Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (10)

IX

Стройният и изто̀чен силует на Ариана Пахраван се появи в ресторанта на хотел «Симург» в момента, в който Томаш си похапваше топла препечена филийка. Иранката изви глава, грациозна като газела, търсейки с поглед историка, който й махаше от дъното на салона. Ариана се приближи до масата и се усмихна.

— Добро утро, Томаш.

— Здравейте, Ариана. Ще хапнете ли нещо?

— Не, благодаря. Закусих вече. — Кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?

— Къде?

— Ами… в министерството.

— Какво ще правим там?

Иранката се почувства неловко.

— Ще работим, предполагам.

— Но нали нямам достъп до ръкописа — обясни Томаш. — Ако трябва да разучавам листа с ребусите, който ми дадохте, всъщност няма защо да ходя там.

— Имате право — призна тя, като дръпна един стол и седна срещу събеседника си. — За тяхното дешифриране наистина не е необходимо да ходите в министерството.

— Освен това, ако трябва да ходя до министерството, рискувам да попадна на горилата ви.

— А, да, Рахим. — Надвеси се любопитно над масата. — Какво, по дяволите, сте му скроили?

Томаш се разсмя.

— Нищо особено — каза той. — Сбогувахме се насред улицата, само това.

— Трябва да ви кажа, че никак не изглежда доволен от случилото се. Всъщност направо е бесен, а шефът му е бесен на него.

— Представям си.

— Защо избягахте?

— Имах желание да се поразходя сам из базара. Не ми казвайте, че и това е забранено!

— Доколкото знам, не е.

— Слава богу — заключи той. — Както и да е, най-добре е да останем в хотела. Реално погледнато, тук е много по-удобно, не смятате ли?

Ариана повдигна вежди недоверчиво.

— Зависи от гледната точка — отвърна тя предпазливо. — В крайна сметка къде предпочитате да работите?

— Как къде? Разбира се, че тук, в хотела. Къде другаде?

— Добре, но нека да изясним нещо отсега. Няма да ходим в стаята ви, нали?

— И защо не?

Жената се усмихна принудено.

— Много забавно, няма що — каза тя. Стана и огледа салона. — А сега сериозно. Къде смятате да работим?

— Може би на фотьойлите до бара? — попита той, махайки неопределено в същата посока. — Изглеждат удобни.

— Добре. Докато довършвате закуската си, ще се обадя в министерството, за да съобщя, че предпочитате да работите тук, в хотела. — Наклони глава. — Ще ви трябвам, нали?

Томаш грейна в широка усмивка.

— Естествено! Имам нужда от муза, която да ме вдъхновява.

Ариана поклати глава укорително.

— За бога, кажете. Трябвам ли ви, или не?

— Нали говорите немски?

— Да.

— Тогава очевидно се нуждая от вас. Моят немски е недостатъчен и ще ми е потребна вашата помощ.

— Но защо смятате, че ще ви трябва точно немски?

Томаш сви рамене.

— Откровено казано, не знам. Но е факт, че ръкописът е на немски. Би следвало да допуснем възможността кодираните послания да са на същия език, нали?

— Добре — каза тя, преди да се отдалечи. — В такъв случай ще предупредя, че аз също ще остана тук, за да работя с вас.

— Прекрасно.

 

 

Барът нямаше вид на бар. Липсата на алкохол по лавиците и утринната светлина придаваха на заведението вид на кафене, още повече че и двамата поръчаха на сервитьора да им донесе билков чай. Седнаха на широкото канапе един до друг и Томаш постави белите листове А4 върху масичката, готов да пробва различни хипотези. Извади сгънатия лист от джоба си и се вгледа в ребусите.

— И тъй, да видим — започна Томаш, настройвайки се за интензивна интелектуална работа. — Тук има нещо, което ми се струва очевидно. — Обърна листа към Ариана. — Опитайте се да го откриете.

Иранката разгледа ребусите.

— Нямам ни най-малка представа — каза накрая.

— Става въпрос за следното — подхвана историкът. — Да започнем от втория ребус. Несъмнено прилича на шифрован текст. — Посочи буквените съчетания. — Виждате ли? Това не може да е код. Това е шифър.

— Каква е разликата?

— Кодът предполага заместване на думи или изречения. Шифърът означава заместване на букви. Например, ако се условим, че вместо вашето име ще използваме прозвището «Лисицата», това е код. Заместваме името Ариана с кодовото име Лисицата, разбирате ли?

— Да.

— Но ако се условим да заместим всичките а-та с м-та и обратно, то тогава, ако аз напиша Ираини, всъщност искам да кажа Ариана. Само съм заместил буквите. Това вече е шифър.

— Разбрах.

— Сигурен съм, че вторият ребус е шифровано послание. — Поклати глава. — Трудно ще ми бъде да го разшифровам. Нека да го оставим за после.

— Предпочитате да се съсредоточите върху първия?

— Да. Стихотворението ми се струва по-лесно за решаване.

— Мислите, че е код?

— Да. — Потърка брадичка. — Като начало, чуйте как звучат стиховете. Какви чувства ви внушават?

Ариана се концентрира върху четирите стиха.

— Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite — прочете на глас. — Не знам. Звучат ми… зловещо, мрачно, ужасяващо.

— Катастрофично?

— Да, донякъде.

— Видяхте ли първия стих?

— Не го разбрах. Какво означава Terra?

— Това е латинска дума, използва се и в португалския език. Означава Земя, нашата планета. А fin е френска дума, която означава край. Първият стих сякаш допуска възможността за Апокалипсис, края на времената, унищожението на Земята. — Погледна иранката. — Каква е темата на ръкописа?

— Не мога да ви кажа.

— Вижте, темата може да се окаже важна за тълкуването на стиховете. Има ли нещо в ръкописа, което би могло да бъде свързано с катастрофа, криеща риск за живота на Земята?

— Казах ви вече, не мога да говоря по въпроса. Това е конфиденциална информация.

— Но нима не виждате, че трябва да знам това, за да мога правилно да изтълкувам стиховете.

— Разбирам, но не се надявайте да изкопчите нещо от мен. Мога само да предам въпроса на моите шефове и по-точно на министъра. Ако той сметне, че трябва да ви информираме за съдържанието на ръкописа, толкова по-добре.

Томаш въздъхна примирено.

— Много добре, тогава говорете с него и му обяснете проблема. — Отново се съсредоточи върху стиховете. — Да видим втория стих. De terrors tight. Тегне ужас. Пак същият катастрофичен тон. Както и при първия стих, така и тук, при втория стих, интерпретацията би могла да зависи пряко от темата на ръкописа.

— Несъмнено. Всичко това… просто те кара да настръхнеш.

— Каквото и да съдържа този ръкопис, можете да бъдете сигурна, че е нещо, което дълбоко е впечатлило Айнщайн. Толкова силно, че в третия и четвъртия стих той се обръща към религията. Виждате ли? «Sabbath fore, Christ nite.» — Нацупи устни замислено. — Шабат е благословеният от Бога ден след шестте дни на Сътворението. Затова е задължителен почивен ден за евреите. Айнщайн е евреин и говори за Шабат, сякаш вперил очи в Бога, дирейки спасение. Адските огньове изстиват в Шабат и ако всички евреи съблюдават подобаващо този ден, Месията ще дойде. — Плъзна поглед по последния ред. — Четвъртият стих подхваща мистичния мотив за вярата като изход от невъобразимия ужас, от адския огън, който заплашва да унищожи Земята. Nite би могло да е неправилно изписване на думата night. «Christ nite» Христова нощ. — Погледна Ариана. — Отново зловещи слова.

— Мислите, че е някакво послание?

Томаш взе димящата чаша чай и отпи.

— Може би не цялото послание, а част от него. — Остави чашата. — Явно Айнщайн е бил изплашен от онова, което е открил, и е решил да отправи своеобразно предупреждение във формата на епиграф. Каквото и да се крие зад Божията формула, скъпа моя, при всички случаи е нещо, свързано със самите природни устои, със сили, надхвърлящи рамките на нашето битие. Затова казвам, че трябва да познавам съдържанието на документа. Ако не знам за какво става въпрос, вероятността да разшифровам тези стихове чувствително намалява.

— Както вече ви казах, смятам да запозная министъра с този въпрос — отговори иранката. Погледът й се върна към стиховете. — Мислите ли, че стиховете могат да крият и други послания?

Томаш поклати глава утвърдително.

— Да. Имам чувството, че тук се крие още нещо.

— Защо мислите така?

— Не знам, то е по-скоро вътрешно усещане, feeling^[1].

— Feeling?

— Да. Знаете ли, когато видях стиховете в министерството, най-силно впечатление ми направи необичайната им структура. Забелязахте ли я? — Постави показалеца си върху стиховете. — Това е малко странен английски, не мислите ли? Ако ги прочетем буквално, има неща, които не се връзват. Общият смисъл е ясен, но конкретното някак убягва. Можете и сама да се убедите. Нека се опитаме да извлечем някакъв конкретен смисъл от стиховете: «Ако Земята стигне своя край, ужасът тегне, Шабат се откроява, Христовата нощ». Какво, по дяволите, означава това?

— Но той е търсил преди всичко римата.

— Наистина — съгласи се Томаш. — Tight се римува с nite. Но нима не се римува и с night? В такъв случай защо е предпочел nite вместо night?

— За да изглежда по-поетично?

Историкът се замисли над тази възможност.

— Може би — отстъпи той. — Може и така да е. Може всичко това да е само стилистичен похват. Но ако ме питаш мен, всичко това е много странно. — Разгледа първия стих. — А защо казва Terra, а не Earth^[2]? Защо е предпочел названието на латински? И защо fin, а не end^[3]? Могъл е да напише Earth if end. Но не. Трябвало е да напише Terra if fin. Защо?

— Може би е искал да придаде мистично звучене на стиховете?

— Може би. Но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам в нещо. Не знам как да го обясня. То е нещо като усещане, което идва отвътре, като шесто чувство. Ако щете, опитът ми на криптоаналитик го подсказва. Но съм сигурен в това.

— И какво е то?

Томаш си пое дъх.

— Има послание в посланието.

 

 

Прекараха цялата сутрин в тълкуване на стиховете и опити да открият кода, който щеше да им позволи да разплетат възела и да достигнат до смисъла на посланието. Томаш съзнаваше, че след като си имаха работа с кодирано послание, разрешаването на проблема ставаше изключително сложно. Нуждаеха се от книгата с кода, която щеше да им послужи като своеобразен речник, за да стигнат до смисъла на всяка дума в стихотворението. Естествено, книгата липсваше и криптоаналитикът се запита къде човек като Айнщайн би я скрил. Дали не беше вкъщи? Или в института в Принстън, където бе работил над изследването? Дали не я бе дал някому? Всъщност посланието е било кодирано, за да не го разберат болшинството от хората, но също и за да могат определени хора да го разберат. В противен случай, вместо да кодира посланието, Айнщайн просто не би го написал. Но след като го е написал, значи със сигурност е имало получател, някой, който е притежавал кодовата книга. Но кой?

Кой?

При тези обстоятелства професор Сиза явно ставаше един от заподозрените. Дали кодовата книга не беше у него? Дали самият той не бе получателят на посланието? Томаш почувства непреодолимо желание да попита Ариана какво се е случило с физика. Въпросът напираше на устните му, но той съумя да се овладее. Ако допуснеше да се разбере, че знае за връзката между професора, «Хизбула» и Иран, помисли си Томаш, това би било равносилно на катастрофа. Иранците щяха да разберат, че е бил информиран, и начаса̀ щяха да се досетят за истинските му намерения. А той не биваше да го допуска в никакъв случай.

Имаше, разбира се, още един заподозрян. Самият Давид Бен Гурион. Все пак той, като министър-председател на Израел, е поръчал на Айнщайн формула за конструирането на атомна бомба, икономична и лесна за производство. Ако Айнщайн е кодирал посланието в стихове, той несъмнено трябва да е знаел, че Бен Гурион разполага с кодовата книга, за да успее да го декодира. Ако наистина е така, то израелският Мосад би трябвало да има достъп до този речник. Това беше по-интересната хипотеза, защото според нея кодовата книга се намираше в ръцете на Запада. Томаш беше предал стиховете на човека на ЦРУ в Техеран предишната вечер, следователно можеше да се допусне, че вече са в Ленгли. И щом е така, в този момент ЦРУ може би вече разполагаше с декодирано «поетично» послание.

Анализът на ребуса ги отведе в ресторанта на хотела. Обядът се състоеше от ирански ястия. Томаш опита зереш поло ба морк — пилешко с ориз, а Ариана се пребори с гурме сабзи — агнешко месо с фасул. Докато си похапваха, обсъждаха различни варианти за декодиране на стиховете чак до сервирането на фалуде — сладолед с фиде и плодове, за португалеца и диня за иранката.

— Май ще подремна следобед — обяви Томаш след кафето, черно иранско кафе.

— Няма ли да работите повече?

— О, не — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Вече съм много изморен.

Ариана махна към чашката с кафе.

— Не знам как ще заспите — засмя се иранката. — Нашето кафе е много силно.

— Скъпа моя, подремването следобед е стара иберийска традиция. Няма кафе на света, което би могло да я наруши.