Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (22)

Двайсет и втора глава

Дарси крачеше нервно зад кулисите, докато на сцената продаваха някакъв хокеен играч на разярената женска тълпа. Имперската зала в хотел „Сър Франсис Дрейк“ беше претъпкана догоре с най-могъщите жени на Сан Франциско, всички до една облечени в бляскави вечерни рокли, всички до една нетърпеливи да допринесат за една благородна кауза, като същевременно се изфукат с богатството си. Предвид нетната стойност на елитната публика, Дарси бе очаквал от жените по-голямо… приличие и достойнство. Вместо това имаше чувството, че тук са нахлули банда позастаряващи лелки от моминско парти, изгарящи от нетърпение да пъхнат банкнотите и ръцете си в гащите на всеки мъж, който се весне пред очите им. Ала тъй като вече се бе съгласил да се яви тук, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че всичко ще приключи колкото е възможно по-скоро и че той ще успее да се измъкне без твърде големи поражения върху гордостта си и с неопетнено целомъдрие.

Колкото и да му се искаше, Дарси не можеше да не изпълни обещанието си пред Каролайн. Все още й беше бесен, но пък детската фондация за борба със СПИН се нуждаеше от него за този търг. В стремежа си да избягва срещите с нея той бе отказал предложения му от управата на хотела апартамент, тъй като знаеше, че Каролайн като организатор на мероприятието имаше свободен достъп до него. Вместо това сам си беше наел стая. Но пък това се оказа особено полезен ход, защото така нямаше да му се налага да споделя душа с други двайсет ергени.

— Още ли ми се сърдиш? — обади се Каролайн с необичайно колеблив глас, когато надникна иззад ъгъла.

— Да — отговори той, без дори да поглежда към нея.

— Много съжалявам. Само се опитвах да помогна.

Той не отговори. Предпочете да съзерцава плаката на стената пред него.

— Ако искаш, ще й се извиня и всичко ще й разкажа.

— От теб не искам нищо, Каролайн! Дори не желая да водя този разговор! — отсече той.

Чу я да въздъхва, а миг по-късно потракването на токчетата й затихна надолу по коридора. Дарси прокара ръка през косата си.

— Съдия Дарси, вие сте! — извика режисьорът в мига, в който водещият на шоуто започна да чете неговата биография.

— Следващият ни ерген е Фицуилям Дарси, съдия в нашия съд в Меритън. Съдия Дарси е роден и израснал в Англия. Пристига в Калифорния преди няколко години, за да открие офис на неговата фирма за международно право. Впоследствие е назначен за окръжен съдия от губернатора. Той е един от най-младите съдии, назначавани някога в нашия окръг.

Стомахът на Дарси се преобърна, когато чу:

— Уил, моля те да излезеш напред, за да можем да те огледаме! — И той излезе на сцената, облечен в съдийската си тога — поредната брилянтна идея на Каролайн.

Тълпата изрева.

— Уил е на трийсет и осем години, висок е сто деветдесет и два сантиметра, тежи приблизително сто килограма и има красиви зелени очи. Охо! На живо изглежда дори още по-добре, отколкото в нашия каталог! — изгука водещият.

Дарси преглътна, а след това си залепи широка усмивка.

— Хобитата на Уил са да свири на китара, да язди коне, да се фехтува и да кара мотоциклети. Вероятно ще ви бъде интересно да знаете, че някога, по време на колежанските си години, е бил и автомобилен състезател. Този човек живее на високи обороти, дами!

Още аплодисменти.

— Съдия Дарси, бихте ли ни показали, моля, вашите правни пълномощия? — извика водещият в микрофона.

Проклинайки Каролайн до седмия кръг на ада, Дарси свали тогата си и под нея разкри перфектен, изработен по поръчка костюм на „Долче и Габана“. И докато аплодисментите на тълпата преминаваха в неистови викове, той запримигва срещу черната от своята позиция зала, насочи се към средата на сцената и беше още повече заслепен от централния прожектор.

— Можем ли да започнем наддаването от 1000 долара? — извика водещият.

Устата на Дарси пресъхна. Наддаването бързо ескалира до 10 000 и много скоро между пет от жените се разрази ожесточено съревнование за това, коя от тях да излезе на среща с Дарси.

С надеждата да сложи по-скоро край на това мъчение Дарси окуражаваше наддаването. Приведе се към микрофона и изрече:

— Давайте, дами! Каузата си я бива! Смилете се над мен, изведете ме на среща!

И мислено се сгърчи от ужас, когато водещият се ухили и отбеляза:

— Е, момичета, можете да слушате този прекрасен британски акцент цяла нощ! Хайде, вадете чековите книжки!

— Двайсет хиляди!

Дарси се стресна при звука на този толкова познат глас. Заслони очи, за да се предпази от прожекторите, и започна да оглежда публиката, надявайки се, че ушите му не са го подвели. И наистина не бяха.

Да, там стоеше Елизабет с номер за наддаване в ръка и усмивка на лицето.

— Двайсет и пет! — извика друга жена.

— Трийсет! — изкрещя Елизабет и размаха номера си.

Дарси отчаяно започна да оглежда тълпата в търсене на Каролайн. Когато я видя, кимна в нейната посока. Тя автоматично вдигна номера си и извика:

— Трийсет и пет!

— Трийсет и седем! — достигна нечий друг глас.

— Трийсет и осем! — наддаде Елизабет.

Дарси пак погледна към Каролайн.

— Четирийсет!

— Четирийсет и пет! — светкавично контрира Елизабет.

Дарси я видя как хвърля гневни погледи към Каролайн. Обърна се с гръб към Каролайн и кимна.

— Петдесет!

— Петдесет и пет! — беше отговорът на Елизабет. Обаче този път, когато Дарси сигнализира на Каролайн да наддава, Елизабет улови знака му. Видя как челото й се сбърчи объркано, а междувременно Каролайн вдигна офертата на шейсет хиляди долара.

— Шейсет хиляди първи път! — извика водещият на търга.

Дарси стоеше в готовност, за да сигнализира на Каролайн, ако Елизабет направи следваща оферта.

— Шейсет хиляди втори път!

Елизабет бавно свали табелката с номера си.

— Продаден за шейсет хиляди долара на нашата скъпа Каролайн Бингли! Мисля, че това е истински рекорд, съдия Дарси! Гледайте да оправдаете цената си пред Каролайн! И, Каролайн, гледай тези пари да не излязат от фонда ни!

Дарси пренебрегна гнусните намеци на водещия и погледна към Елизабет, която го изгледа продължително и гневно, след което захвърли номера си на масата до нея. И без да се обръща назад, се насочи към изхода на залата.

Миг по-късно режисьорът изтика Дарси от сцената. С бушуваща в ушите кръв той се втурна отчаяно да търси Елизабет — първо се насочи към коридора, а после към фоайето. Именно там забеляза косата й да подскача ядосано сред тълпите от гости на хотела.

— Елизабет! — провикна се Дарси. Тя се закова на място, изправи рамене и едва тогава се обърна към него. Лицето й представляваше същинско олицетворение на яростта. Бузите й пламтяха, от очите й хвърчаха искри. — Елизабет, почакай! — повтори той, когато я приближи. — Позволи ми да ти обясня. Може ли да се качим в стаята ми, за да поговорим?

И без да чака отговора й, той я поведе към асансьора, кимвайки учтиво, когато се набутаха сред други гости на хотела. Когато стигнаха неговия етаж, той я поведе към стаята си и я покани.

След като постави на бравата знак „Не безпокой“, той затвори вратата и се обърна. Звукът от шамара й по лицето му изпревари с няколко секунди болката. Втрещен, той покри с ръка пламналата си буза и се ококори срещу нея. Ама биваше си го този неин шамар!

— Това ли е твоят избор? — изкрещя тя. Той все още беше твърде шашнат, за да отговори. — Кучи син такъв! Наистина не мога да ти вярвам!

И той видя как тя започна неконтролируемо да се тресе. Именно този факт като че ли най-накрая задвижи мозъка му.

— Елизабет… — започна и протегна ръка, за да я докосне. Тя се изтръгна дивашки от него.

— Само приятели били, да бе! Ама че мошеник!

— Елизабет!

— Сигурно вие двамата с Каролайн ми се подигравате всяка сутрин на закуска! Това ли е вашето тайно любовно гнезденце?

— Престани! Изслушай ме! — извика този път и той, грабна я и я разтресе. — Нито ходя с нея, нито някога съм ходил!

— Ти си една торба лайна!

— Не те лъжа!

— Но даваше сигнали на Каролайн! Ти й каза да надскочи офертата ми!

— Разбира се, че го направих! Да не би да мислиш, че ще ти позволя да си похарчиш пенсионния фонд за една нощ? За една глупава игра?!

Пусна ръцете й и стисна отчаяно глава. И двамата дишаха тежко.

— Мразя те! — изкрещя разгорещено тя.

— Нищо ново под слънцето! — вдигна безсилно ръце той. — Елизабет, каквото и да направя, за теб никога не е правилно! Опитвам се да се срещна с теб, а ти отказваш. Казвам ти, че те обичам, а ти се преместваш в Сан Диего. Спасявам те от вероятността да се простиш с последните си спестявания, а ти ми заявяваш, че ме мразиш. Даваш ми достатъчно причини да си мисля, че не ме искаш, а после побесняваш, когато ме виждаш с друга. Какво искаш от мен, а? Какво трябва да направя, за да ти угодя? Вече не знам! Кажи ми какво трябва да направя и аз веднага ще го сторя! — Последните думи ги изкрещя.

Двамата се вторачиха един в друг, задъхани от гняв. Дарси започна да крачи напред-назад из стаята. Когато най-сетне усети, че се е овладял, той се обърна отново към нея.

— Елизабет — започна наново, — не ходя с нея. Каролайн не ми е нищо повече от приятел. Кълна се в гроба на майка си!

За по-тържествена клетва не можеше да се сети.

И сърцето му се скъса, когато видя как Елизабет започна да се разпада. Тя се отпусна на дивана, зарови лице в ръце и се разрида. Дарси коленичи пред нея, постави ръце на коленете й и нежно започна да ги разтрива.

— Лизи, това трябва да спре! Или продължаваме напред, или завинаги късаме! Никой от нас няма да може да издържи на повече напрежение.

Тя кимна, все така плачейки. После изтри бузите си с опакото на дланите си. Неспособен да я гледа толкова разстроена, той приседна на канапето до нея, придърпа я към себе си и я целуна по главата.

— Е, какво да бъде? — попита тихо, галейки ръката й.

— Исках да те изненадам! Исках да направя един голям жест, с който да ти докажа как се чувствам. Вместо това ти накара Каролайн да ме надвие. Не мога да се конкурирам с нея.

— Лизи, конкуренция просто няма! Ти си единствената, която желая! Защо не можеш да го разбереш?

— Защото тя винаги е до теб! — простена Елизабет, а после настъпи продължителна тишина. Накрая тя промърмори: — Не мисля, че ще мога да издържа повече.

— Аз също. Затова трябва да направиш своя избор, Лизи. Заради двама ни!

Тя кимна и отново изтри очи.

— Да, знам. Току-що го направих.

И когато тя не вдигна очи към него, Дарси усети, че гърлото му започва да се свива. „Какъв ироничен край на любовта на живота ми!“ — помисли си той. Почувства ръцете й как постепенно се стягат около кръста му, сякаш за последно сбогом. Той зарови лице в косата й и вдиша за последен път уханието на круши.

— Лизи — прошепна с умолителен тон, — недей!

— Не ми позволявай да се връщам в Сан Диего! — прошепна тя.

Сърцето му спря за момент, а после отново заби, когато смисълът на нейните думи постепенно проби пелената на съзнанието му.