Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (27)

XXVI

Студентите се отправиха към вратата, напускайки амфитеатъра като буен поток, който се оттича през тясно ждрело, а Томаш тръгна към дъното на залата и застана там, подобно на страж, бдящ над пълноводен бързей. Луиш Роша прибираше записките си и отговаряше на въпросите на студентите. Дори след като професорът по астрофизика излезе от залата и свърна по коридора, студентите продължаваха да го следват. Томаш също го последва и веднага след като последният студент се отдръпна, с бърза крачка настигна колегата си.

— Професор Роша?

Луиш обърна глава и го изгледа. По израза на лицето му можеше да се съди, че бърка непознатия с някой от студентите си.

— Да?

Томаш протегна ръка.

— Добро утро. Аз съм Томаш Нороня, професор по история от Нов лисабонски университет и син на Мануел Нороня, който преподава математика тук, в Коимбра.

Луиш Роша повдигна вежди.

— А! Професор Мануел Нороня! Познавам го много добре. — Стисна ръката на Томаш. — Как е баща ви?

— За жалост не е много добре. Здравословен проблем. Но мисля, че се справя добре.

Професорът по астрофизика поклати разбиращо глава.

— Да, знам — въздъхна той. — Сякаш някой е омагьосал Университета в Коимбра. Първо научих за изчезването на професор Сиза. Почти веднага след това дойде новината, че баща ви няма да преподава повече поради… мм… поради заболяване. — Махна безпомощно с ръце. — Виждате ли? Университетът загуби наведнъж двама от най-добрите си учени. Това е… не знам как да го кажа… това е катастрофа.

— Да, наистина. Това е сериозен проблем.

— Катастрофа — повтори Луиш.

Излязоха на улицата. Професорът по физика се озърташе на всички страни. Обърна се и впери поглед в голямата правоъгълна сграда на Физическия факултет — с каменните статуи пред входа и огромен портрет на Айнщайн на външната стена.

— Извинете — промърмори физикът. — Що за глупост направих, толкова съм разсеян.

Върнаха се в сградата и се изкачиха по едно стълбище, което водеше към професорските кабинети. Вървейки до Луиш Роша, Томаш се опита да изрази съчувствие за нещастията, които се бяха стоварили върху Университета в Коимбра и да прехвърли разговора върху обичайните теми за нивото на образованието в страната.

В малкия и разхвърлян кабинет на колегата си Томаш се възползва от една пауза и пристъпи направо към темата, която го беше довела тук.

— Вижте, професоре, тук съм заради един деликатен въпрос.

— Нещо с баща ви ли?

— Не. Свързано е с вашия колега, ръководителя на катедрата.

Луиш Роша се учуди.

— Моят професор ли?

— Да. Професор Сиза.

— За мен той е не само наставник и ръководител на катедра, чувствам го като втори баща. — Гласът му почти секна. — Още ми е трудно да повярвам, че е изчезнал.

— Точно за това бих искал да поговорим.

— Какво искате да знаете?

— Всичко, което би ми помогнало да го издиря.

Физикът го погледна смаян.

— Вие се опитвате да го издирите?

— Да, свързаха се с мен, за да помогна при разследването.

— От следствения отдел ли?

— Ами… не точно от следствения.

— От Пи Ес Пи^[1] ли?

— Също не.

Луиш Роша изглеждаше объркан.

— Тогава кой?

— Една… международна служба.

— Интерпол?

— Да — излъга Томаш, за да успокои измъчения си от разпити събеседник. Немислимо беше да спомене ЦРУ, но Интерпол щеше да свърши работа. — Помолиха ме да помогна при разследването.

— Защо Интерпол?

— Защото изглежда, че в изчезването на професор Сиза са намесени международни интереси.

— Какви интереси?

— Опасявам се, че нямам право да ви разкрия какво знам по въпроса. Както разбирате, това би компрометирало разследването.

Луиш Роша потри замислено брадичката си.

— Споменахте, че сте професор по история, нали?

— Да, така е.

— Тогава защо Интерпол прибягва до вашите услуги?

— Дойдоха да говорят с мен, защото съм криптоаналитик и защото са били открити шифри, които биха могли да ни отведат до професор Сиза.

— Наистина ли? — Луиш изглеждаше дълбоко заинтригуван от разкритията. — И какви са тези шифри?

— Не мога да ви кажа — отвърна Томаш. Не му беше приятно да лъже по такъв безочлив начин, затова реши да отклони разговора и да премине направо на въпроса, който го интересуваше. — Вижте, можете ли да ми помогнете, или не?

— Разбира се, че мога — възкликна физикът. — Какво искате да знаете?

— Искам да знам върху какви проекти е работил професор Сиза.

Луиш Роша се изправи, загледа се в сградите, които се виждаха през прозореца на кабинета, и въздъхна. Седна пред бюрото си, прибра записките си в папка и я сложи в чекмеджето. После се облегна назад и се вгледа в Томаш.

— Не сте ли гладен?

 

 

Ресторантът на хотел «Астория» беше почти празен, навярно защото още беше рано. Дневната светлина струеше жива и топла през широките прозорци, внасяйки радост в потъналия в леност салон, чийто паркет, изтрит след толкова вечеринки и танци през годините от 1930-а до днес, явно се нуждаеше от подмяна. Мондего влачеше лениво води отвъд редицата от липи и оживената улица, по която минувачите крачеха ведро и спокойно, като хора, живеещи на хвърлей от провинцията.

В хотела цареше ретроатмосфера — архитектурата в стил бел епок придаваше на това място специфично излъчване, което пренасяше Томаш осемдесет години назад във времето, в началото на XX век. Усещането беше невероятно приятно. Като историк имаше нужда да вдъхва старинния аромат на времето, да усеща как историята го обгръща отвсякъде, да се промъкне в истинските времеви капсули, каквито бяха сградите с минало.

За обяд си поръчаха патешко магре^[2] с мед и портокал. Може би една шанфана^[3] би била по-подходяща, помисли си Томаш, все пак бяха в Коимбра, но от друга страна, ястието беше доста тежко.

— Е, разказвайте сега — възкликна историкът, след като приключиха с обичайните общи фрази. — С какво се занимаваше професор Сиза?

Луиш Роша си взе филийка хляб и я намаза с пастет, който изглеждаше много апетитно.

— Скъпи професор Нороня — каза той, докато хапваше от филийката. — Убеден съм, че сте чели предговора към второто издание на Критика на чистия разум от Кант. Чели сте го, нали?

Томаш се сепна.

— Предговора на третото издание на… Критиката на…

— Второто издание — поправи го Луиш. — Предговора на второто издание.

— Чел съм Критика на чистия разум, разбира се, но що се отнася до предговора на това издание, трябва да си призная, че не си го спомням.

— Знаете ли защо е важен?

— Нямам ни най-малка представа.

Физикът намаза обилно още една филия с патешки пастет. Томаш си помисли, че неговият събеседник действително е голям лакомник, което обясняваше щедрата заобленост в коремната област.

— В предговора към второто издание на Критика на чистия разум Кант установява границите на науката — каза Роша, дъвчейки поредната вкусна филийка. — Той стигнал до заключението, че съществуват три основни въпроса на метафизиката, които науката никога няма да може да разреши. Бог, свобода и безсмъртие.

— Нима?

— Кант смятал, че учените никога няма да могат да докажат съществуването на Бог, да определят дали разполагаме със свобода на волята и да установят какво става след смъртта. Тези въпроси според него не принадлежат на физиката, а на метафизиката. Стоят отвъд доказателствата.

Томаш поклати замислено глава.

— Струва ми се основателно.

— Така мислят повечето простосмъртни — отривисто изрече Луиш Роша. — Но не и професор Сиза.

Историкът го погледна заинтригуван.

— И защо?

— Защото професор Сиза вярваше, че е възможно да се намери доказателство и за метафизичните въпроси.

— Наистина ли?

— Професор Сиза вярваше, че е възможно да се докаже научно съществуването на Бог, да се разрешат въпросите за свободната воля и безсмъртието. Всъщност той смяташе, че тези въпроси са взаимносвързани.

Томаш се размърда на стола, опитвайки се да осмисли чутото.

— Намеквате, че научната работа на професор Сиза е била свързана с проблема за съществуването на Бог?

— Не, не намеквам.

— Добре, продължавайте.

— Аз го твърдя.

Настъпи тишина. Томаш се колебаеше как да реагира.

— Простете невежеството ми — каза историкът, — но нима е възможно да се докаже съществуването на Бог?

— Според Кант е невъзможно.

— Но според професор Сиза е възможно, така ли?

— Да.

— Защо?

— Всичко зависи от това какво разбираме под Бог.

— Какво искате да кажете с това?

Луиш Роша въздъхна.

— Вижте, какво е Бог за вас?

— Ами… не знам, той е нещо висше, той е Създателят.

— Не е кой знае какво определение, а?

— Не е — съгласи се Томаш, прихвайки. — Може би вие ще ми кажете. Какво е Бог?

— Добре, това е нашият първи въпрос. Какво е Бог? — Луиш Роша разтвори ръце. — Ако търсим стар и брадат патриарх, който не отделя поглед от Земята, загрижен за това какво върши и мисли всеки един от нас… е, не бива да очакваме, че може да се докаже съществуването на подобна личност. Такъв Бог не съществува. Това е само един антропоморфен образ, който ни помага да си представим нещо, което е над нас. Тоест, изградили сме си представа за Бог като патерналистична фигура. Имаме нужда от някого, който да ни закриля, да ни пази от злото, да ни подслони в защитна черупка, да ни утеши в труден час, да ни помогне да приемем неприемливото, да разберем неразбираемото, да посрещнем ужасното. Този някой е Бог. — Посочи към тавана. — Мислим си, че има Някой там горе, който непрекъснато мисли за нас, Някой, към когото се обръщаме, когато сме в беда и търсим упование, Някой, който ни наблюдава и защитава, и… ето ти го Бог.

— Но ако Бог не съществува, за какво всъщност говорим?

— Не казвам, че Бог не съществува — поправи го физикът.

— Така ли?

— Казах, че не съществува този антропоморфен Бог, който сме свикнали да си представяме и чийто образ сме наследили от юдейско-християнската традиция.

— Хм — прошепна Томаш. — Искате да кажете, че не съществува онзи Бог от Библията?

— Но кой всъщност е библейският Бог? Онзи, който изисква от Авраам да убие сина си, за да се увери дали патриархът Му е верен? Онзи, който е обрекъл човечеството на страдания заради това, че Адам изял ябълката? Нима някой със здрав разум би повярвал в такъв жесток и своенравен Бог? Разбира се, че такъв Бог не съществува.

— Но тогава какъв Бог съществува?

— Професор Сиза вярваше, че Бог е във всичко, което ни заобикаля. Не като стояща над нас институция, която ни наблюдава и закриля, както е според каноните на юдейско-християнската традиция, а като съзидателен, съвършен, вездесъщ интелект, може би аморален, с който се сблъскваме на всяка крачка, който е във всеки поглед и всеки дъх, в космоса и атомите, който всичко обединява и на всичко дава смисъл.

— Разбирам — съгласи се Томаш. — И той е вярвал, че е възможно да се докаже съществуването на един такъв Бог?

— Да.

— Откога?

— Откакто го познавам. Мисля, че е стигнал до това убеждение, докато е бил на стаж в Принстън.

— А как би могло да се докаже, че Бог съществува?

Луиш Роша се усмихна.

— За това, драги мой, ще трябва да попитате самия професор Сиза, не смятате ли?

— И все пак, позволете да ви попитам, вярвате ли, че е възможно да се намери доказателство за съществуването на Бог?

— Зависи.

— Зависи от какво?

— Зависи от това какво определяте като доказателство.

— Бихте ли пояснили?

Физикът си намаза трета филия хляб.

— Вижте, професор Нороня. Какво представлява научният метод?

— Ами, да кажем, процес на събиране на информация за природата.

— Би могло да се приеме за дефиниция — допусна Луиш Роша. — Но аз ще ви предложа друга.

— Да?

— Научният метод е диалог между човека и природата. Чрез научния метод човекът задава въпроси на природата и получава отговори. Тайната се крие в начина, по който човекът формулира въпросите и интерпретира отговорите. Не всеки може да разпитва природата и да проумява онова, което тя му казва. Нужни са опит, проницателност и остър ум, за да се схванат нюансите в отговорите. Разбирате ли?

— Да.

— Искам да кажа, че проблемът за съществуването или несъществуването на Бога се интерпретира различно, в зависимост от начина, по който задаваме въпросите, и от способността ни да разбираме отговорите. Вторият закон на термодинамиката например е изведен в резултат на въпросите, отправени към природата чрез опитите върху топлината. Природата е отговорила, показвайки, че енергията преминава от топло към студено и никога в обратна посока и че преобразуването на енергията между две тела води винаги до загуби. Същото е и с въпроса за Бога. Трябва да знаем какви въпроси да зададем и как да ги зададем, а после да сме достатъчно интелигентни да изтълкуваме отговорите, които ще получим. Затова, когато говорим за доказателство за съществуването на Бога, трябва много да внимаваме. Ако някой си мисли, че ще види Господ на DVD как наблюдава Вселената със скрижалите със закони в една ръка, а с другата поглажда бялата си брада, той дълбоко се лъже. Никога няма да намерим подобен образ, защото такъв Бог не съществува. Но ако говорим за определени отговори на природата на специфични въпроси… е, това вече е друго нещо.

— За какви въпроси говорите?

— Ами за някои логически умозаключения, да кажем.

Томаш поклати глава.

— Не разбирам.

— Вижте проблема за Големия взрив, за който говорих днес по време на лекцията.

— Да, и каква е връзката?

— Каква е връзката? Нима не е очевидно? Вижте, щом е имало Голям взрив, това предполага, че Вселената е била създадена. А подобно съждение води до големи последствия, не смятате ли?

— Например?

— Въпросът за Творението препраща към въпроса за Твореца. Кой е създал Творението?

— Но нима не може да се говори за естествени причини?

— Разбира се. Ние говорим за един естествен проблем. — Допря показалец до челото. — Запомнете, професор Нороня. Господ е естествен проблем. Приказките за свръхестественото, за чудесата, за вълшебствата, са просто измислици. Ако съществува, Бог е Вселената. Разбирате ли? Сътворението на Вселената не е изкуствен процес, а естествен, в съзвучие със специфични закони и с определени универсални константи. Но ние се връщаме на същия въпрос. Кой е измислил законите на Вселената? Кой е определил универсалните константи? Кой е вдъхнал живот на Вселената? — Чукна по масата. — Ето това, драги ми професор Нороня, са основните въпроси на логиката. Творението препраща към Твореца.

— Искате да кажете, че с помощта на логиката бихме могли да докажем съществуването на Бога?

Луиш Роша се намръщи.

— Не, съвсем не. Логиката не може да ни даде каквото и да било доказателство. Но тя ни дава насочващи идеи. — Наведе се над масата. — Трябва да разберете, че ако Бог съществува, той ни показва само част от Своето съществувание и изкусно крие крайното доказателство. Нали познавате Теоремите за непълнота?

— Да.

— Теоремите за непълнота твърдят, че съществуват верни твърдения, които не могат да бъдат доказани в рамките на една логическа система. Това са послания с дълбок мистичен смисъл. Сякаш Бог, ако съществува, ни казва: математиката е моето проявление, математиката е моят език, но няма да ви дам доказателство, че е така. — Взе си още една филийка хляб. — Имаме и Принципа на неопределеността. Според него никога не бихме могли едновременно да определим с точност положението и скоростта на една частица. Сякаш Бог ни казва: поведението на микрочастиците е детерминирано. Аз предопределих цялото минало и бъдеще, но няма да ви дам последното доказателство, че е така.

— Разбирам.

— Търсенето на Бога наподобява търсенето на истината в твърденията на една логическа система или детерминираното поведение на частиците. Никога няма да получим последното доказателство за съществуването на Господ, така както и никога няма да стигнем до последното доказателство, че недоказуемите твърдения в една логическа система са верни или че поведението на частиците е детерминирано. Но ние все пак знаем, че следствията от тези твърдения са реални и че микрочастиците следват определен модел на поведение. Онова, което ни е забранено, е да стигнем до последното доказателство, а не до потвържденията, че фактически е така.

— Тогава кои са потвържденията за съществуването на Бога?

— В областта на логиката най-интересното потвърждение е било представено от Платон и Аристотел, доразвито е по-късно от Свети Тома Аквински и придобива завършен вид при Лайбниц. Става въпрос за каузалния аргумент. Основната идея е лесна за формулиране. Знаем от физиката и нашия ежедневен опит, че всички събития си имат причина, а техните следствия стават причина за други събития в един безкраен домино ефект. Нека си представим, че търсим причините за всички отминали събития. Но щом като Вселената е имала своето начало, това означава, че и този верижен процес също е имал своето начало, нали? И така, от причина на причина стигаме до момента на създаването на Вселената, онова, което днес наричаме Големия взрив. Коя е била най-първата от всички първопричини? Кое е задвижило машината? Коя е причината за Големия взрив?

Томаш изглеждаше объркан.

— Но вие, струва ми се, отговорихте на този въпрос по време на лекцията. Казахте, че след като времето не е съществувало, не е могло да има причини, предхождащи Големия взрив.

— Така е — съгласи се ученият. — Виждам, че внимателно сте слушали лекцията. — Усмихна се. — Но бих искал да ви кажа, че това е начинът, по който ние, учените, заобикаляме този неудобен въпрос. В действителност всичко сочи, че е имало Голям взрив. А щом го е имало, нещо го е предизвикало. И отново се връщаме на същото място. Коя е първопричината?

— Господ?

Луиш Роша се усмихна.

— Това е една възможност — прошепна той. — Обективно погледнато, хипотезата за една вечна Вселена изключва Господ. Вселената винаги е съществувала, няма цел, тя е. Просто я има. В една вечна Вселена, без начало и край, доминото от причини е безкрайно, няма нито първа, нито последна причина. — Вдигна пръст. — Но Сътворението ни препраща към първопричината. Нещо повече, ако има Сътворение, има и Творец. Оттук и въпросът: кой е задвижил машината?

— Вече видях, че отговорът е Бог.

— Повтарям — това е само една възможност. Този аргумент не представлява доказателство, а само насока. Все пак, може и да съществува някакъв механизъм, все още неизвестен, който би могъл да разреши този въпрос, нали? Трябва да внимаваме, когато се позоваваме на «Бог на белите полета», за да не изпадаме в положението на вечно призоваващи Господа всеки път, когато нямаме отговор на въпрос, който в крайна сметка си има някакво обяснение. И като казвам това, отново ще подчертая, че Сътворението ни препраща към Твореца. Каквото и да правим, въпросът неизбежно опира до преломния момент. — Поклати глава. — От друга страна, ако поставим Бог в уравнението, приемайки, че той е в основата на Сътворението, веднага ще се сблъскаме с нови проблеми, нали така?

— Като например?

— Ами… преди всичко къде е бил Бог преди Големия взрив. Вторият проблем е каква е причината за божието съществуване. Тоест, щом всяко нещо си има причина, значи и Бог си има своята.

— Значи, няма първопричина…

— А може и да има, кой знае? Ние, физиците, наричаме Големия взрив сингулярност. В този смисъл бихме могли да кажем, че Бог е сингулярност.

Томаш прокара ръка по косата си.

— Този аргумент изглежда интересен, но не е окончателен, нали?

— Не — съгласи се физикът. — Не е окончателен. Но има и един друг аргумент, който като че ли е по-убедителен. Философите го наричат с различни имена, но професор Сиза го наричаше… момент… ах, да! Наричаше го «интенционален аргумент».

— Интенционален ли?

— Точно така. Въпросът, както се досещате, има чисто субективен характер, що се касае до тълкуването. С други думи, някой може да направи нещо с определено намерение, но външният наблюдател никога не би могъл да е абсолютно сигурен, че намерението е било именно такова. Може да се допусне, че намерението е било едно, но само този, който е предприел действието, знае истината. — Махна към Томаш. — Ако вие обърнете сега тази маса, аз мога да тълкувам това действие от гледна точка на това дали сте го направили нарочно, или не. Може да сте го направили нарочно, а после да се престорите, че е било неволно. Истината е, че единствено вие можете да бъдете абсолютно сигурен относно намерението си, а аз винаги ще имам някакво субективно убеждение, нали?

— Да — каза Томаш. — Но какво целите с това?

— Искам да стигна до въпроса: с какво намерение е сътворена Вселената?

Луиш впери поглед в Томаш.

— Какво не бих дал, за да науча отговора на този въпрос — каза историкът с усмивка.

— Ако знаех, надали щях да разговарям сега с вас — засмя се Луиш. — Но за по-изчерпателен отговор ще трябва да попитате професор Сиза.

— За съжаление в момента е невъзможно. Смятате ли, че някой би могъл да отговори на този въпрос?

Физикът си пое дълбоко дъх, претегляйки внимателно думите, които смяташе да произнесе.

— Мисля, че не е лесно да се отговори утвърдително на този въпрос, но има някои интересни доводи.

— Кажете, моля ви.

— Съществува един много силен аргумент, изтъкнат от Уилям Пейли през XIX век. — Махна към пода в ресторанта. — Представете си, че влизайки тук, се спъвам в някакъв камък, оставен на пода. Гледам го и си мисля: как, по дяволите, се е озовал този камък тук? Може на минутата да си отговоря: е, винаги е имало камък, нормално е. И щях да престана да мисля по въпроса, нали? А сега си представете, че вместо камък намеря часовник. Бих ли могъл да си отговоря по същия начин? Разбира се, че не. След като разгледам сложния механизъм на часовника, ще кажа, че е нещо, сътворено от разумно същество с определена цел. Въпросът, който си задаваме сега, е следният: защо не мога да обясня съществуването на камъка по същия начин, по който разгледах съществуването на часовника?

Въпросът остана за момент да витае във въздуха.

— Разбирам накъде биете — отбеляза Томаш.

— Като представител на разумния вид, който е измислил часовника, знам намерението, което е предхождало създаването му. Но нямам нищо общо със създаването на камъка и затова не съм убеден в намерението, предхождащо неговото сътворяване. Но бих могъл да допусна, че е имало някакво намерение. Все пак, който и да е, дори никога преди това да не е виждал часовник, лесно ще заключи, че става въпрос за продукт на разумно същество, нали?

— Вижте — опита се да се аргументира Томаш. — Ние говорим за различни неща.

— А дали са различни?

— Разбира се, че са различни. Да не би да сравнявате сложността на един часовник с тази на камъка?

Луиш поклати глава.

— Вие не ме разбрахте.

— Тогава ми разяснете.

Физикът направи широк жест с ръка, обхващайки всичко наоколо.

— Вижте онова, което ни заобикаля. — Погледът му обходи салона на ресторанта и се устреми към небето и зелените корони на липите отвъд прозорците. — Забелязали ли сте колко е сложна Вселената? Замисляли ли сте се колко съвършено изпипана трябва да е всяка подробност, за да функционира една звездна система? Или да се свържат атомите? Или да се създаде живот? — Махна към тихите води на Мондего, чиято огледална повърхност блестеше до крайбрежния булевард като паралелна улица. — Или да може тази река да тече по този начин? Нима не мислите, че това е безкрайно по-сложно и умно от механизма на един прост часовник?

Томаш остана вгледан в събеседника си.

— Наистина…

— Щом нещо толкова просто като часовника е създадено от разумно същество и в него е вложен определен замисъл, какво да кажем за Вселената? Щом някой, който никога преди не е виждал часовник, може да разбере от пръв поглед, че той е сътворен от разумно същество, защо и ние, осъзнавайки величието и невероятната сложност на Вселената, да не можем да стигнем до същото заключение?

— Разбирам.

— Ето, на това се основава интенционалният аргумент. Щом всичко онова, което ни заобикаля, носи в себе си някаква цел и разумна мисъл, защо да не допуснем, че и самото Сътворение има някаква цел? След като нещата ни разкриват своята разумност, защо не допуснем, че някакъв разум стои зад всички тези творения?

— Но къде е този разум?

— А къде е създателят на часовника? Това, че съм видял часовник, не означава, че ще срещна и създателя му, нали? Но въпреки това нито за момент не съм се съмнявал, че часовникът е направен от разумно същество. Същото е и с Вселената. Може никога да не опозная разума, който я е създал, но достатъчно е да се огледам наоколо, за да разбера, че е разумно творение.

— Разбрах.

— Но ако наистина е разумно творение, а всичко сочи, че е така, тогава възниква въпросът дали го изучаваме по най-добрия начин?

— Какво искате да кажете с това?

Луиш Роша посочи собственото си тяло.

— Помислете за живите същества. Какво представлява един жив организъм?

— Информационна структура — отговори Томаш, цитирайки баща си.

— Точно така, информационна структура. Но онова, което изгражда тази информационна структура, са атомите, нали така? Атомите изграждат молекулата. Молекулите изграждат клетката. Клетките изграждат органите. А органите изграждат живия организъм. С това не искам да кажа, че живото същество е обикновен набор на атоми, молекули или клетки. Вярно е, че всяко живо същество има трилиони атоми, билиони молекули, милиони клетки, но който и да било анализ, ограничаващ се само с тези данни, макар и верен, ще бъде непълен, не смятате ли?

— Разбира се.

— Животът може да се опише в два плана. Единият е редукционистки и описва атомите, молекулите, клетките, цялата механика на живота. Другият е семантичен. Животът е информационна структура, която съществува с определена цел и при която общото е повече, отколкото сборът на частите. Цялото дори не осъзнава съществуването и функционирането на всяка съставна част. В семантичен план аз, като разумно същество, обсъждам с вас съществуването на Бога; редукционисткият подход държи сметка за това, че клетките получават кислород от артериите. Аз дори не осъзнавам онова, което се случва в тялото ми в момента, тъй като това са две различни равнища на съществуване. — Вгледа се в Томаш. — Следите ли мисълта ми?

— Да.

— И така, онова, което искам да ви кажа, е, че тези два плана се откриват във всичко. Например аз бих могъл да направя редукционистки анализ на книгата «Война и мир», нали така? Достатъчно е да проуча мастилото, използвано в определен екземпляр, вида хартия, начина, по който мастило и хартия са произведени, дали съществуват, или не въглеродни атоми в съответния екземпляр… въобще, мога да си изследвам куп редукционистки аспекти. Но нито един от тези аспекти няма истински да ми разкрие какво всъщност е «Война и мир», нали? За да науча това, не мога да се огранича само с редукционистки анализ. — Усмихна се. — Трябва да направя семантичен анализ.

— Разбирам.

— С музиката е същото. Мога да изследвам Всичко, от което се нуждаеш е любов на Бийтълс с редукционистки методи. Ще изследвам звука на ударните инструменти на Ринго Стар, вибрациите на гласните струни на Джон Ленън и Пол Маккартни, трептенето на молекулите на въздуха при излъчването на звуци от китарата на Джордж Харисън, но нито едно от тези неща няма истински да ми разкрие какво представлява тази песен, нали? За да я разбера, ще трябва да я изследвам на семантично ниво.

— Разбира се.

— Всъщност, то е като компютъра. Има хардуер и софтуер. Редукционисткият подход се занимава с хардуера, а семантичният със софтуера.

— Това ми се струва очевидно.

— Щом това ви се струва очевидно, ще ви задам един въпрос.

— Слушам ви.

— Когато изследвам Вселената с цел да опозная изграждащата я материя, състава й, силите й, законите й, какъв тип анализ правя?

— Не разбирам въпроса…

— Онова, което искам да знам, е дали анализът е редукционистки, или е семантичен.

Томаш се замисли за миг над въпроса.

— Ами… мм… струва ми се, че е редукционистки.

Усмивката на Луиш Роша се разля по цялото му лице.

— Това пък ни отвежда към следващия въпрос: дали е възможно да се направи семантичен анализ на Вселената?

— Семантичен анализ на Вселената?

— Да, семантичен. Щом мога да направя семантичен анализ на нещо толкова просто като Война и мир или Всичко, от което се нуждаеш, е любов, защо да не мога да направя и семантичен анализ на нещо толкова богато и сложно като Вселената?

— Ами…

— Ако изследването на печатарското мастило и вида на хартията на един екземпляр от Война и мир е абсолютно ограничена и редукционистка форма на анализ на книгата, защо, по дяволите, ми е да изучавам атомите и силите, съществуващи в Космоса, след като такъв анализ би бил незадоволително опознаване на Вселената? Нима няма семантика във Вселената? Нима не би могло да се открие някакво послание, съществуващо отвъд атомите? Каква е функцията на Вселената? Защо съществува? — Въздъхна. — Ето, върху този въпрос се работи днес в областта на математиката и физиката. Ние, учените, сме обсебени от мисълта да изучаваме печатарското мастило и хартията, от които е изградена вселената. Но дали едно такова изследване наистина ще ни отведе до самата същност на Вселената? Не трябва ли да я разглеждаме и в семантичен план? Не трябва ли да чуем музиката й и да проумеем поезията й? Дали като мислим за Вселената, не се ограничаваме единствено с хардуера, пренебрегвайки нещо толкова важно като софтуера? — Въздъхна. — Ето въпросите, които насочваха работата на професор Сиза през тези години. Той се мъчеше да разбере каква е семантиката на Вселената. Искаше да опознае софтуера, програмиран в хардуера на Космоса.

— Разбирам — каза Томаш. — Но как бихме могли да изследваме софтуера на Вселената?

— Е, за това трябва да попитате професор Сиза, разбира се — отвърна Луиш. — Но мисля, че отговорът на този въпрос зависи от отговора на един друг въпрос, много лесен за формулиране: онова, което виждаме около себе си, както в микрокосмоса, така и в макрокосмоса, дали е творението, или е самият творец?

— Как така?

Физикът показа дланта на лявата си ръка.

— Когато гледаме ръката ми, дали виждаме нещо, сътворено от мен, или част от мен? — Огледа се наоколо. — Когато гледаме Вселената, дали виждаме нещо, сътворено от Бога, или виждаме част от Бога?

— Вие как мислите?

— Не говорим за мен. Но професор Сиза смяташе, че всичко е част от Бога. Ако той е прав, когато стигнем до Единната теория на всичко, ще можем принципно да опишем Бога.

— Така ли смятате?

— Нали точно това се опитват да направят физиците? Да създадат една Теория на всичко. Макар че аз лично смятам това за невъзможно.

— Защо?

— Заради Теоремите за непълнота. Тези теореми и Принципът на неопределеността показват, че никога няма да можем да затворим кръга. Винаги ще се изправяме пред тайнствената завеса накрая.

— Тогава защо продължават да се занимават с тази теория?

— Защото не всички са съгласни с мен. Има хора, които смятат за възможно изграждането на Теория на всичко. Има и такива, които дори смятат, че е възможно да се стигне до някакво основополагащо уравнение.

— Основополагащо уравнение ли? Какво означава това?

— Това е Светият граал на математиката и физиката. Формулирането на уравнение, което да съдържа в себе си цялата структура на Вселената.

— Възможно ли е това?

— Може би, не знам — отвърна Луиш, свивайки рамене. — Знаете ли, все повече расте убеждението, че днешното изобилие от закони и действащи сили във Вселената се дължи на факта, че се намираме в стадий на ниска температура. Според много показатели, когато температурата се покачва над определено ниво, силите се обединяват. Например дълго време е съществувало убеждението, че има четири основни сили във Вселената: силата на гравитацията, електромагнитната сила, силните ядрени взаимодействия и слабите ядрени взаимодействия. Но вече е установено, че всъщност силите са три, тъй като електромагнитната и слабата сила фактически представляват една и съща сила, която днес наричаме електрослабо взаимодействие. Други смятат, че силното взаимодействие е едно от лицата на електрослабото взаимодействие. Ако е така, остава да обединим тези три сили със силата на гравитацията, за да постигнем една-единствена сила. Много физици вярват, че при Големия взрив, под въздействието на извънредно високите температури, всички сили са били свързани в една-единствена суперсила, която би могла да се опише с обикновено математическо уравнение. — Луиш се наведе над масата. — И така, като говорим за суперсила, какъв образ изплува веднага в съзнанието ни?

— На Бог?

Физикът се усмихна.

— Учените са в процес на открития, при които се установява, че с повишаването на температурата енергията се слива и сложните субатомни структури се разчупват, разкривайки прости структури. Под въздействието на силна топлина силите се опростяват и сливат в една суперсила. При тези условия е възможно да се състави едно фундаментално математическо уравнение. Уравнение, което би могло да обясни поведението и структурата на цялата материя, както и да опише всичко, което става. — Разтвори ръце, сякаш току-що беше показал някакъв магически трик. — Подобно уравнение би било основополагащата формула на Вселената.

— Основополагаща формула?

— Да — потвърди Луиш Роша. — Някои я наричат Божията формула.