Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (17)

XVI

Превръзката на очите пречеше на Томаш да види каквото и да било, освен малкия процеп, през който идваше светлина отдолу. Усещаше топлина и чуваше гласове, отекващи като в затворено помещение, от което разбра, че са го завлекли някъде вътре в сградата. Мощни ръце го бяха влачили по стълби и коридори с белезници на ръцете, извити на гърба. Най-сетне, след доста лутане в тъмното, беззащитна играчка в ръцете на непознати, го блъснаха в някаква стая и тикнаха под него дървен стол. Невидими мъже говореха оживено на фарси, после някакъв глас го попита на английски.

— Passport?

Томаш наведе глава и посочи с брадичка към лявата страна на гърдите си.

— Тук е.

Някаква ръка бръкна във вътрешния джоб на сакото му и извади документите. Разговорите наоколо не стихваха, но специфичните «картечни откоси», които не беше чувал дълго време, му подсказаха, че някой попълва формуляр на стара пишеща машина.

— В кой хотел сте отседнали? — попита същият глас.

Настана тишина, сякаш всички бяха любопитни да научат нещо повече за човека, когото току-що бяха задържали.

Въпросът учуди Томаш. Щом го питаха за хотела, значи все още не го бяха идентифицирали, нито бяха разбрали какво вършеха в министерството двамата с Багери. Може би имаше някаква възможност да ги убеди, че всичко това е огромна грешка.

— В «Симург».

Пишещата машина натрака нещо, вероятно отговора му.

— Какво правите в Иран?

— Работя по един проект.

— Какъв проект?

— Секретен.

— Какъв секретен проект?

— Съвместен проект с иранското правителство.

Гласът направи пауза.

— С иранското правителство?

— С Министерството на науката.

Пишещата машина пак изтрака.

— Какво правехте в зала «К»?

— Работех.

— Работили сте? В един през нощта? И сте влезли в зала «К» без разрешение?

— Наложи се да видя някои неща.

— Защо не сте отворили вратата с вашия ключ? Щом сте имали разрешение, защо не сте изключили алармата?

— А, значи там има аларма?

— Разбира се. Вратата на зала «К» е защитена от алармена система, която се следи от службата за охрана. Как иначе щяхме да разберем, че има нарушители вътре? Ако бяхте използвали собствения си ключ, системата щеше автоматично да се изключи.

— Спешно трябваше да проверя някои неща. Нямах ключ подръка.

— Щом е така, защо открихте огън по нас?

— Аз не съм стрелял. Беше другият. Реши, че сте проникнали с взлом.

— Добре, ще проверим това — каза гласът.

Чуха се заповеди на фарси, някой вдигна Томаш от стола и го отведе в друга стая. Махнаха му превръзката и белезниците и историкът установи, че се намира в нещо, което приличаше на ярко осветено студио. Пред него имаше фотоапарат, поставен върху статив, с два прожектора над него. Един мъж му направи знак да погледне към обектива и го фотографира. Повториха процедурата в профил — отляво и отдясно. Когато фотографът приключи работата си, насочиха Томаш към един плот, където му взеха пръстови отпечатъци.

Веднага след това го заведоха в банята, която се намираше до студиото.

— Свалете си дрехите — заповяда мъжът.

Томаш се съблече чисто гол и затрака със зъби; настръхнал от студа, той скръсти ръце, за да се стопли. Иранецът събра дрехите и ги постави в бокс, после му подаде нещо, наподобяващо износена пижама от груб раиран плат.

— Облечете това — нареди той.

Нетърпелив да сложи нещо, което да го предпази от ледения студ, португалецът се подчини. След като се облече като затворник, лишен от самоличност, той се погледна и едва потисна чувството на унижение и отчаяние. Почти през сълзи той си помисли, че прилича на брат Метраля^[1].

 

 

Прекара първите двадесет и четири часа в отвратителна килия, влажна и с общо гърне, в която имаше още четирима затворници иранци. Трима от тях говореха само фарси, но четвъртият, възрастен слабоват мъж с очила с кръгли стъкла, говореше свободно английски. Той остави Томаш да си поплаче насаме през първия час от престоя му в килията, но после, когато историкът успокои нервите си, се приближи и постави ръка на рамото му.

— Първия път винаги е най-трудно — каза с мек, ласкав глас. — За първи път ли ви е?

Томаш прокара ръка по лицето си и поклати утвърдително глава.

— Да.

— Ужасно е — поде пак старецът. — Първия път плаках два дни. Много ме беше срам, все едно бях най-обикновен крадец. Аз, професорът по литература в университета в Техеран.

Историкът го изгледа с почуда.

— Вие университетски професор ли сте?

— Да. Казвам се Парса Кани, преподавам английска литература.

— Какво правите тук?

— О, обичайното. Обвиняват ме, че съм се обвързал с прореформистки вестници, че говоря лошо за Хомейни и че поддържам предишния президент Хатами.

— Това престъпление ли е?

Старецът сви рамене.

— Фанатиците смятат, че е. — Оправи си очилата. — Първия път не бях тук.

— Къде тук?

— В този затвор. Първия път не бях в «Евин».

— Ерин?

— Евин — поправи го Парса. — Това е затворът «Евин», не знаехте ли?

— Не. Мястото се казва Евин?

Иранецът се разсмя.

— Не. Това е затворът «Евин» в северен Техеран. Всички се страхуват да не попаднат тук. Построен е през седемдесетте години от шаха и е бил под контрола на тайната полиция САВАК. След Ислямската революция през 1979 г. затворът е преминал формално в ръцете на Националната дирекция на затворите. Но само формално. Сега той се е превърнал в нещо като ООН на различните власти в Иран. Правната власт контролира секция 240 на затвора, Революционната гвардия контролира секция 325, а Министерството на разузнаването и сигурността се разпорежда в секция 209. Сякаш се съревновават помежду си и понякога разпитват задържаните си едни на други, изобщо бъркотията е такава, че никой нищо не разбира.

— Ние в кое крило сме?

— В смесено. Бях задържан от малоумниците на Революционната гвардия. Те ме държат тук. А вас кой ви задържа?

— Не знам.

— Каква е причината за задържането ви?

— Бях хванат снощи в Министерството на науката. Всичко това е огромна грешка, надявам се да ме освободят скоро.

— В министерството ли? Нали не е шпионаж?

— Разбира се, че не е.

Парса сви устни.

— Хм, тогава трябва да е престъпление от общ характер — прецени той. — Ако е така, мисля, че сте под надзора на правната власт.

Томаш пристегна затворническата риза, за да се стопли.

— Смятате ли, че ще ми разрешат да се свържа с някое посолство на Европейския съюз?

Старият се засмя не особено весело.

— Ако имате късмет, да — възкликна той. — Но след като хубавичко ви изцедят.

— Как така ще ме изцедят?

Иранецът въздъхна, погледна уморено.

— Вижте, господин мм…

— Томаш.

— Вижте, господин Томаш. Попаднали сте в затвора «Евин», едно от най-неприятните места в Иран. Имате ли представа какво се върши тук?

— Ами… не.

— Само за да добиете някаква представа, ще ви кажа, че първият ми престрой в «Евин» започна с бой. Много скоро разбрах, че е било само лека увертюра, защото после ми сервираха пилешки кебап. Знаете ли какво е пилешки кебап!

— Не.

— Никога ли не сте яли кебап в ирански ресторант, господин Томаш?

— А, да — призна историкът. — Кебап. Нещо като сандвич. Дори започна да ми омръзва…

— И тук сервират пилешки кебап.

— О, така ли?

— Да. Само че тук, в «Евин», пилешкият кебап не е гастрономически деликатес. Така наричат един метод за разпит.

— А!…

— Първо ти връзват глезените и ръцете, после поставят китките върху глезените и прокарват метален прът през раменете и сгъвките на коленете. Повдигат пръта, закачват го нависоко и оставаш така, извит като кокошка на шиш. А после те бият.

Томаш направи ужасена физиономия.

— Правиха ли това и с вас?

— Да.

— Защото сте критикували президента.

— Не. Защото защитих президента.

— Защото сте защитили президента?

— Да. По онова време Хатами беше президент и възнамеряваше да прокара реформи, които да сложат край на издевателствата на религиозните фанатици, на тези малоумници, които тровят живота ни ежедневно и прославят невежеството.

— Президентът не можа ли да ви освободи?

Парса поклати глава.

— Президентът вече не е същият, сега е радикал. Но не това е важното. Истината е, че докато беше президент, Хатами нямаше никаква власт над тези хора. Знам, че изглежда абсурдно, но ето така стоят нещата в тази страна. Това не е Ирак, където Садам се разпореждаше и всички се свиваха. Тук е различно. Вижте, през 2003 г. например президентът Хатами нареди проверка на затвора. Негови доверени хора дойдоха и се опитаха да влязат в секция 209. Знаете ли какво стана?

— Не.

— Тия типове от Министерството на разузнаването и сигурността не ги пуснаха да влязат.

— Не са ги пуснали?

— Не.

— И какво направиха хората на президента?

— Ами какво! Подвиха опашка и си заминаха, разбира се. — Махна примирено. — Казвам ви го само за да видите кой командва в тази страна.

— Невероятно.

— Какви ли не неща стават тук, в «Евин», но никой нищо не може да направи.

— Като това изтезание, на което са ви подложили.

— Да, пилешки кебап. Но има и друго. Една вечер ме сложиха на въртележката. Знаете ли какво е въртележка?

— Не.

— Накараха ме да легна по гръб на едно легло във формата на Y и ме завързаха за него. После ме завъртяха с все сила и докато припяваха, ме налагаха, където им падне. — Пое си дълбоко дъх. — Повърнах си вечерята.

— Не може да бъде.

Старият посочи един от другарите си по килия, кокалесто момче с големи сенки под очите.

— Фарамарц е преживял много по-неприятни неща — каза той. — Провесили го за краката от тавана на стаята, сложили му тежести на тестисите и го зарязали да виси три часа с главата надолу.

Томаш изгледа потресен болнавия Фарамарц.

— Мислите ли… мислите ли, че биха могли да ми сторят същото?

Парса се настани на пода.

— Зависи какво смятат, че сте правили в Министерството на науката — поясни, облизвайки тънките си устни. — Ако решат, че сте били там да крадете, може да ви счупят ръцете от бой, а после да ви осъдят на няколко години затвор. Ако решат, че сте шпионирали… е, дори не ми се мисли за това.

Историкът почувства как го побиват студени тръпки и започна да се пита дали в крайна сметка не бе по-добре да бе използвал спринцовката на Багери.

— Дори и като чужденец, това не…

— Още по-малко като чужденец — отряза го Парса. — Но в едно съм сигурен. — Насочи пръст към събеседника си. — Няма да се отървете от най-тежкото изтезание.

Томаш усети как сърцето му подскочи.

— Мислите ли?

— Всички минават през него. Много е ефикасно.

— И какво… какво е то?

— «Ковчегът».

— Какво?

— Някои му викат «ковчег», други — бялото изтезание. Какъвто и да е човекът, накрая се предава. Всички се пречупват. Някои устояват три дни, други три месеца, но накрая всичко си признават. И ако тук, в «Евин», не си признаят, пращат ги в Затвор 59, който е много по-лош. Накрая затворниците си признават всичко. Признават си какво са направили, признават какво биха искали да са направили и признават какво не са направили. Признават всичко, каквото поискат от тях.

— И… и какво им правят?

— Къде?

— В този «ковчег».

— В «ковчега» ли? Нищо.

— А?

— Нищо.

— Нищо ли не им правят? Не разбирам.

— «Ковчегът» е изолирана килия. Прилича на ковчег. Представяте ли си какво е да се живее дни наред в такова тясно пространство, почти с размерите на ковчег, без да говориш с никого, нито да чуваш какъвто и да било звук. Така описано, не изглежда чак толкова страшно, нали? Особено ако се сравнява с въртележката или с пилешкия кебап. Но да преживееш това… — Махна с ръка. — Не ми се мисли за това.

— Толкова ли е страшно?

— Просто полудяваш. «Ковчези» има навсякъде и както ви казах, най-лошите съвсем не са тук, в «Евин». Най-лошите са арестантските килии в участъците.

— В участъците?

— Вестниците ги наричат нахадех мозави — «паралелни институции». Съществуването им е незаконно, макар че се говори за тях в пресата и дори в парламента. Принадлежат на милицията Басидж^[2], на Ансар Хизбула — или на разни секретни служби. Не фигурират като затвори, не записват имената на затворниците, правителствените органи не разполагат с информация за техния бюджет и организация. Депутатите и президентът Хатами се опитаха да разтурят нахадех мозави, но не успяха.

— Как е възможно това?

Парса вдигна очи нагоре, сякаш диреше отговор от небесата.

— Само в Иран, драги ми приятелю. Само в Иран.

— Били ли сте в някое от тези места?

— Разбира се, че съм бил. Право да си кажа, първия път, когато ме задържаха, дори не стигнах до тук, до «Евин». Закараха ме направо в Затвор 59.

— Значи, все пак е затвор.

— Наричаме го Затвор 59, или ешраат абад, но не е регистриран като затвор. Всъщност е нахадех мозави.

— В Техеран ли е?

— Да, Затвор 59 се намира на булевард «Валиасър» и е под контрола на Сепах, разузнаването на Революционната гвардия. «Ковчезите» там са най-лошите от всички. В сравнение с тях, тук, в «Евин», те са като луксозни жилища. Не можете дори да си представите какво е това. Човек губи разсъдъка си за една-единствена нощ.

Томаш се опитваше да си представи нещата, за които му говореше, и неволно се поставяше във всяка от описаните ситуации.

— А те… затварят ли там чужденци? — попита боязливо.

— Хвърлят там когото си поискат. Който влезе в Затвор 59, все едно вече го няма. Тук, в «Евин», затворниците се регистрират. Там няма никакъв регистър. Човек влиза и после може да се появи отново, а може и да изчезне завинаги, никой не им държи сметка там.

— Разбирам.

— Така че мога да ви дам само един съвет.

Умълча се за малко.

— Какъв съвет?

— Ако имате нещо да си признавате, признайте си веднага, в самото начало — каза старецът с унил глас. — Разбрахте ли ме?

— Да.

— Ще си спестите доста страдания.

 

 

Затворен в ужасната килия, където въздухът беше пропит с миризма на мухъл, урина и изпражнения, Томаш прекара цялата нощ и следващата сутрин, обмисляйки какво да каже и какво да премълчи при разпита. Очевидно не би могъл да си признае, че работи за ЦРУ, защото подобно признание би означавало да подпише смъртната си присъда.

А щом не можеше да каже истината, трябваше да е готов да обясни необяснимото, тоест да оправдае разбиването на сейфа и присъствието на Багери. Когато го заловиха, историкът остана с впечатлението, че неговият ирански другар бе убит, но така и не беше успял да разбере със сигурност. Съществуваше вероятност Багери да е жив и да представи някаква версия, която можеше да го компрометира. Освен това, дори и Багери да бе мъртъв, връзката му с него беше достатъчно утежняващо обстоятелство, едва ли би могъл да даде някакво задоволително обяснение какво бе търсил в министерството заедно с него. От друга страна, макар и мъртъв, полицията щеше да го идентифицира и да разследва връзките му. Иранците щяха да разпитат близките и приятелите му, да претърсят дома му. Нямаше как да знае какво щяха да открият, но най-вероятно щяха да свържат Багери с американската разузнавателна централа. И ако го стореха, следващият въпрос беше пределно ясен. Какво бе търсил Томаш посред нощ в Министерството на науката в компанията на агент на ЦРУ? При наличието на разбит сейф, в който се е съхранявал изключително важен секретен документ? Как да обясни необяснимото? И за капак на всичко, не трябваше да забравя и Бабак. Дали са заловили шофьора? В случай че са го заловили, какво би могъл да им разкрие? Ако ли не, може би беше въпрос на време да стигнат до него.

— Какво ви притеснява? — попита Парса.

— Всичко — възкликна Томаш.

— Май си говорите сам…

— Представям си разпита. Съсредоточавам се над онова, което смятам да кажа.

— Кажете истината — посъветва го старият още веднъж. — Ще си спестите страданията.

— Разбира се.

Не можеше да каже на този непознат, че няма как да каже истината. Парса като че разбра, защото веднага отвърна лице и се загледа в дневната светлина, струяща през прозорчето с решетка.

— Ако не можете да кажете истината — добави той, — ще ви дам още един съвет.

— Какъв съвет?

— Не вярвайте и на дума от онова, което ще ви кажат. Чухте ли? Не вярвайте на нищо. — Взря се в Томаш с искрящи очи. — Първия път, като ме откараха в Затвор 59, ми съобщиха, че президентът Хатами бил избягал от страната и че са заловили дъщерите ми, които щели да отправят извънредно тежки обвинения срещу мен. Бяха безкрайно убедителни и поискаха да подпиша признание, тъй като това щяло да е най-доброто за мен, единственият начин да получа опрощение. Когато ме освободиха по-късно, разбрах, че всичко е било лъжа. Президентът продължаваше да си изпълнява функциите, а дъщерите ми никога не са били задържани.

Томаш прекара часове в размисъл. Терзаеше се, че нещата не се връзват, че скалъпената му версия е непоследователна и гъмжи от абсурди. Премисли всичко отново, докато обядваше, преглъщайки разсеяно воднистия пилешки бульон, който пазачът му сипа в алуминиево канче. Мислите му продължаваха да кръжат около същия проблем, когато умората го надви и той заспа в ранния следобед, легнал на рогозката върху студения и влажен под на килията в общото крило на затвора «Евин».