Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXXIV

Един монах с поднос се приближи, направи поклон и раздаде чаши и на тримата. Будистът взе чайника и наля от топлата течност в чашите, над които се образуваха облачета па̀ра. Томаш погледна чая и усети характерната миризма. Наложи се да извърне глава, за да прикрие гримасата на отвращение.

— Чай с лой от як — каза той, поглеждайки обезсърчено Ариана.

— Ще трябва да си траем — прошепна иранката. — Прояви търпение.

Гостите едва успяваха да прикрият недоволството си. Чувстваха се страшно възбудени от разкритията и жадуваха да научат колкото е възможно повече за необикновения проект, по който бяха работили тибетецът и Айнщайн. Но вместо това трябваше да изпият отвратителната течност.

— Учителю — настоя Томаш, който още не можеше да се реши да опита чая, — обяснете ни в какво се състои Божията формула.

Домакинът го накара да млъкне с властен жест.

— Шунрю Сузуки е казал: има много възможности в ума на начинаещия и малко — в ума на мъдреца.

— Какво искате да кажете с това? — попита Томаш, който недоумяваше как да разбира значението на тази сентенция в контекста на разговора.

— Ако вие бяхте мъдреци, щяхте да знаете, че има време за всичко — поясни Тензин. — Сега е време за чай.

Гостът погледна отчаяно към чашата си с чай, не смяташе, че е в състояние да изпие този бълвоч. Дали не трябваше да каже нещо? Или просто да го погълне и да си мълчи? Ако откажеше чая, нямаше ли да наруши тибетския етикет? Дали би могъл да го направи по някакъв специфичен начин? Как да постъпи в крайна сметка?

— Учителю — реши се той, — нямате ли нещо друго, освен този… мм… чай?

— А какво друго желаете?

— Не знам… нямате ли нищо за ядене? Признавам си, че след голямото пътуване днес съм малко гладен. — Погледна към Ариана. — И ти си гладна, нали?

Иранката кимна утвърдително.

Бодхисатва даде нареждане на тибетски и монахът просто се изпари. Тензин остана смълчан, съсредоточил цялото си внимание върху чая, сякаш в този момент чаят беше единственото важно нещо в цялата Вселена. Томаш се опита да му зададе някои въпроси за случилото се в Принстън, но домакинът сякаш не го забелязваше. Той наруши безмълвието си само веднъж.

— Една дзен поговорка казва така: и говоренето, и тишината минават границата.

Никой повече не проговори, докато тибетецът си пиеше чая.

Междувременно се появи монахът, който им беше поднесъл чая. Този път на подноса не носеше чайник, а две димящи панички. Коленичи до гостите и на всеки подаде по една паничка.

Тюкпа — каза с усмивка.

Не го разбраха, но благодариха.

Тху джичи.

Монахът посочи паничката.

Тюкпа.

Томаш я огледа любопитно. Беше супа от спагети с месо и зеленчуци, изненадващо апетитна на вид.

Тюкпа?

Тюкпа.

Историкът погледна към Ариана.

— Явно това се нарича тюкпа.

Изядоха я с удоволствие, макар че това се дължеше по-скоро на глада, отколкото на качеството на супата. В интерес на истината, Томаш не беше голям почитател на тибетската гастрономия. Малкото дни, прекарани тук, му бяха достатъчни, за да разбере, че местните ястия, освен че не бяха кой знае колко разнообразни, не се отличаваха с изискан вкус. Китайските ресторанти, предлагащи най-вече съчуанска кухня, бяха истинска благодат, навярно единственото хубаво нещо, което анексирането бе донесло на тибетците.

Когато гостите привършиха супата, видяха, че и бодхисатва беше изпил чая си и изглеждаше потънал в медитация. Монахът, който им беше сервирал, отнесе празните панички и двамата останаха мълчаливи, изчаквайки нещо да се случи.

 

 

След двадесет минути Тензин отвори очи.

— Поетът Башо е казал: — подхвана той — не търси стъпките, оставени от старейшините, потърси онова, което те са търсили.

— Моля?

— Вашето търсене е насочено предимно към старци. Айнщайн, Аугущо, аз. Не търсете нашите пътища, потърсете онова, което ние търсихме.

— А ако вашето търсене ни отведе до целта на нашето търсене? — попита Томаш. — Няма ли да бъде по-лесно да стигнем до целта, следвайки стъпките на онзи, който вече е стигнал дотам?

— Кришнамурти е казал: медитацията не е средство за постигане на една цел; тя е колкото средство, толкова и цел.

— Какво искате да кажете с това?

— Че търсенето не е само средство за постигане на целта, то самото е цел. За да се стигне до истината, трябва да се измине пътят.

— Разбирам — каза Томаш. — За нещастие, поради причини, които не зависят от нас, пътят, който старейшините са изминали, е и цел на нашето дирене. Искаме да научим истината, но трябва също да опознаем пътя, който вие сте изминали, за да стигнете до истината.

Тензин се замисли за момент над отговора.

— Вие имате своите причини и аз трябва да се съобразя с тях — отстъпи той. — Както е казал Цай Кен Тан: в прекалено чистата вода няма риба. — Въздъхна, преди да продължи. — Приемам аргументите ви, че водата не може да е съвсем бистра, и ще ви разкрия всичко, което знам за проекта.

Двамата посетители размениха погледи, облекчени, че най-сетне щяха да се доберат до онова, което търсеха.

— При срещата си в Принстън с Айнщайн министър-председателят на Израел го предизвикал да докаже съществуването или несъществуването на Бог. Айнщайн му отвърнал, че било невъзможно да се докаже подобно нещо. Няколко дни по-късно обаче, за да се откъсне за малко от упорития труд в търсене на Единната теория, реши да ме разпита за отговорите, които източната мисъл дава на въпросите, свързани с Вселената. И той като вас изглеждаше шокиран от сходствата между написаното в свещените текстове и последните открития в областта на физиката и математиката. Бидейки евреин, той се зае да изучава Стария завет в търсене на подобни следи. Дали Библията не криеше научни истини? Дали древната мъдрост не криеше повече знания, отколкото се предполага? Дали мистицизмът не е сам по себе си по-голямо познание, отколкото се мисли?

Млъкна за момент, вглеждайки се в тях. После взе една книга, която лежеше до него, и я показа на гостите си.

— Предполагам, че познавате тази творба?

Томаш и Ариана разгледаха дебелия том, който старият будист държеше в ръцете си. Не бяха го забелязали досега и не можеха да прочетат заглавието.

— Не.

— Янбу ми го донесе, докато бяхте заети с тюкпата — поясни той. Отвори томчето, прелисти няколко страници и намери онова, което търсеше. — Книгата започва така — отбеляза той, докато се канеше да чете на висок глас. — «В начало Бог сътвори небето и земята — издекламира той. — А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.» — Вдигна глава. — Познавате ли този текст?

— Това е Библията.

— Началото на Стария завет, Битие. — Остави томчето в скута си. — Айнщайн страшно се запали точно по тази част на текста, най-вече заради една конкретна причина. Този откъс съвпада в основни линии с идеята за Големия взрив. — Прокашля се. — Трябва да знаете, че през 1951 г. идеята, че Вселената се е родила в резултат на огромна експлозия, не беше съвсем улегнала в умовете на учените. Големият взрив беше само една от многото хипотези, поставяна наравно с други възможности, като например тази за вечната Вселена. Но Айнщайн имаше много причини да приеме хипотезата за Големия взрив. От една страна, е откритието на Хъбъл, че галактиките се отдалечават една от друга, което показва, че преди са били заедно, сякаш са тръгнали от една и съща точка. От друга страна, е Парадоксът на Олберс, който е разрешим единствено ако допуснем, че Вселената не е вечна. И третата причина е Вторият закон на термодинамиката, според който Вселената върви към ентропия и следователно може да се предположи, че в един начален момент е имало максимално висока организация и енергия. И най-накрая, неговата собствена Теория на относителността, която изгражда образа на една динамична Вселена. И така, Големият взрив се вписва в картината с разширяващата се Вселена. Съществуваше, разбира се, проблемът, свързан с онази сила, която възпира свиването, дължащо се на гравитацията. За да го разреши, Айнщайн предположи съществуването на някаква непозната енергия, която той нарече «космологична константа». По-късно самият той се отказа от предположението си и дори заяви, че тази идея е била най-голямата грешка в живота му. Сега се установява, че Айнщайн е имал право и че наистина има непозната енергия, която противостои на гравитацията и предизвиква ускореното разширяване на Вселената. Вместо да я наричаме «космологична константа» обаче, ние я наричаме «тъмна енергия». — Огледа двамата си събеседници. — Следвате ли мисълта ми?

— Да.

— Много добре — възкликна доволен той. — Онова, което Айнщайн искаше да разбере, е дали има някаква скрита истина в Библията. Той не търсеше метафорични истини, нито морални истини, той търсеше научни истини. Дали е възможно да ги открие в Стария завет?

Тензин се вгледа в двамата, сякаш очакваше да му отговорят на въпроса. Но никой не проговори и бодхисатва продължи с изложението си.

— Естествено, че най-трудното изниква веднага в Битие. В първите стихове на Библията става ясно, че Вселената е била създадена за шест дни. Само за шест дни. От гледна точка на науката това е абсурдно. Разбира се, бихме могли да кажем, че текстът е метафоричен, че става въпрос за шест етапа и така нататък, но Айнщайн вярваше, че това означава да се подмени въпросът, да се прибегне до трик, който цели на всяка цена да докаже, че Библията има право. Като учен, той не можеше да приеме подобен метод. Но проблемът си оставаше. Библията твърдеше, че Вселената е била създадена за шест дни. А това беше очевидна лъжа. — Направи пауза. — Или не е така? — Погледът на стария будист се местеше от единия на другия гост. — Вие какво мислите?

Ариана се размърда на възглавницата.

— Като мюсюлманка, не бих искала да оспорвам Стария завет, тъй като ислямът го приема. Като учен, не бих искала да го утвърждавам, тъй като създаването на Вселената за шест дни е очевидно невъзможно.

Бодхисатва се усмихна.

— Разбирам позицията ви — каза той. — Вижте, Айнщайн не беше ортодоксален евреин. Той вярваше, че някаква трансцендентна сила би могла да стои зад Вселената, но това съвсем не е Бог, който накарал Авраам да убие сина си, за да е сигурен, че патриархът Му е верен. Айнщайн вярваше в трансцендентната хармония, а не в дребнавата властност. Вярваше в присъствието на разума, а не в личностното присъствие. Вярваше във всеобщата сила, а не в антропоморфното божество. Но дали би било възможно да я открием в Библията? Колкото повече изследваше свещените еврейски писания, повече се убеждаваше, че отговорът се крие някъде в Битие и най-вече в частта, отнасяща се до шестте дни на Сътворението. Възможно ли е да се сътвори всичко за шест дни?

— Какво разбирате под всичко? — попита Ариана. — Изчисленията, свързани с Големия взрив, предполагат, че цялата материя е била създадена за части от секундата. Преди да изтече първата секунда, Вселената се е била пръснала на билиони километри, а суперсилата се е разделила на гравитационна сила, сила на силното ядрено взаимодействие и сила на електрослабото взаимодействие.

— Под всичко разбираме светлината, звездите, Земята, растенията, животните и човека. Библията казва, че човекът бил създаден на шестия ден.

— Е, това е невъзможно.

— Така мислеше и Айнщайн. Но въпреки това ни извика и ни помоли да се освободим от предубежденията си и да предположим, че всичко това е възможно. Как да се разреши проблемът? Добре, при така поставения въпрос ни беше пределно ясно, че гордиевият възел се намира в шестте дни. Какво са шест дни? Въпросът подсказа нещо на Айнщайн, който се зае с него и ни увлече в едно невероятно изследване. — Тензин поклати глава. — Жалко, че нямам екземпляр от ръкописа му. Струва ми се, че е нещо…

— Аз го прочетох — прекъсна го Ариана.

Старият тибетец онемя насред изречението и сви вежди.

— Вие сте го чели?

— Прочетох го, да.

— Прочели сте Die Gottesformel.

— Да.

— Но как?

— Това е дълга история — каза тя. — Но е факт, че съм го чела. Документът беше у професор Сиза.

— Аугущо ви е разрешил да го прочетете?

— Да… мм… разреши. Както казах, това е дълга история.

Тензин задържа изпитателния си поглед върху нея.

— И какво мислите?

— Ами, документът е… как да кажа? Документът е необичаен. Очаквахме да намерим формулата за конструирането на евтина атомна бомба, лесна за производство, но текстът по същество ни… как да кажа… разочарова. Имаше уравнения и изчисления, както можеше да се очаква, но всичко изглеждаше непонятно и дори безсмислено.

Бодхисатва се усмихна.

— Нормално е така да ви се стори — прошепна. — Ръкописът е изработен така, че да бъде разбран само от посветени.

— Е, добре — възкликна Ариана. — Знаете ли, останахме с впечатлението, че в него има препратка към друг, втори ръкопис…

— Какъв втори ръкопис?

— Няма ли втори ръкопис?

— Разбира се, че не — усмихна се той. — Допускам, че документът създава такова впечатление заради начина, по който е написан. Всъщност текстът е шифрован. Посланието е скрито, така че никой дори и да не разбере за съществуването му.

— Това обяснява много неща — възкликна Ариана. — Но защо го е направил?

— Защото искаше откритията му да се потвърдят, преди да получат гласност.

— Как така?

— Ще стигнем и дотам — каза Тензин, махвайки с ръка. — Но може би е по-добре да разберем какво в крайна сметка откри Айнщайн.

— Точно така.

— Изучавайки Псалтира, древноеврейски текст на почти три хиляди години, Айнщайн откри едно изречение в Псалм 90, в което се казва приблизително следното. — Тензин търсеше думите из паметта си. — Хиляда години пред теб са като един само отминаващ ден[1]. — Будистът погледна гостите си. — Какво ще рече това? Дали е само поредната метафора? Айнщайн заключи, че става въпрос за метафора, но истината е, че Псалм 90 препрати Айнщайн към собствената му Теория на относителността. Хиляда години пред теб представя времето в една перспектива, един отминаващ ден представя същия период от време в друга перспектива.

— Не разбирам — каза Томаш.

— Просто е — побърза да обясни Ариана, ококорила очи от вълнение. — Времето е относително.

— Какво?

— Времето е относително — повтори тя.

— Умно момиче — каза Тензин. — Точно това си помисли и Айнщайн при прочита на Псалм 90. Времето е относително. Това твърди и Теорията на относителността.

— Извинете, това ми дойде малко в повече — заоправдава се Томаш.

Бодхисатва си пое дълбоко въздух.

— Какво знаете за концепцията на времето в Теорията на относителността?

— Знам онова, което всички знаят — каза Томаш. — Знам за Парадокса на близнаците например.

— Можете ли да го изложите?

— Парадокса на близнаците ли?

— Да.

— Защо?

— За да видя дали правилно сте разбрал какво е времето.

— Ами… доколкото знам, Айнщайн е казвал, че времето протича различно в зависимост от скоростта на движението в пространството. За да поясни по-добре това, той дал примера с разделените близнаци. Единият от тях лети с много бърз космически кораб, а другият остава на Земята. Онзи, който бил на космическо пътешествие, се върнал след месец на Земята и открил, че брат му вече е старец. Защото, докато на кораба изминал месец, на Земята изминали петдесет години.

— Да, така е — потвърди Тензин. — Времето е свързано с пространството така, както ин е свързан с ян. От техническа гледна точка те дори не могат да бъдат разграничени; възниква понятието време-пространство. Ключовият момент е скоростта, отнесена към скоростта на светлината, която Айнщайн определи като константа. Теорията на относителността ни казва, че след като скоростта на светлината е константа, времето не е универсална величина. Преди се е смятало, че има едно-единствено глобално време, нещо като невидим общ часовник за цялата Вселена, който измерва времето еднакво навсякъде, но Айнщайн доказа, че не е така. Няма глобално време. Как протича времето, зависи от положението и скоростта на наблюдателя. — Постави двата си показалеца един до друг. — Да предположим, че се случват две събития, събитие А и събитие В. За наблюдателя, който се намира на еднакво разстояние от тях, събитията се случват симултанно, но за онзи, който се намира по-близко до събитие А, това събитие е станало преди В, докато онзи, който стои по-близо до В, ще каже обратното. Всъщност и тримата наблюдатели са прави от своя гледна точка, тъй като времето е относително спрямо позицията на наблюдателя. Няма едно-единствено време. Това е ясно, нали?

— Да.

— А това означава, че няма всеобщо настояще. Онова, което е настояще за един наблюдател, е минало за друг и бъдеще за трети. Разбирате ли какво означава това? Нещо, което още не се е случило, вече е било. Ин и ян. Това събитие е неизбежно, защото макар и вече станало в дадена точка, още не се е случило в друга, но ще се случи.

— Невероятно.

— Наистина — съгласи се бодхисатва. — Но го твърди Теорията на относителността. Освен това съвпада с твърдението на Лаплас, че бъдещето, както и миналото, вече е предопределено. — Посочи Томаш. — Като говорим за Парадокса на близнаците, важно е да изясним, че времевото възприятие на наблюдателя зависи от скоростта, с която се движи. Колкото по-близка е тя до скоростта на светлината, толкова по-бавно се въртят стрелките на неговия часовник. Тоест за този наблюдател времето тече нормално, разбира се, минутата продължава да е минута. Само на онзи, който се движи с по-малка скорост, му се струва, че времето на по-бързо движещия се наблюдател тече по-бавно. По същия начин наблюдателят, който се движи със скорост, близка до тази на светлината, ще види как Земята се върти около Слънцето с голяма скорост. Ще му се стори, че времето на Земята е ускорено, че една година минава само за секунда, но на Земята, годината продължава да си е година.

— Това е само теория, нали?

— Строго погледнато, това вече е доказано — каза Тензин. — През 1972 г. беше поставен атомен часовник в реактивен самолет, за да се сравнят неговите показания с тези на друг часовник с голяма точност, оставен на Земята. Когато самолетът излетял на изток, часовникът, който се намирал на борда, изгубил почти шестдесет наносекунди спрямо този, който останал на Земята. Тази разлика се дължи, както е очевидно, на разликата между скоростта на реактивния самолет и скоростта на въртеливото движение на Земята. Както и да е, всичко това беше доказано впоследствие от астронавтите на Спейс Шатъл.

— Хм.

— И така, стигнахме до възловия въпрос, а именно гравитацията. — Старият тибетец се облегна на възглавницата. — Едно от нещата, които Айнщайн откри, е, че време-пространството е изкривено. Когато някакъв обект се приближава до много голямо тяло, като Слънцето например, то бива привлечено от тази огромна маса, сякаш пропада в пропаст. Това обяснява гравитацията. Пространството се изкривява и понеже пространството и времето са свързани, времето също се изкривява. Онова, което Теорията на относителността доказва, е, че времето тече по-бавно на места с висока гравитация и по-бързо на местата със слаба гравитация. Това води до различни последствия, свързани помежду си. Първото е, че всеки съществуващ предмет притежава собствена гравитация заради специфичните си характеристики, което означава, че времето протича по различен начин в различните точки на Вселената. Второто следствие е, че времето на Луната тече по-бързо от времето на Земята, а времето на Земята тече по-бързо от времето на Слънцето. Колкото по-голяма маса има даден предмет, по-бавно тече времето на повърхността му. Обектите с най-голяма гравитация са черните дупки, което означава, че ако космически кораб се приближи до една черна дупка, ще види как историята на Вселената се ускорява и стига своя край пред очите на екипажа.

— Невероятно — каза Томаш. — Но каква връзка има всичко това с нашия случай?

— Това е важно, за да изясним защо Айнщайн реши да приеме, че шестте дни на Сътворението, както са описани в Библията, трябва да се разглеждат в зависимост от връзката между времето на Земята и времепространствения континуум във Вселената. Когато говори за един ден, Старият завет очевидно има предвид един земен ден. Но според Теорията на относителността, колкото по-голяма е масата на един обект, толкова по-бавно тече времето на повърхността му. И въпросът, който Айнщайн постави, е следният: колко време по времевата вселенска скала е един ден на Земята?

Въпросът за миг увисна във въздуха.

— Сега започвам да разбирам някои от изчисленията и уравненията в ръкописа — прошепна Ариана. — Той е изчислявал времето по вселенската скала.

— Точно така — усмихна се Тензин. — Библията твърди, че Земята е била сътворена едва на третия ден. Следователно, макар измерването да се основава на земни дни, Старият завет явно има предвид третия ден по вселенската скала, понеже през първите два дни Земята не е съществувала.

— Но кое служи за отправна точка при измерването? — попита иранката.

— Айнщайн се основа на едно предположение, свързано с теорията за Големия взрив: съществуването на остатъчна светлина от великия акт на Сътворението на Вселената. Всяка светлинна вълна би била едно тик от голямото тиктакане на Вселената. Вълните, които достигат до Земята, са «разтегнати» две запетая дванадесет части от милиона в сравнение със светлинните вълни, генерирани на Земята. Това означава, че на всеки милион земни секунди Слънцето губи две запетая дванадесет секунди. Въпросът е следният: ако Слънцето губи повече от две секунди по отношение на Земята, колко време губи цялата Вселена, която има много повече маса?

— Чакайте — реагира Ариана. — Доколкото знам, гравитацията на Вселената се мени във времето. Отначало, когато материята е била съсредоточена на едно място, гравитацията е била по-голяма, отколкото по-късно. Айнщайн взел ли е това предвид?

— Разбира се. — Будистът събра двете си ръце, сякаш месеше тесто. — Когато се родила Вселената, материята е била концентрирана. Това означава, че гравитационната сила отначало е била огромна и следователно времето е било много бавно. — Ръцете лека-полека се разделиха. — С разширяването на Вселената времето се е ускорявало, защото гравитационната сила започнала да намалява.

— А колко по-бавно е било времето преди? — настоя иранката.

— Милион милиона пъти — каза Тензин. — Това число е потвърдено от измерването на фоновото космическо лъчение.

— Но после започнало да се ускорява.

— Разбира се.

— В каква пропорция?

— Всяко удвояване на размерите на Вселената ускорявало времето с коефициент две.

— И какво се получава, като го пресметнем?

Бодхисатва разпери ръце.

— Нещо невероятно — възкликна той. — Първият библейски ден е продължил осем хиляди милиона години. Вторият отнел четири хиляди милиона, третият — две хиляди милиона, четвъртият — хиляда милиона, петият — петстотин милиона години, и шестият продължил двеста и петдесет милиона години.

— Всичко колко?

— Петнадесет хиляди милиона години.

Ариана остана вцепенена за миг, без да откъсва очи от стария будист.

— Петнадесет хиляди милиона години?

— Да.

— Но това е смайващо съвпадение!

Томаш се размърда на мястото си.

— Извинете — намеси се той. — Обяснете ми това. Какво толкова специално има в цифрата петнадесет хиляди милиона години?

Ариана го изгледа.

— Не разбираш ли, Томаш? Според Библията светът е започнал преди петнадесет хиляди милиона години.

— Е, и?

— Нали знаеш какви са днешните изчисления за възрастта на Вселената?

— Мм… не.

— Според научните данни Вселената е на възраст някъде между десет и петнадесет хиляди милиона години. Всъщност по последни изчисления възрастта на Вселената се приближава до петнадесет хиляди милиона. Например едно скорошно изследване на НАСА определя възрастта на Вселената съвсем близо до четиринадесет милиарда години.

— Хм — замислено каза Томаш. — Извънредно любопитно съвпадение.

Тензин наведе глава.

— Точно това си помисли и Айнщайн. Любопитно съвпадение. Толкова любопитно, че го подтикна да продължи с изчисленията. Тогава реши да сравни всеки библейски ден със събитията, станали по това време във Вселената.

— И какво излезе от това? — попита Ариана.

— О, нещо изключително интересно. — Будистът вдигна показалец. — Първият библейски ден има осем хиляди милиона години. Започнал е преди петнадесет запетая седем хиляди милиона години и е завършил преди седем запетая седем хиляди милиона години. В Библията се казва, че в това време настанала светлина и били създадени небето и земята. И така, ние знаем, че това е времето на Големия взрив, когато е била сътворена материята. Появили се звездите и галактиките.

— Много добре — съгласи се Ариана. — И после?

— Вторият библейски ден продължил четири хиляди милиона години и завършил преди три запетая седем хиляди милиона години. Четем в Библията, че Бог създал небосвода през този втори ден. Знаем, че по това време се появили Млечният път и Слънцето. С други думи, всичко, което виждаме на небосвода от земята, било създадено през този период.

— Интересно. А третият ден?

— Третият библейски ден отговаря на период от две хиляди милиона години, който приключил преди едно запетая седем хиляди милиона години. Това е времето, когато се формирали сушата и морето, когато се появили растенията. Научните данни сочат, че Земята изстинала през този период и се появила водата, след което веднага се зародили бактериите и морската растителност, по-точно водораслите.

— Хм.

— Четвъртият библейски ден продължил хиляда милиона години и завършил преди седемстотин и петдесет милиона години. Библията казва, че през този четвърти ден се появили светилата на небосвода, а именно Слънцето, Луната и звездите.

— Чакайте малко — прекъсна го Томаш. — Нали Слънцето и звездите се появили на втория ден?

— Да — съгласи се Тензин. — Но все още не са били видими.

— Как така не са били видими? Не схващам…

— Слънцето и звездите от Млечния път се появили през втория библейски ден, преди около седем хиляди милиона години, но не били видими от Земята. Библията казва, че станали видими на четвъртия ден. И така, четвъртият ден отговаря на периода, в който атмосферата на Земята добила прозрачност и небето станало видимо. Отговаря също и на периода, в който започнал процесът на фотосинтеза, при който се отделя кислород в атмосферата.

— Разбирам.

Тензин взе огромния том, който лежеше до него, и прегледа началните страници.

— Петият библейски ден продължил петстотин милиона години и завършил преди двеста и петдесет милиона години. — Посочи един ред от текста. — Ето тук пише, че в този пети ден Бог рекъл: «Да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята по небесната твърд». — Погледна към двамата гости. — Както посочват геологичните и биологическите изследвания, през този период се появили многоклетъчните животни, всички морски твари и първите птици.

— Невероятно.

— И стигаме до шестия библейски ден, започнал преди двеста и петдесет милиона години. — Тибетецът посочи няколко реда по-надолу. — «И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини и земни зверове според рода им». И по-нататък: «След това рече Бог: да сътворим човек». — Вдигна глава. — Интересно, нали?

— Но животните съществуват отпреди двеста и петдесет милиона години — отбеляза Ариана.

— Разбира се, че съществуват — съгласи се Тензин. — Но не тези животни.

— Какво искате да кажете с това?

Бодхисатва впи очи в Ариана.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос? От гледна точка на биологията знаете ли какво точно се е случило преди двеста и петдесет милиона години?

— Ами… изчезнали са много видове, нали?

— Абсолютно вярно — прошепна тибетецът. — Преди двеста и петдесет милиона години изчезнали повечето от видовете, за които се знае, че са съществували — масовото унищожение в края на пермския период. По неизвестни причини, според някои хипотези в резултат на удар с голямо небесно тяло, изчезнали около 95 процента от съществуващите видове. Унищожена била една трета от насекомите, което е единственото по рода си масово измиране на насекоми. Пермското изчезване на видовете придобило мащабите на тотално изтребление на живота на Земята. Този катаклизъм се случва точно преди двеста и петдесет милиона години. Любопитно, но това съвпада с началото на шестия библейски ден. — Остави идеята да улегне. — След това масово унищожение на видове Земята отново била населена. — Хвърли бегъл поглед към отворената книга. — Обръщали ли сте внимание на това: споменаването на влечугите в Библията е «според рода им»?

— Дали не става дума за динозаврите?

— Така изглежда, нали? Така или иначе периодът съвпада. Вижте и това — накрая се появява човекът. Тоест, накрая на еволюционната верига.

— Да, смайващо е — сподели Ариана. — Но означава ли, че е имало Сътворение, а не еволюция?

— Глупости! — отвърна Тензин. — Разбира се, че е имало еволюция. Но интересното е, че в това изследване на Айнщайн хронологията на библейската история на Вселената съвпада с научната история.

Томаш се прокашля.

— Значи такова е съдържанието на ръкописа на Айнщайн?

— Да.

— С други думи, той е смятал, че Библията е права…

Бодхисатва поклати глава.

— Не съвсем.

— Не? Тогава?

— Айнщайн не вярваше в Бога от Библията, не вярваше в съществуването на дребнав, ревнив и суетен Бог, който изисква сляпо подчинение и вярност. Той смяташе, че библейският Бог е човешко творение. Но в същото време стигна до заключението, че древната мъдрост крие дълбоки истини, и започна да вярва, че Старият завет крие голяма тайна.

— Голяма тайна ли? Каква тайна?

— Доказателството за съществуването на Бог.

— Какъв Бог? Дребнавият, ревнивият и суетният?

— Не. Истинският Бог. Силата на разума зад всичко това. Брахман, Дхармакая, Дао. Единното, което се проявява в множественото. Миналото и бъдещето, Алфа и Омега, ин и ян. Онзи, който има хиляди имена, но нито едно от тях не го назовава, защото е всички и всичко. Онзи, който носи дрехите на Шива и танцува космическия танц. Онзи, който е неизменен и в непрестанно движение, голям и малък, вечен и ефимерен, живот и смърт, всичко и нищо. — Махна с ръце, за да обгърне всичко наоколо. — Бог.

— Айнщайн е вярвал, че Старият завет крие доказателство за съществуването на Бога?

— Не.

Томаш го погледна объркан.

— Извинете, не разбирам. Нали Айнщайн смятал, че Библията крие тази тайна?

— Отначало мислеше така, вярно е.

— А после престанал да вярва в това, така ли?

— Не.

— Тогава?

— Вече не беше въпрос на вяра.

— Как така?

— Айнщайн откри това доказателство.

Настана кратка тишина, през което време Томаш осмисляше последствията от това разкритие.

— Открил е доказателството?

— Да.

— Доказателството за съществуването на Бог?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Той откри формулата, на която се основава всичко. Формулата, която управлява Вселената, която дава смисъл на съществуването й, която прави от Бог това, което Той е.

Томаш и Ариана се спогледаха. Иранката изглеждаше смаяна от чутото, но не каза нищо. Историкът отново се втренчи в стария тибетец.

— И къде се намира тази формула?

— В ръкописа.

— В Die Gottesformel?

— Да.

Томаш погледна Ариана. Жената повдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не е намерила нищо подобно в документа.

— В коя част на ръкописа?

— Скрита е.

Историкът потърка брадичката си замислено.

— Но защо му е трябвало на Айнщайн да крие това? Ако той е открил доказателство за съществуването на Бог, най-естественото нещо, което би могъл да направи, е да го обяви на всеослушание? Защо му е трябвало да държи в тайна такова необикновено откритие?

— Защото искаше да уточни още нещо.

— Какво да уточни?

Тензин пое дълбоко дъх.

— Този труд бе създаден между 1951 и 1955 г., годината, в която Айнщайн почина. Проблемът е, че наличието на фоново лъчение от Големия взрив по онова време беше само теоретично предположение, направено малко преди това, през 1948 година. Как можеше авторът на Теорията на относителността да заяви категорично, че шестте дни на Сътворението отговарят на петнадесетте хиляди милиона години съществуване на Вселената, след като изчисленията се основаваха на предсказанието за някакво остатъчно излъчване, което само по себе не беше нищо друго, освен академична хипотеза? В онези времена не съществуваха и толкова прецизни изчисления за възрастта на Вселената, с каквито разполагаме днес. Не забравяйте, от друга страна, че тогавашната научна общност поставяше теорията за Големия взрив наравно с Теорията за вечната Вселена. При това положение можеше ли Айнщайн да рискува своята репутация?

Томаш поклати утвърдително глава.

— Разбирам…

— Айнщайн реши, че не може да си позволи да изпадне в смешно положение и затова взе предпазни мерки. Най-напред описа тези открития в ръкописа, наречен Die Gottesformel. Опасявайки се, че документът може да попадне в неподходящи ръце, той предвидливо го шифрова, така че да не позволи на друг, освен на мен и на Аугущо, да го разбере. Като допълнително предпазно средство използва двоен шифър, за да скрие самото доказателство за съществуването на Бог.

— Двоен шифър ли?

— Да.

— И какъв е ключът?

Тензин поклати глава.

— Не знам — каза. — Знам само, че първият ключ е свързан с името му.

— С името на Айнщайн?

— Да.

— Хм — прошепна Томаш, замисляйки се над тази информация. — Ще трябва внимателно да проуча това. — Взря се в тибетеца отново. — И къде е това шифровано послание? Онзи ребус, написан в края на ръкописа ли?

— Да.

— Онова място, където се казва виж знака и някакви букви?

— Точно това.

— Шест букви, разделени на две групи, започващи с удивителен знак — спомни си Ариана. — Ya ovqo.

— Сигурно е това — допусна Тензин. — Не помня точно, както можете да предположите. Минаха много години.

— Разбирам — каза Томаш. — Значи това са мерките, които е взел?

— Не — отговори тибетецът. — Шифроването на тайната беше само първата от предпазните мерки. Айнщайн не искаше да рискува и като ни връчи ръкописа, ни накара да обещаем нещо. Документът да види бял свят само ако теорията за Големия взрив се потвърди и действително се открие реликтово космическо лъчение. Освен това поиска ние да продължим изследванията, за да докажем съществуването на Бога и по друг път.

— Друг път ли? Какъв път?

— Трябваше сами да го открием — отвърна Тензин. — Лао Дзъ е казал: когато един път стигне до края си, направи промяна, а след като се промениш, продължи напред.

— Какво ще рече това?

— Че аз и Аугущо тръгнахме по различни пътища, за да стигнем до едно и също място. След смъртта на Айнщайн аз се завърнах в Тибет и дойдох тук, в манастира «Ташилунпо», следвайки моя път към потвърждението на Божието съществуване. След цял живот в медитация достигнах светлината. Слях се с Дхармакая и станах бодхисатва.

— А професор Сиза?

— Аугущо взе ръкописа със себе си и също пое пътя на диренето на доказателство за съществуването на Бог.

— Какъв е този път?

— Пътят на Аугущо беше западната наука, разбира се. Пътят на физиката и математиката.

— А какво стана после?

Тензин се усмихна.

— Условията на Айнщайн за огласяването на ръкописа най-сетне бяха изпълнени.

— Какво по-точно имате предвид?

— Първата крачка беше направена десет години след смъртта на Айнщайн. През 1965 година двама американски астрофизици изпробвали съобщителна антена в Ню Джърси, когато се сблъскали с фонов шум, който идвал от всички точки на Вселената. Решили, че става въпрос за повреда в антената, но след като се свързали с учени от университета в Принстън, разбрали най-сетне какъв бил този фонов шум. Става въпрос за остатъчното лъчение, предсказано от теорията на Големия взрив, която Айнщайн използвал, за да изчисли възрастта на планетата. Този феномен, който днес наричаме «космическа фонова радиация», представлява уловени микровълни от първичната светлина във Вселената, достигнали до нас. Нещо като ехо от Големия взрив, което може да послужи и за космически часовник.

— Чувал съм вече за това — каза Томаш, досещайки се за историята. — Не е ли онзи шум, който се появява на телевизионния екран, когато не сме намерили никакъв канал?

— Да — потвърди тибетецът. — Една десета от този шум се дължи на фоновата космическа радиация.

— Значи с откриването на първичната светлина били създадени условия за публикуването на ръкописа…

— Не. Беше изпълнено само първото условие. Но не и второто.

— Откриването на друг начин да се докаже съществуването на Бог?

— Да. — Тензин постави ръка на гърдите. — Аз продължих своя път, следвайки свещения осмостепенен път на Буда, и изпълних това условие.

— А професор Сиза?

— Той продължи пътя си в Университета в Коимбра.

— И изпълни второто условие?

Бодхисатва изчака един момент, преди да отговори.

— Да — каза накрая.

Томаш и Ариана се наведоха напред, целите в слух.

— Извинете — каза историкът. — Твърдите, че професор Сиза е намерил друг начин за доказване на съществуването на Бог?

— Да.

— Но… как?

Тензин въздъхна.

— В началото на годината получих картичка от моя приятел Аугущо, с която ми съобщаваше новината. Каза ми, че най-сетне били изпълнени двете условия, които ни бяха поставени през 1955 г. от нашия наставник. Както можете да предположите, бях изключително радостен и веднага му отговорих, канейки го да дойде тук, за да сподели с мен голямата новина.

— Видях картичката — отбеляза Томаш. — Той дойде ли тук?

Старият тибетец протегна ръка и докосна дървото с дланта на ръката си.

— Да. Дойде в «Ташилунпо» и поседнахме точно тук, под това дърво.

— И?

— По отношение на първото условие се бяха появили допълнителни данни. Един сателит на НАСА, СОВЕ[2], за измерване на фоновата космическа радиация в земната атмосфера установи през 1989 г., че има незначителни изменения на температурата в тази радиация, отговарящи на флуктуациите в плътността на материята, които обясняват раждането на звездите и галактиките. Космическата сонда WMAP[3] изпраща от 2003 година насам нови данни за космическото микровълново лъчение, които ни предоставиха още по-подробни сведения за раждането на Вселената. Новата информация потвърди, че Вселената се е появила след рязко първоначално «раздуване» преди около четиринадесет милиарда години.

— А второто условие?

— Аугущо ми каза, че приключил изследванията си. Открил друг начин да се докаже научно съществуването на Бог.

— Какъв?

Бодхисатва разтвори ръце с безпомощен жест.

— Не ми каза нищо повече. Съобщи ми, че е готов да го обяви публично, и ме помоли, когато научната общност се обърне към мен, да потвърдя, че съм бил свидетел на работата на Айнщайн върху този изключителен проект.

— А вие?

— Разбира се, че се съгласих. Той искаше от мен да кажа истината.

Настъпи тишина.

— Но какво е второто доказателство?

— Не знам.

Томаш погледна Ариана с опасение, че развръзката им се изплъзва.

— Има ли начин да узнаем?

— Да.

— Наистина ли?

— Не се ли досещате?

— Аз ли? Не.

— Нагарджуна е казал: взаимозависимостта е в основата на съществуванието и естеството на нещата; те са нищо сами по себе си.

— Какво искате да кажете с това?

Бодхисатва се усмихна.

— Аугущо имаше един асистент, на когото мисля, че се доверяваше.

— Професор Луиш Роша — уточни Томаш. — Познаваме се вече. Та какво за него?

— Той знае всичко.

Бележки

[1] «Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден, който е преминал…», Псалом, 88:5. — Б.р.

[2] Cosmic Background Explorer (COBE) — Спътник за изследване на космическото фоново лъчение. — Б.р.

[3] Wilkinson Microwave Anisotropy Probe (WMAP) — сонда «Уилкинсън» за изследване на анизотропията на космическото микровълново излъчване. — Б.р.