, а явяването пред нея е невероятен кошмар. Тя никога не взема правилни решения. И не мога да поема подобен риск, без да съм сигурна, че връзката ни ще устои и в реалния свят!

Полежаха заедно още известно време, след което Лу каза:

— Хайде сега да те вдигнем и да те измием, а после ще измислим какво да правим.

И издигна внимателно Елизабет до седнало състояние, а после я изправи на крака. Измъкна намачканата риза от ръцете й и се накани да я хвърли в коша за пране.

— Неее! — изпищя тя и грабна ризата от него. Той я погледна изненадано. Тя се изчерви, напъха ризата под възглавницата си и промърмори: — Негова е.

Лу кимна с разбиране и я поведе към банята. Измъкна потничето й и я бутна под душа. Забеляза пет-шест смучки по долната част на гърба й. Докосна една от тях, докато тя смъкваше долнището си.

— И те са негови — прошепна тя.

Лу приседна върху тоалетната чиния, докато я чакаше да си вземе душ. Когато прецени, че е стояла достатъчно под душа, пусна казанчето на тоалетната.

— Хей! — изрева тя.

Той се засмя.

* * *

Дарси изобщо не бе успял да спи. Цяла нощ се беше мятал от мисли за Елизабет. Все още не беше направил крачката до логическите разсъждения, не беше наясно дали има някакъв начин да заобиколят създалата се ситуация. И си знаеше, че в момента се е отдал на самосъжаление. Когато слънцето се показа, той стана от леглото и приседна на кухненската маса с лице към прозореца. Пред него се откриваше целият град. Когато слънцето окончателно изгря, той отвори куфара си и се зае разсеяно да вади дрехите си. Телефонът му иззвъня, обаче той не му обърна внимание. После чу гласа на Бингли по телефонния секретар — проверяваше го. Дарси го игнорира — дори не изслуша съобщението.

Изпълняваше механично една до болка позната задача — да вади мръсните дрехи от куфара си и да ги хвърля в коша за пране, откъдето икономката му щеше да ги вземе в сряда и да ги изпере. Между пръстите му се плъзна нещо хлъзгаво и той се загледа в него — бяха чифт бели копринени бикини на Елизабет. Тя не ги беше прала. Той ги доближи до носа си и усети ухание на круши, примесено с нейния остър мирис. Смачка ги в юмрук и ги захвърли в кошчето за боклук в банята. Миг по-късно обаче ги извади оттам и се отпусна обратно на възглавницата си, притиснал ги до лицето си. И след цяла нощ безсъние най-сетне успя да заспи.