Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (40)

XXXIX

Тръгнаха по дългия червен килим и прекосиха цялата библиотека. Подобно на екскурзовод, Луиш Роша отведе Томаш до огромен портрет в рамка, който висеше на стената в дъното, сред рафтове с книги. Беше великолепен портрет на Дон Жоао V, монарха, на когото библиотека «Жоанина» дължеше името си. Физикът остави нещата си на елегантния черен роял пред картината и направи знак на Томаш да го последва.

— Елате с мен — каза той.

Отправи се към арковидния вход, който водеше към последната зала, но неочаквано отвори една скрита в стената врата и потъна в мрака. Изненадан, Томаш го последва. Изкачиха се по тясна стълба, обгърнати от тъмнина, след което се озоваха на първия етаж, преминаха по тясно дървено балконче и стигнаха до горната част на портрета. Домакинът внимателно огледа третия рафт отляво, извади бяло томче, пъхна ръка в пролуката, която се отвори между книгите, и извади оттам картонена папка в нежносиньо, върна томчето на мястото му и кимна на госта си да се върнат по същия път.

— Какво е това? — попита Томаш заинтригуван, когато слязоха на приземния етаж.

— Това е второто доказателство — разкри му Луиш Роша, отпускайки се тежко на стола до рояла, пред погледа на Дон Жоао V. — Научното доказателство за съществуването на Бог, открито от професор Сиза.

Томаш спря погледа си върху картонената папка с логото на Университета в Коимбра. Беше изтрита по ръбовете и привързана с ластик.

— Но какво прави тук толкова важен ръкопис? — учуди се историкът. — Нима професор Сиза е пазел нещата си в библиотека «Жоанина»?

— Не, разбира се, че не. Просто след взлома и изчезването на професора малко… малко се изплаших. Докато правех инвентаризация на нещата, които липсваха от къщата, установих, че между тях е и старият ръкопис на Айнщайн, а това ме накара да мисля, че вероятно цялото изследване е в опасност. Прибрах нещата за няколко дни в моя апартамент, но това силно ме изнерви, а и в края на краищата прецених, че това далеч не е най-сигурното място. След като нахлуха в дома на професора, можеха да влязат и в моя, не е ли така? Така че реших да раздам някои дребни неща на колеги на професора, включително и на баща ти например. — Поглади синия картон. — Проблемът беше какво да правя с тази папка, с второто доказателство, несъмнено най-важният документ. Не исках да оставя папката някъде на съхранение, вкъщи също не можех да я държа. Тогава ми хрумна идеята да я скрия в библиотеката. — Махна към рафта, откъдето беше взел папката с логото на университета. — Знаех, че има ниша там горе, до портрета на краля, зад една редица книги.

— Май наистина сте се стреснали.

— Много. Щом отвлякоха професора и отмъкнаха Божията формула, разбрах, че трябва да има някаква връзка между похищението и изследването. И понеже аз също участвах в изследването, страхът ми беше напълно основателен. Може би щяха да нахлуят и в моя дом…

— Така си е.

Луиш Роша замлъкна и се огледа наоколо. Вдигна ръце и с широк жест обгърна цялата библиотека «Жоанина».

— Знаете ли, професоре, професор Сиза обичаше да казва, че библиотеката е метафора на Божествения подпис във Вселената.

— Божественият подпис във вселената ли? Какво имате предвид?

— Образ, вдъхновен от разговорите му с Айнщайн. — Посочи към рафтовете, пълни с книги. — Представете си, че едно дете влезе в тази библиотека и види тези книги, написани на непонятни езици, повечето на латински. Детето ще знае, че някой е написал книгите, и ще знае, че те разкриват разни неща, разбира се, макар и да не знае кой ги е писал, нито какво съдържат. Всъщност детето не разбира латински. Подозира, че библиотеката е подредена по определен ред, но този ред му се струва загадъчен. — Сложи длан на сърцето си. — Ние сме като това дете, а Вселената е като тази библиотека. Вселената си има своите закони, сили и константи, създадени от някой със загадъчни цели и по непонятен за нас ред. Имаме някаква най-обща представа, че съществуват закони и ред, на който всичко се подчинява, знаем нещичко за съзвездията и атомите, главно това, че се движат по определен начин. Досущ като детето не знаем подробностите, а имаме само някаква неясна идея за целта на всичко това. Но има нещо, в което сме сигурни: в тази библиотека е вложен определен замисъл. Дори и да не успеем да прочетем книгите, нито някога да опознаем авторите й, факт е, че тези неща съдържат послания и библиотеката е организирана така, че да отговаря на някакъв разумен ред. Така е и с Вселената.

— Тази ли е идеята, която Айнщайн подсказал на професор Сиза, за да намери второто доказателство?

— Не. Това е метафората, с която професор Сиза обикновено обясняваше разумния замисъл на Вселената, метафора, вдъхновена от разговорите му с Айнщайн.

Томаш го погледна въпросително.

— Тогава каква насока му е дал Айнщайн?

Луиш Роша махна ластичето и отвори папката, където се виждаха свитъци с документи и записки, повечето изпълнени със странни уравнения, неразбираеми за непосветения човек. Физикът започна да прелиства записките, докато открие търсената страница.

— Ето тук — каза той.

Томаш се приведе над записките.

— Какво е това?

— Много известна фраза на Айнщайн — обясни Луиш Роша. — Той е казал: «Онова, което наистина ме интересува, е дали Бог е могъл да сътвори света по друг начин, тоест дали изискването за логическа простота оставя някаква свобода».

— Това ли е насоката?

— Да. Професор Сиза винаги е гледал на тази фраза като на водеща мисъл към откриването на второто доказателство и ако се замислим, ще разберем защо. Айнщайн поставя въпроса дали неизбежно Вселената е това, което е, тоест въпроса за детерминизма. И това е основният въпрос: ако първоначалните условия бяха други, колко различна би била Вселената?

— Хм.

— Разбира се, по онова време е било неимоверно трудно да се отговори на този въпрос. Все още са липсвали математическите модели например, за да се подходи към решаването му. Но десетилетие по-късно, с появата на Теорията на хаоса, всичко се промени. Теорията на хаоса дава много точни математически инструменти за разрешаване на проблема с промяната на началните условия в една система.

— Не разбирам — каза Томаш. — Какво разбирате под начални условия?

— Изразът начални условия в случая се отнася до събитията в първите мигове от сътворението на Вселената, когато е станало разпределянето на енергия и материя. Но трябва да се вземат под внимание законите на Вселената, организацията на различните сили, стойностите на природните константи, всичко. Да вземем например природните константи. Не ви ли се струва, че са основен елемент в изчисленията?

— Природните константи?

— Да. — Сбърчи вежди, озадачен от въпроса. — Предполагам, че знаете за какво става дума, нали?

— Ами… не.

— О, извинете, понякога забравям, че не говоря на колеги — възкликна физикът и вдигна ръка в извинителен жест. — Природните константите са величини, които играят важна роля в поведението на материята. Те имат едни и същи стойности, в която и да е точка на Вселената, в който и да е момент от историята. Например водородният атом е един и същ на Земята или в някоя далечна галактика. Нещо повече, природните константи са тайнствени величини, които стоят в основата на Вселената и придават много от настоящите й характеристики. Те са нещо като код, в който се съдържат тайните на съществуването.

Томаш доби заинтригуван вид.

— Така ли? Никога не съм чувал за това…

— Вярвам ви — съгласи се Луиш Роша. — Има много неща, които учените са открили, а обикновените хора не знаят за това. И все пак тези константи са фундаментално свойство на Вселената, те са в основата на всичко, което ни заобикаля. Открито е, че размерът и структурата на атомите и молекулите, на хората, на планетите и звездите не са резултат на случайност, нито на селективен процес, а именно на стойностите на тези константи. При това положение въпросът, който професор Сиза постави, беше много прост: а ако стойностите на константите в природата бяха малко по-различни?

— Как така различни?

— Ами вижте, гравитационната сила би могла да е малко по-слаба или по-силна от това, което всъщност е; светлината би могла да има малко по-голяма или по-малка скорост във вакуум; константата на Планк, която е основна константа в квантовата теория, би могла да представлява друга величина… Какво би се случило, ако настъпят малки изменения в тези стойности?

Настъпи тишина.

— И какво откри той? — попита Томаш, едва сдържайки любопитството си.

Луиш Роша наведе глава.

— Не знам дали си спомняте, но когато бяхте на моята първа лекция тук, преди няколко седмици, говорих за точката Омега. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Какво запомнихте от онова, което казах тогава?

— Ами… момент, да си спомня… казахте, че има два възможни начина, по които да свърши Вселената. Или Вселената спира да се разширява и се свива, докато колапсира…

— Големият срив…

— … или безкрайно ще се разширява, докато привърши цялата енергия и не се превърне в ледено гробище.

— Топлинна смърт. А кое води до това, спомняте ли си?

— Мисля, че… мисля, че беше гравитацията, нали?

— Точно така — възкликна физикът, кимвайки одобрително. — Виждам, че сте разбрали лекцията. Ако скоростта на разширението успее да надделее силата на гравитацията, Вселената ще се разширява вечно. Ако не успее, ще се върне там, откъдето е тръгнала, горе-долу като монета, която хвърляме във въздуха и която отново тупва на земята. Докато върви нагоре, монетата преодолява гравитационната сила. Но после гравитацията я надвива.

— Точно така, спомням си вашия пример.

Луиш Роша вдигна пръст.

— Само че аз не казах всичко. Има и една трета хипотеза, която допуска, че силата на разширяване може да се изравни със силата на гравитацията на цялата съществуваща материя. Възможността това да стане е минимална, разбира се, тъй като би било необикновено съвпадение, предвид неимоверно големите величини, нали?

— Ами… да, така е.

— Но все пак точно това се вижда от наблюденията. Вселената се разширява със скорост, невероятно близка до критичната линия, разделяща вселената на Топлинната смърт от вселената на Големия срив. След откритието, че разширяването се ускорява, учените предположиха, че Вселената се движи към Топлинна смърт, но това няма нищо общо с истината. Истината е, че колкото и невероятно да изглежда, ние се намираме на разделителната черта между тези две възможности.

— Нима?

— Странно е, нали? А това означава, драги мой, че ни е излязъл късметът.

— Как така?

— Много просто. Представете си онова неимоверно количество енергия, освободено в момента на сътворението на Вселената. Нима е възможно да се контролира тази грандиозна експлозия?

— Разбира се, че не.

— Очевидно не. Имайки предвид огромната мощ на Големия взрив, естествено е, че експанзията не би могла да бъде контролирана, нали? Това разширяване може да надвие или не гравитационната сила на цялата материя. Абсолютно невероятно би било разширяването и гравитацията да се уравновесят. Но все пак, изглежда, че са доста близо до точката на равновесието, а може би са напълно уравновесени. Това, драги мой, си е истински джакпот от лотарията. Обърнете внимание, при положение че Големият взрив е случайно, неконтролируемо събитие, перспективата Вселената да остане завинаги в хаотично състояние, с максимална ентропия, би била унищожителна. Фактът, че има структури с ниска ентропия, е голяма загадка; според някои учени това е невероятна случайност. Ако енергията, освободена при Големия взрив, беше съвсем малко по-малка, материята щеше да се върне назад и да се смаже в гигантска черна дупка. Ако беше малко по-голяма, материята щеше да се разпръсне толкова бързо, че галактиките нямаше да имат време да се образуват.

— Когато говорите за съвсем малко по-малка или по-голяма енергия, какво имате предвид? Разлика от пет процента ли? От десет?

Луиш Роша се разсмя.

— Не — каза той. — Имам предвид невъобразимо малки числа от порядъка на части от трилиона. — Луиш Роша взе тънък флумастер. — Вижте, професор Сиза направи изчисления и откри, че за да може Вселената да се разширява по определен модел, тази енергия би трябвало да е пресметната с прецизност от порядъка на 10 на 120-а. Тоест…

И Луиш Роша старателно изписа цифрата.

Физикът допря върха на писалката до устните си, загледан в наниза от нули.

— Това означава, че ако тази настройка не бе паснала в нещо съвсем нищожно, Вселената нямаше да може да приюти живот в себе си. Щеше да се срине в някаква невъобразима черна дупка или да се разсее, без да образува галактики.

Томаш съзерцаваше огромното число, опитвайки се да проумее смисъла.

— Невероятно! Това се равнява на какво? На възможността да спечеля днес от лотарията ли?

Луиш Роша се засмя.

— Много по-малко от това — каза той. — Вижте, това е все едно да изстреляш стрела напосоки в пространството, тя да прекоси целия Космос и да достигне цел с диаметър, по-малък от милиметър, намираща се в най-близката до нас галактика.

— Страхотно! — възкликна Томаш. — Това би било наистина фантастичен късмет…

— Така си е — съгласи се физикът. — И все пак енергията на Големия взрив е имала точно такава невероятно точна стойност в онзи страшно ограничен интервал. Но най-необикновеното е, че фактически е била освободена точно толкова енергия, колкото е била необходима за създаването на Вселената. Това е ни повече, ни по-малко насъщната енергия за такова нещо. — Прелисти още няколко страници. — Това смайващо откритие накара професор Сиза да задълбочи проучването си на началните условия във Вселената.

— Големият взрив ли?

— Да, Големият взрив и онова, което последвало след него. — Взе записките и прехвърли няколко страници, докато стигна до търсената. — Например въпросът за създаването на материята. Когато започнала съзидателната експанзия, не е имало материя. Температурата била неимоверно висока, толкова висока, че дори и атомите не са могли да се формират. Вселената е била врящ бульон от частици и античастици, които се пръквали от енергията и постоянно се анихилирали взаимно. Тези частици, кварките и антикварките, са идентични, но с различни заряди, които при допир избухват и се превръщат отново в енергия. Колкото повече се разширявала Вселената, толкова по-ниска ставала температурата; кварките и антикварките започнали да образуват по-големи частици, наречени адрони, но продължили да се анихилират взаимно. Така били създадени материята и антиматерията. И материята, и антиматерия били в еднакви количества и взаимно се унищожавали, Вселената била изградена от нетрайна енергия и частици. Разбирате ли?

— Да.

— Но станало така, че по някакъв загадъчен начин материята започнала да превишава с миниатюрно малки количества антиматерията. На всеки десет хиляди милиона античастици се образували десет хиляди милиона и една частици.

Нахвърли сравнението с тънкия писец на листа.

— Виждате ли? — каза той, показвайки написаното. — Една малка разлика, почти незначителна, нали? Но е била достатъчна за произвеждането на материя. С други думи, десет милиарда частици са били унищожени от десет милиарда античастици, но винаги е оставала една неунищожена. И точно тази оцеляла частица, съединявайки се с други такива частици, останали непокътнати при същите условия, образувала материята. — Почука с пръст по записките. — Тоест професор Сиза разбра, че при създаването на Вселената настъпила още една необикновена случайност. Ако броят на частиците и античастиците се бил запазил същият, както в началото, нямаше да има материя. — Усмихна се. — А значи и ние с вас нямаше да сме тук.

— Разбирам — прошепна Томаш стъписан. — Това е… това е поразително.

— И всичко това се дължи на една частица в повече. — Намери нова страница. — Друг аспект на Вселената, където се изисква невероятна настройка, е нейната хомогенност. Разпределението на материята било хомогенно, но без да е съвършено хомогенно. Когато настъпил Големият взрив, разликите в плътността били невероятно малки, като постепенно се увеличавали във времето от гравитационната нестабилност на материята. Професор Сиза открил, че тази настройка е още едно невероятно щастливо съвпадение. Степента на нееднородност е необикновено малка, от порядъка на едно на сто хиляди, тъкмо необходимата величина, за да позволи структурирането на Вселената. Нито повече, нито по-малко. Ако беше само мъничко по-голяма, галактиките щяха набързо да се превърнат в звездни купове и щяха да се образуват черни дупки, преди да са се създали условия за живот. От друга страна, ако степента на нееднородност беше по-малка, плътността на материята щеше да е прекалено малка и звездите нямаше да се образуват. — Разтвори ръце. — С други думи, необходима е била точно такава хомогенност, за да стане животът възможен. Вероятността това да се случи е била нищожна, но все пак се е случило.

— Разбирам.

— Самото съществуване на звезди с подобна на Слънцето структура, подходяща за живот, е друга щастлива случайност. — Нарисува звезда на бял лист. — Обърнете внимание — структурата на една звезда зависи от деликатното равновесие във вътрешността й. Ако излъчването на топлина е прекалено голямо, звездата се превръща в син гигант, а ако е прекалено слабо, звездата се превръща в червено джудже. Едната звезда е прекалено гореща, а другата — прекалено студена, и вероятно и двете нямат планети. Но по-голямата част от звездите, включително и Слънцето, се намират между тези две крайности и е необикновено, че стойностите между тези крайности са много вероятни, но не са се получили. Вместо това съотношението на силите и съотношението на масите на частиците придобили такива стойности, че все едно са се наговорили повечето звезди да се вместят в тясното пространство между тези две крайности, като по този начин позволили съществуването на звезди от типа на Слънцето. Променете съвсем малко стойността на гравитацията, на електромагнитното взаимодействие или съотношението между масите на електрона и протона и нищо от това, което виждаме във Вселената, не би било възможно.

— Невероятно — поклати глава Томаш. — Нямах ни най-малка представа за това.

Луиш Роша прелисти отново записките.

— След като анализира първоначалните условия във Вселената, професор Сиза посвети вниманието си на микрочастиците. — Спря на друга страница, пълна с уравнения. — Зае се с изследването на две важни природни константи, а именно това съотношение между масите на електрона и протона, наречено константа Бета, и силата на електромагнитното взаимодействие, наречена константа на фината структура, или Алфа. Промени им стойностите, изчислявайки последствията от подобно изменение. Знаете ли какво откри?

— Кажете.

— При едно минимално увеличение на Бета молекулярните структури престават да са възможни, тъй като настоящата стойност на Бета определя строго определените и постоянни състояния на атомните ядра, принуждавайки електроните да се движат по точно определени орбити около тези ядра. Ако стойността на Бета е различна, електроните стават прекалено подвижни, което прави невъзможно протичането на фини процеси като възпроизвеждането на ДНК. От друга страна, точно настоящите стойности на Бета и Алфа са тези, благодарение на които центърът на звездите става достатъчно горещ, за да се осъществяват ядрени реакции. Ако Бета надвиши с 0,005 стойността на Алфа на квадрат, няма да има звезди. Без звезди няма да има Слънце. Без Слънце няма да има Земя, нито живот.

— Нима възможностите са толкова ограничени?

— Свръхограничени. И това не е всичко.

— Какво друго?

— Вижте, ако Алфа се повиши само с четири процента, на звездите не би могъл да се образува въглерод. А ако се увеличи само с 0,1, синтезът би бил невъзможен. Без синтеза на въглерод не би имало нито звезди, нито живот. Тоест, за да може Вселената да ражда живот, трябва величината на константата на фината структура да е точно такава, каквато е. Нито повече, нито по-малко.

Физикът отгърна на следваща страница с бележки.

— Друг обект на изследването на професор Сиза беше силното ядрено взаимодействие, което води до ядрените реакции на звездите. Той направи изчисления и откри, че ако се увеличи силното ядрено взаимодействие едва с четири процента, това би довело в началните фази непосредствено след Големия взрив до прекалено бързо изгаряне на всичкия водород във Вселената, който би се превърнал в хелий 2. Това би било катастрофа, защото би означавало, че звездите бързо ще изразходват горивото си и някои от тях биха се превърнали в черни дупки още преди да са се създали условия за възникване на живот. От друга страна, ако се намали силното ядрено взаимодействие, това би засегнало атомното ядро и би попречило на образуването на по-тежки от водорода елементи. Но без тежки елементи, един от които е въглеродът, няма живот. — Удари с показалец по направените изчисления. — С други думи, професор Сиза откри, че силното взаимодействие разполага с много малък интервал за създаване на условия за живот и вижте само, като по чудо то се вмества точно в този изключително тесен интервал.

— Не мога да повярвам — прошепна Томаш, потърквайки разсеяно брадичката си. — Направо не е за вярване.

Още страници, изпълнени с непонятни уравнения.

— Процесът на превръщане на водорода в хелий има важно значение за живота и изисква фина настройка. Превръщането трябва да бъде подчинено на абсолютно точното отделяне на седем хилядни от масата му за енергия. Намали ли се с една дробна част, няма процес на превръщане и във Вселената си остава само водородът. Увеличи ли се с една дробна част, водородът бързо се изчерпва в цялата Вселена.

Роша нахвърли стойностите.

— С други думи, за съществуването на живота е необходимо процентното превръщане на водорода в хелий да се вмести точно в този интервал. И вижте само какво съвпадение: наистина се вмества!

— Отново късмет…

— Късмет ли? — засмя се физикът. — Това е огромен късмет. Това си е направо джакпотът на джакпотите! — Прехвърли страници. — Сега обърнете внимание на въглерода. По различни причини въглеродът е елементът, на който се основава животът. Без въглерод съществуването на сложни структури е невъзможно, тъй като това е единственият елемент, който има гъвкавостта да образува дълги и сложни вериги, необходими за жизнените процеси. Няма друг елемент, който би могъл да го замени. Въпросът е, че образуването на въглерод е възможно само при определен набор от изключителни обстоятелства. — Потърка брадичка, съсредоточен над начина, по който да обясни процеса. — За да се образува въглерод, е необходимо радиоактивният берилий да погълне едно хелиево ядро. Изглежда просто, нали? Но времето на живот на берилия се ограничава до незначителна част от секундата.

Написа стойността.

— Виждате ли? Животът на радиоактивния берилий продължава един миг.

Томаш опита да си представи тази микронна част от секундата.

— Но това не е нищожно — отбеляза той. — Абсолютно нищо е.

— Така е — съгласи се физикът. — И все пак точно през този невероятно кратък интервал радиоактивното берилиево ядро трябва да намери, да се сблъска и да погълне хелиевото ядро, при което да създаде въглерода. Единствената възможност това да се случи в един толкова ефимерен миг е енергиите на тези ядра да са абсолютно еднакви в момента на сблъсъка. И отново изненада — наистина са еднакви! — Намигна. — Голям късмет, нали? При незначително разминаване нямаше да се образува въглерод. Но колкото и да изглежда необикновено, разминавания няма. Благодарение на невероятния късмет енергията на ядрените компоненти е точно колкото е необходима, за да се осъществи сливането.

— Фантастично! — възкликна Томаш.

— Но има още една щастлива случайност на съдбата — побърза да каже Луиш Роша. — Времето на сблъсъка с хелия е още по-ефимерно от свръхкраткото време на живот на радиоактивния берилий и това прави възможна ядрената реакция, при която се образува въглеродът. Освен всичко съществува и въпросът за оцеляването на въглерода при последвалата ядрена активност вътре в звездата, което също е възможно само при определени условия. Но благодарение на поредното необикновено съвпадение тези условия са налице и въглеродът не се превръща в кислород. — Усмихна се. — Допускам, че за непосветения това звучи като на китайски. Но мога да ви уверя, че който и да е физик би решил, че това е абсолютно невероятно съвпадение. Това са четири джакпота наведнъж!

— По дяволите! — разсмя се Томаш. — Ще станем милионери!

Луиш Роша взе свитъка с изпълнените със записки листове и ги размаха пред събеседника си.

— Виждате ли това? Всичко е изпълнено с открития от този род. Аз и професор Сиза прекарахме последните години в установяване и събиране на невероятни съвпадения, които са абсолютно необходими, за да има живот. Невероятна настройка, необходима при различните сили, при температурата на зараждащата се Вселена, при параметрите по време на разширяването й, както и необикновени съвпадения, потребни за съществуването на живота на нашата планета. Например въпросът с наклона на оста на планетата. В резултат на резонанса между въртенето на небесните тела от Слънчевата система Земята би трябвало да има хаотична еволюция на наклона на оста на въртене, което, както е очевидно, би попречило на съществуването на живота. Едното полукълбо би се пържило шест месеца на слънце, без една-единствена нощ, а следващите шест месеца би мръзнало на звездна светлина. Но нашата планета е имала невероятен късмет. Досещате ли се за какво става въпрос?

— Не.

— Появата на Луната. Луната е толкова голямо тяло, че нейните гравитационни сили са ограничили ъгъла на наклона на нашата планета, създавайки възможност за развитието на живот.

— Карамба, дори и Луната!

— Така е — съгласи се физикът. — Знаете ли, като че ли всеки детайл е специално замислен, за да улесни живота на Земята. Например фактът, че Земята съдържа достатъчно количество никел и разтопено желязо в ядрото си, създава магнитно поле, необходимо за защита на атмосферата от смъртоносните частици, излъчвани от Слънцето. Това си е чист късмет. Друго фантастично съвпадение е фактът, че въглеродът е най-разпространеният от тежките химически елементи в термично пространство, в което водата е в течно състояние. Самата орбита на Земята е от жизненоважно значение. Пет процента по-близко до Слънцето или петнадесет процента по-далече щяха да бъдат достатъчни, за да се попречи на развитието на сложните форми на живот. — Прибра сноп документи в папката. — Както и да е, явно списъкът с невероятни съвпадения е безкраен.

Томаш се размърда на стола си.

— Разбирам — каза той, все още опитвайки се да стигне до значението на цялата тази информация. — Но какво означава всичко това?

— Нима не е очевидно? — учуди се физикът. — Това означава, че не само животът се е адаптирал към Вселената. Самата Вселена се е подготвила за живота. Сякаш Вселената е знаела, че ще се появим. Нашето съществуване се дължи на загадъчна и необикновена верига от съвпадения и невероятности. Свойствата на Вселената са изключително важни условия за съществуването на живота. Тези характеристики биха могли да бъдат безкрайно различни. Но всички други алтернативи биха довели до вселена без живот. За да има живот, огромен брой параметри трябва да бъдат настроени на специфични, строго определени стойности. И какво открихме ние? Че въпросната настройка съществува. — Затвори папката. — И това се нарича Антропен принцип.

— Моля?

— Антропен принцип — повтори физикът. — Антропният принцип твърди, че Вселената е замислена с цел да създава живот.

Томаш зяпна.

— Разбирам.

— Това е единственото обяснение за невероятната поредица от съвпадения и невероятности, на които дължим факта, че сме тук.

Историкът разтри лицето си замислено.

— Това наистина е поразително. Но нали всичко това би могло да е резултат на случайност? Искам да кажа, малко вероятно е аз да спечеля от лотарията, разбира се. Но, в края на краищата, все някой печели, нали? Според закона на вероятностите, това е възможно. Очевидно е, че от гледна точка на човека, който е спечелил от лотарията, това е почти невероятно. Но факт е, че някой все трябва да спечели.

— Истина е — съгласи се Луиш Роша. — Само че в този случай говорим за много лотарии. Вижте, радваме се на невероятен късмет по отношение на настройката в разширяването на Вселената, първоначалната температура, хомогенността на материята, превеса на материята спрямо антиматерията, константата на фината структура, настройването на стойностите на силното ядрено взаимодействие, електрослабото взаимодействие и гравитацията, настройването на процентните съотношения при превръщането на водорода в хелий, настройките при сложния процес на образуване на въглерода, наличието на метали в земното ядро, пораждащи магнитното поле, настройките на орбитата на планетата… с една дума, на всичко. Дори при незначително отклонение в стойностите на един от тези фактори животът не би съществувал. Фантастично, нали? — Махна неопределено с ръка. — Вижте, все едно да тръгна да обикалям света и да си купя по един билет от лотарията във всяка страна, през която минавам. После, като се върна вкъщи, да видя, че съм спечелил голямата награда с всеки един от билетите. С всички! — засмя се Роша. — Ясно е, че бих могъл да имам късмет с голямата печалба от лотарията в една от тези страни. Би било невероятно, ако спечеля в две страни. Но да спечеля от лотариите във всички страни! Не е необходимо човек да е гений, за да разбере, че това не може да е случайно… че има някаква шашма, що ли? Но няма съмнение, че има някаква схема, не мислите ли? Точно това е станало с живота. Всички параметри са ударили джакпота. Всички!… Значи заключението би могло да бъде само едно — има някакъв план. Нещо витае във въздуха.

— Ами, наистина… мм… малко необяснимо изглежда това с късмета. На голяма милостиня беднякът вяра няма, нали така?

Луиш Роша се приведе от стола.

— Онова, което искам да ви кажа, професор Нороня, е, че колкото повече наблюдаваме и изследваме Вселената, все повече се убеждаваме, че тя ни разкрива две основни характеристики, присъщи на разумна съзидателна сила. — Вдигна ляв палец. — Едната е рационалността, с която всичко е замислено. — Прибави ляв показалец. — Другата е намерението, с което са планирани нещата, за да се зароди животът. Животът не е случайно събитие, не е резултат от съвпадения, не е следствие от необичайни обстоятелства. Той е неизбежен резултат от съвършеното функциониране на законите на физиката и загадъчните й константи. — Направи пауза, придавайки повече драматизъм на думите си. — Вселената е замислена, за да създава живот.

Думите му отекнаха из библиотека «Жоанина», разнасяйки се в тишината като облак из небето.

— Разбирам — прошепна Томаш. — Смайващо е! Онова, което този втори начин за доказване на съществуването на Бога ни разкрива, е… е направо изумително, меко казано.

— Да — съгласи се Луиш Роша. — Откриването на Антропния принцип представлява второто доказателство за съществуването на Бог. — Взе отново свитъка с документите, спирайки се на страница, която вече беше проучил. — Спомняте ли си за насоката, подсказана от Айнщайн?

— Да.

Физикът прочете написаното на листа.

— Айнщайн е казал, ще цитирам: «Онова, което всъщност ме интересува, е дали Бог е могъл да сътвори света по друг начин, тоест дали изискването за логическа простота оставя някаква свобода». — Взря се в Томаш. — Знаете ли какъв е отговорът на този въпрос?

— Предвид онова, което ми казахте, отговорът може да бъде само «не».

— Абсолютно вярно. Отговорът е «не». — Луиш Роша поклати глава. — Не, Бог не би могъл да направи света по различен начин. — Смръщи вежди и едва забележимо се подсмихна, почти лукаво. — Но има още нещо, което не съм ви казал.

— Още нещо ли? Какво?

— Както се вижда, Антропният принцип недвусмислено показва съществуването на Бог. Иначе казано, след като всичко е толкова невероятно прецизно настроено, за да се роди живот, то е, защото Вселената наистина е била сътворена с този замисъл, нали? Но остава известно съмнение. То е абсолютно незначително, но си остава като трън в петата и не ни дава мира. — Сниши глас до шепот. — Ами ако всичко това все пак е една грандиозна случайност? Ако всичко това е само необикновено стечение на обстоятелства в резултат на поразителни съвпадения? Спечелили сме многобройни космически лотарии, това безспорно е така, но колкото и невероятно да ни изглежда, винаги съществува възможността всичко това да е един грандиозен инцидент, нали?

— Да, разбира се — съгласи се Томаш. — Съществува такава възможност.

— А докато съществува подобна възможност, не може да се каже с абсолютна сигурност, че Антропният принцип е последното доказателство, нали? То е много явен знак наистина, но още не е доказателство.

— Да, така е. Наистина не е доказателство.

— Възможността всичко това да е само колосален инцидент дълго време тормозеше професор Сиза. Смяташе, че тази потискаща несигурност е една от обичайните уловки на Бог, описани от Айнщайн. Това е същото, както при Теоремите за непълнота, според които съществуват верни твърдения, които не могат да бъдат доказани в рамките на една математическа система. Тази далечна възможност пречеше да се докаже съществуването на съзнателна сила, стояща зад архитектурата на Вселената. Професор Сиза смяташе, че Бог отново се крие сред кривите огледала на една последна уловка, потуляйки доказателството в момента, когато почти го докосваме.

— Разбирам.

— Докато най-сетне, в началото на тази година, професор Сиза не получи просветление.

— Как така?

— Един ден, докато професор Сиза си седял в кабинета, погълнат от хаотичното поведение на електроните в магнитно поле, изведнъж го осенила идеята как би могъл да разреши последната неяснота, превръщайки Антропния принцип от явен признак за съществуването на Бог в последно доказателство.

Томаш се размърда на стола. Леко се наклони напред и присви очи.

— Последно доказателство? Той е намерил последното доказателство?

Луиш Роша продължаваше да се усмихва.

— Последното доказателство се съдържа в проблема за детерминизма.

— Не разбирам.

— Както ви казах, Кант твърди, че има три въпроса, които никога няма да бъдат разрешени: съществуването на Бог, безсмъртието и свободната воля. Професор Сиза обаче вярваше, че тези въпроси имат решение и освен това са свързани помежду си. — Прокашля се. — Проблемът за свободната воля се отнася до това, доколко ние сме свободни в нашите решения. Дълго време се е смятало, че сме свободни, но научните открития лека-полека започнаха да ограничават полето на свободата ни. Откриха, че нашите решения, макар и да изглеждат свободни, всъщност зависят от безброй фактори. Например, ако реша да хапна нещо, това съзнателно решение ли е, или се дължи на физиологична потребност на тялото? Така се стигна постепенно до осъзнаването, че нашите решения не са изцяло наши. Всичко, което вършим, отговаря на онова, което ни налагат свойствените ни характеристики като ДНК, биологията и химията на тялото ни, в динамично и сложно взаимодействие с външни фактори като култура, идеология и различните събития, които се случват в живота ни. Например откриха, че има хора, които се чувстват нещастни не защото животът им е нещастен, а поради факта че тялото им не произвежда серотонин, хормон, който регулира настроението. Ето защо поведението на тези депресирани хора в голяма степен се дължи на химични процеси, а не на свободен избор. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам — каза Томаш колебливо. — Баща ми вече ми говори за това, но си признавам, че все още ми се струва малко шокиращо.

— Кое?

— Ами идеята, че нямаме собствена воля, че свободният избор е само една илюзия. Сякаш сме най-обикновени роботи…

— Наистина е потискащо — съгласи се Луиш Роша. — Но вижте, същото твърди и науката. Забележете, математиката е детерминистична наука. Две и две е винаги четири. Физиката изучава математиката във Вселената, универсалните закони и сили, на които се подчиняват материята и енергията. Когато една планета се върти около Слънцето или един електрон — около ядрото на атома, това не става, защото така им се иска, а защото законите на физиката им го налагат. Съгласен сте, нали?

— Да, всичко това е очебийно.

— А вижте това. Материята има тенденция спонтанно да се организира според законите на Вселената. Тази организация предполага усложняване, нали? И така, от момента, в който атомите се съединят в елементи, те престават да бъдат обект на изучаване на физиката и преминават към химията. С други думи, химията е усложнена физика. Когато химичните елементи започват още повече да се усложняват, се раждат живите организми, които се отличават със способността си да се възпроизвеждат, както и с телеологичното си поведение, тоест действат в името на някаква цел: оцеляването. Тоест би могло да се каже, че биологията е усложнена химия. Когато биологията се усложнява, появяват се разумът и съзнанието, чието поведение понякога изглежда странно, сякаш привидно не се подчиняват на никакъв закон. Но психолозите и психиатрите вече са доказали, че всяко поведение е обосновано. Може и да не си даваме сметка за причините, но те съществуват. Вече са документирани опити, които показват, че мозъкът взема решение за действие, преди съзнанието да си е дало сметка за това. Мозъкът взема решение и после информира съзнанието за решението си, но това се прави с такъв финес, че съзнанието остава с убеждението, че то самото е взело това решение. Това означава, че психологията е усложнена биология. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Много добре. Онова, което се опитвам да кажа с всичко това, е, че когато се търси коренът на нещата, установяваме, че съзнанието се основава на биологията, която, от своя страна, се основава на химията, а тя — на физиката, която пък се базира на математиката. И така, пак ще ви напомня, че електронът не се върти надясно или наляво, защото така му харесва, по собствена воля, а защото така налагат законите на физиката. Движението на електрона може да е неопределимо поради хаотичната му сложност, но е детерминирано. — Положи ръка на гърдите си. — Понеже всички ние сме изградени от атоми, организирани по един необикновено сложен начин според законите на физиката, нашето поведение също е детерминирано. Но и то, като това на електроните, е неопределимо поради присъщата му хаотична сложност. Донякъде е като времето. Метеорологията е детерминирана, но е неопределима заради сложността от фактори и заради проблема с безкрайността, при което малки промени в първоначалните условия предизвикват непредвидими резултати в перспектива. Това е старата история с пеперудата, която, потрепвайки с криле, може да предизвика ураган на другия край на планетата след известно време. Психиатрите твърдят, че дадено събитие в детството може да стане причина за определено поведение на индивида в зряла възраст, нали? А какво е това, ако не ефектът на пеперудата, приложен в човешки мащаб?

— Разбирам.

— Онова, което искам да кажа с това, е, че макар и решенията ни да изглеждат съзнателни и волеви, всъщност не са. Дори обратното, всички те зависят от фактори, за чието влияние в повечето случаи нямаме ни най-малка представа.

— Но това е ужасно — отбеляза Томаш. — Това означава, че ние не сме господари на самите себе си. Щом всичко е предрешено, за какво изобщо трябва да се тревожим? Защо да внимаваме, когато пресичаме улицата например?

— Вие бъркате детерминизма с фатализма.

— Нима, в крайна сметка, не са едно и също?

— Не. Не са. От гледна точка на макрокосмоса, всичко е предопределено. Но от гледна точка на микрокосмоса на всеки човек нищо не изглежда предопределено, защото никой не знае какво ще се случи в следващия момент. Има много външни фактори, които ни задължават да вземаме решения. Например, ако започне да вали, решаваме да отворим чадъра. Това решение си е наше, макар вече да е предопределено, защото, въпреки че не го знаем, законите на физиката са се наговорили да започне да вали точно в този момент и софтуерът, заложен в мозъка ни, е определил, че чадърът е подходящият отговор на съответната външна ситуация. Схващате ли? Свободната воля е понятие на настоящето. Но факт е, че не можем да променим онова, което сме направили в миналото, нали? Вече е сторено. Това означава, че миналото е определено. Но ако миналото и бъдещето съществуват заедно, макар и в различни планове, то и бъдещето е предопределено.

— Проблемът си остава — настоя Томаш. — Ние сме само едни марионетки.

— Не бива да мислите така — каза физикът. — Представете си един футболен мач.

— Футболен мач ли?

— Представете си, че сте записали мача между Италия и Франция от Световното през 2006 г. Докато трае играта, футболистите сами вземат решения, нали така? Вземат топката, подават си я един на друг. Но като гледаш записа, знаеш, че всичко е решено. Играта ще завърши при резултат 1:1 и Италия ще спечели с дузпи. Каквото и да правят играчите от този запис, резултатът е предрешен и никога не ще успеят да го променят. Нещо повече, всички действия на футболистите, които са свободни в този момент, вече са предопределени. Дори и ударът с глава на Зидан в Матераци. — Усмихна се. — Животът е като записан на DVD футболен мач. Вземаме свободни решения, но те вече са предопределени.

— Разбирам, но това не ме успокоява — настоя Томаш. — В крайна сметка, стигаме до същия извод, че не сме господари на самите себе си.

Луиш Роша задържа поглед върху събеседника си.

— Означава нещо много по-важно от това — отсъди той. — Много повече.

— Много по-важно ли? — учуди се историкът. — В какъв смисъл?

Физикът замълча за момент, докато обмисляше как да продължи изложението си.

— Спомняте ли си за Демона на Лаплас?

— Мм… горе-долу.

— Както знаете, всички събития си имат причина и следствие, при което причините вече са следствия от предишни събития, а следствията стават причина за следващи събития. Това ви е познато, нали?

— Разбира се.

— Като проследил докъде най-накрая би довела тази непрекъсната верига от причини и следствия, маркиз Лаплас стигнал до заключението, че сегашното състояние на Вселената е следствие от предишно състояние и причина за онова, което ще последва. Ако ние познаваме актуалното състояние на материята, енергията и законите до най-дребния детайл, ще успеем да изясним цялото минало и цялото бъдеще. Ако си послужим с израза на самия Лаплас, бъдещето и миналото в този случай биха станали настояще пред очите ни. — Махна към Томаш. — А сега ви питам: какво е следствието от това заключение?

Историкът въздъхна.

— Че всичко е предопределено.

— Бинго! — възкликна Луиш Роша. — Всичко е предопределено. Миналото и бъдещето съществуват. По същия начин, по който не можем да променим миналото, не можем да променим и бъдещето, тъй като двете са едно и също нещо в различни времена. Това ще рече, че ако миналото е предопределено, бъдещето също е предопределено. Разбирате ли? Всъщност това откритие беше потвърдено от Теориите на относителността, чиито уравнения са детерминистични и установяват имплицитно, че всичко, което се е случило и ще се случи, се намира записано в първоначалната история на Вселената. Спомнете си, че пространство и време са различни проявления на едно и също единство, подобно на ин и ян. Ето защо Айнщайн е възприел понятието «пространствено-времево единство». По същия начин, както Лисабон и Ню Йорк съществуват, но не в едно и също пространство, така и миналото и бъдещето съществуват, но не в едно и също време. От Лисабон не мога да видя Ню Йорк, така, както от миналото не мога да видя бъдещето, макар и двете да съществуват.

— Хм, хм.

— От друга страна, Теорията на относителността показа, че времето протича по различен начин в зависимост от скоростта и силата на гравитацията. Събитията А и Б се случат едновременно в дадена точка на Вселената, но те не са синхронни на други места: в една точка събитията се наблюдават в последователност А и после Б, а в друга точка се случва първо Б, а после А. Това означава, че в даден момент в дадена точка на вселената Б още не се е случило, но ще се случи. Каквото и да стане, то ще се случи, защото е предопределено. — Наклони глава, без да откъсва очи от Томаш. — Е, аз ви питам сега, кога всичко това е било определено?

— Кога?

— Да, кога?

— Мм… знам ли! В началото, предполагам.

— Точно така — възкликна Луиш Роша. — Всичко е било определено в началото, в мига, в който се е образувала Вселената. Енергията и материята са били разпределени по определен начин, а това веднага е предопределило историята, в която цялата материя и енергия щели да се вместят оттам нататък. Разбирате ли?

— Да.

— А не виждате ли връзката, която всичко това има с Антропния принцип?

Томаш се поколеба, търсейки връзката между двете неща. Но колебанието му трая само миг, колкото да си поеме дъх, тъй като на секундата се ококори и почти се задъха от смайване, когато видя доказателството да се избистря пред очите му.

— Карамба! — едва изрече той, виждайки истината да блесва с ослепителна светлина. — Това е невероятно.

— Фактът, че всичко е предопределено, означава, че всичко, което се е случило, случва се и ще се случи, е предвидено още с раждането на времето. Дори и този наш разговор е бил предвиден. Сякаш сме актьори на една огромна сцена, всеки, изпълняващ определена роля, следвайки грандиозен сценарий, написан от невидим сценарист, когато се е родила Вселената. — Изчака идеята да се поуталожи. — Всичко е предопределено.

— Боже мой…

— Тъкмо този аргумент липсваше и тъкмо с него професор Сиза превърна Антропния принцип в доказателство за съществуването на Бог. Вселената е била замислена по съвършено изкусен начин, който говори за висш интелект; сложната и прецизна настройка издава перфектен замисъл. Нашето съществуване съвсем не е случайно, защото всичко е предопределено още от самото начало.