Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XL

Излязоха заедно от библиотеката «Жоанина». Нощта се беше спуснала над Коимбра и нежен свеж полъх се носеше из почти пустия «Патио дас Ишколаш». Томаш се закова на едно от стъпалата и погледна към часовника на кулата: вече беше девет часът вечерта. От доста време не беше ял, но терзаещата го мисъл, че разполага само с единадесет часа, за да разреши загадката, убиваше апетита му. Вярно, че Луиш Роша му беше разкрил мистерията, но липсваше една последна подробност. Шифърът, в който се криеше Божията формула.

— Кажете ми нещо — прошепна Томаш. — Имате ли представа какво съдържа последното послание на Айнщайн?

Физикът го изгледа странно.

— Елате с мен — каза той и му махна да го последва.

Луиш Роша слезе по стъпалата и зави наляво, следван плътно от Томаш. Стигнаха до входа на сградата в съседство с библиотеката. Историкът премина през великолепните двери и почти машинално определи стила: мануелино.

— Това църква ли е? — попита той.

— Храмът «Сан Мигел» — поясни неговият гид, повличайки го навътре. — Строежът е бил започнат през XVI век.

Стените бяха покрити със сини плочки азулежу, таванът беше украсен с герба на Португалия, но онова, което приковаваше погледа, беше гордо извисилият се бароков орган, вграден в стената отдясно. Беше изключително красив инструмент с прецизна и фина изработка, увенчан с ангели, свирещи на небесни тръби.

— Защо ме доведохте тук? — поиска да узнае Томаш.

Физикът седна на крайчеца на една тапицирана с кожи скамейка и се усмихна.

— Не смятате ли, че е редно да сме в Божия дом, когато говорим за Бог?

— Но Бог, когото ми представихте, не е библейският — отбеляза историкът, като кимна към разпятието над олтара.

— Представих ви Бог, драги мой — отвърна Луиш Роша. — Останалото са подробности, нали?

— Щом така смятате…

— Едни го наричат Бог, други Йехова, Аллах, Брахман, Дхармакая, Дао. — Положи длан на гърдите. — Ние, учените, го наричаме Вселена. Различни имена, различни определения, еднаква същност.

— Разбирам — рече историкът. — Но това не разрешава моя проблем, нали?

— Какъв ви е проблемът?

— Какво съдържа последното послание на Айнщайн.

Луиш Роша се отпусна на пейката и направи знак на Томаш да седне до него. Историкът така и стори, въпреки че терзанието разяждаше душата му.

— Знаете ли какво представляват матрьошките? — попита физикът.

— Кое?

Матрьошките.

— Говорите за руските кукли, нали?

— Да. Когато отвориш една матрьошка, отвътре изскача друга. — Роша се усмихна. — Подобно на матрьошките, откриването на второто доказателство разреши една загадка, но ни изправи пред друга. Щом Бог съществува и е сътворил Вселената с такава сложна и фина настройка, която е предопределила съществуването ни, това показва, че нашето съществуване е целта на Вселената, така ли е?

— Логично е.

— Но това няма смисъл, нали?

— Така ли мислите? — учуди се Томаш. — Според мен си е напълно смислено.

— Има смисъл като утешителна констатация — мотивира се Луиш Роша. — Но според науката ние сме абсолютно незначителни в необятната Вселена. Някои физици дори защитават тезата, че животът е само един фарс и че присъствието ни е абсолютно ненужно.

— Изглежда, са се лъгали.

— Така е — потвърди Луиш Роша. — Като се има предвид, че Вселената притежава такава невероятно фина настройка, която предполага създаването на живота и че това съвсем не е случайност, а е нещо предопределено от самото начало, наистина трябва да се съглася с вас, че колегите ми не са прави. Но въпросът си остава: нашето съществуване не изглежда да е целта на Вселената.

— Но защо мислите така?

— Защото ние се появяваме в относително ранен стадий от живота на Вселената. Ако ние сме били целта на развитието, естествено е да се появим накрая, нали? Но фактите са други. Появили сме се малко след началото. Защо?

— Навярно Бог е бързал да ни създаде?

— И защо? Да се забавляваме по-дълго? Да си прекарваме времето в гледане на телевизия? Да пийнем по някоя чашка в кафенето на открито? Да си говорим за футбол и жени? А те да прелистват лъскави списания и да гледат сериали? Защо?

Томаш сви рамене.

— Знам ли? — възкликна той. — Но какво значение има този въпрос?

Луиш Роша впери поглед в събеседника си.

— Защото този въпрос е разрешен в последното послание на Айнщайн.

— Какво?

— Шифрованото послание, вмъкнато от Айнщайн в Божията формула, решава въпроса с целта на нашето съществуване.

Томаш пъхна ръка в джоба си и извади сгънатото листче, с което никога не се разделяше. Разгъна го и препрочете шифрованото послание.

siesign.png

— Това ли е?

— Да.

— Искате да кажете, че този ребус разрешава загадката с нашето съществуване?

— Да. Той разкрива защо съществува живот.

Историкът отново се замисли над ребуса.

— Но откъде знаете това?

— Професор Сиза ми го каза.

— Професор Сиза знаеше ли тайната?

— Професор Сиза знаеше пътя към тайната. Айнщайн му разкрил, че това шифровано послание съдържа endgame[1] на Вселената.

Ендгейм?

— Това е много популярен израз в Америка. Означава «крайната цел на играта».

Томаш поклати глава.

— Извинете, не разбирам — възкликна той. — Какво искате да кажете?

Физикът направи широк жест с ръка.

— Огледайте се наоколо — каза. — Тук, на тази планета, има живот навсякъде. В равнините и планините, в моретата и реките, сред камъните и дори под земята. Накъдето и да се обърнем, виждаме живот. Но знаем, че всичко това е преходно, нали?

— Разбира се, всичко умира.

— Не това имам предвид — поправи го Луиш Роша. — Искам да кажа, че всичко е обречено да изчезне. Периодът, през който е възможен животът във Вселената, е твърде ограничен.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че нищо не е вечно. Искам да кажа, че този период на разцвет е само малък епизод в историята на Вселената.

— Малък епизод? Не разбирам…

— Вижте, животът на Земята зависи от активността на Слънцето, нали? Но Слънцето няма да съществува цяла вечност. Ако беше човек, сигурно щеше да е на повече от четиридесет години, което означава, че половината му живот е преминал. С всеки изминат ден нашата звезда става все по-ярка и нагрява все повече планетата, докато разруши цялата биосфера, което ще се случи след хиляда милиона години. И сякаш това не стига, ами след четири или пет хиляди милиона години «горивото», което подхранва слънчевата активност, ще се изчерпи. Ядрото в едно последно, отчаяно усилие да поддържа производството на енергия сигурно ще се свие, докато квантовите ефекти не започнат да го стабилизират. Тогава Слънцето ще се издуе толкова много, че ще се превърне в гигантска червена звезда, чиято растяща повърхност ще погълне вътрешните планети.

— Какъв ужас!

— Да, така е — каза физикът. — Но по-добре е да свиквате с тази идея. Самата Земя ще бъде погълната от Слънцето. А когато цялото гориво се изчерпи докрай, Слънцето ще се свие, докато придобие сегашните размери на Земята, ще изстине и ще се превърне в черно джудже. Същият процес ще протече и при звездите на небето. Една по една всички ще умрат — някои ще се свият, докато се превърнат в джуджета, други ще избухват като супернови.

— Но може да се родят и нови звезди, нали?

— Ще се родят нови звезди. Въпросът е там, че се раждат все по-малко звезди, защото елементите, от които се образуват, са на изчерпване, тоест първоначалният водород е на привършване, а газовете започват да се разсейват. Най-лошото е, че след няколко хиляди милиона години ще престанат да се раждат нови звезди. Ще преобладават галактически погребения. Със смъртта на звездите галактиките ще стават все по-тъмни, докато един ден ще угаснат всички и Вселената ще се превърне в огромно гробище, пълно с черни дупки. Но даже и черните дупки ще изчезнат, при което материята ще възвърне изцяло предишната си форма на енергия. В по-напреднал стадий ще остане само радиация.

— О! — възкликна Томаш с помръкнало изражение на лицето. — Бъдещето се очертава черно.

— Много черно — съгласи се Луиш Роша. — Което поставя под въпрос Антропния принцип, не мислите ли?

— Разбира се. Ако Вселената е обречена да умре по този начин, каква е целта на живота? Защо Бог е сътворил вселена, в която всичко е перфектно съгласувано, за да позволи раждането на живота, след като е планирал да го унищожи? Каква е целта на всичко това?

— Същият въпрос си задаваше и професор Сиза. Защо да създава живот, ако идеята е да бъде унищожен на по-късен етап? Защо да се труди толкова над един толкова ефимерен продукт? Какъв е така нареченият ендгейм, в крайна сметка?

— Така е, въпросът, изглежда, няма решение.

— Не — каза физикът. — Напротив, има решение.

Томаш го погледна учуден.

— Наистина ли?

— Да, професор Сиза намери решението.

— Разкажете ми — въодушеви се историкът. — Не ме дръжте в напрежение.

— Нарича се Окончателен антропен принцип и се основава на констатацията, че е безсмислено да се създава съвършена организация, която би довела до появата на живот, само за да бъде унищожен по-късно. Окончателният антропен принцип постановява, че Вселената е създадена, за да поражда живот. Но не какъвто и да е живот, а разумен живот. И след като се е появил, разумният живот никога няма да изчезне.

Историкът повдигна вежди и на лицето му се изписа недоверие.

— Разумният живот никога няма да изчезне?

— Да.

— Но как е възможно това? Нима не казахте преди малко, че Земята ще бъде разрушена?

— Да, разбира се. Това е неизбежно.

— Тогава как е възможно да не изчезне?

— Явно ще се наложи да напуснем Земята.

— Да напуснем Земята? — Томаш се разсмя. — Извинете, но това започва да ми прилича на научна фантастика.

— Така ли ви се струва? И въпреки това някои учени започват да гледат сериозно на подобен сценарий, знаете ли?

Усмивката на историка се стопи.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се. Земята няма бъдеще, ще бъде разрушена.

— И къде ще отидем?

— Как къде! Ще отлетим на други звезди, разбира се.

Томаш объркано поклати глава.

— Извинете, но какво ще разреши това?

— Ами… струва ми се очевидно, нали? Ако тръгнем към звездите, ще се спасим от неизбежната гибел на Земята.

— И какво от това? Нали звездите ще изчезнат? Нали галактиките също ще угаснат? Нали и Вселената ще загине? Дори да успеем да напуснем Земята, само ще отложим неизбежното, не е ли така? При тези обстоятелства как е възможно да се твърди, че разумният живот никога няма да изчезне?

Луиш Роша обходи с поглед олтара, издържан в маниеристки стил, но вниманието му бе обсебено от мислите му.

— Оцеляването и поведението на живота в далечно бъдеще е предмет на изучаване на един нов клон на физиката — каза той с неутрален тон, типичен за академичните изложения. — Знаете ли, изследванията около този въпрос започнаха с една статия на Фрийман Дайсън, публикувана през 1979 година: «Време без край: физика и биология в отворена вселена»[2]. В нея Дайсън предлага една обща схема, по която работиха и други учени, интересуващи се от същия въпрос, и по-специално Стив Фрочи, който публикува научен текст на същата тема в списание Сайънс през 1982 г. Последваха и други публикации, като всички се основаваха на физичните закони и информатиката.

Томаш продължаваше да гледа объркано.

— Всичко това ми изглежда необикновено — сподели той. — Нямах и най-малка представа, че се е появил нов клон на физиката, който се занимава с оцеляването на живота в далечно бъдеще. Но честно казано, не смятам, че е възможно, на фона на потресаващата картина на неизбежната гибел на звездите и галактиките, която обрисувахте преди малко. Как е възможно животът да оцелее при тези условия?

— Искате ли да ви обясня?

— Моля! Целият съм в слух.

— Вижте, ще го изложа в общи линии, съгласен ли сте? Ще оставим техническите подробности за друг, по-спокоен разговор.

— Добре.

— Вече тече първата фаза. Става въпрос за развитието на изкуствения интелект. Истина е, че нашата цивилизация прави едва първите си стъпки в компютърната технология, но еволюцията е много бърза и скоро компютрите ще достигнат човешкия капацитет в процесите на обработка на информацията. Навярно не е далеч денят, когато компютрите ще достигнат човешкото ниво на разум според теста на Тюринг, не знам дали сте чули вече за това.

— Баща ми спомена за него.

— И така, инженерите предвиждат, че освен компютри, умни като нас, ще можем да създадем и роботи, които да бъдат универсални конструктори. Нали знаете какво представляват универсалните конструктори?

— Мм… не.

— Универсалните конструктори са така устроени, че да могат да изграждат всичко. Например една машина от фабрика за производство на автомобили не е универсален конструктор, тъй като е предназначена само за производство на автомобили. Но човешките същества са универсални конструктори, тъй като притежават способност да строят всичко, което може да бъде построено. И така, учените твърдят, че е възможно да се създаде машина, която да бъде универсален конструктор. Математикът Джон фон Нойман вече е показал начина, по който биха могли да бъдат създадени подобни конструктори, а НАСА казва, че е възможно да ги произведе за няколко десетки години, стига да разполага със съответното финансиране, разбира се.

— Но каква е ползата от тези… универсални конструктори? Ще ни спестят труд ли?

Луиш Роша направи малка пауза за драматичен ефект.

— Ще гарантират оцеляването на цивилизацията.

Събеседникът му отново се изненада.

— Възможно ли е това?

— Вижте, не забравяйте, че Земята е обречена да загине. След милиони години повишената слънчева активност ще унищожи биосферата. Според Окончателния антропен принцип, след като разумът се е появил във Вселената, той никога не ще изчезне. При това положение земният разум няма друга алтернатива, освен да напусне люлката си и да насели звездите. Инструментите в този процес са компютрите и универсалните конструктори. Вече изглежда неизбежно, че универсалните конструктори от бъдещето ще летят към най-близките звезди. Тези универсални конструктори ще имат специфични инструкции за колонизирането на звездните системи и за изграждането на нови универсални конструктори, които на свой ред ще бъдат изпратени на други звезди и така нататък в един процес на експоненциален растеж. Това ще започне, разбира се, с експлоатирането на най-близките звезди като Проксима Кентавър и Алфа Кентавър, като постепенно ще се разпростре над следващите звезди, а именно Тау Кит, Епсилон Еридан, Процион и Сириус, в една следваща, втора фаза.

— Нима е възможно това?

— Има учени, които казват, че е възможно. Процесът ще отнеме много време, разбира се. Няколко хиляди години. Но това е много време само в човешки план, в космически мащаб периодът е нищожен.

— И колко ще струва подобно нещо? Сигурно е цяло състояние…

— Съвсем не — възкликна физикът. — Относително евтино ще излезе, знаете ли? Тъй като ще е достатъчно да бъдат създадени четири-пет универсални конструктора, не повече. Вижте, когато се стигне до първата звездна система, универсалният конструктор ще тръгне да търси планети или астероиди, откъдето да извлече металите и въобще всички необходими суровини. Роботът ще започне да колонизира тази система и да я населява с изкуствен, програмиран от нас живот, а може би и с човешки същества, тъй като е възможно да им дадем генетичния си код за възпроизводство веднага след като бъдат открити подходящи условия. Освен това роботът ще има и мисията да произвежда нови универсални конструктори, които ще изпраща към следващите звезди. Колонизацията ще обхваща все по-големи звездни пространства, защото ще има все повече и повече универсални конструктори. Дори и ако първоначалната цивилизация загине вследствие на катаклизъм, тази цивилизация ще продължи да се разпространява самостоятелно из галактиките благодарение на универсалните конструктори и на тяхната автоматична програма за колонизация.

— Но каква е целта, в крайна сметка?

— Ами, на първо място, целта е да се изследва, нали? Искаме да опознаем Вселената. То е като първото ни съприкосновение с Луната и планетите от Слънчевата система. Впоследствие, колкото по-трудно става да се живее на Земята, толкова по-голям приоритет ще се отдава на откриването на планети, където животът би могъл да се прехвърли.

— Да се прехвърли живот? Нещо като галактически Ноев ковчег?

— Точно така.

Томаш се размърда на пейката.

— Не мислите ли, че всичко това звучи като научна фантастика?

— Да, предполагам, че е така. Нормално е сега всичко да ни се струва фантазия. Но когато условията на Земята се влошат, уверявам ви, ще се гледа много сериозно на проблема. Онова, което днес ни изглежда научна фантастика, утре ще стане действителност.

Историкът се замисли.

— Да, навярно сте прав.

— В резултат на експоненциално нарастващото разпространение на универсалните конструктори накрая цялата Галактика ще бъде колонизирана. От малка планета в периферията й разумът ще се разпространи из целия Млечен път.

— И така животът ще се спаси при неизбежното унищожение на Земята.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че разумът ще се разпростре из Галактиката.

— Не е ли едно и също?

— Не е задължително. Природата успява да създаде разума само при изключителни обстоятелства, при сложна подредба на въглеродните атоми, която ние наричаме живот. Но въглеродът се намира в твърдо състояние в един ограничен термичен интервал. Ние, човешките същества, сме създали изкуствен интелект на основата на силиция. Онова, което универсалните конструктори ще разнесат из Галактиката, ще бъде изкуственият интелект, съдържащ се в чипове в техните компютри. Не е сигурно дали животът на основата на въглеродните атоми би могъл да преживее пътувания от хиляди години сред звездите. Възможно е да стане, не казвам, че не е, но сме твърде далече от подобно нещо, нали ме разбирате? Но затова пък сме сигурни, че изкуственият интелект може да го направи.

— Искате да кажете, че човешкият живот е обречен да изчезне…

— Зависи от това какво разбираме под живот, разбира се. Животът, основан на въглеродния атом, е обречен да изчезне. Дори и да успеем да изградим този галактически Ноев ковчег и да пренесем живота на някоя планета от Проксима Кентавър например, факт е, че някой ден всички звезди ще изчезнат, нали? А без звезди животът, основан на въглеродния атом, не е възможен.

— Но нима това не е валидно и за изкуствения интелект?

— Не е задължително. На изкуствения интелект не му трябват звезди, за да функционира. Трябват му източници на енергия, това е очевидно, но не непременно звезди. Може да е силното взаимодействие в ядрото на атома например. Вижте, интелектът може да се свие в много малки пространства, ако се използват възможностите на нанотехнологията, и ще му трябва много малко енергия, за да се поддържа. В този смисъл, ако определим живота като сложен процес на обработка на информация, животът ще продължи. Разликата е, че хардуерът ще престане да бъде биологично тяло и ще придобие формата на чипове. Но животът не е хардуер, нали? Той е софтуер. Аз мога да продължа да съществувам, но не в органично тяло, изградено от въглерод, а в метално тяло например. След като вече има хора, които живеят с изкуствени крака и изкуствено сърце, защо да не мога да живея, прехвърлен заедно с всичките ми когнитивни процеси, в компютър, комуникирайки посредством камери и говорител? Ще продължа да се чувствам аз. В различно тяло, разбира се, но ще си бъда аз. Обективно погледнато, моето съзнание е нещо като компютърна програма и теоретически нищо не пречи тази програма да продължи да съществува, в случай че успея да създам подходящ хардуер.

Историкът погледна озадачено.

— Мислите ли, че това наистина е възможно?

— Разбира се, че е. Вижте, този въпрос се изучава от физици, математици и инженери, които са стигнали до заключението, че колкото и фантастично да ни се струва сега, това е абсолютно осъществимо на практика. А щом е възможно, не е трудно да се заключи, че ще бъде осъществено. — Подчерта думите ще бъде. — Според Окончателния антропен принцип това е необходимо, за да се гарантира оцеляването на разума във Вселената.

— Това е невероятно — възкликна Томаш. — А какво ще стане в самия край, когато материята започне да изчезва, превръщайки се в енергия?

Физикът изгледа събеседника си.

— Има две възможности. Вселената ще загине от Топлинна смърт или в Големия срив. Засега Вселената продължава да се разширява, приближавайки критичната точка, което не ни позволява да сме сигурни относно нейната съдба. Но, макар и да беше запознат с данните за ускорението в разширяването на Вселената, професор Сиза вярваше, че онова, което се наблюдава в природата, сочи към сценария с Големия срив.

— Така ли? Защо?

— По две причини. Първо, защото ускорението на разширяването на Вселената задължително ще се ограничи.

— Откъде знаете това?

— Много просто. Наблюдават се галактики, които се отдалечават от нас с деветдесет и пет процента от скоростта на светлината. Ако ускорението остане същото, ще настъпи момент, в който скоростта на разширяването ще надхвърли скоростта на светлината, нали така? А това е невъзможно. Следователно Вселената ще трябва да забави процеса на разширяване, няма друга алтернатива.

— Хм. Но това не предполага задължително обръщане на посоката на процеса от разширяване към свиване.

— Не, разбира се — съгласи се физикът. — Но означава, че ускорението е фаза, която ще трябва да приключи. От тук до свиването има само една крачка. — Прокашля се. — Вижте, има нещо, което установяваме при всеки анализ на дадена система, и то е, че всичко си има начало и край. Всичко, което се ражда, в крайна сметка умира. Растенията поникват и умират, животните се раждат и умират, екосистемите се раждат и умират, планетите се раждат и умират, звездите се раждат и умират, галактиките се раждат и умират. Но ние знаем, че пространството и времето са възникнали с Големия взрив. Следователно по силата на принципа, че всяко нещо, което има начало, има и край, пространството и времето също ще изчезнат. Но според теорията за Топлинната смърт, щом веднъж са се появили, пространството и времето няма да изчезнат, което противоречи на вселенския принцип. Следователно Големият срив е най-вероятният край на Вселената, тъй като е в съгласие с принципа, че всичко родено, накрая умира.

— Разбирам — прошепна Томаш. — Това означава, че ще настъпи момент, в който материята ще започне да се свива, така ли?

— Не. Професор Сиза смяташе, че тя няма да се свие.

— Какво ще стане тогава?

— Както вече ви обясних, учените вярват, че Вселената може да е сферична, крайна, но без граници. Ако можехме да пътуваме непрекъснато в една и съща посока, навярно щяхме да се върнем там, откъдето сме тръгнали.

— Щяхме да сме нещо като космически Фернандо Магелан.

— Точно така. И понеже Теорията на относителността показва, че пространство и време са различни проявления на едно и също нещо, професор Сиза вярваше, че по някакъв начин и времето е сферично.

— Сферично време?…

— Представете си следното — каза Луиш Роша, описвайки въображаема сфера с ръце. — Представете си, че времето е планетата Земя и че Големият взрив се намира на Северния полюс. Можете ли да си го представите?

— Да.

— Представете си, че няколко кораба са събрани на Северния полюс в точката на Големия взрив. Единият се казва Млечен път, другият Андромеда, третият Галактика М 87. Изведнъж корабите тръгват на юг по различни маршрути. Какво става?

— Ами… започват да се отдалечават един от друг.

— Вярно. Понеже Земята е кръгла и корабите се отдалечават от Северния полюс, те се отдалечат и един от друг. Толкова много се отдалечават, че по някое време престават да се виждат, нали?

— Да.

— Отдалечаването продължава, докато стигнат до екватора — точката на апогея. Но след екватора пространството започва да се свива и корабите се приближават един до друг. Докато, вече съвсем близко до Южния полюс, отново се съзират.

— Точно така.

— И всички се сблъскват на Южния полюс.

Томаш се разсмя.

— Ако не внимават.

— Професор Сиза вярваше, че време-пространството е сферично. На този етап, заради Големия взрив и навярно сферичното разширяване на пространството и времето, материята се раздалечава. Галактиките стават все по-далечни една спрямо друга. В същото време бавно умират, превръщайки се в инертна материя. Настъпва повсеместен студ. Но идва момент, когато след апогея на разширяването времето и пространството ще започнат да се свиват. Това ще доведе до повишаване на температурата по същия начин, както газовете се нагряват при свиване. Времепространственото свиване ще приключи с жесток сблъсък на Южния полюс на Вселената, нещо като Големия взрив наопаки. Големият срив.

— Нима животът може да преживее това?

— Биологичният живот на въглеродна основа? — Поклати глава. — Не. Този живот ще изчезне много преди това, вече ви казах. Но Окончателният антропен принцип постулира, че интелектът ще надживее Вселената.

— Но как?

— Пръскайки се из Вселената така, че да овладее контрола над целия процес.

Томаш отново се разсмя.

— Вие май се шегувате.

— Говоря сериозно. Много физици вярват, че това е възможно, и някои дори са демонстрирали как.

— Наистина ли вярвате, че разумът, роден на такава мъничка планета като Земята, ще придобие контрол над нещо толкова огромно като Вселената?

— Не е чак толкова невероятно, колкото изглежда на пръв поглед — каза Луиш Роша. — Не забравяйте какво се казва в Теорията на хаоса. Щом една пеперуда може да повлияе на климата на планетата, защо разумът да не може да повлияе на Вселената?

— Говорим за различни неща…

— Дали? — запита се физикът. — Убеден ли сте?

— Искам да кажа… да, така мисля. Все пак Вселената е много по-голяма от Земята, нали така?

— Но принципът е същият. Вижте, когато животът се появил на Земята преди повече от четири хиляди милиона години, нима някой би могъл да каже тогава, че онези незначителни миниатюрни молекули толкова много ще еволюират, че ще могат един ден да поемат контрола над цялата планета. Разбира се, че не. Ако някой тогава би казал подобно нещо, щяха да го вземат на подбив. Но все пак, ето ни сега тук, седим и обсъждаме последиците от човешката дейност върху Земята. Ако кажем, че животът контролира планетата ни, днес това би било банална констатация. Но след като животът, започвайки от обикновена молекула, след повече от четири хиляди милиона години е придобил контрол над Земята, влияейки включително върху еволюцията й, какво пречи след четиридесет хиляди милиона години разумът да поеме контрола над цялата Галактика, така че да влияе над нейната еволюция?

— Хмм… разбирам…

— Механизмите, чрез които се упражнява този контрол, са пояснени в много научни трудове, най-вече в тези на Типлър и Бароу, и не си струва да навлизаме тук в подробности от физично и математическо естество. Важно е, че професор Сиза беше убеден в истинността на Окончателния антропен принцип. С други думи, веднъж появил се във Вселената, интелектът никога няма да изчезне. Ако, за да оцелее, интелектът трябва да наложи контрол над материята и силите, действащи във Вселената, той ще го направи.

— Това ли е целта на Вселената? Да благоприятства появата на интелекта?

— Не знам дали това е целта на Вселената. Но знам, че животът не е цел, а необходима стъпка за появата на интелекта.

— Разбирам — въздъхна Томаш, потънал в сложните последствия от тази идея. — Това е невероятно.

— Нали?

Историкът се облегна на стола, потънал в размисъл. Но съзерцанието скоро отстъпи пред тревожно съмнение и Томаш, принуден да изплува от абстрактността, се обърна към събеседника си със смръщено лице.

— Вижте, казвате, че след като веднъж се е появил, интелектът никога няма да изчезне, нали?

— Да, това твърди Окончателният антропен принцип.

— Но как интелектът би могъл да оцелее в Големия срив? Как би могъл да надживее Вселената?

Луиш Роша се усмихна.

— Отговорът на този въпрос, драги мой, се намира в последния текст, оставен от Айнщайн.

— Онзи от ръкописа ли?

— Да. Тази формула разкрива endgame във Вселената.

Бележки

[1] Край на играта; финален момент в драматична среща, двубой или поредица от събития (англ.). — Б.р.

[2] Time without end: Physics and Biology in an Open Universe. — Б.пр.