Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XII

Когато се върна при Ариана, Томаш се чувстваше толкова разстроен, че му беше трудно да се съсредоточи. Колкото повече се взираше в стиховете, толкова повече си мислеше за безумната авантюра, в която му предстоеше да се впусне тази нощ. Очите му бяха вперени в буквите, но умът му беше зает с онова, което щеше да се случи, и с последиците, до които можеше да доведе; обмисляше подробностите — от подготовката в хотела до срещата с Мохамед на кораба Баку. Дали трябваше да вземе някакъв багаж? А нямаше ли да събуди подозрения, ако го видеха да излиза от хотела с големия спортен сак? Не, налагаше се да остави багажа си, можеше да вземе със себе си само плик с най-важното. А как щеше да напусне хотела, без да го видят? Нямаше ли служителите да се усъмнят, като го видят да излиза посред нощ? Дали нямаше да съобщят на някого? А как ли щяха да се развият нещата в министерството? Дали пък…

— Томаш? Томаш?

Португалецът тръсна глава и се върна в настоящето.

— Да?

— Добре ли сте?

Ариана го гледаше загрижено, сякаш се опитваше да открие признаци на треска по бледото лице на историка.

— Аз ли? — Томаш се стегна. — Да, разбира се. Добре съм, не се безпокойте.

— Не изглеждате добре. Струва ми се, че изобщо не чувате какво ви говоря. — Наведе глава с типичното за нея движение. — Изморен ли сте?

— Хм… да, малко.

— Искате ли да си починете?

— Не. Нека приключим с това, а следобед ще почивам. Съгласна ли сте?

— Да, добре. Както желаете.

Томаш въздъхна и впери поглед в стиховете.

— Право да ви кажа, не знам как ще дешифрирам това, без да имам и най-малка идея относно темата на ръкописа — сподели той с отчаяна надежда, че може да убеди иранката да му разкрие нещо, което би обезсмислило нощния рейд. Погледна я умолително. — За Бога, не можете ли поне нещичко да ми подскажете? Колкото и малко да е?

Ариана се огледа притеснено.

— Томаш, не мога…

— Поне една идея.

— Не, не бива. За ваше добро е.

— Хайде, моля ви…

— Не.

— Вижте, ако не ми кажете нищо, няма да можем да продължим. Трябва ми някакъв ориентир.

Иранката го погледна разколебана. Дали би могла нещичко да му загатне? И ако да, какво точно? Какво щеше да последва? След няколко секунди тя взе решение.

— Няма да ви разкрия съдържанието на ръкописа, не само защото това би било евентуална заплаха за националната сигурност на Иран, но и защото крие опасност за вас и мен самата — каза тя, снишавайки глас. — Единственото нещо, което мога да ви кажа, е, че ние самите сме заинтересовани от документа и вярваме, че единствено решението на ребусите би ни позволило да разберем всичко.

— Вие сте заинтересовани, така ли?

— Да.

— Защо?

Ариана отегчено махна с ръка.

— Не мога да ви кажа. И без това говорих твърде много.

— Какво толкова интригуващо има в него?

— Не мога да ви кажа, вече говорихме за това. Единственото, което бих могла да направя, е да изясня в кой момент от живота си Айнщайн е създал този документ. Интересува ли ви това?

Томаш се поколеба.

— Защо не? Смятате ли, че е важно?

— Не знам. Може и да не е.

— А може и да е, кой знае? — Историкът се реши. — Добре, разкажете ми.

Ариана се настани по-удобно на дивана и направи опит да събере мислите си.

— Кажете ми, Томаш, интересувате ли се от физика?

Португалецът се засмя.

— Слабо — каза той. — Както знаете, аз съм историк и криптоаналитик, моето поле на работа не е точно физиката, нали? Баща ми е математик и се интересува от тези въпроси, все пак цял живот се занимава с уравнения и теореми. Но аз самият предпочитам йероглифи, староеврейски и арамейски писания, харесва ми миризмата на библиотечен прах, на застояло и плесен, която излъчват древните ръкописи и папируси. Това е моят свят.

— Знам това. Но ме интересува доколко сте запознат с най-значимите съвременни теории в областта на физиката.

— Нямам дори бегла представа.

— Не сте ли чували за «Теорията на всичко»?

— Не.

Иранката прокара ръце през красивата си черна коса, докато преценяваше как най-добре да обясни нещата.

— Добре, да видим. Предполагам, че знаете какво представлява Теорията на относителността…

— Разбира се. Това е елементарно.

— Да кажем, че търсенето на единна теория, т.нар. Теория на всичко, е започнало с Теорията на относителността. До Айнщайн физиката се е основавала на постиженията на Нютон, които вършели чудесна работа при обяснението на това как функционира Вселената според човешките възприятия. Но Нютоновата физика не могла да разреши два въпроса, свързани със светлината. Първият е поради каква причина нагрят предмет излъчва светлина, а другият е свързан с постоянната стойност на скоростта на светлината.

— Следователно трябва да предположим, че именно Айнщайн е хвърлил светлина върху проблема със светлината — пошегува се Томаш.

— Точно така. През 1905 г. Айнщайн завършил Специалната теория на относителността, която разглежда връзката между пространство и време и констатира, че и двете са относителни величини. Например времето се променя при движение в пространството. Единственото нещо, което не е относително, е скоростта на светлината. Айнщайн предвидил, че при скорости, близки до тази на светлината, времето се забавя и разстоянията се свиват.

— Това го знам.

— Много добре, защото няма да губим време да го изясняваме. Въпросът е следният: щом всичко, с изключение на скоростта на светлината, е относително, то масата и енергията също би следвало да са относителни. Нещо повече, оказва се, че маса и енергия са двете лица на една и съща монета.

— Това не е ли прословутото уравнение?

Ариана нахвърли уравнението на листа с черновата.

masa.png

— Да. Енергията е равна на масата по скоростта на светлината на квадрат.

— Доколкото си спомням, това уравнение по-късно довело до създаването на атомната бомба.

— Точно така. Както знаете, скоростта на светлината е огромна. Скоростта на светлината на квадрат е още по-голямо число, което предполага, че една миниатюрна частица съдържа чудовищно голямо количество енергия. Например вие тежите приблизително осемдесет килограма, нали?

— Горе-долу.

— Това означава, че във вашето тяло се съдържа материя с достатъчна енергия, за да осигури електричество за малък град в продължение на седмица. Единствената трудност е как да се превърне тази материя в енергия.

— Това не беше ли свързано със силното взаимодействие, благодарение на което ядрото на атомите се запазва?

Ариана наклони глава и леко повдигна вежди.

— Изглежда, че все пак разбирате нещо от физика…

— Май съм го чел някъде.

— Да. И така, да приемем, че енергия и маса са двете лица на една и съща монета. Това означава, че бихме могли да превърнем едното в другото, тоест да превърнем енергията в материя и материята в енергия.

— Искате да кажете, че е възможно да направим камък, като използваме енергия?

— Да, теоретично това е възможно, макар че превръщането на енергия в маса е нещо, което обикновено не се наблюдава. Но се случва. Например, ако предмет се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето се свива и масата се увеличава. При това положение енергията на движението поражда маса.

— Това наблюдавано ли е някога?

— Да. В ускорителя за частици в ЦЕРН — Европейския център за ядрени изследвания в Швейцария. Електроните бяха ускорени до такава скорост, че увеличиха четиридесет хиляди пъти своята маса. Има дори снимки на протонните снопове след удара.

— Невероятно.

— Всъщност няма предмет, който да достигне скоростта на светлината. Ако това стане, масата му ще нарасне безкрайно много, а това би изисквало безкрайно голяма енергия, която да движи този предмет. А това е невъзможно, нали? Затова се казва, че скоростта на светлината е пределната скорост във Вселената.

— Но от какво е изградена светлината?

— От частици, наречени фотони.

— Тези частици не увеличават ли масата си, когато се движат със скоростта на светлината?

— Ето, това е въпросът. Фотоните са частици с нулева маса, те са чиста енергия и не се влияят от времето. Тъй като се движат със скоростта на светлината, за тях Вселената е интемпорална (извънвремева). От гледна точка на фотоните Вселената се ражда и умира в един и същи миг.

— Изумително.

Ариана отпи глътка портокалов сок.

— Но това, което може би не знаете, е, че има не една, а две Теории на относителността.

— Нима?

— Айнщайн е завършил работата си по Специалната теория на относителността през 1905 г. В нея той обяснява редица физични явления, но не и гравитацията. Проблемът е, че Специалната теория влязла в противоречие с класическото описание на гравитацията и се наложило то да бъде изяснено. Нютон смятал, че промяната в масата води до незабавна промяна на силата на гравитацията. Но това е невъзможно, тъй като предполага съществуването на нещо по-бързо от светлината. Да предположим, че Слънцето експлодира в настоящия момент. Съгласно Специалната теория на относителността това събитие ще бъде усетено на Земята осем минути по-късно, тъй като това е времето, за което светлината изминава разстоянието от Слънцето до Земята. Но Нютон е смятал, че ефектът би се почувствал на мига. Тоест в момента, в който Слънцето избухне, Земята ще усети ефекта от събитието. Но това е невъзможно, поради факта че нищо не се движи по-бързо от светлината, нали? За да разреши този и други въпроси, Айнщайн създал през 1915 г. Общата теория на относителността, която съдържа решение на проблемите, свързани с гравитацията, и установява изкривяването на пространството. Колкото по-голяма маса има даден предмет, толкова по-изкривено е пространството около него и толкова по-голяма е силата на гравитацията. Например Слънцето упражнява по-голяма сила на гравитация върху даден предмет, в сравнение със Земята, поради своята многократно по-голяма маса. Разбирате, нали?

— Хм… не съвсем. Пространството се изкривява? Какво означава това?

Ариана разтвори ръце.

— Представете си, че пространството е чаршаф, опънат във въздуха между нас двамата. Сега си представете, че поставим футболна топка в средата. Какво става? Чаршафът хлътва около топката, нали? Ако хвърля стъклено топче върху чаршафа, то ще бъде привлечено от футболната топка, нали? Същото става и във Вселената. Слънцето е толкова голямо, че изкривява пространството около себе си. Ако някакво тяло се приближи бавно до Слънцето, ще се сблъска с него. Ако някакво тяло се приближи с определена скорост, като Земята, ще започне да кръжи около Слънцето, без да пада, но и без да се отдалечава от него. А ако някакво тяло се движи с много голяма скорост, като светлинен фотон например, при приближаването му до Слънцето траекторията му леко ще се изкриви, но ще успее да се отскубне и да продължи пътя си. Ето какво следва от Общата теория на относителността. Всички тела изкривяват пространството и колкото по-голяма е тяхната маса, толкова по-силно се изкривява пространството около тях. И понеже времето и пространството са двете лица на една и съща монета, както енергията и материята, това означава, че телата изкривяват също и времето. Колкото по-голяма е масата на дадено тяло, толкова по-бавно ще протича времето близо до него.

— Всичко това е много интересно — отбеляза Томаш. — Но какво общо има с ръкописа на Айнщайн?

— Всичко и нищо, не знам. Важно е да знаете, че този ръкопис е бил създаден по времето, когато Айнщайн е работил върху Теорията на всичко.

— А, да. Това още една теория на Айнщайн ли е?

— Да.

— Двете теории на относителността не са ли му били достатъчни?

— Айнщайн първоначално мислил, че е приключил с въпроса, но изведнъж се сблъскал с квантовата теория. — Ариана наклони глава с характерния за нея жест. — Знаете ли какво представлява квантовата теория?

— Чувал съм за нея, разбира се, но що се отнася до подробностите…

Иранката се разсмя.

— Не бива да се чувствате комплексиран — възкликна тя. — Дори някои от учените, разработили квантовата теория, не са успели да я разберат напълно.

— Е, добре. Така съм по-спокоен.

— Нютоновата физика е подходяща за обяснението на нашия ежедневен свят. Ако трябва да се построи мост или да се пусне сателит около Земята, инженерите прибягват до физиката на Нютон и Максуел. Проблемите на класическата физика започват при изучаването на аспекти, които не са част от практическия опит, например при свръхвисоки скорости или в света на елементарните частици. Проблемите с огромната маса и скорост са предмет на двете теории на Айнщайн, наречени Теории на относителността. А пътеводителят в света на елементарните частици се нарича «квантова теория».

— Доколкото разбирам, теориите на относителността се отнасят за големите тела, а квантовата теория — за малките тела.

— Да — каза Ариана и леко се намръщи. — Но е важно да подчертаем, че светът на микрочастиците има макроскопични проявления, както всъщност е очевидно.

— Разбира се. Но кой е създателят на квантовата теория?

— Квантовата теория се ражда през 1900 г. като резултат на един труд на Макс Планк. Доразвита е от Нилс Бор, който въвежда най-разпространения теоретичен модел на атомите, онзи с електроните, които кръжат в орбита около ядрото така, както планетите се въртят около Слънцето.

— Това ми е познато.

— Така е. Но навярно не знаете колко странно поведение имат частиците. Някои физици стигнали до заключението, че елементарните частици могат да преминават от енергетично състояние А в енергетично състояние В без преход от едното състояние към другото.

— Без преход? Но как е възможно?

— Наричат го квантов скок. Можем да го оприличим на изкачването на стълба. Ние се изкачваме от едно стъпало на друго, без да стъпваме на някакво междинно стъпало, нали? Няма половин стъпало. «Скачаме» от едно на друго. Някои учени защитават тезата, че в квантовия свят се осъществява прескачане от едно в друго енергетично ниво, от едно състояние в друго, без междинно състояние.

— Но това е странно.

— Много. Знаем, че микрочастиците «прескачат». Има консенсус по този въпрос. Смята се, че субатомното пространство не е непрекъснато и има зърнеста структура. Частиците «прескачат» от едно ниво на друго, без да преминават през междинно ниво. — Ариана отново направи гримаса. — Трябва да ви кажа, че не приемам това напълно, тъй като не съм виждала каквото и да било доказателство.

— Наистина, тази теория е… доста странна.

— Има и още нещо. Установено е, че материята се проявява едновременно във формата на частици и вълни. Така, както пространство и време или енергия и маса са двете лица на една и съща монета, вълни и частици са двете лица на материята. Проблемите възникват, когато това се трансформира в механика.

— Механика ли?

— Да, механиката е дял от физиката, който изучава и предвижда поведението на материята. В случая с класическата физика и Теорията на относителността механиката е определяща. Ако знаем къде се намира едно тяло, в каква посока се движи и с каква скорост, ще можем да предвидим бъдещето му и да опознаем миналото му. Ако това тяло се движи наляво с хиляда километра в час, след час то ще бъде на хиляда километра наляво. Ето това е механиката. Можем да предскажем поведението на телата, стига да знаем тяхната скорост и местоположение. Всичко е много просто. Но в квантовия свят нещата стоят по различен начин. Ако ни е известно точното местоположение, не можем да определим импулса на частицата. А ако ни е известна скоростта, не можем да установим с точност местоположението й. Това се нарича Принцип на неопределеността и е формулиран през 1927 г. от Вернер Хайзенберг. Принципът на неопределеността гласи, че местоположението и импулсът на една частица не могат да се определят с точност едновременно.

— Тогава как ще се предвиди поведението на една частица?

— Именно в това е проблемът. Не може да се предвиди. Аз знам какво е положението и скоростта на Луната и поради това мога да опиша всичките й движения — в миналото и в бъдещето. Но по никакъв начин не мога да определя точната позиция и скоростта на един електрон, от което следва, че не бих могла да опиша движенията му в миналото и в бъдещето. Това е неопределеността. За да разреши този проблем, квантовата механика прибягва до изчисляване на вероятностите. Ако даден електрон трябва да избира между два процепа, през които би могъл да мине, има петдесет процента вероятност да мине през левия процеп и петдесет — през десния.

— Изглежда удачен начин да се разреши проблемът.

— Така е. Но Нилс Бор усложнил нещата с твърдението, че електронът минава през двата процепа едновременно — и през десния, и през левия.

— Какво?

— Каквото чухте. При избора между два възможни пътя електронът минава едновременно и по двата. С други думи, намира се на двете места едновременно.

— Е, това е невъзможно.

— Да, но точно това твърди квантовата теория. Например, ако поставим един електрон в кутия, разделена на две, електронът ще се намира и от двете страни във формата на вълна. Когато погледнем в кутията, електронът се намира в качеството си на частица само от едната страна. Ако не поглеждаме, електронът ще си остане и от двете страни във формата на вълна. Дори двете страни да се разделени и поставени на хиляди светлинни години разстояние една от друга, електронът ще продължи да бъде и в двете едновременно. Само ако проверим в едната от тях, електронът ще реши в коя от двете да остане.

— Само ако проверим, той решава да остане? — попита Томаш недоверчиво. — Какво говорите?

— Ролята на наблюдателя била констатирана най-напред от Принципа на неопределеността. Хайзенберг установил, че не можем да определим с точност едновременно къде е позиционирана една частица и каква е нейната скорост заради присъствието на наблюдателя. Теорията стига дотам, да твърди, че електронът определя мястото си само ако съществува наблюдател.

— Това няма смисъл.

— Така смятали и други учени, включително Айнщайн. И когато изчисленията придобили вероятностен характер, Айнщайн изрекъл знаменитата фраза: «Аз не вярвам, че Бог играе на зарове». Положението на една частица не може да зависи от присъствието на наблюдатели и още по-малко от вероятностни изчисления. Частицата е на едно място или на друго, не може да е едновременно и на двете места. Скептицизмът се засилил дотам, че един друг физик, Шрьодингер, предложил мислен експеримент, за да покаже абсурдността на ситуацията. Той си представил котка, която е затворена в кутия със запечатана бутилка цианид. Квантов процес би могъл да задейства чук, с вероятност петдесет на петдесет процента, да счупи бутилката или не. Според квантовата теория вероятността да се случи едното или другото е еднаква, докато кутията е затворена, което предполага едновременно котката да е жива и мъртва, аналогично на електрона, който би могъл едновременно да е от двете страни на кутията, докато не е под наблюдение. Абсурдно, нали?

— Разбира се. Как е възможно да бъде защитавана подобна теория?

— Така разсъждавал и Айнщайн. Проблемът е, че колкото и странна да изглежда тази теория, тя се потвърждава от всички експериментални данни. Всеки учен знае, че когато математиката противоречи на интуицията, обикновено печели математиката. Така станало навремето, когато Коперник обявил, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Интуицията подсказвала, че Земята е центърът, тъй като изглеждало, че всичко се върти около нея. При този всеобщ скептицизъм Коперник намерил поддръжници единствено сред математиците, които въз основа на своите изчисления установили, че възможността Земята да се върти около Слънцето има математическо потвърждение. Днес знаем, че математиката се е оказала права. И с Теориите на относителността се случило същото. Много елементи на тези теории противоречат на интуицията, като идеята, че времето е относително, и други странни неща, но в действителност тези понятия са възприети от учените, защото отговарят на математическите изчисления и на наблюдението на действителността. Това се случва и тук. Безпредметно е да се твърди, че един електрон се намира едновременно на две места, докато не е под наблюдение, това противоречи на интуицията. Но съответства на математиката и на всички извършени експерименти.

— А, добре.

— Но Айнщайн не се примирил с идеята и поради една съвсем проста причина. Оказало се, че квантовата теория няма сходство с Теорията на относителността. С други думи, едната била добра за разбиране на света на големите тела, а другата се оказала ефикасна за обяснение на света на атомите. Но Айнщайн смятал, че Вселената не може да се подчинява на различни закони — едни, предназначени за големи тела, и други, вероятностни, за малки тела. Според него съществува една-единствена система от правила. И така започнал да търси една всеобща, единна теория, която да представи основните природни сили като проявление на една-единствена сила. Неговите Теории на относителността свеждали до една-единствена формула всички закони, управляващи пространството, времето и гравитацията. С новата теория искал да сведе до една формула явленията на гравитацията и електромагнетизма. Вярвал, че силата, която кара електрона да се върти около ядрото, има същата природа като тази, която движи Земята около Слънцето.

— Нова теория?

— Да. Нарекъл я Единна теория на полето. Това била неговата версия на Теорията на всичко.

— Аа.

— Та ето върху какво е работил Айнщайн, когато е създал този ръкопис.

— Смятате, че Божията формула има някаква връзка с тези научни търсения?

— Не знам — каза Ариана. — Може би да, а може би не.

— Но ако е така, какъв смисъл има да се държи всичко това в тайна?

— Вижте, не знам дали е това. Вече прочетох документа и той ми се стори странен. Освен това истината е, че самият Айнщайн е решил да го държи в тайна. А след като го е направил, навярно е имал сериозни основания за това, не мислите ли?

Томаш впери поглед в иранката. Искаше да види реакцията й на въпроса, който смяташе да зададе.

— Ако Божията формула не е свързана с търсенията на Теорията на всичко, то с какво тогава е свързана? — попита той. — С атомното оръжие?

Ариана отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ще се направя, че не съм чула въпроса — каза тя бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И повече да не сте ми споменали за това. Вашата безопасност зависи от вашата интелигентност.

Историкът изтръпна.

— Моята безопасност?

— Моля ви, Томаш — каза тя почти умолително. — Не говорете за това с никого. Не произнасяйте тези думи пред никого. Просто си вършете работата, чувате ли? Само вашата работа.

Томаш млъкна за момент, умислен и изплашен. Обърна глава и забеляза група пакистанци да влизат в ресторанта на хотела. Беше чудесен претекст да сложи край на този опасен разговор.

— Не огладняхте ли? — попита той.