Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXVII

Утринта клонеше към обяд, а Томаш навярно за двайсети път се взираше в листа и измисляше нова стратегия, за да разбие шифъра. Но загадката си оставаше непоклатима, даже му се стори, че тези тринадесет букви с удивителен знак накрая се присмиваха на усилията му.

siesign.png

Поклати глава, погълнат от главоблъсканицата. Струваше му се очевидно, че всеки ред има отделен шифър, но изобщо не беше сигурен дали първият беше шифър. See sign на английски означаваше виж знака. Явно представляваше указание за някакъв знак, който Айнщайн беше оставил в ръкописа. Но работата беше там, че нямаше начин да провери дали наистина беше така, понеже Томаш не беше успял да прочете документа. Дали имаше някакъв таен знак, скрит в оригиналния текст?

Криптоаналитикът поклати глава.

Май беше невъзможно да узнае това, без да види ръкописа. Колкото и да мислеше, винаги стигаше до заключението, че наистина трябва да прочете документа, да потърси в него скрито упътване, да открие знака, както Айнщайн препоръчваше. Виж знака! Да, но кой знак?

Облегна се на стола и остави молива. Томаш въздъхна примирено и се отказа да разгадава първия ред. Нямаше достъп до ръкописа и всичките му усилия да изтълкува смисъла на тези две думи, без да има документа пред себе си, бяха обречени на провал. Надигна се, отиде до хладилника да вземе портокаловия сок и отново зае мястото си до масата в кухнята. Остро нетърпение го глождеше отвътре.

Спря погледа си върху листа и се съсредоточи върху втория ред. Ако се съди по вида му, ребусът явно беше зашифрован на принципа на субституцията. Изглеждаше очевидно, че оригиналните букви са заместени от други в определен от ключ ред. Необходимо беше да разбере какъв ключ е използвал Айнщайн при шифроването на този ред.

Препрочете няколко пъти буквите от втория ред, докато най-накрая, убеден, че наистина става въпрос за заместващ шифър, се замисли над няколко хипотези. Възможно беше да е едноазбучно заместване, което би било относително лесно за разбиване. Но ако заместването беше многоазбучно, с използването на две или повече шифрови азбуки, нещата твърде много се усложняваха. Би могло да бъде и многобуквено заместване, по схема, при която групи от букви са изцяло заместени от други групи. Или частично заместване, при което и самата шифрова азбука е шифрована.

Предчувстваше, че ще е много трудно. Все пак най-естественият избор му се струваше моноалфабетното заместване и с това убеждение реши да продължи напред. Ако системата беше такава, то субституционалният ключ не можеше да е произволно избран. Би могло да бъде например Цезарово писмо — една от най-старите шифрови системи, използвана от Юлий Цезар в дворцовите интриги и военните походи. Достатъчно беше да замени началната буква в нормалната азбука с друга и щеше да намери разрешението.

В този момент прозвуча звънецът на вратата.

Дона Граса излезе от хола, където подреждаше някои неща, и се отправи припряно към вратата.

— Голяма лудница е днес — промърмори недоволно през зъби.

Вдигна слушалката.

— Кой е? — Пауза. — Кой? — Пауза. — А, един момент. — Погледна към сина си. — Професор Роша те търси. Чака те долу.

— О! — възкликна Томаш. — Кажи му, че слизам.

Почти щастлив, че прекъсва изнурителната работа, която му отне цяла сутрин, без да даде какъвто и да било резултат, Томаш сгъна листа с ребуса и отиде да си вземе сакото.

 

 

Паркираха колата под сянката на един дъб. Докато излизаше от колата, Томаш се загледа в малката къща, скрита зад зида и храстите на тихия булевард «Диаш да Силва», където живееха повечето университетски преподаватели. Къщата изглеждаше приветлива, макар че очевидно се нуждаеше от ръката на градинар — растенията бяха избуяли прекалено и бяха превзели пътеката, водеща през дворчето към вратата.

— Значи това е домът на професор Сиза? — попита Томаш, оглеждайки фасадата на къщата.

— Да, тук.

Историкът изгледа колегата си.

— Не е лесно да се върне тук човек, нали?

Луиш Роша обърна очи към дома и дълбоко въздъхна.

— Как ще е лесно?

— Извинете, че ви помолих за това — каза Томаш. — Но ми се струва важно да огледам мястото, където е станало всичко.

Минаха през портичката и се отправиха към входа на къщата. Физикът извади ключ от джоба си и го вмъкна в ключалката. Миг по-късно вратата скръцна и се отвори. Кимна на Томаш да влезе и го последва.

Почти гробна тишина ги посрещна в дома. Подът на малкото антре беше покрит с теракотени плочки. Отворената врата отляво водеше към хола, а друга, отдясно, към кухнята, откъдето се дочуваше лекото бръмчене на все още включения хладилник.

— Всичко изглежда така подредено…

— Защото не сте видели кабинета — отбеляза Луиш Роша, след което мина отпред и сви по малък коридор пред хола. — Елате.

В дъното на коридора имаше три врати. Физикът отвори тази отляво, която бе опасана с полицейска лента, и му направи знак да надникне.

— По дяволите — възкликна историкът.

Море от книги, листове и папки заливаше пода в неописуем хаос, етажерките на дървените шкафове стояха почти празни — тук-там с по някое томче, устояло на урагана.

— Виждате ли? — попита физикът.

Томаш не можеше да откъсне очи от планината, образувана от книги и документи.

— Вие ли открихте тази бъркотия?

— Да — потвърди Луиш. — Бях се разбрал с професор Сиза да дойда да проверя изчисленията му за последствията от една хипотетична промяна в масата на електроните. Професорът беше пропуснал една лекция няколко дни преди това, но тогава не обърнах голямо внимание, тъй като знаех, че е малко разсеян. Но когато стигнах до портичката, веднага забелязах, че входната врата зее широко. Стори ми се необичайно. Извиках професора, но никой не отговори. Дойдох в кабинета и се сблъсках с… с това — каза, кимвайки към бъркотията. — Осъзнах, че е имало влизане с взлом, и извиках полицията.

— Хм — каза само Томаш. — И какво направиха?

— Нищо особено. Запечатаха мястото и взеха някакви проби. После идваха няколко пъти от следствената служба и задаваха въпроси, свързани най-вече с онова, което професорът е съхранявал тук. Искаха да знаят дали е имало ценни вещи. Но впоследствие въпросите станаха други и някои от тях, да си призная, бяха направо странни.

— Например?

— Искаха да знаят дали професорът е пътувал често и дали е познавал хора от Близкия изток.

— А вие? Какво отговорихте?

— Ами… мм… очевидно е, че професорът пътуваше доста. Ходеше по конференции и семинари, общуваше с други учени… нещо нормално за човек, който е посветил живота си на науката.

— А той познаваше ли хора от Близкия изток?

Луиш Роша се намръщи.

— Сигурно е познавал, не знам. Той поддържаше контакти с много хора, нали разбирате?

Томаш обърна лице и отново огледа камарата книги, пръснати по пода, сякаш бяха куп боклуци, останали след ремонт. Явно някой беше пристигнал тук и бе разхвърлял всичко, търсейки бог знае какво. Всъщност Томаш знаеше. Знаеше го Томаш Нороня, знаеше го Франк Белами и още няколко души. Крадците бяха хора на «Хизбула» и бяха търсили Die Gottesformel, стария ръкопис, който в крайна сметка бяха открили някъде из този кабинет.

Размърдвайки се зад Томаш, Луиш отвори средната врата.

— Ще отида до банята — каза, докато влизаше в малката стаичка с бели и сини плочки. — Вие няма да се притеснявате, нали?

Залости вратата.

Томаш погледна за последен път опустошения кабинет и се извърна. Вниманието му се насочи към третата врата по коридора, протегна ръка и я отвори. Голямото легло показваше, че това е спалнята на професор Сиза.

Воден от любопитство, Томаш влезе в полуздрачната стая и я огледа внимателно. Носеше се мирис на плесен, явно не беше проветрявано от седмици, сякаш времето беше спряло в очакване някой да върне това място към живот. Щорите бяха спуснати, създавайки усещане за спокойствие в това притихнало пространство, спотаено в полумрака. В крещящ контраст с онова, което се криеше зад съседната врата, всичко беше чисто и подредено, всеки предмет — на мястото си, всяко място — със съответната функция.

Лек пласт прах покриваше мебелите, създавайки впечатлението, че изтеклото време се измерва с натрупания прах. Историкът отвори едно чекмедже и се натъкна на връзки писма и илюстровани картички. Взе най-горната от всички и разгледа датите: бяха от последните месеци. Предположи, че най-отгоре се намира най-скоро получената кореспонденция. Погледна писмата и се опита да разбере откъде са изпратени. Повечето като че бяха с информация от факултета, съобщения за колоквиуми, издателски каталози, молби за библиографска справка и други подобни с чисто академичен характер. Сред пликовете с писма откри и три картички, в които разсеяно се загледа. Две бяха от семейството му и почеркът издаваше женска ръка, но третата привлече вниманието му. Погледна я отпред, после отзад и усети как любопитството му нараства.

Металното изскърцване на превъртащ се ключ го накара да обърне глава към коридора. Луиш отваряше вратата на банята, за да излезе.

Томаш мушна незабелязано третата картичка в джоба на сакото си и си придаде безучастно изражение.

 

 

Първото нещо, което направи Томаш, когато се върна вкъщи, беше да намери номера в паметта на мобилния си телефон и да се обади.

Greg Sullivan here.[1] — Чу носовия глас от другата страна на линията.

— Здрасти, Грег. Обажда се Томаш Нороня. Всичко наред ли е?

— Здрасти, Томаш. Как си?

— Отлично.

— Разбрах, че май сте си изпатили в Техеран.

— Да, не беше лесно.

— Ама сте се справили. Като истински професионалист!

— Е, нека не преувеличаваме…

— Сериозно! Някой ден ще се изправите до мен и с абсолютно английско произношение ще кажете: казвам се Нороня. Томаш Нороня! — Разсмя се. — Истински Джеймс Бонд!

— Не се шегувайте с мен.

— Гордея се с вас. Atta boy![2]

— Е, благодаря. — Томаш се прокашля, опитвайки се да премине към въпроса, който го беше накарал да се обади. — Грег, трябва ми една услуга.

You name it, you got it.[3]

— Искам да се обадиш в Ленгли и да помолиш Франк Белами да ми се обади.

— Моля?

— Франк Белами трябва да ми се обади.

На другия край на линията настъпи тишина.

— Вижте, Томаш, мистър Белами не е случаен човек — каза Грег предпазливо. — Той е директор на една от четирите дирекции на ЦРУ и има директна връзка с Овалния кабинет в Белия дом. Хората не разговарят с него когато пожелаят, нали разбирате? А когато той поиска да говори с тях.

— Да, наясно съм — съгласи се Томаш. — Но знам също, че при целия си авторитет, след като веднъж дойде в Лисабон, за да се срещне с мен, и два пъти разговаря с мен по телефона, той очевидно смята, че съм част от проект от първостепенно значение за агенцията. А щом е така, той със сигурност ще поиска да ми се обади веднага щом разбере, че имам да му казвам нещо.

Отново настъпи пауза.

— А имате ли какво да му кажете?

— Да.

Грег въздъхна.

Okay, Томаш. Надявам се, че знаете какво правите. Мистър Белами не е човек, с когото можем да си играем. — Поколеба се, сякаш да му даде последна възможност да промени решението си. — Наистина ли искате да се обадя в Ленгли?

— Обадете се.

Okay.

 

 

Извади от джоба на сакото си картичката, която беше взел от стаята на професор Сиза, и внимателно я разгледа. Мястото на подателя стоеше празно, сякаш подобна информация беше излишна за получателя. Картичката съдържаше кратко съобщение, написано старателно, почти благоговейно, сякаш естетиката беше толкова важна, колкото и съдържанието.

Скъпи мой приятелю,

Хубаво е, че получих новини от вас.

Много съм любопитен относно това ваше откритие.

Нима най-сетне е настъпил големият ден?

Потърсете ме в манастира.

Най-сърдечно:

Тензин Табтен

Няколко пъти препрочете късите редове, написани на картичката. Не беше нужна кой знае каква интуиция, за да разбере, че това послание повдигаше крайчеца на булото, но главното оставаше скрито зад дискретни недомлъвки. Кой беше този Тензин Табтен? Щом наричаше професор Сиза «скъпи приятелю», явно го познаваше добре. Но откъде? Щом Табтен изразяваше задоволството си, че получава новини, вероятно професор Сиза беше поел инициативата да се свърже с него. След като подателят споделя, че е любопитен относно откритието, значи професор Сиза му е съобщил този факт. И след като Табтен се питаше дали най-сетне е дошъл «големият ден», значи въпросното откритие, каквото и да е то, беше дългоочаквано събитие.

Що за ребус е това, по дяволите? — питаше се Томаш и продължаваше да се взира в редовете, нахвърляни на картичката.

Мобилният телефон иззвъня.

Hello, Томаш — промърмори познатият дрезгав глас. — Казаха ми, че сте искали да говорите с мен.

— Здравейте, мистър Белами. Как е времето в Ленгли?

— Не съм в Ленгли — отвърна гласът. — Намирам се в самолет и летя над територия, чиито координати не мога да ви дам. Линията не е безопасна, което означава, че трябва да внимавате какво говорите. Разбрахте ли?

— Да.

— Сега ми кажете защо толкова спешно трябваше да говорите с мен.

Томаш неволно се изпъна на стола като часовой, застанал мирно пред офицер.

— Мистър Белами, мисля, че разбрах за какво се отнася документът, заради който предприех онова пътуване.

За момент настъпи тишина, в която се долавяше само леко пукане по линията.

Really?[4]

— Въз основа на онова, което открих, смятам, че темата на документа не би трябвало да ни безпокои. Става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което си мислихме.

— Сигурен ли сте?

— Ами… мм, всъщност съм относително сигурен. Дотолкова, доколкото мога да съдя по разкритото от мен, нищо повече. Ще съм абсолютно сигурен, когато прочета самия ръкопис, което в момента ми се струва невъзможно поради добре известните ви причини.

— Наистина ли мислите, че темата на документа не е онази, която ни безпокои?

— Да, така смятам.

— Тогава как ще ни обясните защо нашият шибан гений е казал в частен разговор, че онова, което е открил, ще предизвика такъв взрив от насилие, каквото светът не е виждал?

Томаш замълча нерешително.

— Наистина ли го е казал?

— Да. Казал го е пред физик, който беше наш информатор. Не си ли спомняте, че вече ви разказах тази история, когато бях в Лисабон?

— Да, спомням си.

— Е, какво ще кажете?

Историкът си пое дъх.

— Има само един начин да разберем това — каза той.

— Какъв?

— Ще се наложи отново да пътувам.

— За къде?

— Нали линията не е сигурна? Настоявате ли да ви кажа дестинацията?

Франк Белами изпсува.

— Имате право — съгласи се той. — Вижте, ще се свържа с нашето посолство в Лисабон и ще ги инструктирам да ви осигурят всички необходими средства, съгласен ли сте?

— Много добре.

So long[5], Томаш. Вие сте един шибан гений.

Франк Белами прекъсна връзката и Томаш остана за миг, загледан в дисплея на мобилния телефон. Дяволите да го вземат! Този човек наистина успяваше да го ядоса! Обективно погледнато, Белами като че въздействаше така на всички, спомняше си как му угодничеха Грег Съливан и Дан Снайдер по време на онази паметна среща в Лисабон. Томаш си представи човека от ЦРУ по време на среща в Овалния кабинет в Белия дом и устните му се разтегнаха в усмивка. Дали и президентът на Съединените щати не получаваше разстройство след разговорите си с този човек?

Може би за да се отърси от студените тръпки, които го бяха полазили след разговора с Белами, Томаш се отдаде на носталгията по Ариана. Преди броени дни се беше сбогувал с нея, а вече тъгуваше по нея. Сънуваше я всяка нощ, виждаше я отдалече и я викаше, но Ариана се отдалечаваше, сякаш невидима сила я теглеше отвъд хоризонта. Томаш се будеше разстроен, със свито сърце и буца на гърлото.

Той въздъхна и сведе очи към картичката, която държеше в ръцете си. Мястото на подателя беше празно, но Томаш знаеше, че не са му нужни други сведения, освен тези, с които вече разполагаше. Имаше името на подателя, този Тензин Табтен, и макар че адресът не беше написан, в края на краищата най-важното се намираше от другата страна на картичката, нали?

Обърна картичката и се полюбува на красивия манастир в бяло и кафяво, който се издигаше сред пелена от мъгла на билото на хълма и гледаше отвисоко постройките, пръснати околовръст. Усмихна се.

Наистина, няма човек, който да не разпознае този тибетски дворец.

Потала.

Бележки

[1] Грег Съливан е. — Б.пр.

[2] Браво (англ.). — Б.р.

[3] Кажи и ще го имаш. — Б.пр.

[4] Наистина ли? — Б.р.

[5] Довиждане (англ.). — Б.р.