Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (3)

Трета глава

До следващата седмица Джейн и Бингли вече бяха официално гаджета. Всички онези особености, които до този момент я бяха карали да се съмнява в неговата сексуална ориентация, сега я убеждаваха точно в противното. Невероятното му чувство за мода имаше съвсем лесно обяснение — той беше силно повлиян от сестра си. Онова, което Джейн беше възприела погрешно като липса на интерес към нея, просто се оказа обезоръжаваща свенливост — просто не е можел да допусне, че една толкова красива жена като Джейн ще му обърне внимание. Ала нощта на Хелоуин се бе оказала откровение и за двамата. След като я представи на всички, Бингли бе останал залепен за нея през цялата вечер. А след края на партито едно посещение в два през нощта в неговата супермодерна кухня бе довело до едно нейно оставане при него в три през нощта, следвано от един як махмурлук в десет сутринта от вида, какъвто и той самият никога не бе преживявал.

Двамата се допълваха перфектно. У Бингли имаше нещо сладко и детинско, което автоматично събуждаше майчинското чувство на Джейн. Присъствието й го даряваше с усещане за уют и стабилност, което той бе изгубил със смъртта на родителите си. От друга страна, той я караше да се смее и да се прави на пълна глупачка без никакъв срам. И в края, единственото, което имаше значение, бе, че те се обожаваха един друг и бяха неразделни.

— И откога стана майстор на караокето? — обърна се Елизабет към Джейн, като надникна в гардероба й.

— Чарли обожава караокето — отвърна Джейн, извади чифт черни панталони и й ги подаде. — Ето, обуй ги!

— Налага ли се?

— Да, налага се да отидеш в караоке бар и, да, налага се да обуеш тези панталони! Погледни го от тази страна — нищо не може да стане по-лошо от караоке, дори и една среща с непознат, така че единственият път за развитие на нещата е към подобрение!

Елизабет въздъхна. Откакто бе започнала да излиза с Бингли, Джейн бе станала невероятно настоятелна. Дори и Елизабет не бе в състояние да издържи на натрапчивите й увещания, поради което накрая се бе съгласила на срещата с непознатия — с един от приятелите на Бингли, Ричард Фицуилям.

— И как изглежда този Ричард? — промърмори Елизабет, докато нахлузваше панталоните. По отношение на срещите с непознати имаше смесени чувства. Усещаше ги като едно твърде неудобно потвърждение на състоянието на романтично отчаяние.

— Много е сладък, много забавен и обича караоке. Това е единственото, което е необходимо да знаеш за него.

Елизабет завъртя очи и разкопча едно от копчетата на блузата си. Може и да се чувстваше като стара мома, ала за нищо на света не би си позволила да изглежда като такава. Добавянето на една кехлибарена огърлица й осигури безпрекословното одобрение на сестра й.

— Много секси! — кимна доволна Джейн.

А нейната собствена сребриста рокля в китайски стил, която спираше точно на дванайсет сантиметра над коляното, беше, както можеше да се очаква, зашеметяваща. Сребристите сандали с тънки каишки подчертаваха още повече дългите цял километър крака с меден оттенък. С почти небрежен жест Джейн завъртя дългата си руса коса в елегантно кокче. Елизабет бръсна един твърде неуслужлив кичур от собствената си коса зад ухото си и за пореден път завидя на изисканата красота на сестра си.

Звънецът на вратата иззвъня и Елизабет даде на Джейн секунда преднина, за да посрещне Бингли, след което тръгна след нея надолу по стълбите. Оказа се, че изобщо не е трябвало да се притеснява. Ако Ричард Фицуилям беше показателен за онова, което „оставаше“ за отчаяните стари моми след преминаването на урагана на ориентиралите се по-навреме, тя нямаше нищо против да продължава да ходи на подобни срещи. Той беше висок, добре сложен, перфектно облечен и имаше засмени сини очи, които се подчертаваха великолепно от модерно разрешената му кестенява коса. Не можеше да не признае на Джейн, че Ричард Фицуилям действително беше готин.

— Е, готови ли сме? — попита Бингли.

Всички се намъкнаха един по един в джипа му. В другия край на града откриха клуб, от чиято врата вместо пулсиращите ритми на танцова музика се носеха измъчените фалцети на верните фенове на караокето. Елизабет поклати глава и промърмори:

— Не мога да повярвам, че наистина отивам в караоке бар! — И се усмихна смутено на Ричард.

Джейн бързо откри свободна маса близо до сцената и поръча напитки за всички. Публиката, която вече имаше поне по четири питиета преднина пред тях, се надпреварваше да аплодира смелчаците, които един по един излизаха, за да изреват любимите си песни. След само две питиета Бингли също намери кураж в себе си, за да скочи на сцената, където предложи на присъстващите една креслива и сърцата версия на „Не спирай да вярваш“ на „Джърни“. Подскачаше по сцената, сочеше една по една дамите по масите и за финал скочи няколко пъти от сцената и после обратно на нея.

Докато Джейн изпълняваше най-новата поп балада, Елизабет реши да пресуши още едно питие. Беше твърдо решила, че няма да позволи на кротката Джейн да я надиграе в собствената й игра. В крайна сметка нали именно Елизабет винаги е била по-забавната сестра от двете!

Накрая и тя се отправи към сцената. И веднага установи, че ярките прожектори я заслепяват дотолкова, че единственото, което можеше да види, бяха само първия ред маси. Този факт донякъде я поуспокои — щом не можеше да види хората, значи и те не можеха да я видят, нали така?!

Сграбчила здраво микрофона, Елизабет зачака началото на песента, която си беше избрала — „Горещо маце“ на Дона Самър. Отмерваше с крак диско ритъма и постепенно се остави да бъде понесена от музиката. Поклащаше бедра, коленичеше на сцената, а когато скачаше отново на крака, прокарваше пръсти през косата си. В съответствие с подходящия момент от песента дори се ухили на Ричард. А той отвърна с крясък: „Напляскай се!“

И тъй като не беше от хората, които се страхуват да отвръщат на предизвикателствата, Елизабет се обърна с гръб към публиката, надупи се леко и плесна задника си, като хвърляше мръснишки погледи през рамо. Подвикванията и дюдюканията, които последваха жеста й, я накараха да се изкиска като девойче. Накрая завърши изпълнението си с още едно поклащане на бедрата и чаровен дамски реверанс, след което скочи от сцената и се върна при своята компания. Беше възнаградена за усилията си с целувка от Ричард, която говореше много повече от обикновеното: „Добра работа“.

В дъното на клуба Дарси стоеше като вцепенен, изумен от спектакъла, който се разиграваше пред очите му. Той също беше поканен от Бингли, но въпреки настояванията на по-малката му сестра беше отказал. Ала после Джорджиана замина извън града, Дарси се почувства отегчен, а тъй като винаги бе намирал компанията на Бингли за освежаващо забавна, реши, че все пак може да отиде. Ето така сега се беше озовал само на крачка от входната врата.

Издирваше с поглед русата глава на Чарлз Бингли, когато внезапно зърна най-възхитителното нещо, което беше виждал през живота си. На сцената се намираше Елизабет Бенет, която пееше и… се клатеше… по крайно непрофесионален начин! Първоначално той изобщо не повярва на очите си, но впоследствие бързо разпозна онази похотлива усмивка, която от време на време тя хвърляше на публиката. Дарси се вцепени.

Ризата й беше разкопчана почти до средата, а блестящата огърлица, която се поклащаше при всяко нейно движение, само още повече привличаше вниманието му върху гърдите й. Косата й беше като буен ореол от тъмни къдрици около лицето й. Боже господи, тя наистина ли се плесна по задника?! Дарси преглътна и усети, че устните му са пресъхнали. Това не можеше да е тя. Просто не беше възможно! И не беше честно, ама никак! Тя нямаше никакво право всеки божи ден да крие всичко това — всичките тези прелести — под строгите си делови костюми, а после да ги развява така безсрамно пред него, когато бе ясно, че за него няма никакъв шанс да ги опознае по-отблизо!

Елизабет завърши изпълнението си и залата избухна в аплодисменти. Тя се ухили и се поклони като хлапе, смеейки се сякаш на самата себе си. В този момент Дарси си спомни, че Бингли всъщност вече ходи със сестрата на Елизабет и че самата Елизабет няма никаква представа, че той и Спийд са едно и също лице. Следователно тя няма никаква причина да очаква той да се появи тук. Евентуалната им среща би поставила и двамата в крайно неудобно положение. Затова Дарси реши в крайна сметка да не се присъединява към компанията на Бингли. Завъртя се бързо на пета и изчезна от бара.

Караоке изпълнението на Елизабет не допринесе с нищо за отърваването му от мисълта за нея — и без това от Хелоуин насам той рядко успяваше да мисли за нещо друго. Така през следващите няколко дни споменът за нея как си пляска задника на сцената изникваше в съзнанието му в най-неочаквани моменти — докато си препичаше филийка, докато пътуваше за работа, под душа. А след това, когато я видеше в строгите й делови костюми, с изрядно прибраната коса и блузата, закопчана догоре, имаше чувството, че полудява.

Понякога изпитваше непреодолимото желание да признае пред Елизабет, че знае малката й тайна. Предполагаше, че тя ще обърне всичко на шега — стига, разбира се, преди това да не се разфучи и да не го изкара най-големия перверзник. В крайна сметка Дарси реши да запази за себе си информацията относно изпълнителските й умения. Но когато в понеделник се засякоха в стола на съда, той не се сдържа и пререждайки я на опашката, отбеляза:

— Внимавайте с чилито! Горещичко е!

Когато после се върна в кабинета си, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Вече нямаше никакъв смисъл да отрича, че тя го привлича, при това много — особено след онова, на което той стана неволен свидетел в караоке бара, — ала нямаше и никакъв смисъл да се надява, че може да стори нещо по въпроса. Ако избереше да следва чувствата си, щеше да причини редица професионални неприятности и на себе си, и на нея. И изобщо не беше необходимо той да измисля правила, забраняващи личните връзки в службата — щатът Калифорния отдавна го беше направил вместо него.

Правораздавателната етика забраняваше дори и намеците за пристрастия, а какво остава — за лични отношения. Как би изглеждало в очите на останалите юристи, ако той започне да излиза с нея, като същевременно е съдия по дела, в които пледира тя?! Дори и да успее да остане безпристрастен — нещо, в което той почти беше убеден, че би могъл да постигне, — надали останалите биха повярвали, че той не е вложил никакъв умисъл в присъдата, която е издал. А тя щеше да бъде принудена да прехвърли всичките си дела към съдия Клейтън, което само по себе си също щеше да бъде проблем. Защото подобен ход би нарушил едно основно право на клиентите на Елизабет — да избегнат съдия, когото не желаят.

Не, както и да го погледнеше, беше повече от ясно, че евентуалната покана за среща с нея — и въобще за каквито и да било отношения извън съдебната зала — бе абсолютно немислима.

Дарси въздъхна. Тогава защо в мислите му те вече се наричаха на малки имена?

Отнесеното му съзерцание на разнообразни привлекателни части от тялото на Елизабет — тя имаше много красиви, нахални уши — беше безсрамно прекъснато от звъненето на мобилния му телефон. Той погледна към дисплея и разбра, че е сестра му, Джорджиана.

— Джорджи, как е в Лондон? — попита с усмивка той.

— Шибан студ, ако питаш мен! — засмя се тя. — Очевидно времето в Сан Франциско ме е изнежило.

— Да бе, студ и дъжд — нещо, съвсем необичайно за Великобритания. Ходи ли вече вкъщи?

— Да. Госпожа Р. ти праща поздрави и после допълни нещо за това да си си довлякъл задника да я видиш за Коледа!

— Да, знам — простена Дарси. Неговата бивша икономка, която го беше отгледала като майка, непрекъснато го канеше за Коледа, а той никога не успяваше да й отиде на гости.

— Освен това иска да знае кога може да очаква първото си внуче!

— О, пак ли тази песен! — засмя се Дарси.

— Трябваше да се ожениш за Силвия Матлок, когато имаше тази възможност! Чух, че наскоро се била сгодила.

— Много се радвам за нея — отвърна дипломатично Дарси. Старата му изгора Силвия не бе приела никак добре раздялата им и той се считаше за голям щастливец, че в крайна сметка успя да се измъкне от нея.

— Бих могла да й звънна, за да я уведомя, че все още си на разположение — подкачи го сестра му.

— Само това не! — извика Дарси и потрепери дори при самата мисъл за нещо подобно. За една толкова красива, интелигентна и завършена жена, Силвия беше невероятно луда. Но луда в истинския смисъл на думата — луда за освидетелстване. Унищожителните послания, които оставяше на телефонния му секретар след раздялата им, го бяха накарали да се радва, че няма дребен домашен любимец — беше сигурен, че ако имаше, някой ден щеше да го намери разчленен на стълбите си.

— Толкова ли зле бяха нещата? — засмя се Джорджиана.

— Разбира се, че не. — Разбира се, че да. Но той за нищо на света не би започнал да я оплюва — както, защото беше джентълмен и това беше под достойнството му, така и защото се страхуваше от зверското й отмъщение.

— Бях инструктирана да те подпитам дали си имаш сериозна приятелка.

— Това не ти влиза в работата.

— Ще го приема за не. Уил, наистина имаш нужда от приятелка!

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е! Обаче ти имаш фобия от обвързване — надявам се, че го знаеш!

— Нищо подобно!

— Тогава защо през последните десет години не си имал нито една сериозна приятелка?

— Не знам. Може би, защото съм зает, защото съм ленив, защото не искам да си усложнявам живота, а и защото засега не съм срещнал никоя, заради която да направя подобно усилие!

— Затова ли си решил да се продадеш така лесно на Каролайн Бингли? Защото е удобна ли? — не се предаваше сестра му.

— Между мен и Каролайн няма нищо сериозно — отговори Дарси и чу как сестра му се изкиска.

— И тогава защо откривам нейно бельо в твоето пране? — попита тя.

— Каква работа имаш ти да ми гледаш прането, ако смея да попитам? — извиси глас той. — Освен това сигурен съм, че от юли насам не си намирала нищо!

— Уил, просто Каролайн Бингли не е онова, което заслужаваш! И направо не мога да повярвам, че имаш смелостта да си топваш чушлето там!

— Боже, каква уста! — засмя се Дарси. — Очевидно съм се провалил с възпитанието ти, Джорджи!

Почти я чу как се усмихва.

— Лъжеш се, скъпи братко! — отвърна тя. — Все пак не станах изпечена мръсница, нали така?

— Кой те знае какво правиш в свободното си време — отбеляза кисело той.

— Сериозно, Уил! Просто не искам да останеш стар ерген, това е! Ти си прекалено добър, за да се похабиш по този начин. И освен това съм сигурна, че от теб ще излезе страхотен баща!

— Мисля, че твоето отглеждане ми стига! — пошегува се Дарси. — Не смятам да имам повече деца.

Насочи поглед към снимката на бюрото си — кльощав шестнайсетгодишен юноша и четиригодишно момиченце с коса толкова руса, че чак клонеше към бялото, и с лице, обсипано с лунички. Като по-голям от нея с цели дванайсет години, Дарси се беше грижил за Джорджиана като за родно дете. След като изгубиха майка си, когато той беше на шестнайсет, а баща си — някакви си шест години по-късно, двамата бяха станали почти неразделни. С изключение на първото му лято в Калифорния, те никога не бяха живели на повече от час път с кола един от друг. Желанието й той да се задоми не се ръководеше единствено от сестринската й любов към него. Бе продиктувано от искрения й копнеж той да се радва на онзи пълноценен и удовлетворителен семеен живот, който на тях двамата им бе отдавна отнет.

— Ти наистина ли не искаш деца? — запита сега тя, очевидно обидена. Дарси прокара ръка през лицето си. Ако трябваше да бъде честен, той искаше деца. Просто не искаше те да стават тийнейджъри. През пубертета си Джорджиана беше имала няколко доста трудни години, през които той си мислеше, че я е изгубил. И не беше убеден, че би могъл да понесе същото от собствените си потомци.

— Разбира се, че искам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Виж какво, просто съм ленив. А откриването на подходящата жена си изисква усилия, при това доста. Първо идва проблемът с това къде да я намериш, после — да се отървеш от грозните, след това — да избягваш онези, които търсят само парите ти. И като ги извадиш от уравнението, не остава особено много. С Каролайн поне нямам никакви илюзии. Единственото, което иска тя, е онова, което е в гащите ми. Иначе сама си печели парите, не желае да се обвързва, не изглежда никак зле и е поносима като компания.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — извика отвратено Джорджиана. — За толкова стар ли се мислиш вече? Не си ли мечтаеш за нещо повече?

Той въздъхна и отговори:

— Разбира се, че си мечтая, Джорджи. Просто още не се е случило.

— Е, раздвижи си задника и го накарай да се случи!

С това разговорът им приключи. Дарси изключи телефона и се загледа в него. По време на „трудния си период“ Джорджиана премина през какво ли не — безразборни връзки, злоупотреба с наркотици. Тогава той бе изоставил всичко, за да й помогне да се изправи на крака. В продължение на пет години Дарси бе посветил живота си изцяло на сестра си, на работата си и на нищо друго. Нямаше никакви приятелки. Нямаше никакъв социален живот. Искаше да й даде добър пример, който да следва, и тъй като нямаше никакъв опит в отглеждането на деца, единственото, на което успя да я научи, бе безбрачието.

Не че нямаше и своите дискретни флиртове, разбира се. Ала нещата никога не стигаха по-далече от това. Ако доловеше, макар и минимален сериозен интерес от страна на жената до себе си, той автоматично се отдръпваше. Първоначално си казваше, че се държи така заради Джорджиана, защото трябва да бъде до нея. После, когато тя напусна дома им и заживя сама, той се убеждаваше, че така живеят ергените със свободна воля. Ала накрая си даде сметка, че животът му е изключително монотонен и самотен. Беше му изключително трудно да контактува с хората на своята възраст, тъй като те изобщо не познаваха усещането за невероятните отговорности, които бяха легнали върху неговите плещи. Затова връстниците му го възприемаха като прекалено сериозен, а по-възрастните — като твърде млад.

Дори когато сестрата на Бингли, Каролайн, бе намекнала за нещо много повече от еднократно преспиване, той първоначално бе свирил отбой. Ала с течение на времето самотата бе взела връх и той се бе поддал на удобството на познатото. Връзката им не беше от най-идеалните, но за известно време като че ли го задоволяваше. Осъзнаването, че това, което получава от нея, не е достатъчно, бе дошло относително скоро, а внезапното му увлечение по Елизабет Бенет бе усложнило нещата още повече.

* * *

Ноември в Сан Франциско бе студен и дъждовен месец, а това не допринасяше в ни най-малка степен за подобряване настроението на Елизабет. Което се влоши още повече, когато през уикенда след Деня на благодарността й се наложи да излезе под смразяващите капки на есенния дъжд, за да постави довършителните щрихи на още едно обжалване на поредната неизпипана професионално присъда на съдия Клейтън. Би предпочела да прекара този отвратителен следобед, разлагайки се по пижама на дивана и похапвайки тиквен чийзкейк. Вместо това обаче беше приклещена пред компютъра си — със сърбящи от напрежение очи и твърде войнствено настроен стомах.

Елизабет въздъхна, изправи се и се протегна, а после извърна очи към прозореца. Девет етажа по-надолу някакъв човек обикаляше в кръг парка от отсрещната страна на улицата. Проследяването на високото му жилаво тяло бе добре дошло като почивка за уморения й мозък. Макар от това разстояние да не бе в състояние да различи лицето му, нещо в движенията на бегача й напомни за Спийд. И двамата бяха високи и жилави и тя се усмихна, представяйки си тичащия мъж с шлем. Да, бяха почти идентични. Погледа го как прави още една обиколка, след което се спря и се приведе, дишайки тежко. Сякаш усетил погледа й, мъжът вдигна очи точно към нейния прозорец. Тя побърза да се отдръпне назад, за да не я видят.

* * *

Дарси завърши още една обиколка на парка, опитвайки се да подобри собствения си рекорд. По Хелоуин с ужас установи, че костюмът му е абсолютно прилепнал по тялото. Въпреки че годините не се бяха отнесли никак зле с тялото му, уседналата му работа в никакъв случай не допринасяше за поддържането му във форма. Освен това бягането му помагаше да си прочисти ума и да се фокусира върху онова, което в момента беше най-важно за него. А точно сега размишляваше върху едно съдебно решение, по което беше работил преди час. Когато бе усетил, че започва да се препъва в собствените си доводи, той бе решил да излезе и да потича в парка срещу сградата на съда.

Леко приведен и подпрян на коленете си, той внезапно осъзна, че вече знае какво трябва да отсъди. Както винаги, и този път бягането бе прояснило ума му. Вдигна очи към сградата на съда. Искаше му се да можеше просто да издиктува решението си ей така, докато тичаше, вместо да му се налага да се качва в кабинета си и лично да го напише. Вниманието му беше привлечено от кратко проблясване в един от прозорците, ала облачното небе хвърляше странни сенки върху града, така че той не можеше да бъде сигурен какво точно видя.

Още една последна и бавна обиколка позволи на мускулите му да се охладят след загряването, след което той отново се насочи към съда. Показа мимоходом служебната си карта и се вмъкна във фоайето, където с периферното си зрение я забеляза — Елизабет Бенет. За момент си помисли да я попита какво прави тук по това време, но знаеше, че е потен и е облечен само по шорти и тениска. Нищо чудно дори да излъчваше неприятна миризма. За да скрие лицето си, той инстинктивно се приведе над чешмичката във фоайето и пи вода, докато не я зърна да излиза навън. После взе на бегом петте етажа до кабинета си и не след дълго вече беше напълно отдаден на поредното си съдебно решение.

* * *

След като прецени, че обжалването е почти готово и със стомах, който вече я зовеше неистово към остатъците от празничната пуйка и пълнежа, Елизабет пъхна документите в голямата си чанта и грабна ключовете си. Когато вратите на асансьора се разтвориха на партера, тя веднага зърна във фоайето мъжа, който бе наблюдавала да бяга. Сигурно имаше служебна карта — иначе не би могъл да бъде тук. Ала тя си даде сметка, че не може просто да стои и да го зяпа. Освен това точно в този момент изобщо не беше в настроение за светски разговори, дори и човекът да се окажеше някой, когото познава. Вместо това тя нарочно изпусна ключовете си на пода и се загледа в краката му, докато той беше спрял, за да пие вода на чешмичката. След това се втурна навън към колата си, за да изпревари дъжда.

* * *

— Още една Коледа у дома! — въздъхна Джейн.

— И още една Коледа с натяквания: „Защо все още не сте омъжени?!“ — довърши Елизабет с неприятно пискливия глас на майка си.

И се оказа абсолютно права. Госпожа Бенет хвърли разочарован поглед на двете си дъщери и отбеляза кисело:

— Лизи, не си въобразявай, че ставаш по-млада! Ако щеш вярвай, но преди да разбереш, яйцата ти ще се скапят и ще ти се наложи да осиновяваш някакво маймунче от Третия свят! И какво ще правиш тогава, ако смея да попитам?!

— Мамо, та аз съм само на двайсет и седем! Стига вече!

— Родих Джейн, когато бях само на двайсет и ти гарантирам, че колкото по-млада родиш, толкова по-добре! Като си познавам нервите, не мисля, че щях да мога да се оправям с деца, ако бях чакала до твоята възраст, Лизи!

Елизабет се подсмихна. Да бе, майка й и нейните велики нерви! Погледна скришом към баща си, който й се ухили.

— А защо, за разнообразие, не се заемеш за малко с Джейн? Тя също не е сгодена! — опита се да извиси глас в протест Елизабет.

— Може, обаче тя няма да има никакви проблеми с женитбата! Защото винаги е била красавица! А ти, Лизи, трябва да положиш огромни усилия, за да се омъжиш, преди личицето ти окончателно да се развали! Освен това Джейн вече си има онзи хирург! — допълни майка им с огромна доза задоволство.

Джейн и Елизабет се спогледаха и завъртяха очи. Очевидно за майка им нямаше никакво значение, че Джейн също е хирург. Преди да пристигнат вкъщи, Джейн беше настояла пред сестра си да не споменава нищо пред родителите им за богатството на Чарлз Бингли — подобна вест би била направо непоносима за нервите на майка им.

Майка им открай време се оплакваше, че е с лабилно здраве — непрекъснато се жалваше от нерви и различни пристъпи, макар че често можеше да бъде засечена в гаража по прасковен спортен екип да върти здраво педалите на спортния велосипед, докато гледа „Шоуто на доктор Фил“.

Баща им предпочиташе да прекарва вечерите си в усамотението на своя кабинет с някое от своите любими научни списания или в гаража, работейки върху поредното си изобретение. Той беше изключително горд с Джейн и Елизабет, когато и двете се насочиха към сериозна професионална кариера. Останалите им сестри не можеха да се похвалят с подобни професионални постижения. Мери все още настояваше да стане писателка, Кити мечтаеше да бъде актриса, а за Лидия само един бог знаеше каква иска да стане — може би стриптийзьорка.

— Е, Лизи, нямаш ли поне някакви перспективни кандидати? — запита с надежда майка й, която очевидно беше решила да не я остави на мира.

За съжаление тя нямаше перспективни кандидати. Ричард не й се беше обадил след онази вечер в караоке бара, а тя самата все още не беше събрала смелост да помоли Джейн да установи кой точно се е криел под маската на Спийд на бала по Хелоуин. Предполагаше, че който и да е бил, вече отдавна не е в града. И когато сега тя поклати отрицателно глава, майка й изви нещастно.

— Отивам в гаража — обади се баща им.

Тази вечер Джейн и Елизабет се сгушиха в старите си легла, които бяха събрани заедно и превърнати в една огромна спалня от сестра им Лидия.

— Лизи — промърмори сънливо Джейн.

— Мммм?

— Аз наистина много харесвам Чарли.

— Браво на теб!

— Обаче ми се ще да не беше толкова богат!

Елизабет отвори рязко очи.

— Защо? — попита.

— Защото хората винаги ще си мислят, че съм го приклещила заради парите му, а това изобщо не е вярно. Бих го харесвала дори и да беше прост обущар, макар че тогава сигурно нямаше да ми бъде приятно навсякъде около него да мирише на крака. Но не, наистина не би ми пукало!

— В такъв случай ти наистина го заслужаваш. Между другото, как е натрупал богатството си?

— Баща му е компютърен милиардер, а майка му е била актриса. Починали са в самолетна катастрофа преди две години.

— О, боже! Колко тъжно!

— Така е. Сега единственият му близък човек на този свят е сестра му. А тя работи в недвижимите имоти. И си има собствено богатство, спечелено лично от нея.

— Къщата им е като палат.

— Той иска да я продаде. Смята, че е прекалено голяма за тях. Но му е наследствена — заедно с хеликоптера, който никога не е използвал. Казах му, че просто трябва да си купи друга — съвсем малко по-малка от тази, но с повече земя, и може би да започне да отглежда коне. Идеята му допадна.

Елизабет се усмихна и прегърна сестра си.

— Той наистина изглежда много свестен човек! — промърмори.

А после се унесе в сън, питайки се кога ли ще успее да намери един такъв свестен човек и за себе си.

* * *

— Точно това е времето, когато Англия най-много ми липсва — отбеляза замислено Дарси, докато двамата с Джорджиана поставиха и последното коледно украшение върху елхата. — Липсва ми снегът и госпожа Р., и цялата потънала в украса къща. Знаеш ли, че доста се чудя дали след две години да не се върна там.

— Така ли? Аз пък нямам нищо против да прекарам целия си живот в Калифорния — рече Джорджиана. Изключи лампите на полилея и двамата приседнаха на пода, загледани в красиво проблясващите лампички по коледната елха. После тя продължи: — Тук е по-топло, а и имам много приятели. Лично за мен Англия е свързана единствено с починали родители и една празна къща.

— Починали родители и една празна къща ли? — погледна я с изумление той. — Колко депресиращо! Аз обаче имам прекрасни спомени оттам! И ще се радвам, ако мога отново да поживея в старата къща. Може би да се оженя, да напълня къщата с деца, да й вдъхна живот…

— Е, когато го направиш, можеш да поканиш и мен — промърмори сестра му. Известно време двамата седяха потънали в мълчание, след което тя му подаде малка кутийка и рече: — Това е за теб.

— Коледа е едва следващата седмица! — възпротиви се той.

— Е, нищо. Ти все пак я отвори.

Дарси дръпна панделката и вдигна капака. Вътре имаше малък дневник с черни кожени корици. Той я погледна с присвити очи, а тя се усмихна и отбеляза:

— Започвай да пълниш страниците!