Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (1)

Първа глава

Чарлз Бингли погледна под капака на ламборгинито „Мурсиелаго“ и скръсти ръце пред гърди.

— Колко конски сили е? — попита.

— Модел 580 — отговори приятелят му Фицуилям Дарси.

Бингли поглади брадичка и кимна, а очите му продължаваха да пълзят любовно по скъпата кола.

— И вдига от нула до деветдесет за…?

— От нула до сто! За 3,8 секунди. Максималната скорост е 330 километра в час.

— Ти карал ли си такава?

— Да. Обаче не бях особено впечатлен. Има система против буксуване — отбеляза Дарси с нотка презрение в перфектния си британски акцент.

Бингли го изгледа и възкликна:

— Че системата против буксуване не е ли огромен бонус за една кола? Лично аз нямам никакво желание да се обърна по капак на Тихоокеанската магистрала, независимо колко ми пасва колата!

— За бога, Бингли, това е италианска суперкола! Ако те е страх да я караш, купи си хонда!

Бингли загриза разсеяно палец и по едно време промърмори:

— Сигурно застраховката й струва цяло състояние.

— Застраховка ли? — изсмя се Дарси. — Щом не можеш да си позволиш да я разбиеш, по-добре не я купувай!

— Изглежда превъзходна! — изгука сестрата на Бингли, Каролайн. — Ще изглеждам божествено в нея! — Приведе се, за да надникне през прозореца, но крадешком погледна назад, за да се увери, че Дарси не е пропуснал да се наслади на задните й части.

— Ти какво ще кажеш, Дарси? — запита накрая Бингли.

— Ако искаш блясък, точно това е най-подходящата кола за теб — сви безразлично рамене приятелят му.

Каролайн се измъкна от прозореца и се обърна към Дарси.

— А какво стана с онази смешна дребна колица, която имаше някога? Онази, дето мястото за шофьора беше в средата? — попита.

— Продадох макларъна на Ралф Лорен преди няколко години. А сега той отказва да ми я продаде обратно — отговори тъжно той.

— Ти познаваш Ралф Лорен? Бррр! Кажи му, че направо не мога да понасям последната му модна линия! — сбърчи нос Каролайн и провери боята на колата с нокът.

Дарси си позволи да допусне до устните си лека усмивка, когато си представи как отваря мобилния си телефон и казва: „Ралф, Дарси е. Тя мрази последната ти линия, а аз си искам обратно колата!“

— Ще я взема! — отсече Чарлз Бингли. — Хайде! — И пое с решителна крачка към търговския офис на магазина.

Дарси погледна часовника си и му подвикна:

— Бингли, трябва да се връщам в съда! Не искаш ли да преспиш и тогава да вземаш подобно решение?

Чарлз Бингли продължи напред към офиса, като само поклати глава.

— Ще я поръчам в жълто! — провикна се той и помаха на приятеля си.

Дарси въздъхна и се качи на своето далеч по-малко бляскаво ауди.

— Да го вземат мътните Ралф Лорен! — промърмори под нос.

* * *

Дарси навлезе в паркинга на съдебната палата в Меритън и спря зад син мини купър. Зад волана на малката кола имаше жена, която енергично клатеше глава и очевидно пригласяше с пълно гърло на песента, която си беше пуснала. Дарси се загледа като хипнотизиран в отдадеността, с която тя отмерваше такта върху волана пред нея. Имаше чувството, че всеки момент жената ще извади въображаема китара. Той се засмя вътрешно, грабна куфарчето си от седалката до себе си и излезе от аудито. Но шофьорката на мини купъра очевидно вече изпълняваше бис, тъй като продължаваше да си седи вътре и да си дере гърлото.

„Една от любимите ми песни“ — каза си той, докато минаваше покрай колата. Затананика си я тихичко и пръстите му се раздвижиха така, сякаш летяха по струните на китара. Дългите му крака го отнесоха бързо до сградата на съда и по петте етажа нагоре.

— Добър ден, Ваша чест — поздрави го във фоайето един адвокат.

Дарси кимна за поздрав и докато минаваше през съдийския вход, си сложи очилата с тъмни рамки. Бюджетната криза беше оставила сградата на съда само със символична охрана, поради което проверките не бяха от най-стриктните. А що се отнася до очилата, Дарси беше решил да ги носи както, за да променя леко външния си вид, така и да изглежда по-възрастен. В името на същата цел приглаждаше косата си с гел така, както някога беше правил баща му. Хората очевидно бяха в състояние да бъдат заблудени дори и от такива дребни детайли. Поради което на улицата Дарси рядко биваше разпознаван от адвокати, с които се виждаше редовно в съда, а какво остава — от ответниците, които му имаха зъб. „По-добре да съм в безопасност, отколкото после да съжалявам“ — казваше си често той, поради което живееше в строго охранявана жилищна кооперация в центъра на Сан Франциско и всеки ден пътуваше до Меритън.

В момента, в който минаваше покрай секретарката си, тя се обади:

— Съдия Клейтън е болна. Ще се наложи да поемете следобедните й дела.

Дарси се обърна вбесено към секретарката си и извика:

— Болна ли? Сега пък какво й има?

Жената сви рамене и му подаде телефонните съобщения, като старателно отбягваше смръщения му поглед. Само миг по-късно председателят на съдийската колегия, съдия Уендъл Бойд, почука на вратата на Дарси и без да чака позволение, се вмъкна в кабинета му.

— Много съжалявам, Уил! — кимна той и връчи на Дарси папката с назначените за разглеждане дела на съдия Клейтън.

Дарси свали очилата си и разтри носа си. „Болестите“ на съдия Клейтън бяха започнали да се превръщат в обичайна практика, а работата й винаги падаше върху раменете на Дарси.

— Няма ли най-сетне да назначите нов съдия? — попита раздразнено той, като захвърли папката на бюрото си.

Бойд вдигна рамене и отбеляза:

— Ръцете ми са вързани дотогава, докато щатът Калифорния по някакво чудо не открие неколкостотин милиона долара, въргалящи се безстопанствено наоколо, или докато не вдигнат забраната за нови назначения. Знаеш, че дори и когато парите потекат, Меритън пак ще си остане нежеланото доведено дете на Сан Франциско. Градът винаги има приоритет при запълване на свободните места. Имах късмет, че назначиха поне теб. Иначе имаше още две свободни места, но не ми отпуснаха бюджет за тях. Така че, не се надявай особено на нови попълнения.

Дарси поклати възмутено глава, а Бойд се обърна, за да си тръгне. На вратата спря и изрече:

— Ако в края на мандата си решиш да напуснеш, това окончателно ще ни довърши. Мислил ли си вече да се кандидатираш за втори мандат?

— Да, мислил съм и реших да не се кандидатирам.

— Хайде де, Уил! Графиците ни са пълни два месеца напред, а ти си най-добрият съдия в този район! Ще поставиш всички ни в изключително затруднено положение, ако напуснеш особено когато имаме най-голяма нужда от теб. Ако въпросът е в парите, мисля, че все ще успея да уредя нещо.

— Няма нищо общо с парите. Просто битката за победата на доброто май започна да губи от очарованието си.

Бойд кимна с разбиране, отвори вратата и точно преди да излезе, подхвърли:

— Все пак си помисли!

— Не разчитай много на това — промърмори Дарси.

Приседна на бюрото си и разтри очи. Парите бяха най-малката му грижа. Подобно на своя баща адвокат, и Дарси беше наследил огромно богатство, че и имение в Англия. А подобно на своята майка от Калифорния, прочута с бохемските си разбирания, той отдавна бе научил, че парите рядко са разрешение на човешките проблеми. Решението му да стане адвокат и да специализира семейно и наказателно право беше повлияно колкото от баща му, толкова и от нея. Привързаността му към всичко американско сякаш предначерта пътя на Дарси към превръщането му в експерт по законодателството на Съединените щати. Малко след като получи разрешението си за адвокат, фирмата, в която започна работа, реши да го превърне в преден пост за своята атака на международното право, като разкри кантора в Калифорния. Двойното му гражданство му позволяваше да се движи свободно между двете страни, а вродените му способности (винаги бе усвоявал изключително бързо нови неща) улесниха безкрайно вземането на изпита за практикуване в Калифорния. Въпреки младостта си, само в рамките на две години, Фицуилям Дарси беше успял да си спечели солидна репутация заради своите многобройни умения в сложното международно правораздаване. Съдиите го ценяха заради скромността му, колегите му го обичаха заради интелигентността му, а обществото като цяло го уважаваше заради почтеността му.

И когато тогавашният председател на съдийската колегия предаде богу дух в леглото на любовницата си, на мястото беше назначен Уендъл Бойд, който автоматично се зае да търси човек за вече освободеното от него място, но такъв, който да не е склонен да се забърква в скандали. И почти веднага се сети за Уил Дарси. Поощри го да си пусне молбата и ето че само с някакви си десет години стаж в областта на правото Дарси се превърна в най-младия съдия в района.

Но след четирите и половина години от шестгодишния си мандат Дарси вече беше обезверен, преуморен и отегчен. Вътрешната административна политика — от най-нисшия чиновник до губернатора — го отвращаваше. А макар и много тежка, работата му беше също и крайно монотонна. Все същите изтъркани проблеми и случаи, все същите недоизпипани пледоарии, все същите мрачни, крещящи лица. Всичко това беше напълно достатъчно, за да го влуди.

„Е, колкото и да ми се иска, няма начин да й избягам на тази работа“ — помисли си примирено той и погледна смръщено към папката с делата на съдия Клейтън.

Шест дела.

— Да я вземат мътните съдия Клейтън! — промърмори си под носа той.

* * *

Все още бесен от внезапната промяна в календара на съдия Клейтън, Почитаемият Ф. Дарси влетя в съдебната зала с гневно завихряне на черната си тога. Понякога, когато беше с тази тога, той си представяше, че е професор Снейп. И като се имаше предвид как в определени дни му се искаше да махне с ръка и да накара определени хора да изчезнат завинаги от лицето на земята, сравнението беше повече от подходящо. Този следобед се очертаваше да бъде точно един от тези дни. Мразеше да разчиства кашите на другите, но за нещастие обикновено именно на него се падаше честта. Той беше „отговорен“, „стабилен“, „почтен“ и „богат“ — все качества, които незнайно защо даваха основания на останалите да си мислят, че за него няма нищо по-приятно на този свят от внасянето на ред в хаоса.

А на него му се искаше да ги прати по дяволите. Всичките. „Да, определено имам нужда от почивка“ — каза си той, изненадан от силата на собственото си ожесточение. Вече буквално броеше дните до завръщането си в Англия, когато щеше да се отдаде на живота на британски аристократ. Или може би ще се помотае по плажовете в продължение на година, или ще попътува, или ще посети роднините във Франция, или… Наложи си да излезе от замечтаното си състояние и да насочи вниманието си към залата.

Където веднага забеляза едно ново лице.

„Ха! И това ако не е онази певица в дребната колица! — рече си развеселен той. — Сигурно е дошла да оспори акта си за превишаване на скоростта.“

Жената разговаряше с Шарлот Лукас — адвокат от кантората „Гардинър и съдружници“. Днес определено беше извадила късмет, защото той беше прочут със снизходителното си отношение към подобни актове. Ако полицаят, който беше написал акта, не се появеше в съда, Дарси обикновено го анулираше. И тъй като сега той не забеляза никакъв представител на калифорнийската пътна полиция в съдебната зала, реши, че след не повече от час жената пак ще може на воля да свири на въображаемата си китара.

— Имали готови? — попита съдията, който обикновено разчистваше графика си на принципа „който преварил, той натоварил“.

И с огромна изненада установи, че Певицата от колицата води един дундест, потен дребосък към масата на защитата, докато прокурорът господин Джонсън заемаше своето място.

— Елизабет Бенет за защитата, Ваша чест! — обяви тя.

Дарси я изгледа критично над очилата си и върна вниманието си към папката пред него. „Нов адвокат! — каза си. — Досадна работа!“

Ала колкото и досадна да беше появата й като нов адвокат, госпожица Бенет поне положи завидни усилия да защити своя клиент по обвинението за склоняване към проституция. А самият й клиент — Бил Колинс, беше редовен клиент и на съда, когото само Дарси вече беше осъждал няколко пъти. Всеки път, когато го видеше, се питаше колко ли време му остава на господин Колинс да се сдобие с тежка форма на херпес зостер.

И макар изобщо да не бе впечатлен от прекомерно техничарските аргументи на госпожица Бенет — и направи всичко възможно тя да бъде наясно с този факт — той прие значителна част от тях дотолкова, че да принуди прокурора да смекчи обвинението си. Накрая осъди господин Колинс на трийсет дена пробация и обяви следващото дело.

То вече касаеше самата проститутка, която прокурорът побърза да изправи пред съдия Дарси. Тя пък беше представлявана от една същинска баракуда — адвокат от „Дебърг и съдружници“, който беше не само безмилостен, но и прочут с безплатните си защити на неплатежоспособни клиенти. Дарси простена вътрешно. Мразеше тази адвокатска кантора — те никога не приемаха извънсъдебни споразумения. Което ще рече, че сега щеше да му се наложи да изтърпи всички съдебни процедури.

— Но какво толкова съм направила? — изви възмутено проститутката.

„Да го вземат мътните Бил Колинс!“ — помисли си раздразнено съдията.

* * *

— Да го вземат мътните съдия Дарси! — промърмори Елизабет Бенет, докато натискаше бутона на асансьора за деветия етаж, където бяха офисите на адвокатската кантора „Гардинър и съдружници“. Макар да бе напълно наясно, че аргументите й бяха слабовати, тя се чувстваше унизена от целенасоченото им отхвърляне от страна на съдията. Твърде безславен начин за започване на правната й кариера.

— Мисля, че току-що беше „дарсирана“ — подхвърли закачливо Шарлот. — Но да знаеш, че той всъщност е много добър съдия! Не е известен случай, в който присъдите му да са били променяни при обжалване — допълни тя и намигна на Елизабет.

— Обаче трябва да поработи върху общуването си с хората — отбеляза нацупено Елизабет. Двете хвърлиха куфарчетата в кабинетите си и се изчакаха отново пред асансьора, за да си тръгнат заедно от работа.

— Искаш ли да пийнем по едно? — предложи Шарлот.

— Вече имам уговорена среща с един приятел. Имаш ли нещо против и той да дойде с нас?

Шарлот сви рамене и не след дълго двете вече вървяха към местното свърталище на хората от правораздавателния бизнес — „Заседателната зала“. Приятелят на Елизабет вече я чакаше в заведението.

— Здрасти, Лу! Запознайте се — това е Шарлот Лукас.

Луис Хърст, най-добрият приятел на Елизабет още от началното училище, беше нежен мъж с тъмносини очи, тъмна коса и боготвореше Рупърт Еверет. Без никаква житейска посока, той никога не се бе отличавал с амбициите на Елизабет. Носеше се от работа към работа, а когато се проваляше, някак си винаги успяваше да пада на крака. Точно в този момент работеше като масажист в един спа център. Вероятно именно противоположният им подход към живота бе направил приятелството им толкова силно — това и модните им предпочитания.

Шарлот и Лу се поздравиха приятелски, а Лу подаде на Елизабет коктейла, който вече й беше поръчал. И тъкмо спореха какво да си поръчат за хапване, когато нещо привлече вниманието на Лу.

— Кой е този? — ахна той и се ококори.

Елизабет и Шарлот се обърнаха едновременно към вратата.

— О, това е съдия Дарси! Да се махаме оттук! — изписка Елизабет и грабна чантата си.

— Вече е твърде късно! — простена Шарлот.

Дарси стоеше само на няколко крачки зад Елизабет, разговаряйки с друг адвокат, и на практика блокираше подхода им към вратата на бара.

— Хайде де, Дарси, ела с нас! Ще бъде забавно! — дочу Елизабет да казва мъжът до Дарси.

Дарси поклати глава и отвърна:

— Не мога, съжалявам. Тази вечер съм зает.

— Ама тя направо е луда по теб! — настояваше адвокатът. — Като нищо може да ти излезе късметът!

— Благодаря, Джим, но не — отклони учтиво предложението съдията.

— Хей, а видя ли вече новата адвокатка в „Гардинър“? Елинор ли беше… Илейн ли… Не си спомням. А, да, Елизабет! Готина мацка! Трябва да я поканиш на среща!

Елизабет се изчерви като домат, очите на Лу се разшириха от изумление, а Шарлот направо се изсмя.

— Е, сигурно не е зле — махна с ръка Дарси.

Елизабет се смръщи възмутено, Лу постави ръка на устата си в едва сдържан смях, а Шарлот изсумтя и изду бузи.

— Стига де, има страхотно тяло! — продължи да се занася Джим в блажено неведение за присъствието на обекта на техния разговор само на няколко крачки от тях.

И когато вече си мислеше, че по-лошо от това надали може да стане, Елизабет чу как Дарси отсича:

— Виж какво, каквото ще да е тялото й, тя не е достатъчно красива, за да ме изкуши! Имаш ли представа как би се възприел дори и намек за неблагоприличие в съда, а?! Съдийската колегия автоматично ще ме изрита, задето към чукал адвокатка, пледираща пред мен!

Тук вече Елизабет не издържа на абсурдността на техния разговор и избухна в смях, последвана от воя на приятелите си. Раздразнени от липсата на благоприличие в близост до тях, съдията и адвокатът се отдалечиха от масата им, без изобщо да забележат кой седи на нея. Елизабет реши, че не издържа повече, грабна ключовете и чантата си и се изправи. Докато минаваха покрай Дарси, тримата пак изпаднаха в поредния истеричен пристъп на смях.

— „Е, сигурно не е зле“ — изимитира съдията Шарлот и пак се изкиска.

— „Но не е достатъчно красива, за да ме изкуши!“ — добави натъртено Лу. — О, може пък аз да съм достатъчно красив, за да го изкуша, а? — подхвърли с надежда. — Боже, какво смахнато чукане ще падне само!

— О, Лу, единственото смахнато нещо в теб е прическата ти! — подкачи го Елизабет.

Ала въпреки че успя да види и смешната страна на въпросната ситуация, тя не бе в състояние да игнорира факта, че току-що беше дълбоко обидена от съдия Дарси. Продължи да се смее с Лу и Шарлот, докато отиваха на вечеря, но в душата й започна да се разгаря огънят на негодуванието.

* * *

Тази вечер Фицуилям Дарси действително беше зает. Смяташе да вечеря с Каролайн. Да вечеря, което ще рече — да прави секс. Не беше сигурен кога точно реши, че е напълно приемливо да прави секс със сестрата на най-добрия си приятел, но ето че традицията продължаваше вече близо две години. Отиде с колата до апартамента й и разсеяно изяде вечерята, която тя му сервира. После още няколко минути се преструваха, че гледат филм, докато накрая тя го обкрачи на дивана, след което действието се пренасочи към спалнята. И макар да беше физически възбуден, Дарси се чувстваше празен, откъснат от случващото се. Каролайн се гърчеше и стенеше под него така, както подобаваше, а той също толкова подобаващо извършваше действията, които й доставяха удоволствие. Дишането му изобщо не се учести от тези усилия — тя се задоволяваше изключително лесно. Остави я да стигне до оргазъм, а после побърза да стигне своя почти като почтено изпълнение на своята част от сделката. След това се облегна на таблата на леглото, сви колене и се облакъти върху тях.

— За какво си мислиш? — попита го сънено тя.

Той си мислеше, че се срамува от себе си, задето се възползва така безсрамно от нея, макар да бе напълно наясно, че тя иска нещо много повече.

— Мислех си за работата — излъга. Въздъхна, придърпа колене още по-близо до тялото си и ги обгърна с ръце. Тя се претърколи до него и се подпря на краката му, докато той съзерцаваше невиждащо мрака на спалнята.

— Ти непрекъснато мислиш за работата си — промърмори Каролайн. — Трябва да се научиш да си почиваш.

Дарси не отговори. Изобщо не беше щастлив с тази „връзка“. Тя беше против всички ценности, в които той вярваше — честност, откровеност, почтеност. И в този момент реши, че няма да спи с никоя друга жена, докато не изпита към нея някакво истинско чувство. Не беше задължително да бъде любов — Дарси се познаваше достатъчно добре и знаеше, че не е романтичен. Но все пак трябваше да бъде нещо много повече от чисто физиологичната нужда да се почешеш там, където те сърби. Затова мислено се подготви за един доста продължителен период на целомъдрие. След това се извини учтиво, облече се и напусна дома на Каролайн.

* * *

Не само обидата беше причината Елизабет да намрази Дарси, въпреки че и тя имаше значителна роля за ненавистта й към него. Главната причина всъщност беше надменното му поведение. Тя непрекъснато имаше чувството, че я гледа снизходително, взирайки се в нея над онези свои абсурдни очила с тъмни рамки, сякаш можеше да я вижда и без тях. Караше я да се чувства така, сякаш прозира през всички умни аргументи, които тя представяше, и че ако беше неин опонент, щеше да я разкъса на парчета.

В съдебната зала той не беше никак лесен човек. Беше твърде нетърпелив. Обичаше да издава заповеди на висок глас и бе прочут с традицията си да гони неподготвени адвокати от залата си, като им казва да се върнат тогава, когато няма да му изгубят времето. Ако документите бяха с кламери, а не с телбод, ги отхвърляше. Ако пледоарията беше без цитати, не се приемаше. Ако в аргументацията започваше да се прокрадва дори и най-беглата нотка отчаяние, доводите нямаха честта да бъдат удостоени с внимание. Елизабет бързо се научи как да избягва високомерния поглед, който предвещаваше скорошно отхвърляне.

Усъвършенстваше адвокатските си умения, като учеше наизуст алинеи и точки дотогава, докато не се убедеше, че може да ги цитира уверено и на място. Винаги разполагаше с някой и друг стар случай, за да може да го използва като довод, когато опонентите й започваха да пелтечат и да разбъркват притеснено бележките си. С течение на времето постепенно забрави колко уплашена се беше почувствала от първото си изправяне срещу съдията.

Ала обидата му не можеше да бъде забравена толкова лесно. След като преживя унижението да чуе, че не е достатъчно изкусителна, за Елизабет Бенет беше невероятно трудно да приеме на сериозно съдия Дарси. Даже обратното — гледаше на него като на някакво недоразумение. Демонстрираше безразличието си към него, като отказваше да се хване на въдицата му, когато той казваше нещо обидно — нещо, което впрочем се случваше ежедневно. И макар че професионално беше безупречна, тя буквално вървеше по ръба на неуважението с нахалните си погледи и енигматичните си реплики в стил „Да, съдия Дарси“. Беше го кръстила Кларк Кент (но минус харизматичното излъчване) и използваше всеки удобен повод, за да му се подиграва. Така, веднъж възпламенена, искрата на негодуванието постепенно се беше превърнала в истински пламтящ огън на неподчинението.

В тотално неведение за истинските й чувства, Фицуилям Дарси скоро заключи, че тя е един от най-способните и интелигентни адвокати, с които е имал привилегията да работи — предлагаше отлично изпипани споразумения и убедителни пледоарии. Никога не преставаше да се диви на отдадеността й на работата, когато случайно се сблъскваше с нея в асансьора късно след края на работния ден или през уикендите. Тя посрещаше всяко от предизвикателствата му неустрашимо и никога не униваше, когато той не отсъждаше в нейна полза. Обичаше да влиза в дуели с нея. И ако понякога се улавяше, че очаква с нетърпение случаите, в които тя е защитник, то това беше породено изключително и само от интелектуален интерес към работата й. И нямаше нищо общо с кадифените й очи.

И докато съдия Дарси избягваше да размишлява върху удоволствието, с което биха могли да наситят душата му две кадифени очи върху лицето на красива жена, той не можеше да не забележи, че Елизабет притежаваше една особена нотка решимост, която някои биха нарекли дори „безпощадност“. Винаги можеше да разчита на нея да разведри атмосферата в съдебната зала, като доведе търпението на своя опонент до краен предел. Понякога се случваше да изпитат и собственото й търпение и тогава тези нейни кафяви очи започваха да бляскат като светкавици, а езикът й се стрелваше безмилостно срещу другия адвокат. При един конкретен случай беше провокирана от отсъствието на адвоката на ищеца — тактика на протакане, безсъмнено предназначена да изкопчи по-изгодно споразумение от нейния клиент, — който след това имаше наглостта да изкаже пред Дарси становището, че Елизабет нарочно спъва обсъждането на споразумението.

— Госпожице Бенет, действително ли отказвате да преговаряте? — попита съдия Дарси над очилата си.

— Ваша чест, за мен би било удоволствие да продължа преговорите, стига господин Франклин да ни беше оказал честта да бъде с нас през последните два часа — отговори тя със саркастична любезност. — Засега обаче направих няколко предложения, които до едно ми бяха отказани. Няма да позволя да бъда принуждавана да се съгласявам на нечестно споразумение, а тъй като правните прецеденти са до един в моя полза, смятам, че по-нататъшните преговори са против интересите на моя клиент — отговори тя, като хвърли гневен поглед на господин Франклин.

— Разбирам. Господин Франклин, очевидно дадохте най-доброто от себе си — отбеляза Дарси, повдигна вежди и погледна към Елизабет. — Но госпожица Бенет е безпощаден преговарящ. Затова се опасявам, че ще се наложи да отидем на дело.

Елизабет му благодари и напусна съдебната зала. На Дарси му се стори, че забелязва нещо като триумф в самоуверената й походка и едва сдържа усмивката си. Сигурно е била наясно колко много мрази, когато някоя от страните по съответното дело се опитват да разиграват системата — особено такава претоварена съдебна система като тяхната. Ако беше на нейно място, той със сигурност щеше да постъпи като нея — поне поемането на добре премерен риск е интелектуално почтен ход.

Надяваше се никой да не е забелязал, че той й е направил публичен комплимент заради уменията й за водене на преговори. В бъдеще щеше да се наложи да се следи за подобни реакции. Но, мътните го взели, когато очите й започваха да блестят по този неин начин, как можеше човек да не й се възхити?! Та тя беше нещо много повече от чифт топли очи върху красиво лице — той като че ли започваше да я харесва!

 

 

Седмица по-късно Фицуилям Дарси се бореше с една скандално слаба пледоария — даваше му основания да я отхвърли дори само и заради граматичните грешки, без да броим тоталната й неиздържаност по отношение на правното съдържание, — когато забеляза Елизабет да влиза в неговата съдебна зала. Тя очевидно изобщо не го беше забелязала, защото се насочи право към дъската за обяви в дъното на залата и започна да чете последните решения на апелативния съд. Поклащаше се леко напред-назад на високите си токчета, а великолепните й крака се очертаваха изящно под ръба на скромната й поличка с плисиран ръб. Осъзнавайки, че има рядката възможност да я наблюдава необезпокояван, Дарси си позволи да се възхити на задните й части, закривани само на милиметър от точката на благоприличието от сребристосинята коприна на полата й. И усети, че като че ли ревнува фината тъкан. Е, в крайна сметка дори съдиите не бяха от камък!

Ала след като си даде сметка, че мислите му се реят в не особено приемлива територия, той прочисти гърло и рече:

— Мисля, че този случай ще ви бъде от голяма полза в някой от следващите искове за отровна ръжда.

Тя се обърна стреснато, чула гласа му. После каза:

— Да, както изглежда, застрахователните компании вече имат основания да отказват да изплащат обезщетения за повреди, причинени от катастрофална ръжда.

— Още един повод за притеснение на честите жертви на урагани — отбеляза той.

— Ако наистина сте жертва на ураган, мисля, че ще имате много по-важни неща, за които да се притеснявате, а не за някаква си ръжда. Но пък съм сигурна, че пак ще намерите начин да приложите закона честно и справедливо — изрече тя, усмихна му се леко и отново насочи вниманието си към дъската.

— Значи обичате да работите по случаи със застрахователни компании, така ли? — обади се той, опитвайки се да поведе просто разговор с нея.

Тя се обърна отново към него и отговори:

— Застрахователните случаи ми позволяват да отприщя дявола в мен. — Отпусна се леко на един крак, подпря брадичка с пръст и зае традиционната поза на човек, замислящ някаква злина. — Нали знаете какво казват за адвокатите по защитата? Че всички те дълбоко в сърцето си са злодеи!

— Много сте добра в имитирането! — отбеляза той и по устните му заигра усмивка.

Тя се разсмя с глас и точно в този момент в залата влезе Шарлот.

— А, ето къде си била! Здравейте, съдия Дарси!

— Госпожице Лукас — кимна учтиво той.

— Съдия Дарси тъкмо ми казваше колко съм добра в жертвоприношението на вече пожертваните — изрече Елизабет, наклони глава и го погледна закачливо. Нямаше съмнение, че тя съвсем съзнателно изкривяваше комплимента му, за да го дразни. Тя беше единственият адвокат, който си позволяваше да го дразни, и той не можеше да не се запита дали трябва да се чувства поласкан или притеснен. Потисна желанието си да й върне закачката и вместо това я дари с енигматична усмивка.

— Трябва да видите как се отнася към персонала! — отбеляза ухилено Шарлот. После се обърна към Елизабет и попита: — Е, готова ли си?

Елизабет кимна и тръгна към вратата.

— Приятен ден, Ваша чест! — подвикна през рамо, докато излизаше. Не дочака отговора му.

 

 

През следващите няколко дена Дарси с все по-нарастващо притеснение усещаше, че госпожица Бенет все по-често привлича погледа му. Нямаше никакво съмнение, че започваше да я намира за привлекателна. Ала тъй като позицията му на съдия би направила неприемлива каквато и да била по-интимна връзка с някого от адвокатите и фактът със сигурност би довел до разследване от страна на съдийската колегия, той предпочиташе да не си причинява подобни неприятности. Това обаче не му пречеше да я гледа. И той я гледаше. Буквално я изпиваше с поглед.

Лицето й беше красиво — но не с екзотична или някаква бляскава красота, а с интелигентност. Чертите й бяха класически — перфектни скули и малка брадичка. Прасковеният й тен влизаше в ярък контраст с махагоновата й коса, която неизменно бе стегната в изрядно професионално кокче. Инцидентното кичурче, проправило си път върху лицето й, което тя винаги побързваше да втъкне зад ухото си, й придаваше още по-голям чар в неговите очи — сякаш някъде дълбоко в нея имаше едно малко дете, което нямаше търпение да се втурне навън, за да поиграе.

Дарси често се улавяше, че се усмихва вътрешно, когато топлите й шоколадови очи се свиваха пренебрежително при някой несполучлив аргумент на противниковата страна. Само движението на веждите й за него беше напълно достатъчно, за да предугади мислите й. Повдигането на лявата подсказваше саркастично недоверие, а повдигането на двете означаваше отявлено недоверие. Обикновено мненията им се припокриваха. Сякаш двамата общуваха с някакъв мистериозен код, споделяха таен език, скрит под пластовете на обичайната им, професионална размяна на реплики.

И в крайна сметка Дарси си даде сметка, че не може да не се съгласи с приятеля си Джим. Елизабет Бенет действително имаше много хубаво тяло. Не беше особено висока — някъде към метър и шейсет и два, но умееше да подчертава приятните си заоблености с перфектно подбрани костюми в светлосини и зелени нюанси, които според Дарси й отиваха много повече от традиционното черно за адвокатската професия. По-светлите цветове допълваха очите й и ги караха да блестят. И ако имаше нещо, което Фицуилям Дарси беше принуден да признае пред себе си, то бе, че най-сетне бе започнал да забелязва нейния блясък.