Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (15)

XIV

Черният автомобил прекоси бавно и предпазливо пустите улици на града, оставени на студения вятър, който се спускаше от планината под тъмното покривало на нощта. Уличните лампи осветяваха тротоарите с жълтеникава, призрачна светлина, а виделината, струяща от небесната глъбина, осеяна със звезди като диамантен прах, очертаваше притихналия в кротък сън гръб на Елбурс. Леко и безкрайно нежно сияеше снежното покривало, обгърнало далечната планина като копринено було.

Полунощ в Техеран.

Седнал на задната седалка на колата, със закопчано догоре сако, за да се предпази от студа, Томаш гледаше към магазините и сградите, къщите и джамиите, които се редяха зад прозореца, вперил поглед в тъмните фасади и пустите улици, почти вцепенен от очакване на предстоящата безумна авантюра. Свит в своя ъгъл, той не виждаше как би могъл да спре хода на събитията; чувстваше се абсолютно безпомощен, жалък корабокрушенец, понесен от вълните на бушуващо море, с които никой не можеше да се пребори.

Навярно полудяваше.

Мисълта го връхлиташе неспирно, натрапчива, почти зловеща, все по-настойчива с придвижването на автомобила, който сновеше из улиците и кварталите на иранската столица, все по-нататък и нататък, приближавайки се неумолимо до целта си, до страшния миг, след който нямаше да има връщане назад.

Сигурно беше напълно полудял.

Бабак седеше смълчан зад волана, очите му шареха из тъмните ъгли на улиците или се впиваха в огледалото за обратно виждане, без да изпускат и най-малкото подозрително движение. Багери седеше като истукан до Томаш, с поглед, потънал в подробната скица на Министерството на науката. Човекът на ЦРУ беше пристигнал в хотела облечен в черно и беше връчил на Томаш черен ирански тюрбан. При това го бе накарал да се преоблече в тъмни дрехи, убеждавайки го, че само луд може да тръгне на акция, издокаран като него. Но това, че е луд, Томаш вече го знаеше. Само луд за връзване можеше без опит и подготовка да приеме да влезе с взлом в правителствено учреждение с двама непознати, в страна с драстични наказания, за да открадне секретен документ с решаващо значение за военните стратегии.

— Нервен ли сте? — попита Бабак, нарушавайки тишината.

Томаш кимна утвърдително.

— Нормално — усмихна се иранецът. — Не се притеснявайте, всичко ще мине добре.

— Как може да сте толкова сигурен?

Багери извади портфейл от джоба си и измъкна банкнота от сто долара, която показа на историка.

— Това тук има голяма сила.

Автомобилът зави наляво, направи две обиколки и намали скоростта. Бабак отново погледна в огледалото, приближи се до тротоара и паркира между два автобуса.

— Пристигнахме ли?

— Да.

Томаш се огледа, опитвайки да разпознае мястото.

— Ама министерството не е тук.

— Тук е — каза Багери, сочейки към отсрещния ъгъл на улицата. — Но трябва да отидем до там пеша.

Слязоха от колата и усетиха как леденият бриз от улицата пронизва дрехите им. Томаш придърпа сакото, нахлупи черния тюрбан на главата си и тримата закрачиха по тротоара към ъгъла. Когато пристигнаха, историкът най-сетне разпозна улицата и сградата отсреща. Наистина беше Министерството на науката. Багери направи знак да се спотаят и само Бабак продължи натам. Той пресече нехайно улицата и се отправи към министерството. Шофьорът потъна в сянката до помещението на охраната и около три минути остана невидим. Слабият му изто̀чен силует отново изплува от полумрака, махайки им да се приближат.

— Да вървим — заповяда тихо Багери. — И не се обаждайте. Не бива да разберат, че сте чужденец.

Пресякоха улицата и се приближиха до металната врата с решетки на входа. Томаш усети как краката му се подкосяват, стомахът му се сви, сърцето му щеше да изхвръкне и студена пот изби по челото му. Но отново си каза, че хората, които го придружават, са професионалисти и си знаят работата. Уповавайки се на тази мисъл, се почувства по-добре.

Вратата беше затворена, но Багери се вмъкна през един страничен вход до помещението на охраната и влезе на територията на министерството. Историкът го последва. Бабак ги чакаше, застанал до един ирански войник, навярно от охраната, който отдаде чест на Багери. Човекът от ЦРУ отвърна на поздрава, размени тихо няколко думи с Бабак и шофьорът се върна на улицата.

Томаш и Багери останаха с войника, който ги отведе до една скрита врата, навярно служебен вход. Войникът отвори вратата, отново изкозирува и пусна двете външни лица да влязат в сградата, след което затвори вратата. В този момент Томаш осъзна, че току-що беше пресякъл невидимата граница, от която нямаше връщане.

— Ами сега? — промълви той с треперещ глас и шепотът се разнесе из тъмнината.

— Сега отиваме на третия етаж — каза Багери. — Нали там пазят ръкописа?

— Да.

— Тогава да вървим.

Иранецът запали фенерче, готов да продължи напред. Историкът остана нерешително на място.

— А шофьорът?

— Бабак остана на улицата да пази.

— И какво ще стане, ако някой се появи?

— Ако има някакво подозрително движение, той ще задейства специален предавател. Аз имам приемник, който ще започне да жужи. — Обърна фенерчето към кръста си и му показа малко метално устройство, прикачено към колана. — Виждате ли?

— Аха. Алармено устройство?

— Да.

— Ами ако го задейства?

Багери се усмихна.

— Ще трябва да бягаме, разбира се.

 

 

Двамата разгледаха мястото предпазливо, Багери с насочено фенерче, хвърлящо светъл обръч сред страховитите сенки, плъзнали по стените и пода от полиран мрамор. Свърнаха по един коридор и излязоха в централното фоайе с внушително стълбище. Имаше и асансьори до него, но Багери предпочете да се качат по стълбите; не искаше да вдига шум, нито да включва осветлението.

Стигнаха до третия етаж и иранецът кимна към коридора отдясно.

— Оттук, нали? — попита.

— Да.

Багери направи знак на Томаш да мине отпред и историкът пое командването. На тъмно светът изглеждаше доста по-различен от онова, което беше денем, но въпреки странните обстоятелства португалецът разпозна мястото. Отляво беше вратата за заседателната зала, където му бяха показали ръкописа. Отвори я и се увери, че е прав: ето я дългата маса, столовете и шкафовете по стените, мълчаливото постоянно присъствие в това потайно и мрачно помещение. Огледа се надясно, към мястото, където се намираше кабинетът, откъдето беше видял да излиза Ариана с документа, скрит в стара кутия.

— Ето, там е — каза той, сочейки кабинета.

Багери се приближи до вратата и докосна бравата с върха на пръстите.

— Тук ли?

— Да.

Иранецът натисна дръжката, но вратата не се отвори. Както можеше да се очаква, беше заключена. Освен това вратата не беше дървена като другите, а метална и бравата изглеждаше специална.

— Ами сега? — попита Томаш.

Багери не отговори веднага. Насочи фенерчето и се наведе да огледа металния патрон. После клекна и отвори тъмния сак, в който носеше инструментите.

— Няма проблем — каза той.

Извади метален инструмент с остър връх и го вкара в ключалката. Постави в ушите си нещо като стетоскоп, свързан с чувствителна слушалка, която опря върху заключващото устройство и се заслуша в прищракването на инструмента в ключалката, прехапал език от напрежение. Процедурата се проточи до безкрай. По някое време Багери извади инструмента от ключалката и потърси друг в сака. Извади оттам нещо, което напомняше гъвкава метална жица, и го вмъкна в патрона на вратата.

— Какво има? — прошепна Томаш. — Не става ли?

— Момент.

Иранецът долепи пак слушалката до заключващото устройство, проследявайки внимателно движението на жицата. Чуха се три прищраквания едно след друго и едно за финал. Металната врата се отвори.

— Сезам, отвори се! — пошегува се историкът.

Багери му намигна.

— А аз съм Али Баба.

Влязоха в помещението и иранецът зашари с фенерчето наоколо. Беше малък кабинет с екзотична дървена ламперия по стените и тавана. Сив сейф беше вграден в стената в дъното, над саксиите с цветя; на вратичката имаше кръгло устройство с код.

— Ръкописът навярно е там — отбеляза Томаш. — Мислите ли, че ще можете да отворите сейфа?

Багери се приближи и внимателно разгледа ключалката.

— Няма проблем — каза той отново.

Извади стетоскопа и се залови да преслушва секретната ключалка, но този път използваше различни инструменти, доста сложни наглед. Единият от тях имаше вграден компютър, а другият имаше малък плазмен дисплей, на който блестяха кехлибарени цифри.

Багери допря свредлото на електрически перфоратор до секретната ключалка на сейфа, включи го и направи малка дупчица. Пъхна някакви жици в дупчицата в секретната ключалка и свърза сейфа с компютъра. Написа някакви букви и цифри на миниатюрната клавиатура и пробва няколко комбинации. След минути яркочервената светлина на плазмения екран угасна и на нейно място светна зелена. Секретната ключалка на сейфа внезапно оживя и се чу рязко припукване.

Вратата на сейфа се открехна.

Без да каже дума, Багери отвори широко вратичката и насочи фенерчето към вътрешността на сейфа. Томаш надникна над рамото на иранеца и разпозна вехтата кутия, която лежеше по средата на укрепеното си убежище.

— Това е — каза той.

— Кутията ли?

— Да.

Багери протегна ръце към утробата на сейфа и извади кутията. Държеше я, като че съдържаше свещена реликва, съкровище, което би се разпаднало при най-лекото непредпазливо движение. Остави я внимателно на пода.

— А сега? — попита иранецът колебливо с ръце на кръста.

— Ще проверим — каза Томаш, приведен над кутията.

Махна внимателно капака и кимна на Багери да приближи фенерчето. Лъчът му освети пожълтелите страници на стария ръкопис. Томаш впери поглед в тях, нетърпелив да се увери, че това е заглавието със стиховете на първата страница. Думите изникнаха едва различими, странно познати и загадъчни в същото време. С едва сдържано вълнение разпозна оригиналните страници, които самият Айнщайн беше изписал със собствената си ръка, изгубено свидетелство от една друга ера. Потънали във фин слой прах, пожълтелите листове излъчваха особен аромат, загадъчното ухание на отдавна отминало време.

— Това ли е? — попита Багери.

— Да, това е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — отвърна Томаш. — Точно този…

Зззззззззззз.

Двамата замръзнаха и затаиха дъх. Стреснати, те се опитаха да разберат какъв беше този звук, извръщайки глави по посока на жуженето.

Зззззззззззз.

Жуженето идваше от колана на Багери. Беше приемникът, настроен на честотата на предавателя у Бабак. Приемникът, който носеше новини от външния свят и който би зажужал само в случай на сериозна опасност.

Вцепениха се.

Беше алармата.