Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

II

Полифоничната мелодия, която се разнесе от джоба на панталона му, извести Томаш, че някой го търси по мобилния телефон. Пъхна ръка в джоба и извади малкия сребрист апарат — на екрана беше изписано родители.

— Да, моля?

Познат женски глас отговори от другия край, сякаш само на метър разстояние.

— Ало? Томаш?

— Здравей, мамо.

— Къде си, сине? Върна ли се вече?

— Да, пристигнах днес следобед.

— Добре ли мина всичко?

— Да.

— Слава богу! Винаги когато пътуваш, съм в напрежение.

— О, мамо, напразно се притесняваш. Пътуването със самолет е нещо обичайно в наше време. Все едно да пътуваш с автобус или влак, само че е по-бързо и по-удобно.

— Така е, но въпреки това се притеснявам. А и ти ходи в арабска страна, нали? Там непрекъснато гърмят, убиват хора, ужасно е. Не гледаш ли новините?

— Е, не е чак толкова страшно! — разсмя се синът. — Хората са много симпатични и възпитани.

— Дано. Докато не гръмнат следващата бомба.

Томаш въздъхна нетърпеливо.

— Добре, добре — каза той. Явно нямаше желание да продължава разговора в същия дух. — Важното е, че всичко мина добре и вече съм тук.

— Слава богу.

— А татко как е?

Тя се поколеба от другата страна на линията.

— Ами татко ти… ммм… крепи се.

— Много добре — отвърна Томаш, без да усети колебанието.

— А ти, мамо, още ли сърфираш из интернет?

— Понякога.

— Не ми казвай, че гледаш сайтовете с порнография — пошегува се синът.

— Пак се занасяш с мен — възнегодува майката. Прокашля се. — Виж, Томаш, аз и баща ти ще дойдем утре в Лисабон.

— Утре ли ще дойдете?

— Да.

— Тогава можем да обядваме заедно.

— Да. Ще тръгнем рано сутринта, но ще караме спокойно, така че ще пристигнем някъде към единадесет или по обяд.

— Тогава да се срещнем при мен, в «Гулбенкян». В един следобед.

— В един следобед в «Гулбенкян» ли? Добре, така се разбираме.

— А какво ще правите тук?

Майката замълча несигурно на другия край на линията.

— После ще говорим, сине — каза накрая. — После ще говорим.

 

 

Бетонната сграда с изчистени абстрактни хоризонтални линии приличаше на извънвремева структура, която изплуваше сред зеленината като мегалитен строеж, като огромен долмен на върха на зеленото било. Докато вървеше по каменната рампа, Томаш се полюбува на архитектурата с неизменното възхищение, което будеше у него подобната на модерен акропол сграда, чиято метафизична конструкция се бе сляла с гората и хълма, сякаш бе изконна част от него.

Фондация «Гулбенкян».

Влезе във фоайето с чанта в ръка и изкачи широкото стълбище. Огромни стъкла прорязваха солидните стени, приобщавайки сградата към градината, изкуствената структура към природния пейзаж, бетона към растенията. Прекоси коридора пред голямата аудитория, почука на вратата на кабинета и влезе.

— Здравей, Албертина, всичко наред ли е?

Секретарката прибираше някакви документи в шкафа. Обърна глава и се усмихна.

— Добро утро, професоре. Пристигнахте ли вече?

— Да, както виждате.

— Добре ли мина всичко?

— Прекрасно. Инженер Витал тук ли е?

— Господин Витал е на съвещание с персонала от музея. Ще се върне следобед.

Томаш остана нерешително на мястото си.

— Ами… нося отчета за пътуването ми до Кайро. Може би е по-добре да се върна по-късно?

Албертина седна на бюрото.

— Оставете го тук — предложи. — Когато господин Витал се върне, ще му го предам. А ако той има въпроси, ще се свържа по-късно с вас, съгласен ли сте?

Историкът отвори чантата и извади няколко страници, хванати с кламер в единия край.

— Много добре — каза той, докато подаваше страниците на секретарката. — Ето отчета. Нека той да ми се обади, ако е нужно.

Томаш се обърна да излиза, но Албертина го спря.

— Професоре!

— Да?

— Обади се Грег Съливан от американското посолство. Помоли да му се обадите веднага щом можете.

Историкът се върна по същия път и отиде в кабинета си, малко помещение на партера, ползвано обикновено от консултантите на фондацията. Седна зад бюрото и се зае за работа, уточнявайки графика на лекциите до края на семестъра.

Прозорецът на кабинета гледаше към градината, където листа и трева се полюшваха от вятъра като в ливада, с блеснали на слънцето капчици роса, досущ като скъпоценни камъни. Обади се на един асистент и уговори с него подробностите около лекциите, обещавайки да остави във факултета конспектите, които довършваше. После потърси в паметта на телефона номера на културния аташе от американското посолство и му позвъни.

— Съливан на телефона.

— Здрасти, Грег. Томаш Нороня е, от «Гулбенкян».

Hi, Томаш. Как сте?

Американският културен аташе говореше португалски със силен американски акцент.

— Всичко е наред. А вие как сте?

Great.[1] Как беше в Кайро?

— Нормално. Мисля, че ще сключим сделка за закупуването на стелата, която отидох да проуча. Сега е ред на администрацията да реши, разбира се, но моето мнение е положително и поставените условия ми се струват приемливи.

— Не знам какво толкова специално намирате в тези египетски вехтории — разсмя се американецът. — Мисля, че има по-интересни неща, за които човек да си похарчи парите.

— Говорите така, защото не сте историк.

— Може би. — Смени тона. — Томаш, помолих да ми се обадите, защото се налага да отскочите тук, до посолството.

— Защо? Какво става?

— Става въпрос за… за нещо, което не бих искал да обсъждаме по телефона.

— Да не би да има някакви новини относно предложението, което направихме на «Гети център». Може би в Лос Анджелис са одобрили…

— Не, не е това — прекъсна го Съливан. — Става въпрос за нещо друго.

— Хм — промърмори Томаш, опитвайки се да отгатне какво ли би могло да е. Може да е някаква новост в Еврейския музей, помисли той. Откакто беше започнал да учи иврит и арамейски език, американският културен аташе често му натякваше, че трябва да отиде до Ню Йорк да види музея. — Добре. Кога искате да мина?

— Днес следобед.

— Следобед ли? Не знам дали ще мога. Родителите ми ще пристигнат след малко, а трябва да мина и през факултета.

— Томаш, трябва да се видим днес следобед.

— Но защо?

— Преди малко пристигна един човек от Америка. Дошъл е специално, за да говори с вас.

— За да говори с мен ли? Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— О, моля ви.

— Не мога.

— Да не е Анджелина Джоли?

Съливан се разсмя.

Gosh[2], вие наистина сте обсебен от Анджелина Джоли. Отново ми говорите за нея.

— Просто жената има забележителни… атрибути — отвърна Томаш с усмивка. — Но щом не е Анджелина Джоли, тогава кой?

— Ще видите.

— Грег, прекалено зает съм, за да се занимавам с досадници, разберете ме. Ако не ми кажете кой е, няма да дойда при вас.

Културният аташе се колебаеше от другата страна на линията.

Okay, ще ви подскажа малко. Но ще ми обещаете, че ще наминете тук в три следобед.

— В четири.

— Много добре, в четири следобед тук, в посолството. Но нали наистина ще дойдете?

— Бъдете спокоен, Грег.

— Добре тогава. До скоро.

— Чакайте — почти извика Томаш. — Още нищо не сте ми подсказали, по дяволите.

Съливан прихна.

Damn![3] Надявах се да забравите.

— Много хитро, нали. И така? Какво ще ми кажете?

— Поверително е.

— Да, добре. Хайде, изплюйте камъчето!

Okay — съгласи се американецът. Пое дълбоко дъх. — Ето го и камъчето.

— Кажете.

— Томаш, предполагам сте чували за ЦРУ?

Историкът си помисли, че не е чул добре.

— Какво?

— Ще говорим в четири.

И изключи.

 

 

Стенният часовник показваше дванайсет и петдесет на обяд, когато някой почука на вратата на кабинета. Дръжката се завъртя и Томаш видя познато лице да наднича през пролуката. Беше жена с руси къдрави коси и големи очила, иззад които блестяха кристалнозелени очи, почти същите като неговите.

— Може ли?

— Мамо — възкликна историкът и се надигна от стола. — Всичко наред ли е?

— Скъпи ми сине — каза тя, прегръщайки и обсипвайки го с горещи целувки. — Ти как си?

Дълбока кашлица зад нея издаде още нечие присъствие.

— Здравей, татко — поздрави Томаш, подавайки му официално ръка.

— Еее, момче? Как вървят нещата тук?

Стиснаха си ръцете малко непохватно, застанали един пред друг, както винаги ставаше, когато се срещаха.

— Всичко е наред — каза Томаш.

— Кога ще си намериш жена да се грижи за теб? — попита майка му. — Вече си на четиридесет и две години, трябва да си уредиш живота отново, сине.

— Мисля по въпроса.

— Трябва да ни зарадваш с внучета.

— Добре, добре.

— Няма ли възможност ти и Конщанса… ммм… вие…

— Не, няма — отряза я Томаш.

Погледна часовника, опитвайки се да промени темата на разговора.

— Ще обядваме ли?

Майката се поколеба.

— Да, но… нека първо да поговорим.

— Ще си говорим в ресторанта. — Кимна леко с глава. — Хайде. Вече съм запазил маса и…

— Трябва да поговорим тук — прекъсна го тя.

— Тук ли? — учуди се синът. — Но защо?

— Защото се налага да си поговорим насаме. Без чужди хора наоколо.

Томаш погледна недоумяващо и бавно затвори вратата на кабинета. Дръпна два стола и след като родителите му седнаха, се върна на мястото си зад бюрото.

— Какво има? — попита той и впери поглед в тях. — Какво става?

Родителите му изглеждаха объркани. Жената погледна съпруга си нерешително, сякаш го молеше той да говори. Но той нищо не каза, което я принуди да вземе думата.

— Татко ти има нещо да ти казва. — Отново погледна мъжа си. — Нали, Манел?

Бащата се изправи на стола и се покашля.

— Притеснен съм, защото един мой колега изчезна — каза явно угрижен. — Аугущо…

— Манел — сряза го жена му. — Без да шикалкавиш.

— Не шикалкавя. Изчезването на Аугущо много ме разтревожи.

— Не сме дошли тук да говорим за Аугущо.

Томаш погледна първо единия, после другия.

— Кой е Аугущо?

Майката подбели очи с досада.

— Преподавател, Аугущо Сиза, колега на баща ти във факултета. Преподава физика. Изчезна преди две седмици.

— Наистина ли?

— Сине, тази история въобще не ни интересува. Ние дойдохме тук за друго. — Изгледа мъжа си. — Нали така, Манел?

Мануел Нороня наведе глава и се вторачи в ноктите си, пожълтели след толкова години тютюн между пръстите. Седнал зад бюрото си, Томаш се вгледа в баща си. Беше оплешивял почти напълно, оредяла бяла коса се беше задържала единствено на тила и зад ушите. Гъстите му непокорни вежди бяха посивели и лицето му беше изпито, може би прекалено, с изпъкнали скули, подчертаващи хлътналите светлокафяви очи. Многобройни бръчки браздяха лицето му като белези от рани. Баща му видимо остаряваше — слаб и стар, съсухрен и сбръчкан, останал само кожа и кости. Беше на седемдесет и годините започваха да му тежат; невероятно беше, че още преподава математика в Университета в Коимбра. Благодарение единствено на ясния си остър ум. И въпреки това му се наложи да иска специалното разрешение на ректора, иначе отдавна щеше да линее вкъщи.

— Манел — настоя жената. — Хайде. Ако ти не кажеш, аз ще кажа.

— Но какво има за казване? — попита Томаш, заинтригуван от тази мистериозност.

— Добре — каза бащата.

Професорът по математика не беше от приказливите. Синът му беше свикнал да го вижда странящ от другите години наред, мълчалив, с вечната цигара в ръка, затворен в кабинета си на тавана, без да изпуска молива или тебешира, скрит от живота — нещо като отшелник, посветил се на абстракцията. Неговият свят се свеждаше до теоремата на Кантор, геометрията на Евклид, теоремите на Ферма и Гьодел, фракталите на Манделбро, уравненията на Лоренц; империята на числата. Живееше в облаците на уравненията и цигарения дим, потънал в нереален свят, далеч от хората, в аскетична изолация, забравил сякаш за семейството си. Беше роб на никотина и числата, на формулите и функциите, теорията на множествата и вероятностите, на симетрията, на числата фи и пи и на всичко, свързано с всичко. С всичко.

С изключение на живота.

— Ходих на лекар — съобщи Мануел Нороня, като че това беше всичко, което имаше да казва.

Настана тишина.

— И? — насърчи го синът.

Старият професор, разбирайки, че от него се очаква да продължи да говори, се размърда на стола.

— Започнах да кашлям от известно време, от две-три години. — Покашля на два пъти, сякаш да покаже. — Първо си помислих, че е настинка, а после, че е някаква алергия. Но проблемът е, че кашлицата се задълбочи и започнах да губя апетит. Отслабнах и се почувствах немощен. Аугущо ме беше помолил по онова време да му проверя едни уравнения и реших, че умората е от прекалена работа. — Сложи ръка на гърдите. — После гърдите ми започнаха да свирят при дишане. — Пое си дълбоко дъх, при което се чу изсвирване, идващо от гръдния кош. — Майка ти ме накара да отида на лекар, за да видим какво ми е, но аз не й обърнах внимание. Тогава се появи главоболието, а също и болките в костите. Мислех си, че е от работа, но майка ти не спря да настоява, докато не записа консултация с доктор Говея.

— Татко ти е като хванат от гората, нали си го знаеш — отбеляза майката. — Наложи се насила да го заведа до клиниката.

Томаш продължаваше да мълчи. Не му се нравеше насоката на разговора, от който логично следваше, че баща му има здравословен проблем.

— Доктор Говея ме накара да си направя изследвания — каза Мануел Нороня. — Дадох кръв и ми направиха рентгенови снимки. Лекарят видя резултатите и ме изпрати да направя и томографско изследване. После ни извика в кабинета, мен и майка ти, и ни осведоми, че имам петна на белите дробове и увеличени лимфни възли. Каза, че трябвало да се направи биопсия, за да се вземе тъканна проба и да се изследва под микроскоп. Имах час за бронхоскопия, за да отделят парченце белодробна тъкан!

— Ох — каза майката и извъртя очи, — да не говорим за бронхоскопията. Голяма мъка беше.

— Мъка, а? — каза бащата, хвърляйки обиден поглед на жена си. — Ами ако беше на моето място? — Погледна към сина си, като че търсеше съюзник. — Пъхнаха ми маркуч в носа и го прекараха през гърлото чак до белите дробове. — Очерта с пръст траекторията на сондата. — Ужасно трудно ми беше да дишам по време на прегледа, не ми се говори за това.

— И какво показа прегледът? — поиска да научи Томаш, нетърпелив да чуе края на историята.

— Ами занесоха за изследване пробите от петното на белия дроб и лимфните възли. След няколко дни доктор Говея пак ни извика. Разговаряхме дълго и каза, че съм имал… ммм… — Погледна към жена си. — Граса, ти ги помниш тия работи. Какво точно каза докторът?

— Не бих могла да го забравя — каза Граса Нороня. — Нарече го неконтролируема пролиферация на епителните клетки на лигавицата на бронхите и алвеолите на белите дробове.

Томаш задържа поглед върху майка си, после се обърна към баща си и отново към майка си.

— Какво, по дяволите, означава това?

Мануел Нороня въздъхна и от гърдите му прозвуча същото отчетливо свирене.

— Имам рак, Томаш.

Синът го чу и мозъкът му се опита да обработи информацията, но беше толкова вцепенен, че не можа да реагира.

— Рак? Но как е възможно?

— Имам белодробен рак. — Пое дълбоко въздух. — В началото не повярвах. Реших, че някой е подменил резултатите от изследванията и е сложил моето име върху картона на друг човек. Излязох от кабинета и отидох при друг лекар, доктор Асиш, който ми направи нови изследвания и после започна да го увърта, че съм имал много неприятен проблем и че трябвало да се лекувам, но не ми каза какво ми има.

Жена му се приведе на стола.

— Доктор Асиш ми се обади по-късно и ме помоли да отида да поговорим — каза Граса. — Когато пристигнах, ми каза, че доктор Говея вече ми бил съобщил всичко. Каза ми, че татко ти има… ами, същото заболяване, но не знаел дали трябва да му казва.

Математикът махна съкрушено.

— Така че се убедих и се върнах при доктор Говея. Той ми обясни, че моят проблем се казва… ммм… беше нещо сложно, карцином не знам какъв си. Наричат го недребноклетъчен рак на белия дроб.

— Заради тютюна е — сърдито отсече майката. — Доктор Говея каза, че почти деветдесет процента от случаите на рак на белите дробове са причинени от цигарите. А татко ти пушеше като комин… Колко пъти съм ти казвала, Манел, вземи да…

— Майко, поспри малко — прекъсна я Томаш, поразен от новината. Погледна към баща си. — Това се лекува, нали?

Вместо отговор Мануел Нороня се закашля.

— Доктор Говея каза, че има различни процедури, които могат да се направят в случая. Хирургия, за да се отстрани карциномът, химиотерапия и радиотерапия.

— Ти какво ще направиш?

За миг настъпи тишина.

— В моя случай — каза накрая бащата — има две усложнения, които според доктор Говея са често срещани при този вид рак.

— Какви усложнения?

— Моят рак бе установен малко късно. При рака на белите дробове това се случва в седемдесет и пет процента от случаите. Късна диагноза. — Пак се разкашля. — Второто усложнение идва от първото. Тъй като заболяването е открито късно, то е в доста напреднал стадий и се е разнесло в други части на тялото. Има метастази. Появили са се метастази в костите, в мозъка и доктор Говея казва, че е твърде вероятно да се появят и в черния дроб.

Томаш остана вцепенен, без да откъсва очи от баща си.

— Господи — възкликна той. — И какво е лечението?

— Операцията според него е невъзможна. Туморът се е разсеял, така че моят случай не е за операция. Не може да се мисли и за химиотерапия, тъй като тя е ефикасна само в случаите на дребноклетъчен карцином. А моят е с клетки, които не са малки, което, както изглежда, е най-често срещаният случай при карцином на белите дробове.

— Ако не можеш да се оперираш, нито да се подложиш на химиотерапия, какво тогава може да се направи?

— Радиотерапия.

— А това ще те излекува ли?

— Доктор Говея казва, че прогнозата е добра, понеже на тази възраст еволюирането на болестта не е много бързо, и че ще трябва да се боря с това като с хронично заболяване.

— Това е добре.

— Но аз прочетох много неща и не знам дали беше напълно искрен с мен.

Жена му се размърда на мястото си, притеснена от забележката му.

— Какво говориш — възропта тя. — Разбира се, че беше искрен!

Математикът изгледа жена си.

— Граса, нали няма пак да спорим?

Граса се обърна към сина си. Сега тя си търсеше съюзник.

— Чу ли това? Сега пък си е втълпил, че ще умре.

— Не е това — оправда се мъжът й. — Попрочетох някои работи и разбрах, че радиотерапията не лекува, а само забавя еволюирането на болестта.

— Забавя значи? — попита синът. — Как така само забавя?

— Ами забавя. Еволюирането става по-бавно.

— За колко време?

— Знам ли? В моя случай може да е месец или година, нямам представа. — Погледът му стана непроницаем. — Надявам се да са двайсет — каза той. — Но може и да е само месец, не знам.

Томаш усети как светът се изплъзва изпод краката му.

— Месец?

— О, боже, виж го какво си е втълпил — запротестира Граса. — Баща ти драматизира всичко…

Старият професор получи нов пристъп на кашлица. Когато се съвзе, той си пое дълбоко дъх и втренчи кафявите си овлажнели очи в кристалнозелените очи на сина си.

— Томаш, аз умирам.

Бележки

[1] Великолепно, чудесно (англ.). — Б.р.

[2] Боже мой! (англ.). — Б.р.

[3] По дяволите! (англ.). — Б.р.