Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (16)

Шестнайсета глава

Фани погледна подозрително сандвича с краставица и сирене „Рокфор“, който си беше поръчала с ореховия чай, и го поднесе към устата си. Предъвка веднъж и по лицето й се разля блаженство. Открай време обожаваше да пие следобедния си чай в хотел „Риц Карлтън“, макар удоволствието да струваше майка си и баща си. Още когато беше малка, майка й я водеше тук при специални случаи или когато искаше да я развесели. Това беше традиция, която тя продължи и със своите момичета, въпреки че конкретно Елизабет винаги бе считала тази традиция за прекалено натруфена за собствения й вкус. Лу обаче беше във възторг от елегантната обстановка и изтънчената арфистка.

— Имам чувството, че гръбнакът й всеки момент ще се прекърши — отбеляза той, като кимна по посока на извиващата се в такт с музиката си изпълнителка.

— Това е жена с невероятен талант! — отбеляза Фани. — Виж само прическата й!

— Какво?! — засмя се Лу.

— Ами направена е толкова елегантно, че или е перука, или си има ужасно скъп фризьор, а щом може да си позволи едно от двете, значи печели много добри пари! — отбеляза Фани, след като удовлетворително бе превела Лу по своята странна логическа пътека.

Лу само се засмя и поклати глава. Фани сложи следващия миниатюрен сандвич в устата си и задъвка. След малко попита:

— Какво й става на нашата Лизи?

— Откъде да започна?

— Не, Луис! Говоря напълно сериозно! Откакто се върна от Англия, просто не е същата! Казвала ли ти е нещо?

— Какво те кара да мислиш, че нещо не е наред?

— О, за бога, Лу! Не виждаш ли, че се е превърнала във вейка? Познавам моята Лизи и знам, че никога не се е случвало да подмине сладки, изпречили се на пътя й! А гимнастиката никога не й е действала успешно. Освен това тази седмица идва у нас на вечеря само един път и нито веднъж не се избъзика с мен! Така че въобще не ми ги разправяй тия, че нищо й нямало!

Лу си наля чай, раздиран от вътрешна борба дали да сподели някаква информация с майката на Елизабет или не. Искреното притеснение, което се четеше по лицето на Фани, го размекна и той изрече с въздишка:

— Там срещнала някакъв мъж и нещо не се получило.

Фани плесна с ръце и се засмя като дете.

— Боже, колко прекрасно!

— Фани, скъпа, чу ли ме, като казах, че не се е получило?

— О, това изобщо няма значение! Единственото, което е важно в случая, е, че тя не е хомосексуална!

— Хей, че какво му е лошото на това да бъдеш хомосексуален?!

— Нищо, скъпи, ти изглеждаш прекрасно в розово, обаче аз — аз искам да имам внуци.

— Фани — изрече внимателно Лу, — Лизи е съсипана от мъка! Затова извинявай, но мисля, че малко ще трябва да охлабиш примката на твоите вечни натяквания за брак и семейство!

— И кой е този идиот, който е захвърлил моята дъщеря?

— Опасявам се, че точно това не ми е позволено да издавам!

Фани подпря брадичка на юмрука си и погледна мечтателно към Лу.

— Знаеш ли, на мен тя никога не ми казва тези неща, които споделя с теб. Мисля, че дори в сравнение с Джейн тя предпочита теб за свой отдушник!

— Е, двамата с Лизи сме преживели не едно и две неща. Знаеш как реагираха родителите ми, когато им признах за себе си. А тя винаги е била до мен и ме е подкрепяла!

— Да бе, знам. И се радвам, че има теб, за да си споделя разни неща. Пък и знаеш, че винаги съм те считала за едно от моите момичета, нали?

— Да, знам.

— Ще се грижиш за нея, нали?

— Непременно!

— Хубаво. А сега… да ти кажа, май съм си забравила портфейла…

* * *

В изпълнение на обещанието, което даде пред майка й, Лу настоя Елизабет да му отиде на гости за едно малко пижамено парти. На Елизабет нямаше да й се отрази зле да прекара известно време в женска компания, особено предвид наглостта, с която онзи надувко Дарси се опитваше да бърника в ума й. Беше се запасил с обилни количества сладолед, понички и диетична кола. Щяха да си направят едно старомодно парти с преспиване, пък ако ще и да я завърже, за да я задържи!

Слънцето все още не беше залязло, обаче Лу беше вече по долнище на пижама и тениска, с чаша вино в ръка, когато Елизабет се появи на прага му. Видимо нещастният й вид го накара веднага да я прегърне. Целуна челото й и безмълвно прокле Дарси.

— Добре ли си, сладко грахче? — попита, като притисна чело о нейното. Тя кимна и се изсмя горчиво. Той отстъпи, пое връхната й дреха и сакчето й и отсече: — Хайде първо да приключим с лошата част! Разкажи ми какъв гадняр е този човек! — И приседна на дивана.

Елизабет се самообслужи с чаша вино и поклати глава.

— Честно казано, изобщо не ми се говори по този въпрос! Нека говорим за нещо друго!

Пъхна глава в хладилника му и сбърчи нос. Гей или не, той все пак си оставаше ерген, поради което хладилникът му се отличаваше с обилни запаси от плесен и всякакви други трудно определими субстанции.

— Най-добре е да поръчаме пица — отсече, като затвори вратата.

— Вече я поръчах — отговори Лу. — Поканил към и още един човек.

— Кого? — извика Елизабет възмутена, че ще има трето колело на тяхната приятелска сбирка.

— Шарлот Лукас.

— Шарлот ли? И откога станахте такива дружки с нея?

— Можеш ли да пазиш тайна? — погледна я присмехулно той.

Тя забели очи и отбеляза:

— Сигурно мога. Или май забрави, че съм спала със съдията по делата си? Да си чул някаква клюка да витае във въздуха?

— Непрекъснато я засичам по гей баровете, където ходя. Тя е лесбийка, Лизи!

Елизабет повдигна вежди. Шарлот Лукас е хомосексуална? Но, разбира се! Как не я е забелязала толкова време?!

— Нали не се опитваш да ни събереш, а? Защото точно сега преминавам през една изключително трудна емоционална фаза! — пошегува се вяло тя.

Лу направи гримаса и поклати глава.

— Ни най-малко. Пък и ти изобщо не си неин тип!

Сякаш по поръчка точно в този момент се появи и самата Шарлот със своето сакче с дрехи за преспиване и всички разговори за Дарси блажено замряха. Пресушиха две бутилки вино, ядоха пица и сладолед. И не им беше необходимо кой знае колко време, за да се напият до козирката.

Към девет вечерта вече бяха сформирали своя собствена вокална група, наречена „Секси кучки“, и се надпреварваха да скачат по леглото на Лу, пеейки песни на Мадона в микрофони тип четки за коса.

Към десет часа Шарлот беше сплела косата на Елизабет на плитки и половината от косата на Лу в малки сладки рогчета.

Към единайсет Лу вече изпълняваше „Наистина те обичам“ на Оливия Нютън-Джон пред плаката на Колин Фърт.

Часове по-късно Лу беше притиснат като сандвич между двете момичета в леглото си. Шарлот вече беше отнесла плувката, а Елизабет беше на ръба на заспиването, когато Лу й прошепна:

— По-добре ли се чувстваш вече?

Елизабет се усмихна сънливо и кимна. Щеше да оцелее. За пореден път Лу й се беше притекъл на помощ. Успешно.

* * *

— Уил, къде се губиш толкова време? — достигна до него гласът на Каролайн по телефона в неделя. Той мислено се наруга, че изобщо е вдигнал телефона.

— Много добре знаеш, че бях на почивка с брат ти — отговори й с хладен тон той.

— Ама си един надувко! — засмя се тя. — Впрочем, точно това винаги ми е харесвало у теб. Както и да е. Нали се сещаш за онази сделка на Джорджи? Трябва да уточним някои неща. Искам да бъда сигурна, че всички клаузи са точни — допълни тя.

Дарси въздъхна. Каролайн уреждаше къща за Джорджиана със средства от нейния попечителски фонд — сделка, която той, като настойник беше длъжен да одобри.

— Разбира се. Просто бях забравил. Какво ще кажеш да се видим утре за обяд? — предложи уморено.

— Не днес?

Дарси сведе поглед към тялото си — намачкани панталонки, тениска на петна, небръснато лице. Много вероятно бе и да миришеше неприятно.

— Не, утре е по-добре — отговори.

* * *

В понеделник Дарси наблюдаваше Елизабет с мрачно изражение. Тя седеше в задната част на неговата съдебна зала и тихо разговаряше с адвоката на ответната страна. Беше Джим Робъртс — адвокатът, който му беше предложил да свали Елизабет преди известно време в бара „Заседателната зала“. Имаше чувството, че оттогава е изминала цяла вечност.

Джим беше седнал зад нея, беше се привел напред и говореше нещо тихичко в ухото й с типичния си жест, който Дарси веднага разпозна като една от любимите му свалячески тактики. А когато Елизабет постави ръка на уста и едва потисна смеха си, сърцето на Дарси бе прободено толкова силно от стрелата на ревността, че му се наложи да помоли адвоката пред себе си да повтори казаното. Как е възможно тя да се държи така, сякаш всичко е нормално?!

Осъзна, че напряга слух, за да чуе какво казва Елизабет. Двамата с Джим си шепнеха нещо и се кискаха. Ама тя флиртува ли? Срамота!

— Господин Робъртс, може би вие и госпожица Бенет бихте желали да пренесете разговора си извън моята съдебна зала? — изрече с властен тон съдията.

Джим се изчерви и се облегна безмълвно назад в стола си, а Елизабет изгледа свирепо Дарси, свивайки устни. После сведе очи към скута си. А Дарси почувства тихо задоволство, че е успял да развали малката свалка на Джим.

Когато Дарси завърши разглеждането на настоящето си дело, Елизабет и Джим пристъпиха напред, за да му представят извънсъдебно споразумение за одобрение. Той го одобри без всякакъв коментар и го подаде на Джим.

— Благодаря ви, Ваша чест — изрече почтително Елизабет.

Дарси автоматично долови сарказма в гласа й, ала не реагира.

После двамата с Джим се изнесоха от съдебната зала. А съдията усети, че има нужда от едно силно питие.

Час по-късно се срещна с Каролайн в близкото кафене. Тя го чакаше на една маса до прозореца. Когато го видя, стана и го прегърна.

— Уил, толкова се радвам да те видя отново! — изрече и го целуна по бузата, задържайки се върху нея с една идея повече, отколкото беше приемливо за обикновено приятелство. Дарси постави ръце върху нейните и леко я избута назад, поставяйки граница между двамата.

— Благодаря! Изглеждаш прекрасно — отвърна. Всъщност, изобщо не го интересуваше как изглежда тя, но си спомни, че тя много обича да чува подобни думи.

— Благодаря! — прие комплимента с усмивка тя. — Това е „Прада“!

Той кимна в знак на одобрение, което изобщо не мислеше.

— Чарлз определено е много освежен от ваканцията ви. Обаче ти не изглеждаш никак добре. Да не би да си отслабнал? — изгледа го Каролайн.

Той сви рамене и сведе очи към чая си.

— Трябва да отидеш на плажа през уикенда! Соленият въздух ще ти се отрази добре — предложи тя, като зае отново мястото си до витрината на заведението.

— Не съм болен от туберкулоза, Каролайн — скастри я той.

Тя подпря брадичка на ръката си и го изгледа внимателно. После рече:

— Слушай, защо не вземеш да ме изведеш някой ден на вечеря и да ми разкажеш всичките си проблеми?

Той погледна през нея и се усмихна. Двамата не се бяха виждали вече почти година, ала въпреки това тя не преставаше да го преследва. Не можеше да не се възхити на упоритостта й. Не че Каролайн не беше красива или приятна като компания — просто не беше по вкуса му. Той имаше простички, земни вкусове. Предпочиташе плодове вместо торти, да бяга по горски пътеки вместо по пътечките във фитнеса, обикновен ванилов парфюм вместо „Обсешън“. А Каролайн не беше нито простичка, нито естествена — тя беше екзотична, сложна, непрестанно стараеща се да го впечатли с всевъзможна смесица от материи и аромати. Външният й вид винаги беше перфектен — нито едно непокорно кичурче, нито един висящ конец. Имаше перфектно изваяно тяло в резултат от старателни физически упражнения и може би — според него — известни количества силикон на определени места.

И въпреки това точно този неин външен вид го отблъскваше. Той обичаше недостатъците и несъвършенствата, като например бръчката между веждите на Елизабет, която се появяваше, когато изпитваше някакво безсилие, или малкото й коремче, което подсказваше, че малко прекалява със сладките и сладоледа. Несъвършенствата бяха естествени, съвършенствата — не. Не можеше да проумее как някога бе намирал Каролайн за привлекателна или как е възможно да се е задоволявал с „удобството“, което му носеше тя. Ала сега вече всичко му беше ясно.

— Благодаря, но не — отговори той и й се усмихна мило.

Тя въздъхна и го изгледа кокетно.

В този момент погледът на Дарси се насочи към витрината, където за негов огромен ужас забеляза Елизабет и Шарлот Лукас, които минаваха по тротоара пред кафенето. И двете го погледнаха — Елизабет с нещо като шок, а Шарлот с нещо като закачка. Сърцето му се сви. Естествено, че Елизабет трябваше да мине точно в момента, в който той седи до безсрамно флиртуващата с него Каролайн! Ама, разбира се. Той почеса с трепереща ръка тила си и едва устоя на изкушението да хукне след нея и да й обясни, че картината, която току-що бе видяла, не е онова, което изглежда.

Каролайн долови рязката промяна в настроението му и въздъхна. Изражението му й подсказа, че той отново е на делова вълна. Нищо ново под слънцето. Тя въздъхна примирено, извади папката по сделката и двамата се заеха да прегледат документите. После довършиха кафето си — той мълчаливо, тя нащрек. Той беше различен, някак си променен.

* * *

Този следобед Дарси се опита да улови погледа на Елизабет, обаче тя упорито отбягваше очите му. Представянето й в съда беше повърхностно, след което побърза да напусне съдебната зала.

Елизабет беше не само шокирана, но и крайно обидена да види Дарси с бегло познатата й прекрасна брюнетка в кафенето до съда. Ако двамата просто си говореха, тя не би имала нищо против, обаче онази жена толкова безсрамно се опитваше да влезе в гащите му, а той като че ли се наслаждаваше на вниманието й!

Опита се да забрави видяното, но то със сигурност я докара до крайно депресирано състояние. В крайна сметка Дарси беше невероятно красив мъж, но пък не беше от онези, които веднага ще се втурнат да гонят друга, нали така? А пък тя май наистина беше скъсала с него… Ала само защото тя не можеше да го има, не означаваше, че той може да се хвърля на врата на първата срещната хубава жена, нали така?! А пък Шарлот… Шарлот просто не й позволяваше да забрави картината. Непрекъснато се смееше и повтаряше, че се надява старият Дарси най-сетне да успее да си топне чушлето някъде, за да улесни живота на всички им. Ама как не спря да го повтаря тази жена?!

През останалата част от седмицата Дарси не преставаше да гледа с копнеж Елизабет. Когато тя успя да накара Шарлот да поеме делата й, той й оставяше съобщения на телефона. Когато тя отказа да отговори на обажданията му, той й изпрати цветя без картичка. Към четвъртък той вече се беше видял в чудо какво да прави с нейното решение да скъса с него. Да, крайно време беше да включи тежката артилерия. Налагаше се да се посъветва с един свой стар приятел — който по някаква случайност се падаше и големият шеф на Елизабет.

— Уил, на какво дължа това удоволствие? — възкликна господин Гардинър, когато с радост прие обаждането му.

— Здравей, Милтън! Просто реших, че мина доста време, откакто не сме се срещали на по питие след работа, та реших тази вечер да те поканя да се видим! — изрече спокойно Дарси.

— Нямам нищо против! — отвърна весело господин Гардинър. Решиха да се срещнат в шест.

Милтън Гардинър — едър, добросърдечен мъж в началото на шейсетте, бе играл ролята на наставник на Дарси в първите месеци след пристигането му в Съединените щати. Въпреки че не бяха работили заедно вече близо десетилетие, двамата си оставаха приятели. Сега Дарси разчиташе именно на това приятелство, за да постигне набелязаната си цел.

Срещнаха се във „Върхът на Марк“ — един от емблематичните ресторанти на Сан Франциско с великолепна панорама към града и залива. След като поръчаха питиетата си, те се настаниха в едно тихо, уютно ъгълче и посветиха първите няколко минути от разговора си на наваксване на информация за живота си.

— Предполагах, че вече си се пенсионирал и се препичаш по плажовете на Сан Диего — отбеляза Дарси.

— Ха! Де да можех! Опасявам се, че плановете ми за тихо изнасяне в Сан Диего бяха осуетени. Вместо това сега отварям там нов офис.

— Така ли? И защо?

— Фирмата ми беше изкупена от „Дебърг и съдружници“ и сега искат да отварят офис в Сан Диего. Като част от сделката се съгласих аз да отворя този офис, да им наема персонал и въобще — да задвижа работата. Иначе Дебърг сама ще си наеме адвокатите. Това определено е повече, отколкото се бях пазарил, но пък ще си заслужава от финансова гледна точка. Така, когато всичко свърши, ще мога най-сетне да се пенсионирам с чисто сърце и добър пенсионен фонд.

Поговориха още малко за достойнствата на Сан Диего, след което Дарси прочисти гърлото си и рече:

— Всъщност, Милтън, истинската причина, поради която те поканих тази вечер тук, е, защото исках да те помоля за един съвет. Имаш ли нещо против онова, за което говорим, да си остане извън протокола? — запита Дарси, като завъртя леко чашата си и се загледа в кубчетата лед.

— Разбира се. Да приема ли, че ситуацията е чисто хипотетична? — попита господин Гардинър и само с тези няколко думи увери Дарси, че разговорът ще си остане между тях.

— Точно така — кимна Дарси и отпи от питието си, за да събере кураж. — Да предположим, че съдия прояви по-особен интерес към адвокат, който се явява редовно пред… нея. Какво е твоето мнение за етичната страна на евентуална връзка между съдията и този адвокат? — попита, без да поглежда господин Гардинър.

Господин Гардинър се замисли за момент, след което отговори:

— Всъщност, прецеденти в това отношение вече има, но иначе ситуацията е сложничка. Мисля, че съдията трябва да се оттегли от всички случаи на този адвокат, може би дори от всички дела на фирмата му, освен ако адвокатът доброволно не се оттегли от делата, които се водят пред този съдия.

— И аз така си помислих — кимна Дарси. — И кога според теб е най-подходящият момент за това оттегляне? Имам предвид, на кой точно етап от връзката им? — допълни.

Милтън Гардинър го изгледа изпод спуснати клепки и отговори:

— Ами, трудно е да се каже, но според мен веднага, щом съдията разбере, че интересът… й е взаимен, споделен. Да кажем, имали са две срещи, но искрата не се е получила. В такъв случай не мисля, че съдията би… била длъжна да се оттегли. Но ако предположим, че двамата са се срещали редовно в продължение на два месеца, то тогава смятам, че съдията е… задължена да уведоми заинтересованите страни за тази връзка и за вероятността от конфликт на интересите. Тогава заинтересованите страни могат да вземат решение как да предотвратят конфликта. Но най-вероятният ход в подобна ситуация е адвокатът да се оттегли от случаите си, които да бъдат поети от някого от… неговата фирма.

Дарси кимна.

— Ами ако нещата напреднат повече, отвъд обикновените срещи? — попита. — Ако двамата станат интимни, а връзката — сериозна?

Господин Гардинър се засмя тихичко и отбеляза:

— В такъв случай положението е ясно — адвокатът по никакъв начин не трябва да се явява пред този съдия. Фирмата му ще бъде длъжна да уведоми всички заинтересовани за вероятността от конфликт на интересите, а те на свой ред трябва да решат дали да отстранят съдията от своите случаи. Защото дори и ако съдията успее да остане безпристрастен, вероятността за наличието на конфликт ще натежи и ще опорочи решенията по всички негови дела. А сега, Дарси, би ли ми казал, ако обичаш, какво точно става? Предвид факта, че съдия Клейтън е щастливо омъжена, дълбоко се съмнявам точно тя да се среща с някой от адвокатите, които пледират пред нея! — допълни Милтън Гардинър и се приведе, наострил уши за нова пикантна клюка.

Дарси въздъхна, остави чашата си на масичката пред тях и рече:

— Ако се оттегля, ще бъда длъжен да разкрия връзката ни. Бих предпочел тя доброволно да се оттегли от моите дела, защото така според мен най-лесно ще избегнем необходимостта от обяснение. Между другото, не съм издавал нито една присъда по нейни дела, откакто имаме връзка, но не искам вероятността за пристрастие да опорочи, който и да е от предишните ни случаи заедно. Смятам, че ако още сега прехвърлим делата й на друг, ще можем да избегнем конфликта, без да даваме никакви обяснения. — С тези думи Дарси вдигна към събеседника си очи, изпълнени с надежда, и изрече тихо: — Милтън, ще прехвърлиш ли делата на Елизабет, които трябва да се гледат при мен, на други адвокати от твоя офис?

Господин Гардинър продължи да го наблюдава с очакване, докато постепенно осъзна какво е чул.

— Елизабет ли? — изрече тихо. Дарси кимна. — Не може да бъде! Тя те мрази и в червата!

— Да, в началото тръгнахме зле, но вече сме изгладили всичките си различия.

— И кога… кога по-точно се случи това? — преглътна изумено Гардинър.

— Срещнахме се на семинара в Лондон в началото на юни. И всичко се разви много бързо. — За момент Дарси остана зареян в спомените си. После се прокашля и продължи: — Но мога да ти се закълна, че преди това между нас не е имало абсолютно нищо! От друга страна, връзката ни се разви толкова бързо, че всеки би си помислил, че е доста по-стара, отколкото всъщност е.

Господин Гардинър издиша тежко и промърмори:

— Дарси, разочароваш ме, момче! Смятахте за много по-овладян човек!

Тази критична забележка ужили Дарси и той отвърна:

— Милтън, много добре знаеш, че по принцип не съм импулсивен човек! А що се отнася до Елизабет, намеренията ми са съвсем сериозни! Имах възможността да обмисля внимателно последиците от нашата връзка и смятам, че тя е достатъчно важна за мен, за да ти искам тази услуга!

Господин Гардинър кимна бавно и после попита:

— А тя изпитва ли същото към теб?

— Смятам, че да. Но иначе познаваш Елизабет — такъв инат е, че в мига, в който се опиташ да й дадеш съвет, тя прави точно обратното само за да ти докаже, че не си прав. И обикновено има пълно основание за това — допълни Дарси и се усмихна при спомена за нея. — Проблемът е в това, че ако тя внезапно започне да се държи нападателно към мен като съдия, всичко ще стане адски подозрително. Доколкото знам, според нея нейните клиенти няма да одобрят евентуално прехвърляне при друг съдия. Затова предположих, че ти може би ще бъдеш в състояние да пренаредиш делата й и да прехвърлиш тези при мен на други адвокати, а и така решението ще бъде твое, а не нейно.

— Значи ти не си обсъждал този проблем с нея, така ли?

Дарси поклати глава. Милтън надали щеше да погледне с добро око факта, че Елизабет не отговаря на обажданията му.

— Виж какво, импликациите на тази ситуация могат далеч да надхвърлят проблема с настоящите ми адвокати — отбеляза бавно Гардинър. — Възможно е това да повлияе на сделката с Дебърг, особено ако се окаже, че цялата ни фирма не може да се явява пред теб!

Дарси изруга тихичко и промърмори:

— В такъв случай решението трябва да бъде взето незабавно! За нищо на света не желая да повлияя с лошо на твоето достойно оттегляне в пенсия!

— Елизабет надали ще приеме спокойно факта, че ще прехвърля делата й на други без никакво обяснение.

— Прав си. Смятам дори, че ще побеснее, когато разбере, че аз съм говорил с теб.

— Именно! Затова съм длъжен да те предупредя, че няма да направя нищо без нейното съгласие! — подчерта Гардинър.

— Ами ако тя откаже?

— Тогава ти ще трябва да бъдеш този, който да се оттегли доброволно от нейните дела!

Дарси простена, прокара пръсти през косата си и промърмори:

— Господи! Съжалявам, Милтън! Май доста обърках нещата, а?

— Някой друг знае ли за това? — попита Гардинър.

— Сестра й и моят най-добър приятел, но иначе никой друг от нашите среди. А те разбират ситуацията, така че съм абсолютно сигурен, че ще си мълчат. Пък и не са ни колеги.

— Във всеки случай подсигури се още веднъж, че те ще си държат устата затворена по този въпрос! А що се отнася до Елизабет, да се надяваме, че ще прояви здрав разум и ще се съгласи да не се явява пред теб!

* * *

На следващия ден следобед господин Гардинър извика Елизабет в кабинета си. Затвори вратата след нея, покани я с жест да седне на кожения диван и приседна до нея.

— Елизабет, разбрах, че имаш някакви неприятности със съдия Дарси — започна деликатно шефът й.

— Да, случва се понякога да спорим — промърмори тя, забила поглед в скута си.

— Изказа се предположението, че може би ще бъде най-добре да не се явяваш пред него.

— И кой го изказа това предположение?

Господин Гардинър въздъхна и изрече тихо:

— Той.

Елизабет почувства как цялата се изчервява от срам.

— А той каза ли защо? — смотолеви.

— Каза. Елизабет, подхванали сте много опасна игра, момичето ми!

— Напротив! Аз сложих край на всичко, но той просто отказва да го приеме! — възкликна тя, безкрайно унизена от факта, че трябва да води този разговор с началника си.

— Виж какво, Елизабет, казвам ти го като приятел и, надявам се, втори баща. Не се заемай с тази игра! Няма да победиш! Ситуацията е емоционално трудна и за двама ви, а освен това може да се окаже професионално унищожителна за всички ни! Затова, като твой началник, сега ти казвам, че ти повече не можеш да се явяваш пред него! Ти избираш дали да го направиш доброволно, или ще бъда длъжен да те принудя!

— Да, знам — промърмори нещастно тя. — Аз исках да си продължим така, сякаш нищо не се е случило, обаче той отказва да ми го позволи!

— Може би защото за него не е никак лесно.

— За мен също не е, но така поне се опитвам да защитя всички заинтересовани страни! — възкликна тя.

— Лизи, в случая просто няма начин да угодиш на всички, повярвай ми! Реката не може да бъде върната назад. Затова сега трябва да постъпиш правилно и да стоиш далече от съдебната зала на Уил! Така двамата ще можете да се срещате колкото си искате.

— Не е толкова просто! — извика тя и изтри една сълза от очите си. — Ами ако след всичко това в крайна сметка се окаже, че връзката ни не е била нищо повече от флирт? Тогава какво ще се случи с мен? Знаеш, че за жената винаги е по-трудно, отколкото за мъжа! Неговата репутация няма да пострада, обаче моята ще се срине! Всички ще казват: „О, ето я онази адвокатка, дето спеше със съдията, за да печели делата си!“. И как ще оцелея след всичко това?

— Тогава какво искаш?

— Не знам!

— Елизабет, когато се пенсионирам, няма да мога да те защитя! Ако разбере, Дебърг ще те уволни, без да й мигне окото, така че колкото по-бързо вземеш решение, толкова по-добре за теб! А дотогава според мен най-добрият ход е да поставим известно разстояние между теб и него. Затова на моето място в Сан Диего изпращам теб!

— Какво?!

— Лизи, не мога да рискувам оцеляването на цялата си фирма заради едно твое зле премерено решение, ако ще и да е взето с добри намерения! Така че или заминаваш в Сан Диего, където решаваш какво искаш и какво — не, или, опасявам се, ще трябва да те помоля да напуснеш моята фирма! Съжалявам, но така стоят нещата! — допълни той и постави ръка върху нейната. — Виж какво, докато аз съм тук, за теб винаги ще има място при нас, когато се върнеш!

Тя кимна мрачно и попита:

— И кога трябва да замина?

— Бях планирал да го направя следващата седмица. Докато това стане, мога да покрия делата ти, докато ти сложиш своите лични дела в ред. — Тя се изправи, за да си тръгне. — Елизабет, не му се сърди? Уил стори онова, което считаше за най-добро, при това и за двама ви! — допълни господин Гардинър.

— Така ли? — изсмя се горчиво тя. — Той просто отказва да приеме, че всичко между нас е свършило, натропва ме пред шефа ми и ме принуждава да се преместя в Сан Диего! Колко мило от негова страна! Как мога да му се отплатя за тази съобразителност?!

И с тези думи тя напусна с гръм и трясък кабинета на господин Гардинър. Влезе в своя, тресна вратата зад гърба си и започна да крачи гневно напред-назад. Погледна часовника. Наближаваше пет. Дарси сигурно все още беше на работа. Запъти се бясна към асансьора, натисна бутона и слезе на неговия етаж. Буквално влетя при секретарката му и извика:

— Съдия Дарси тук ли е все още?

— Очаква ли ви? — възкликна изумена секретарката и ръката й се насочи към телефона.

— В негова полза е да ме очаква! — разбесня се Елизабет, насочи се към вратата на кабинета му, отвори я с трясък и влетя вътре, без да чака покана. Чу как по интеркома секретарката му пищи:

— Госпожица Бенет идва да ви види!

— Благодаря! — отговори Дарси и изключи интеркома.

Елизабет застана пред него, скръстила ръце пред гърди, с почервеняло от гняв лице и сякаш готова всеки момент да извади мечовете.

— Какво има? — попита бавно той, като тръгна към нея.

— Какво има ли? Е, щом ме питаш толкова любезно, да ти кажа! Има това, че ме прехвърлят в Сан Диего! Щастлив ли си?! — изкрещя тя.

— Какво?! — направи той още една крачка към нея.

— Да! Господин Гардинър сметна, че най-добре би било да постави между нас неколкостотин километра. А на теб съм ти безкрайно благодарна, че разкри най-интимната ми тайна пред моя шеф!

— Но ти надали ще заминеш! Ще напуснеш, нали?

— Не говори глупости! Разбира се, че няма да напусна! Току-що казах, че ме местят в Сан Диего! Глух ли си?

Сега беше ред на Дарси да почервенее от гняв.

— А аз просто го помолих да те свали от моите дела! — изрече през стиснати зъби.

— Поздравления! Успя!

— Не си длъжна да ходиш!

— Напротив, длъжна съм! — извика Елизабет, но внезапно усети, че гневът й утихва. Прииска й се да се разреве. Притисна пръсти към челото си и въздъхна.

Дарси прекоси малкото разстояние между тях и прошепна:

— Това ли искаш наистина, Елизабет? Наистина ли държиш да сложиш край на връзката ни?

Тя се облегна на вратата, вдигна очи към тавана и промърмори:

— Ти каза, че онова, което става в Англия, си остава в Англия.

— Това беше преди да се влюбя в теб.

— Ти съсипваш кариерата ми!

— Фактът, че те обичам, нищо ли не означава за теб? — извика той, облегна се на вратата, като постави ръце от двете й страни и по този начин й препречи пътя за бягство.

Тя отново долови онзи притегателен аромат на мъх, който заплашваше да я примами в обятията си. Опита се да се пребори с него и промърмори тихо:

— Обичаш ме, така ли? И откога? Откакто уреди да ме преместят ли?

— Още в Англия ти казах, че те обичам — отговори той, видимо обиден.

Тя извърна глава и се изсмя горчиво.

— Да бе! Веднъж, когато беше пиян, и веднъж по време на секс! И как се очакваше от мен да приема това на сериозно?!

— Казах ти, че никога няма да те излъжа!

— Не съм го възприела като лъжа. Просто си помислих, че не го мислиш наистина. Толкова ли щеше да те заболи, ако го беше казал по време, примерно, на вечеря?

— Ето, казвам го сега! Обичам те! — Тя не отговори. — Лизи, ти обичаш ли ме? — попита тихо той. Тя извърна очи. — Елизабет, обичаш ли ме?! — повиши глас той вече леко ядосан.

Тя сведе очи, но пак не отговори.

— Обичаш ли ме? — изкрещя в лицето й той.

— Да! — изкрещя най-сетне тя.

— Тогава кажи ми го, да те вземат мътните! — изрева той и удари с юмруци по вратата.

— И какво значение би имало, дори да ти го кажа?! — изпищя тя и започна да удря с юмруци по гърдите му, за да се освободи от капана на ръцете му. После му обърна гръб, пое си дълбоко дъх и притисна пръсти към очите си, като си заповяда да не плаче. — Какво значение би имало? — повтори тихо.

Дарси постави ръце върху раменете й, прегърна я и прошепна:

— За мен има значение! Огромно! Единственото, което искам да знам, е, че ме обичаш! Кажи на Милтън, че няма да заминеш за Сан Диего! Напусни и ще ти намерим друга работа — такава, която да можеш да вършиш без опасността от конфликт на интереси между нас!

Елизабет се изтръгна от ръцете му и се обърна с лице към него, като отново скръсти ръце на гърди. Беше му бясна, че се е намесил и че я е изправил пред необходимостта от избор.

— Ти май не разбираш, а? Не искам да си търся друга работа и не искам да напускам! Не си мисли, че животът ми е като твоята съдебна зала и ти имаш право да го управляваш! И нямаш право да вземаш решенията вместо мен! И точка! Случайно да си се замислял за онова, което аз искам, а?!

Той стоеше и я гледаше напълно онемял. Тя поклати глава, отпусна ръце и добави:

— Виж какво, тази работа вече напълно излезе от контрол! Мисля, че имаме нужда от почивка!

— От почивка ли? — повтори глупаво той.

— В продължение на няколко месеца ще отсъствам, за да помогна нещата в офиса в Сан Диего да потръгнат. Смятам, че драмата на нашата връзка не ни позволява да виждаме нещата ясно. Може би с малко разстояние между нас всичко ще си дойде на мястото.

Той се изсмя безрадостно и подхвърли:

— И какво се очаква от мен междувременно, а? Да седя тук и да кърша пръсти, докато те чакам да измислиш какво искаш, така ли?

Тя не отговори. Той се вторачи бясно в нея и зачака.

— Не те моля да ме чакаш! — отсече накрая Елизабет.

Той не отговори. След няколко секунди неловка тишина тя си тръгна. Профуча покрай безсрамно подслушващата на вратата секретарка и се насочи право към колата си. Успя да се закара вкъщи тъкмо навреме преди яростта, разочарованието и безсилието й да се отприщят като порой.

* * *

Дарси от своя страна изкарваше бесовете си по друг начин. Той се насочи директно към асансьора и натисна бутона за етажа на адвокатската кантора „Гардинър и съдружници“. Когато стигна, влетя в кабинета на Милтън, тресна вратата след себе си и извика:

— Какво направи?!

Господин Гардинър се обърна изненадано към него. Погледа го и след малко каза:

— Спасих кариерите на всички ни, а на нея й предоставих малко пространство за дишане.

— Аз те помолих за помощ, а ти ми заби нож в гърба! — продължи да се пени Дарси.

— Забил съм ти нож в гърба ли? Намерил се кой да го каже! Ти се промъкваш тайно, завързваш връзка против всички етични правила на правораздаването, а после очакваш от мен да те измъквам от кашите ти, така ли? Та ти едва не провали пенсионирането ми, човече! И ме принуждаваш да се лиша за известно време от един от най-добрите си адвокати! Съжалявам, но някак си не мога да разбера как ножът е точно в твоя гръб!

Дарси започна да крачи гневно напред-назад. В главата му се въртяха хиляди отговори, ала нито един от тях не звучеше разумно. Милтън беше напълно прав. Той наистина беше забъркал голяма каша. Налагаше се да се успокои, да си даде време да размисли и да подреди нещата за себе си.

Приседна уморено на дивана на Гардинър. Домакинът безмълвно му подаде чаша уиски, но той го отказа с махване на ръка.

— Милтън, държа да си наясно, че аз наистина я обичам! — изрече накрая, отпуснал глава в ръцете си.

— В такъв случай наистина трябва да й дадеш това време. Имам чувството, че Елизабет сама ще се върне при теб! Точно сега е ядосана, разбира се, така че колкото повече я притискаш, толкова по-упорито ще се съпротивлява. Мисля, че вече би трябвало да я познаваш в този аспект. Тя е независима жена, а някои дори я определят като непоправим инат. Но иначе има добро сърце, затова съм сигурен, че когато му дойде времето, тя ще осъзнае истината за чувствата си!

— Ами ако това не стане?

— Е, тогава просто ще трябва да отидеш при нея и да й напомниш защо въобще се е влюбила в теб!