Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (7)

VI

Топлите очи на Ариана Пахраван очакваха Томаш на изхода за пътниците, пристигащи на терминала на старото международно летище «Мехрабад». За миг новодошлият се бе почувствал изгубен сред множеството черни и пъстри чадори^[1], докато търсеше познатото лице, което все не се появяваше. Чак след като Ариана дойде при него и докосна ръката му, историкът се успокои, че е намерен. Но въпреки това му беше трудно да повярва, че жената в традиционни одежди със зелен воал е онази елегантна иранка, с която беше обядвал в Кайро седмица преди това.

— Salam, професоре — поздрави го тя с чувствен глас.

— Здравейте, Ариана. Как сте?

Португалецът изчака секунда, двоумейки се дали да се наведе да я целуне по страните, или имаше друг начин за поздрав в тази земя с толкова радикални обичаи. Иранката разреши въпроса, като му подаде ръка.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично — каза Томаш. Завъртя очи. — Припадах при най-малкото подозрение за турбуленция, разбира се. Но като изключим това, всичко мина добре.

Ариана се разсмя.

— Страх ви е да летите, нали?

— Не че ме е страх, просто… мм… имам известни опасения. — Томаш се нацупи като дете. — Постоянно се присмивам на майка си заради това, че я е страх да пътува, но право да си кажа, май съм същият като нея. Наследил съм гена.

Иранката се взря в него, хвърли поглед към спортния сак, който носеше на рамо, и се озърна подире му в очакване да види носач с куфари.

— Не носите ли друг багаж?

— Не. Винаги пътувам с малко багаж.

— Добре. Да вървим тогава.

Жената го поведе към опашката на изхода на летището. Гостът погледна напред и видя оранжевите автомобили, които прибираха пътниците.

— С такси ли ще се придвижим?

— Да.

— Нямате ли кола?

— Професоре, намираме се в Иран — каза тя все така дружелюбно. — Тук не се гледа с добро око на жените, които шофират.

— О, простете.

Настаниха се на задната седалка на таксито — един «Пейкан», който се разпадаше от старост. Ариана се наведе към шофьора.

— Lotfan, man o bebarin be hotel Simorgh.

— Bale.

Томаш разбра само думата хотел.

— Какъв е този хотел?

— «Симург» — поясни Ариана. — Най-хубавият хотел тук.

Таксиджията обърна глава назад.

— Darbast mikhayin?

— Bale — отвърна жената.

Томаш изглеждаше любопитен.

— Какво иска той?

— Питаше дали искаме таксито само за нас.

— Само за нас ли? Не разбирам…

— Ирански обичай. Такситата, макар и вече да са заети от пътници, спират по пътя, за да вземат още клиенти. Ако искаме таксито да е само за нас, ще трябва да заплатим разликата в цената, която биха платили останалите пътници, пренебрегнати от шофьора.

— А, разбирам. И какво му отговорихте?

— Казах «да» — потвърди иранката. — Че искаме таксито само за нас.

Ариана свали воала и като маяк, под чиято светлина всичко засиява, изящното й лице изгря в очите на португалеца. Томаш беше забравил колко красива беше тази жена с чувствените си устни, карамелените очи, млечнобялата кожа и мощното си екзотично излъчване. Професорът се насили да отвърне поглед, взря се в прозореца, мъчейки се да не стои там като истукан, пленен от хубостта й.

Техеран се въртеше около невидимата си ос, откривайки панорама със задръстени от движението улици и ширнали се отвъд хоризонта къщи. Градът приличаше на циментова гора, грозна, хаотична и унила, с тегнеща над нея мръснокафява призрачна пелена. Белоснежно и сияйно тяло, като слънце, пронизващо гъсто наслоените облаци, се рееше над тъмната пелена, привличайки погледа на госта.

— Полярната звезда на Техеран — обясни Ариана.

— Полярна звезда?

Иранката се усмихна развеселена.

— Да, така наричаме планината Елбурс. — Погледна към далечната планинска верига. — Огражда целия град откъм север и върховете й винаги са покрити със сняг, дори през лятото. Ако ви се струва, че сте се изгубили, погледнете над къщите и когато видите онези заснежени върхове, ще знаете, че там е север.

— Но те едва се различават…

— Заради смога е. Замърсяването тук е ужасно. По-зле е от Кайро. Понякога ни е трудно да видим планината, макар че е много висока и е толкова близо.

— Доста висока е, това е очевидно.

— Най-високият й връх е Дамаванд, ей онзи там, отдясно. — Посочи. — Извисява се на повече от пет хиляди метра надморска височина и винаги…

— Внимавайте!

Един бял автомобил изскочи отдясно срещу таксито. В мига, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, таксито рязко изви наляво, връхлитайки на свой ред върху една камионетка, която заби спирачки и неистово натисна клаксона, после изправи волана, избягвайки на косъм катастрофата.

— Какво стана? — попита Ариана.

Португалецът въздъхна облекчено.

— Размина ни се!

Иранката прихна.

— О, не се притеснявайте. Това е нещо нормално.

— Нормално ли?

— Да. Но истина е, че всички чужденци и дори хората, свикнали с хаотичното движение в градовете в Близкия изток, винаги се паникьосват, когато идват тук. Тука карат малко бързичко, така си е, и на гостите им се изправят косите по няколко пъти на ден. Но обикновено нищо не се случва, в последния момент всичко се оправя, ще видите.

Томаш се загледа в натоварения трафик. В очите му се четеше загриженост.

— Така ли смятате? — попита скептично.

— Не смятам, а съм сигурна. — Ариана махна с ръка. — Хайде, отпуснете се.

Но португалецът не можеше да се успокои и не откъсваше очи от адския трафик. За двайсет минути установи, че никой не сигнализира, когато завива наляво или надясно, малко бяха онези шофьори, които поглеждаха в огледалото за обратно виждане, преди да сменят посоката, а още по-малко бяха онези, които носеха предпазни колани. Шофираха с невъзможна скорост, клаксоните и свирещите спирачки бяха обичайни и постоянни звуци, истински концерт върху асфалта. Кулминацията настъпи на магистралата, на «Фазл ол Лахнури», когато един автомобил направи обратен завой и влезе в другото платно, след което измина няколкостотин метра срещу движението, отбивайки накрая в тесен път. Но, както беше предвидила Ариана, пристигнаха живи и здрави в хотела. «Симург» беше луксозен петзвезден хотел с изискано обслужване. Иранката му помогна при check-in^[2] и се сбогува с него на вратата на асансьора.

— Починете си малко — препоръча му. — Ще дойда да ви взема в шест за вечеря.

 

 

Стаята беше обзаведена с вкус. Томаш хвърли сака на пода и отиде до прозореца, за да се полюбува на Техеран. Над града се извисяваха модерни сгради и изящни минарета, гледащи отвисоко невзрачните къщички долу. В далечината, като спящ великан, се издигаше Елбурс с вечния сняг по върховете, който искреше като скъпоценно колие, изложено на огромна витрина.

Томаш седна на леглото и се зачете в рекламната брошура на «Симург» със списъка от луксозни услуги, предоставяни на клиентите, най-вече хидромасажни вани, фитнес зала и басейн с отделен график за посещения на мъже и жени. Наведе се и отвори вратата на минибара. Виждаха се шишета с минерална вода и безалкохолни напитки, в това число Coca-Cola, но онова, което наистина го зарадва, беше кутия бира Delster с капчици ледена вода отгоре. Без да му мисли, отвори кутията и отпи от бирата.

— По дяволите.

Догади му се. Нямаше вкус на бира, а по-скоро на ябълков нектар. Явно беше безалкохолна. Звънна телефонът.

— Hello? — обади се Томаш.

— Hello? — отвърна му мъжки глас от другата страна. — Професор Томаш Нороня ли е?

— Yes?

— Харесва ли ви в Иран?

— Моля?

— Харесва ли ви в Иран?

— А — досети се Томаш. — Мм… дошъл съм да напазарувам някои неща.

— Very well^[3] — отговори човекът отсреща. Явно бе доволен, че е чул въпросната фраза.

— Ще се видим ли утре?

— Стига да имам възможност, да.

— Имам хубави килими за вас.

— Да, да.

— На добра цена.

— Добре.

— Ще ви чакам.

Щрак.

Томаш остана с телефона в ръка, без да откъсва очи от слушалката, припомняйки си разговора дума по дума. Човекът от другата страна на линията говореше английски със силен местен акцент, несъмнено бе иранец. Логично, каза си историкът, поклащайки глава. Би трябвало да се досети, че човекът на ЦРУ в Техеран ще е иранец.

 

 

Когато вратата на асансьора се отвори и Томаш излезе в хотелското лоби, Ариана вече го очакваше, седнала в един фотьойл край голяма саксия, с чаша билков чай на масата. Иранката беше с различен хиджаб^[4], широки панталони, развяващи се край дългите й крака, русари^[5] и копринено манто, покриващо гъвкавата й снага.

— Ще тръгваме ли?

Този път се движеха из Техеран с частна кола и шофьор — мълчалив човек с къса коса и шапка на главата. Ариана обясни, че двадесеткилометровият булевард «Валиасър», на който се намира хотелът, тръгва от бедния южен район на града и достига подножието на Елбурс, където са заможните северни квартали. «Валиасър» беше като ос, около която бе разположен съвременен Техеран, с модерни кафенета, луксозни ресторанти и дипломатически сгради.

Отне им доста време, докато пресекат мегаполиса и стигнат до подножието на планината. Автомобилът изкачи стръмния склон и влезе в подредена градина, скътана сред високи дървета. Зад тях се издигаше скалистата стена на Елбурс, долу, в ниското, се виждаше мравунякът на града, отдясно небето преливаше в оранжевите оттенъци на залеза.

Паркираха в градината и Ариана отведе Томаш в сграда с огромни прозорци и балкони. Беше турски ресторант. Заведението имаше чудесно разположение с панорамна гледка към града, на която се порадваха за кратко. Здрачът над долината се сгъстяваше, бризът стана хладен и гостите не се задържаха на балкона.

В ресторанта седнаха до прозореца. Иранката поръча вегетарианска мирза гасеми^[6] за себе си и препоръча на госта броке, предложение, което той прие начаса. Томаш нямаше търпение да опита това ястие от кайма с картофи и зеленчуци.

— Не ви ли пречи тази кърпа на главата? — попита португалецът, докато чакаха да им сервират.

— Хиджабът?

— Да. Не ви ли притеснява?

— Не, въпрос на навик.

— Но сигурно не е лесно за жена като вас, която е учила в Париж и е свикнала със западните обичаи…

Ариана го погледна въпросително.

— Откъде знаете, че съм учила в Париж?

Томаш изтръпна. Беше допуснал ужасна грешка. Източник на информацията беше Дан Снайдер, нещо, което очевидно не би могъл да признае.

— Не си спомням — каза той. — Мисля… мм… мисля, че ми казаха това в посолството ви в Лисабон.

— Нима? — учуди се иранката. — Доста бъбривци са се навъдили сред нашите дипломати.

Португалецът се усмихна насила.

— Те са… много симпатични. Знаете ли, споменах за вас. И ми казаха това.

Домакинята въздъхна.

— Да, така е, учих в Париж.

— И защо се върнахте тук?

— Защото животът ми там не потръгна. Бракът ми се разпадна и след като се разведох, се почувствах много самотна. Цялото ми семейство беше тук. Не ми беше лесно да взема това решение, всъщност не можете да си представите колко беше трудно. Бях напълно европеизирана, но непоносимата самота и носталгията се оказаха по-силни. Реших да се върна. Беше по времето, когато реформаторите набираха сили, страната ставаше по-либерална, с по-добри възможности за жените. Тъкмо ние, жените, и младите хора избрахме Хатами на президентския пост, знаете ли? — Изглежда се опитваше да си спомни нещо. — Това беше през… през 1997-а, две години след като се бях завърнала. Отначало всичко вървеше добре. Чуха се първите гласове в подкрепа на правата на жените и някои от тях дори влязоха в Меджлиса.

— Медж… какво?

— Меджлис, нашият парламент.

— О, значи жените са влезли в парламента?

— Да, и не само това. Благодарение на реформите неомъжените жени придобиха право да учат в чужбина, а минималната възраст за женитба се промени от девет на тринадесет години. Така че някъде по това време започнах работа в родния си град Исфахан. — Смръщи вежди. — Проблемът е, че консерваторите си възвърнаха контрола над Меджлиса след изборите през 2004 година. Не знам какво предстои. Междувременно ме прехвърлиха в Техеран, в Министерството на науката.

— Какво работехте в Исфахан?

— В една централа.

— Каква централа?

— Не беше в експлоатация все още. Няма значение.

— И са ви прехвърлили в Техеран?

— Да, миналата година.

— Защо?

Ариана се разсмя.

— Смятам, че някои мъже са големи традиционалисти и стават нервни, когато работят с жена.

— Съпругът ви вероятно не е останал очарован от преместването ви.

— Не съм се омъжвала отново.

— Тогава любимият.

— Нямам си и любим. — Повдигна вежда. — Но какво е това? Да не би да ме подлагате на някакъв тест? Искате да разберете дали съм свободна, това ли е?

Португалецът се разсмя.

— Не, разбира се. — Томаш направи неловка пауза. — Тоест… мм… да.

— Какво да?

— Да, проверявам ви. Да, искам да знам дали сте свободна. — Наведе се напред с блеснал поглед. — Свободна ли сте?

Ариана се изчерви.

— Професоре, ние сме в Иран. Поведение, което…

— Не ме наричайте «професоре», така се чувствам стар. Просто Томаш.

— Не мога. Трябва да внимавам с поведението си.

— Как така?

— Не мога да показвам интимност с вас. Всъщност би трябвало да ви наричам професор ага.

— Какво е това?

— Господин професор.

— Тогава ме наричайте Томаш, когато сме насаме, и професор ага, когато някой може да ни чуе. Така добре ли е?

Ариана поклати глава.

— Не. Дължа ви почтителност.

Историкът разпери ръце в знак, че се предава.

— Както желаете — каза той. — Но бих искал да ми отговорите на един въпрос. Как иранците гледат на вас — красива жена с европейски маниери, която живее сама?

— Аз живея сама само тук, в Техеран. В Исфахан живеех със семейството си. Братя, баби, внуци, всички под един покрив. Дори децата ни, след като се оженят, известно време остават да живеят при родителите си.

— Хм — промърмори Томаш. — Но вие не ми отговорихте на въпроса. Как вашите сънародници гледат на вас и вашия начин на живот?

Иранката въздъхна.

— Не много добре, както би могло да се очаква — каза тя замислено. — Знаете ли, жените тук нямат много права. През 1979 година, когато настъпи Ислямската революция, нещата значително се промениха. Хиджабът стана задължителен, минималната възраст за женитба при момичетата се установи на девет години, на жените бе забранено да се появяват на обществени места с мъж, който не е от семейството, или да пътуват без разрешение на съпруга или на бащата. Изневярата на жената се наказваше с пребиване с камъни до смърт, дори в случаите, когато е била изнасилена. Дори неправилното носене на хиджаб можеше да ти навлече бой с камшик.

— По дяволите — възкликна Томаш. — Трудни времена за жените, нали?

— Несъмнено. По това време бях в Париж, затова не съм била подложена на тези ужасни ограничения. Но следях отдалече всичко това, нали разбирате? Сестрите и братовчедките ми ме осведомяваха за всичко. Повярвайте, не бих се върнала през 1995 година, ако мислех, че нещата ще продължат така. Но тогава се появиха реформаторите, появиха се някои знаци, че предстои отваряне на страната и… реших да рискувам.

— Мюсюлманка ли сте?

— Разбира се.

— Не ви ли шокира начинът, по който ислямът третира жените?

Въпросът видимо затрудни Ариана.

— Пророкът Мохамед е казал, че мъжете и жените имат различни права и задължения. Но забележете, той не казва, че едните имат повече права от другите, а само това, че имат различни права. Зад всички проблеми стои начинът, по който се интерпретира казаното от пророка.

— Смятате ли, че Бог наистина го е грижа дали жените носят фереджета, или не, дали могат да се женят на девет, тринадесет или осемнадесет години, дали имат извънбрачни връзки? Мислите ли, че всичките тези неща безпокоят Твореца?

— Разбира се, че не. Но какво мисля аз, не е толкова важно, нали? Това общество е устроено по определен начин и аз не мога да направя нищо, за да променя нещата.

— Обществото или ислямът?

— Не знам, мисля, че обществото и начинът, по който то тълкува исляма — замислено отбеляза Ариана. — Ислямът е синоним на щедрост, на уважение към по-старите хора, на солидарност със семейството и общността. Жената се реализира тук като майка, има определена роля и всичко е ясно и точно. — Сви рамене. — Но който иска нещо повече… ще се чувства разочарован, нали?

Настъпи тишина.

— Съжалявате ли?

— За какво?

— За това, че се върнахте. Съжалявате ли?

Ариана сви рамене.

— Обичам страната си. Тук е семейството ми. Хората са фантастични, както вярвам сте забелязали вече. В чужбина си мислят, че ние сме някакви фанатици, които всеки ден горят американски знамена, крещят срещу Запада и стрелят с Калашников във въздуха, но в действителност не е точно така. — Усмихна се. — Дори пием кока-кола.

— Забелязах вече. Но вие отново не отговорихте на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— Много добре знаете. Съжалявате ли, че се върнахте в Иран?

Иранката въздъхна, явно затруднена от въпроса.

— Не знам — каза накрая. — Търся нещо.

— Какво търсите?

— Не знам. Когато го намеря, ще знам.

— Търсите някого?

— Може би. — Отново сви рамене. — Не знам. Мисля, че… търся смисъла.

— Смисъла?

— Да, смисъла. Смисъла на моя живот. Чувствам се изгубена по пътя между Париж и Исфахан, в ничия земя, която нито е френска, нито иранска, нито европейска, нито азиатска и в същото време е всичко това. Истината е, че все още не съм намерила мястото си.

Мургавият сервитьор, турчин с монголоидни черти, се появи с вечерята. Сервира мирза гасеми на Ариана и броке на Томаш, остави две чаши ab portugal — портокалов сок, който двамата бяха поръчали в чест на страната, от която идваше гостът; в края на краищата не се среща често народ, чието име се бърка с това на плод на езика фарси. Отвъд прозореца море от светлинки блещукаше в тъмнината, Техеран светеше в нощта, засиял чак до линията на хоризонта и отвъд нея като огромна коледна елха.

— Томаш — прошепна Ариана, отпивайки от сока. — Харесва ми да си говоря с вас.

Португалецът се усмихна.

— Благодаря, Ариана. Благодаря, че ме нарекохте Томаш.