Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (12)

XI

Пейките около голямата арена бяха претъпкани с хора, най-вече жени, скрити под черни чадори, но всички се държаха така, сякаш наблюдаваха спектакъл. Някой блъсна Томаш и го накара да коленичи по средата с наведена глава и оголен врат. С крайчеца на окото си историкът успя да забележи присъствието на мъже, облечени с дълги бели ислямски одежди. Те се приближаваха все по-плътно, стесняваха пръстена си около него и му отнемаха последната надежда за бягство от това място на смъртта. Сред тях изникна скръбната фигура на Ариана, която дори не се осмели да го доближи, само му изпрати стеснителна въздушна целувка. Хубавата иранка изчезна и на нейно място се появи Рахим, тъмните му очи мятаха искри от ярост, а на кръста му проблясваше огромен извит ятаган. Рахим извади със замах ятагана от пояса си, разкрачи се и го вдигна към небето, застивайки с него в един кратък и несвършващ миг, преди острието да разсече въздуха и да се стовари с все сила върху главата на Томаш.

Събуди се.

Почувства ледената пот, обливаща челото му, пижамата, залепнала по гърдите и гърба му. Дишаше тежко. С облекчение проумя, че все още е жив. Тъмната стая му отвърна с мълчание, кроткият мир наоколо го наведе на мисълта, че всичко това бе само кошмар, но че другият кошмар, в който го беше забъркал иранецът от базара, беше действителен, осезаем, неизбежен.

Отметна чаршафите, седна на леглото и потърка очи.

— В какво се забърках? — прошепна той.

Отправи се със залитане към банята. Видя в огледалото мъж с дълбоки сенки под очите, резултат от тежкото безсъние, което го бе оставило едва на разсъмване. Имаше чувството, че някой го е тласнал с все сила по виещите се серпантини на увеселително влакче, ту угнетен пред перспективата да извърши нещо ужасно в страна със страшни наказания, ту огрян от надежда при някой обрат на нещата, надявайки се на чудо, което по магически начин би решило проблемите му и би свалило от плещите му това непосилно бреме, с което най-неочаквано го бяха натоварили.

В този момент той се уповаваше единствено на разговора си с Ариана от предишния ден. Министърът навярно щеше да разбере, че молбата му е основателна, каза си той пред огледалото, докато разнасяше пяната, преди да прокара бръснача по лицето си. Доводът, че ключът на шифрованото послание е скрит някъде из текста на ръкописа, беше убедителен и толкова очевиден, че министърът сигурно щеше да го приеме. Щяха да му разрешат да направи справка в текста, мислеше той, докато си миеше зъбите. А докато го проучва, може би щеше да намери отговорите, които търсеше ЦРУ, може би щеше да открие нещо, което да обезсмисли кражбата на ръкописа и да го избави от тези съмнителни акции, с които не искаше да има нищо общо.

Затвори очи и прошепна клетва.

— Ако се измъкна жив и здрав от това, обещавам да се моля всеки ден до края на годината. — Отвори едно око, сякаш да прецени тежестта на обещанието. — Всеки божи ден цяла година все пак е прекалено. Ще се моля всеки ден през следващия месец.

Обзет от неочаквана увереност, вдъхната му от дадения обет, пусна душа, нагласи температурата на водата и когато тя му се понрави, прекрачи и се мушна под струята.

 

 

Грациозната фигура на Ариана се появи в лобито малко след уговорения час, когато Томаш беше привършил със закуската и нетърпеливо я очакваше на дивана в бара. Иранката се настани на същото място, където беше седяла предишния ден, и си поръча портокалов сок. Едва сдържайки възбудата си, историкът пристъпи направо на въпроса.

— И така… какво каза министърът?

— За какво?

— Разреши ли?

Ариана се престори, че едва сега е разбрала въпроса.

— А, да — възкликна тя. — Разрешението.

— Разреши ли?

— Ами… не.

Томаш продължи да се взира в нея, не вярвайки на ушите си.

— Не? — промълви той.

— Не, не разреши — каза Ариана. — Обясних му, че вие смятате стиховете за кодирано послание и че ключът според вас се намира в текста. Каза ми, че много съжалява, но поради съображения за национална сигурност вие не можете да получите достъп до съдържанието на документа. Каза също, че ако това предполага забавяне на декодирането, ще се запаси с търпение.

— Но… това би могло да направи невъзможно дешифрирането на стихотворението — настоя португалецът. — Обяснихте ли му това?

— Обясних, разбира се. Но той не поиска и да чуе. Казва, че националната сигурност е над всичко и че, що се отнася до проблема с декодирането, това не е единствено проблем на Иран, а и ваш.

— Мой ли?

— Да. Не помните ли, Джалили ага ви съобщи, че няма да ви бъде разрешено да напускате Иран, докато не решите ребусите. Министърът го потвърди пред мен. Всъщност въпросът, изглежда, е стигнал чак до президента. — Ариана направи примирен жест. — Съжалявам, Томаш, но вие сте обречен да разкриете тези послания.

Историкът въздъхна дълбоко и сведе очи към полирания мрамор, който блестеше в краката му.

Чувстваше се притиснат до стената.

— Свършено е с мен — каза той съкрушено.

Ариана докосна ръката му.

— Не падайте духом. Вие сте страхотен криптоаналитик. Ще успеете да разгадаете тези тайни, сигурна съм.

Португалецът изглеждаше сломен от отчаяние. Всъщност той не се съмняваше, че е способен да открие скритите послания в ребусите. Молбата му да изследва ръкописа беше продиктувана по-скоро от желанието му да се запознае отблизо с документа, отколкото от убеждението, че там ще открие ключа. След новината, че министърът е отхвърлил молбата му да проучи ръкописа, рухна и последната му надежда, че случаят може да бъде решен, без да се налага да влизат с взлом в министерството.

— Свършено е с мен — повтори той с мрачен поглед.

— Вижте — каза Ариана в опит да го утеши. — Няма защо да унивате, ще се справите със задачата. А и това все пак е възможност да работим заедно известно време. Тази перспектива не ви ли допада?

Томаш като че излезе от вцепенението.

— Моля?

— Не ви ли харесва да работите с мен?

Историкът се вгледа в иранката, любувайки се на съвършеното й лице.

— Това е единственото нещо, което ме възпира от самоубийство — каза той, почти без да мисли.

Ариана се засмя.

— Забавен сте, несъмнено. — Наведе глава. — Всъщност какво чакаме? Да се залавяме тогава.

— За какво?

— За работа, естествено.

Томаш взе листа с посланията, разтвори го и го остави на масата.

— Точно така — възкликна той, изваждайки писалката от джоба. — Нека да поработим.

 

 

Прекараха три часа, обсъждайки всевъзможни символични тълкувания на ключовите думи в стиховете — Terra, terrors, Sabbath и Christ, но не откриха нищо повече от онова, което вече бяха установили предишния ден. Усилията им бяха напразни и всички хипотези, нахвърляни върху черновата, бяха зачертани, оказали се абсурдни или несъстоятелни.

Вече по обед, Томаш се извини и се запъти към тоалетната. За разлика от повечето ирански тоалетни, където мястото за неотложни нужди представляваше смрадлива дупка на пода, това беше истинска тоалетна, имаше боксове с тоалетни чинии и писоари и въздухът миришеше на хубав изкуствен аромат. Все пак това беше един от най-добрите хотели в страната.

Докато стоеше пред писоара, съсредоточен в неотложната си нужда, историкът усети една ръка на рамото си и изтръпна.

— Как е, професоре?

Беше Багери.

— Моса!… Как ме изплашихте!

— Неспокоен сте.

— А нима нямам причина за това? Видяхте ли в каква каша ме забъркахте?

— Свършете с това, после ще говорим — каза Багери и се отдръпна към мивката.

Томаш остана за момент обърнат към писоара. След като привърши, дръпна ципа си и отиде да си измие ръцете на мивката.

— Вижте — каза той, гледайки Багери в огледалото. — Не ставам за тия работи. Размислих и… Реших да не участвам.

— Това е заповед на Ленгли.

— Не ме интересува! Не помня да са ми споменавали за операции като кражби с взлом.

— Условията се промениха. Фактът, че не сте успели да прочетете ръкописа, ни накара да променим плановете. Освен това има и нови решения, които надхвърлят правомощията на Ленгли.

— Нови решения?

— Да. Решения, които са взети във Вашингтон. Вижте, професоре, това е въпрос, който засяга сигурността на Запада. Фактът, че страна като Иран има достъп до формула за конструиране на ядрено оръжие, тревожи много хора в света, особено след 11 септември. — Багери направи примирителен жест. — Като имате предвид какво е заложено на карта, повярвайте ми, последната грижа на Вашингтон е дали на вас, или на мен ми харесва мисията, за която са ни завербували.

— Но аз не съм някакъв командос, разбирате ли? Дори не съм ходил войник. Само ще преча.

— Професоре, вече ви казах вчера, че вашето участие е от първостепенно значение за успеха на операцията. Само вие сте виждали ръкописа. Само вие знаете в коя стая се пази. — Посочи Томаш. — Логично е, че се нуждаем от вас, за да открием и идентифицираме документа. Без ваша помощ как ще се справим? Ще се лутаме из министерството като хлебарки, ще преровим всичко и няма да намерим нищо. — Поклати глава. — Няма да го допуснем.

— Но, чуйте ме, всеки би могъл чудесно да…

— Спрете — прекъсна го Багери с остър тон. — Решението е взето и нито вие, нито аз можем да направим нещо. Поставени са на карта прекалено важни неща, за да се колебаем тепърва. — Хвърли поглед към вратата. — Освен това искам да ми отговорите на един въпрос.

— Да?

— Наистина ли вярвате, че тези хора ще ви оставят да се върнете в страната си, след като приключите с работата?

— Така ми казаха.

— И вие им вярвате? Чуйте ме добре. Вие сте видели ръкописа на Айнщайн. Предполага се, че ще успеете да разбулите загадките, с които Айнщайн е обвързал атомната формула. При условие че режимът възнамерява да задържи всичко в тайна, не ви ли се струва странно, че ще ви пуснат да се завърнете спокойно във вашата страна с цялата информация, с която разполагате? Не смятате ли, че това крие доста голям риск, предвид конфиденциалния характер на иранската атомна програма? Не смятате ли, че след като приключите работата по този свръхсекретен проект, режимът може да ви обяви за човек, представляващ заплаха за сигурността на Иран?

Томаш отвори широко очи, осмисляйки възможните усложнения, за които говореше иранецът.

— Ама вие… наистина ли мислите, че ще ме държат тук за… завинаги?

— Има две възможности. Или ще ви убият, когато вече няма да имат нужда от вас, или ще ви тикнат в златен кафез.

Багери хвърли още един поглед към вратата, за да се увери, че са сами.

— Допускам, че ще ви задържат в Иран завинаги. Режимът се крепи от фанатични фундаменталисти, а това, независимо от всичко, си има и положителна страна. Фундаменталистите са неумолими в прилагането на шериата, ислямския закон, и хранят дълбока вяра в моралното поведение. Възможно е, след като не разполагат с повод от морално естество, за да ви убият, да ви държат затворен. Но, от друга страна, не трябва да забравяте, че става въпрос за фундаментални тайни на режима, нали? А морални поводи също се намират. Затова не бива да игнорираме възможността да изберат по-радикален и сигурен метод, за да ви накарат да замълчите. — Прокара пръст през гърлото. — Разбрахте ли?

Историкът затвори очи, разтри слепоочието си и въздъхна.

— Наистина е свършено с мен.

Багери отново надникна през вратата на тоалетната.

— Вижте, нямаме много време — каза той. — Дойдох тук само да ви кажа, че всичко е готово.

— Кое?

— Подготовката за мисията практически приключи. След взлома ще ви отведем на едно далечно място на Каспийско море. Казва се Бандар е Торкаман и се намира близо до руините на стената на Александър Велики.

— Бандар какво?

— Бандар е Торкаман. Това е малко пристанищно селище недалеч от границата с Туркменистан. В пристанището ще ви чака риболовен кораб, който носи името на столицата на Азербайджан — Баку. Ние сме го наели, за да ви отведе тъкмо в Баку. Разбрахте ли?

— Горе-долу. Вие ще дойдете ли с мен?

Багери поклати глава.

— Не, ще остана тук в Техеран, за да скрия следите. Бабак ще ви отведе дотам, не се безпокойте. Но сега трябва да запомните някои неща.

Томаш извади хартия и писалка от джоба.

— Слушам ви.

— Не, не бива да записвате. Трябва да го запомните.

Историкът се намръщи.

— Да го запомня?

— Да, налага се. Заради сигурността.

— Казвайте тогава.

— Когато се качите на борда на Баку, който се намира закотвен в пристанището на Бандар е Торкаман, трябва да потърсите Мохамед. — Вдигна показалеца си. — Запомнете добре, Мохамед.

— Като пророка.

— Точно така. Попитайте го дали тази година смята да ходи до Мека. Той ще отговори инш Аллах^[1]. Това са паролата и контра паролата.

— Смятате ли да ходите тази година до Мека? — попита Томаш, опитвайки се да запомни паролата. — Това е, нали?

— Да, точно така.

— Ако той каже «инш Аллах», значи всичко е наред.

— Правилно.

— Изглежда лесно.

— Разбира се, че е лесно. — Багери погледна часовника. — Добре, трябва да вървя. Ще дойда да ви взема в полунощ.

— В полунощ ли? Къде ще ходим?

Иранецът го изгледа изненадан.

— Не ви ли казах?

— Какво имате да ми казвате?

— Операцията, професоре.

— Какво за операцията?

— Ще бъде тази нощ.