Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (12)

Дванайсета глава

В понеделник сутринта Елизабет отново се събуди в обятията на Дарси. Усети брадичката му върху главата си, ръката му — около кръста си, единия му крак — вмъкнат между нейните. Опита се да се измъкне от него, но в мига, в който тя помръдна, ръцете му се сключиха здраво около тялото й. А когато тя отново опита, той издаде някакви протестиращи звуци. Тя се засмя и разроши косъмчетата на гърдите му.

— Много е рано да ставаме — смънка той.

— Знаеш ли, че започваш да се превръщаш в ленив аристократ? — подкачи го тя.

— Да, обаче ти не ми позволяваш да се наслаждавам на статуса си!

— Трябва да изляза на слънце и чист въздух! Вече имам чувството, че започвам да мухлясвам!

Едва след като го възнагради с целувка за всяко следващо усилие — сядане в леглото, изправяне, обличане, — тя успя да го замъкне на долния етаж за закуска. Отказаха на предложението на Джейн и Бингли да излязат на терасата, избирайки разходката из околността. Когато стигнаха до една хълмиста морава с диви цветя, Дарси разстла сакото си на тревата, за да може Елизабет да седне.

— Обожавам диви цветя! — отбеляза тя, като си откъсна едно и го поднесе към носа си.

— Тогава ще ги имаш всичките! — отсече храбро Дарси и се отправи на мисия за събиране на букет за нея, като от време на време подвикваше: — Това харесва ли ти? — Или: — От това няма да се обрина, нали?

Не след дълго се върна с огромен букет диво ухание: лютичета, маргаритки, теменужки, детелина, огнивче, та дори бодливи клонки къпина.

— Ранен съм! — простена престорено той и й показа трънчето в палеца си. Елизабет го извади и целуна капчицата кръв. После притисна букета към гърдите си, отпусна глава в скута на Дарси и затвори очи, наслаждавайки се на приятните милувки на слънцето и лекия ветрец.

— Не са много добре узрели все още — отбеляза, като направи кисела физиономия, когато Дарси постави в устата й една от къпините, които беше набрал.

Останаха така известно време. Дарси се грижеше да връща назад кичурчетата, които вятърът завяваше върху челото и бузите й. После отчупи дръжките на цветята и подреди цветовете по косата й, докато тя дъвчеше замечтано стръкче трева. Тя пък измъкна няколко глухарчета от букета, също им счупи дръжките и близна с език млечния сок на стъблата. А накрая ги подреди като златна корона в чупливата му коса.

— Прелестно! — обяви и кимна доволно.

Той прокара пръст по ръба на носа й и по бузите й и отбеляза нежно:

— Започнали са да ти се появяват лунички!

— Да, това е проклятието ми — въздъхна тя.

— О, не! Много са красиви! Приличат на ситен канелен прах върху топка сметана!

После отново замълчаха, наслаждавайки се на времето, самотата и тихата си компания. Докато накрая стомахът на Дарси не изръмжа, напомняйки им, че е време за обяд. Елизабет се засмя тихичко и седна, като бръсна стъблата на цветята от селската си блуза, която се беше свлякла от едното й рамо. С коса, пълна с цветя и навита от вятъра на естествени спирали, тя имаше фантастично, приказно излъчване, излъчване извън времето и пространството — сякаш беше принцеса на феите, чието място е в центъра на горския кръг. Да се каже, че е красива, нямаше да бъде достатъчно. И въпреки че очите му вече едва издържаха на тази природна красота, Дарси продължи да се взира в нея.

Внезапно в гърдите му проблесна светкавица, а след това като че ли се чу гръм. И той разбра извън всякакво съмнение, че е дълбоко влюбен в Елизабет.

Дори онези неусетно прокраднали се мисли от предишните нощи, които намекваха за истинските му чувства към нея, пак не бяха успели да го подготвят за силата на емоциите му. Дарси имаше чувството, че гърдите му всеки момент ще се пръснат — толкова много го заболя. Искаше му се да й каже, че я обича, че иска да се ожени за нея, да стане баща на децата й и да остане с нея, докато двамата остареят и побелеят. Ала вероятността да бъде отхвърлен, вероятността да разруши това перфектно блаженство го плашеше твърде много, за да се осмели да й каже всичко това.

Вместо това изрече:

— Мисля, че това беше най-идеалният ден в моя живот!

Тя се усмихна, отпусна се обратно в скута му и промърмори:

— Тогава няма защо да бързаме да му слагаме точка.

* * *

Дарси водеше ожесточена вътрешна борба със себе си дали да изкаже пред Елизабет истинските си чувства или не. Вярно, бяха се споразумели да не таят един от друг никакви тайни, никакви лъжи, ала това беше нещо различно. Подобно разкритие криеше в себе си потенциала на разрушението. Преди няколко вечери тя не беше реагирала по никакъв начин на пиянските му откровения, което може би беше за добро. Защото, макар наистина да мислеше онова, което каза тогава, интензивността на чувството, което изпитваше сега, не само надвишаваше старите му признания, но и ги правеше смехотворни. До този момент той не беше имал никаква представа какво означава да си влюбен.

Чувствата му го караха да си мълчи. Не искаше да й признава нищо, докато по някакъв начин не му подскажеше, че и тя изпитва същото. Защото, макар да се държеше любвеобилно с него, дали наистина изпитваше любов! И дали по-скоро нямаше да я подплаши, ако й признае истинските трепети на сърцето си?

— Напоследък си станал много мълчалив — отбеляза Елизабет във вторник, докато вървяха към конюшните. Бяха решили да излязат на пикник, обаче тя искаше първо да види конете.

— Просто размишлявам — сви рамене той и пъхна ръце в джобовете си. Влязоха при конете и той се загледа в нея как ги храни с парчета моркови.

— Искаш ли да пояздиш? — предложи й Дарси.

— О, не! Твърде страхлива съм, за да яздя сама! — засмя се Елизабет.

— Можем да яздим един и същи кон. Старфайър ще се справи безпроблемно с тази задача. — И когато я видя, че се колебае, той я хвана за ръка и рече: — Хайде, ще бъде забавно!

Тя кимна в знак на съгласие, а той се ухили доволно. Ездата винаги действаше прочистващо на ума му, така че нищо чудно именно така да успее да вземе решение дали да каже на Елизабет, че я обича, или не.

Започнаха типичния английски любезен разговор. Той й разказваше за конете и за ездата изобщо, за разликата между английския и западния стил на яздене и за това, как е най-добре да се приближиш към коня. После й помогна да се качи на седлото и се метна след нея.

— Вие сте зашеметяващ ездач, господин Дарси! — промърмори през рамо тя, докато излизаха от конюшните в лек тръс.

— Изцяло на вашите услуги, госпожице Бенет! — отговори той, обви ръце около кръста й и хвана здраво юздите. Докато яздеха, Дарси й показваше местата от детството си, покрай които минаваха. Накрая откриха едно приятно местенце под красива върба, слязоха и разпънаха одеялото си за пикник. Похапнаха, а после се излегнаха и задрямаха под шарената сянка на дървото.

Ала Дарси продължаваше да прехвърля въпроса в главата си. Накрая взе решение да се придържа към условията на сделката им и да й каже истината.

— Елизабет — започна. Обаче спря. Тя никога не му беше давала причина да вярва, че иска нещо повече от двуседмичен флирт. Което означаваше, че беше много възможно не само чувствата му да се окажат несподелени, но и признанието му — не особено добре дошло. Накрая реши, че докато не е наясно с нейните чувства, няма да й разкрие своите.

Тя го погледна очаквателно, но той само поклати глава.

— Нищо — каза той, обърна се, подпря глава на ръката си и отметна един непослушен кичур коса от бузата й. Тя затвори очи и прие с усмивка докосването му. Сърцето го заболя, докато я гледаше.

Приведе се и я целуна. Ръката й се плъзна около врата му и не след дълго телата им отново се сплетоха в страстна прегръдка. Внезапен повей на вятър раздвижи листата над главите им, което напомни на Дарси къде се намират. Откъсна се от нея и се излегна.

— Не, не спирай! — промърмори тя и го придърпа обратно към себе си.

— Намираме се насред полето — запротестира не особено уверено той.

— Значи вече сме направили пълен кръг от началото — отбеляза тя, напомняйки му за първата им целувка. Забележката й беше повече от иронична, защото той отдавна бе стигнал отвъд този пълен кръг. Бе изминал невероятно дълъг емоционален път от онази далечна първа целувка.

Приведе се към нея за нова целувка и не след дълго двамата вече правеха любов под върбата, огрени и затоплени от слънцето. Той вдишваше аромата й на слънце и круши и плъзгаше пръсти по тялото й. Тя притежаваше естествена, вродена, земна красота, а всяко нейно дребно несъвършенство бе за него просто доказателство за нейното автентично съвършенство. Пътешествието до блаженството беше бавно и спокойно и докато достигнат до върха, следобедното слънце вече отиваше на заник.

Елизабет лежеше в свивката на рамото му, а той галеше косата й. Тя описа кръг по гърдите му и прошепна:

— Много ще ми липсва всичко това.

Той я целуна по темето на главата и прокара ръка по рамото й в знак на нежност и топлота. След момент изрече тихо:

— Знаеш ли, че ухаеш на круши? Независимо какъв парфюм си си сложила, независимо дали си изпотена или току-що излизаш от банята, аз винаги долавям аромат на круши! Отсега нататък, Лизи, никога няма да мога да хапна круша, без да си спомня за теб!

Двамата замълчаха смутено. Останаха така още известно време, а после, когато усетиха, че няма какво повече да си кажат, изправиха се като по команда и се облякоха безмълвно. Дарси измъкна стръкчетата трева, вмъкнали се в косата й, и отново я целуна.

После отиде да доведе коня и помогна на Елизабет да се качи на него.

Но преди самият той да бе успял да се метне на седлото, тя каза:

— Оградата ти е счупена! Трябва да я оправиш, преди някое животно да се е наранило!

И посочи към една дупка в бодливата ограда малко по-нататък. Без да се замисля, Дарси пусна юздите и отиде да разгледа щетите. Но не изминал и пет крачки и чу писък. Обърна се точно навреме, за да види как конят се изправя на задни крака и хвърля Елизабет на земята. Видя как главата й отскача и чу ужасяващото тупване. Моментално се втурна към нея.

— Елизабет! Боже мой, какво стана?!

Тя лежеше с очи, отворени към небето. Той коленичи на земята до нея. Осъзна, че е замаяна, но не е изпаднала в безсъзнание. След като се поуспокои за нея, се втурна да върже коня, за да не останат без него, а после пак се върна при нея.

— Елизабет? Лизи? Добре ли си? Чуваш ли ме? — занарежда, хванал ръката й.

— Да, добре съм. Просто съм зашеметена и може би леко останала без дъх — отговори тя и се опита да се надигне на треперещите си ръце. Той докосна тила й и пребледня, когато видя върху пръстите си яркочервена кръв. От опит знаеше, че раната вероятно не е сериозна, но въпреки това гледката си беше доста неприятна.

— Лизи, не мърдай! Ранена си! — изрече тихо.

— Така ли? — измънка тя.

— Да. Имаш рана на главата си. Легни долу! — Извади кърпичка от джоба си, сложи я отзад на главата й и с ужас установи, че само за няколко секунди тя подгизна от кръв. Отвори мобилния си телефон и набра един номер с трепереща ръка.

— Бингли? Елизабет падна от коня! Главата й кърви! — И се заслуша в инструкциите на приятеля си, когато видя, че Елизабет отново се опитва да стане.

— Лизи! Не мърдай! — заповяда й пак, връщайки телефона в джоба си. Тя послушно се отпусна назад. Дарси извади кърпичката изпод главата й, сгъна я на обратната страна, където все още имаше малка, незасегната от кръвта част, и отново я притисна към раната.

— Не вярвах, че вече някой носи истински кърпички — промърмори тя.

Той се усмихна.

— Освен кърпички, нося винаги и чисто бельо. Майка ми така ме е учила.

— Дано да няма по него зайчета! — изсумтя тя, а той се засмя.

— Виждам, че поне смехотворният дял на мозъка ти е незасегнат — отбеляза.

— За наше щастие, разполагаме с двама истински хирурзи — каза тя.

— Именно. Хайде вече да се връщаме при тях и да видим дали няма да могат да те закърпят!

Вдигна я внимателно на крака, като я държеше здраво, за да не падне от замайването. Отне й няколко секунди, докато се почувства по-стабилна, след което се облегна на него. Когато накрая придоби куража да се изправи отново пред коня, той я поведе предпазливо към едната му страна.

— А сега внимавай! — изрече, докато я вдигаше на седлото. Веднага след това се метна след нея. Облегна я на едното си рамо и я хвана здраво през кръста, а с другата сграбчи юздите. После поеха в лек галоп към къщата. Тръскането на коня очевидно не й се отрази добре, защото тя простена:

— Оооох!

— Извинявай! Чувстваш ли краката си? — попита Дарси.

— Да.

— Значи си добре — заключи той, с което я накара да се засмее въпреки болката. Докато приближаваха към къщата, той я притисна още по-силно към себе си и изрече: — Много съжалявам, Лизи! Беше невероятно глупаво от моя страна да те оставя сама на коня! Какво ли съм си мислел? Няма да си простя, докато не се уверя, че наистина си добре!

— А аз още по-малко — промърмори тя. Той не се засмя. — Хей, пошегувах се! — побърза да го успокои Елизабет. — Беше случайност! Сигурно съм направила нещо, с което съм го уплашила, за да се разбунтува така!

— О, не! Той просто е доста буен кон. Проявих несъобразителност.

— Ти май обичаш буйните коне, а? — подкачи го тя.

— Такива предпочитам и жените до мен, както скоро установих — прошепна в ухото й той. — А ти, Елизабет Бенет, си невероятно буйна кобила!

— Е, значи стана добре, че ме фрасна по главата, защото като нищо можеше и да подивея!

Дарси се засмя и я притисна силно към себе си, докато й помагаше да слезе от коня. А после, въпреки че тя можеше да върви и сама, той я вдигна на ръце и я отнесе право на втория етаж, в леглото им. Бингли, Джейн и госпожа Рейнолдс веднага се разтичаха. Лекарите грабнаха наборите си за първа помощ и дезинфектанти. Дарси продължаваше да държи кърпичката на главата й, която продължаваше да кърви, докато Джейн провеждаше скоростен първоначален преглед — провери зениците й, разпита я за името на всеки в стаята, показа й различен брой пръсти и я накара да каже колко са, а накрая провери и рефлексите й.

— Хей, а няма ли на някакъв етап да стигнеш и до главата ми? — промърмори недоволно Елизабет.

— Първо трябваше да се уверя, че нямаш никакви неврологични увреждания. А сега нека погледнем и тази рана — отсече Джейн, изведнъж преобразила се отново в лекар. — Аха! Доста пръст и листа виждам тук! Какво сте правили, да не би да сте се въргаляли в тревата? Дай първо да я почистим! — извика и помоли икономката да й донесе купа топла вода и чиста кърпа.

Елизабет погледна косо към Дарси, който извърна очи, но по устните му заигра усмивка.

Бингли и Джейн се събраха на консулт над главата на Елизабет, след което заедно зашиха раната й бързо и относително безболезнено.

— Изглежда ми бледа и трепереща — обади се Дарси. — Не трябва ли да я заведем в болница!

Двамата лекари поклатиха глави.

— Няма нужда, добре е — изрече Бингли. — Но иначе се опасявам, че й предстои продължително и доста силно главоболие цялата нощ. Ще я понаболяват и мускулите. Предлагам да хапне нещо леко, да си вземе гореща вана, а след това да легне.

— О, да! Непременно трябва да измия косата си! — възкликна Елизабет.

— Искаш ли да остана с теб? — попита Джейн, галейки челото й. Сестринските й чувства отново бяха взели превес над деловия хирург.

Елизабет погледна към сестра си, усмихна се, а после извърна очи към Дарси и отговори:

— Не, благодаря. Вече съм в добри ръце!

— Веднага ще ти напълня ваната! — скочи Дарси с изражение на неподправена любов.

Другите побързаха да си тръгнат. След като приготви ваната, той й помогна да се съблече. Хвана ръката й, докато тя влизаше във ваната, а след това започна да я разтрива внимателно с гъбата, масажирайки мускулите на краката й. После вплете пръсти в нейните, вдигна ръката й и извърши същата процедура с нея, завършвайки с успокоителни кръгове по раменете. Наклони главата й назад и много внимателно изплакна мръсотията и кръвта. След това изля шампоан в ръцете си, разпени го и изми гальовно косата й.

Помогна й да излезе от ваната и я уви в собствената си пухкава хавлия. Грабна я на ръце, отнесе я до леглото и я накара да замълчи, когато тя се опита да протестира. Когато госпожа Рейнолдс почука, за да й донесе вечерята, той вече нежно разресваше мократа й коса.

— Ето, миличка! — изрече икономката, докато поставяше подноса на леглото. — Предположих, че няма да искаш тежки храни, а Джейн предложи супа и печено сирене. Надявам се да ти харесат!

— Идеално! Това приготвя и майка ми, когато съм болна! Много благодаря!

— Уил, само ме извикай, ако имате нужда от нещо друго! Смятам, че тук има достатъчно храна и за двама ви — допълни на излизане госпожа Рейнолдс.

Дарси приседна на канапето в долната страна на спалнята и скръсти ръце върху таблата.

— Как се чувстваш вече? — попита, след като тя хапна част от печеното си сирене.

— Главоболието, за което стана въпрос, се появи. Но иначе съм добре.

— Чувствам се ужасно! Чувствам се отговорен за случилото се!

— Скъпи, моля те, стига! Това беше просто инцидент! Не се тормози толкова! — изрече нежно тя. И двамата си дадоха сметка, че за първи път някой от тях използваше подобни умилителни слова. Той хвана ръката й и я целуна.

— Можеше да бъде и много по-лошо.

— Но не беше.

— Имаш голям късмет!

Тя плъзна ръка по бузата му и отвърна:

— Да, наистина имам голям късмет!