Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (16)

XV

Мощни светлини изпълваха двора на министерството — белите снопове на автомобилни фарове и прожектори, мигащите оранжеви лампи на полицейските коли. Хора тичаха навсякъде, долитаха заповеди, очевидно всички току-що се бяха изсипали на скорост и заемаха позиции, едни с пистолети, други с пушки и автомати. Два камиона със зелени платнища влязоха откъм улицата и оттам заизскачаха войници в камуфлажно облекло още преди моторите напълно да са спрели.

Парализирани на прозореца на заседателната зала, където бяха изтичали, след като бяха чули предупредителната аларма, задействана от Бабак, Томаш и Багери наблюдаваха сцената изумени, почти хипнотизирани. Пред очите им се разгръщаше най-лошият от всички възможни сценарии.

Присъствието им беше разкрито.

— А сега? — промълви Томаш, обзет от паника.

— Трябва да бягаме — каза Багери.

Без да губи време, огромният иранец се обърна и излезе от залата, повличайки историка със себе си. Залутаха се в тъмното, движейки се пипнешком покрай стените, спъваха се в невидими препятствия, блъскаха се в мебелите. Томаш стискаше кутията с ръкописа, Багери беше нарамил сака с инструментите.

— Моса — повика го португалецът. — Накъде ще бягаме?

— На партера има врата към задния вход. Ще излезем на улицата.

— Откъде знаете?

— Видях скицата.

Стигнаха до централното стълбище и се спуснаха стремглаво надолу. Нямаха никакво време за губене, трябваше да стигнат аварийния изход, преди иранците да обкръжат сградата. На стълбищната площадка преди първия етаж чуха шум и се заковаха. Звуците идваха от партера.

Иранците вече бяха в сградата и я претърсваха. Двамата веднага осъзнаха какво означава тази неочаквана промяна в ситуацията. Присъствието на полицаи и войници на партера означаваше, че пътят им за бягство е отрязан.

Нямаше изход. Обръчът се затваряше по-бързо, отколкото допускаха, иранците напредваха и ставаше все по-ясно, че натрапниците ще бъдат пленени всеки момент.

Внезапно включиха осветлението и цялата сграда се обля в светлина. Двамата се вцепениха на стълбите за секунда, после трескаво се заоглеждаха, търсейки друг път, друг изход, друга врата, дупка, каквото и да е. Гласовете се чуваха все по-ясно, явно иранците свиваха обръча и бяха плъзнали нагоре по стълбището.

Решен да не се предава, Багери стисна Томаш за ръката и се оттегли към втория етаж, който сега беше ярко осветен. Затичаха по един коридор с надеждата, че може да ги изведе до аварийно стълбище.

— Ист!

Някъде зад тях проехтя заповед да спрат. Дрезгавият гърлен глас долиташе от другия край на коридора, но бе достатъчно ясен, за да проумеят, че неизбежното се бе случило. Бяха ги открили.

— Иииист!

Стигнаха до края на коридора и отвориха една метална врата. Това наистина беше аварийното стълбище — алуминиева конструкция, която се извиваше в спирала. Багери се хвана за парапета и стремглаво се спусна надолу, преодолявайки първите стъпала. Томаш се понесе след него с омекнали крака, но спряха, когато чуха блъскане долу и нови викове; бяха мъже, които бързо изкачваха същите тези стъпала.

И този път беше отрязан.

Изкатериха се обратно до втория етаж, но не се върнаха в коридора, а продължиха нагоре към третия етаж. Свиха по познатия коридор, където беше кабинетът със сейфа, и видяха въоръжени мъже, които се появиха откъм стълбите.

— Ист! — закрещяха мъжете.

Багери стигна до заседателната зала и блъсна вратата, последван от Томаш. Задъхан от тичане, историкът остави кутията с ръкописа върху масата и се отпусна на един стол, съсипан от умора и отчаяние.

— Няма смисъл — каза той. — Ще ни хванат.

— Ще видим — отговори Багери.

Огромният иранец отвори сака с инструментите и извади оттам нещо, което на пръв поглед приличаше на още един инструмент. Но Томаш видя ужасен, че предметът, който Багери държеше, беше пистолет.

— Да не сте луд?

Багери надникна през вратата, протегна ръка навън, прицели се в дъното на коридора и стреля два пъти.

— Един вече го отнесе — каза иранецът с презрителна усмивка, след като провери резултата от гърмежите.

Томаш не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина.

— Моса! — изкрещя той. — Вие сте напълно луд!

Багери усети движение отляво и рязко се обърна, прицелвайки се в другия край на коридора, по посока на аварийното стълбище, откъдето бяха дошли.

Стонове и шум от свличащо се тяло накараха Томаш да разбере, че трите нови изстрела на Багери бяха повалили поне още един иранец.

— Оправихме още двама — извика Багери, след като провери резултата от новата серия изстрели. — Общо трима дотук.

— Моса, чуйте ме — помоли Томаш. — Сега ще ни обвинят и в убийство. Само утежнявате положението.

Багери му хвърли бърз поглед.

— Вие не познавате тази страна — отсече сухо той. — Това, което ни хванаха да вършим, е най-тежкото престъпление. Няколко убити са нищо в сравнение с него.

— Няма значение — отвърна историкът. — Убийствата няма да ни помогнат с нищо.

Иранецът отново надникна в коридора, за да се увери, че преследвачите бяха отстъпили, след като се натъкнаха на съпротива. После потърси сака с инструментите и го придърпа до себе си. С дясната ръка държеше пистолета, докато с лявата ровеше в сака.

— Няма да ни хванат — упорито повтори той, скърцайки със зъби.

Ръката му спря да шава в сака, явно беше намерил онова, което търсеше. След малко извади оттам два бели предмета. Томаш се наведе, за да се увери дали наистина бяха онова, на което приличаха. Спринцовки.

— Какво е това? — попита той в пълно недоумение.

— Потасиум хлорид.

— Какво?

— Разтвор на калиев хлорид.

— И за какво ви е?

— За да си го инжектираме.

Томаш сложи ръка на гърдите.

— Да си го инжектираме ли? Защо?

— За да не ни хванат живи.

— Вие сте луд.

— Лудост е да се оставим да ни заловят.

— Вие сте напълно луд.

— Ще ни измъчват до смърт — поясни Багери. — Ще ни измъчват, докато си признаем всичко, а после ще ни убият. По-добре да свършим това още сега.

— Може и да не ни убият.

— Сигурен съм, че ще ни убият, но това няма значение — отвърна иранецът. Кимна със спринцовките в ръка. — Заповед на Ленгли.

— Но как е възможно?

— Ленгли ме инструктира, в случай че ни открият, да не се оставим да ни хванат живи. Щетите за сигурността ще са неимоверно големи.

— Не ме интересува.

— А на мен не ми пука какво мислите вие. Добрият агент трябва да е наясно, че някога може да се наложи да се жертва в името на общото благо.

— Не съм ничий агент. Аз съм…

— В момента вие сте агент на ЦРУ — отряза го Багери, мъчейки се да не повишава тон. — Искате или не, вие участвате в изключително важна мисия и разполагате с информация, която, попаднала в ирански ръце, ще постави Съединените щати в много трудно положение и ще дестабилизира обстановката в света. Не можем да го допуснем, нали? — Махна към коридора. — Те не трябва да ни хванат живи.

Историкът се втренчи в спринцовките и поклати глава.

— Няма да си инжектирам това.

Багери протегна ръката със спринцовките към Томаш и го подкани с пистолета.

— Хайде. И по-бързо.

— Не. Не мога.

Иранецът насочи пистолета към главата на Томаш.

— Чуйте ме добре — каза той. — Можем да го направим по два начина. — Размаха демонстративно ръката със спринцовките. — Първият начин е вие сам да си инжектирате тази течност. Обещавам ви спокойна смърт. След като попадне в кръвоносната система, калиевият хлорид спира сърдечната дейност почти на мига. Това е разтворът, който лекарите използват, за да сложат край на живота на някои неизлечимо болни пациенти, а в Съединените щати прибягват до него, за да екзекутират осъдените на смърт. Както вероятно разбирате, няма да страдате. — Този път размаха пистолета. — Другият начин е да отнесете няколко куршума. Също няма да страдате дълго, но е твърде жесток метод. Освен това бих искал да спестя двата куршума, за да очистя още някоя от онези гадини долу. — Направи пауза. — Разбрахте ли ме?

Погледът на Томаш прескачаше от спринцовките на пистолета и обратно. Спринцовките или пистолетът. Спринцовките или пистолетът.

— Аз… мм…

Опитваше да спечели време. Нямаше да приеме който и да е от вариантите. Изобщо не допускаше, че са възможни подобни решения. Той беше професор по история, а не агент на ЦРУ. Таеше надежда, почти беше сигурен, че е достатъчно да поговори с иранците, за да проумеят очевидната истина.

— И така?

— Не… не знам…

Багери приближи още повече ръката с пистолета, насочвайки го към очите на историка.

— Виждам, че ще трябва сам да разреша проблема.

— Не, чакайте — помоли Томаш. — Дайте ми спринцовката.

Багери хвърли едната спринцовка близо до Томаш, другата прибра за себе си.

— Хайде, инжектирайте си това — каза той. — Лесно е.

С разтреперани от възбуда ръце, обзет от ужас, Томаш сграбчи найлоновото пликче, в което беше запечатана спринцовката, и леко го подръпна, без да го разкъсва.

— Това… това е трудно.

— Побързайте.

Треперещите ръце се опитаха да разкъсат найлоновата обвивка, но все така неохотно, поради което опаковката си остана невредима.

— Не мога.

Багери махна нетърпеливо.

— Дайте ми я.

Томаш му върна спринцовката. Багери разкъса найлона със зъби, извади спринцовката, изплю найлона на пода и постави иглата. После вдигна спринцовката и изкара въздуха от нея.

— Готово — каза той. — Как предпочитате, аз ли да ви я поставя?

— Не, не. Аз… сам ще свърша това.

Багери му върна спринцовката.

— Хайде, побързайте.

Разтърсван от неконтролируеми нервни конвулсии, Томаш взе спринцовката, сложи я до себе си, дръпна ръкава на сакото си, за да оголи ръка, после отново я покри, повтори движенията с другата ръка и поклати глава.

— Няма да мога да го направя — каза.

Багери се приближи.

— Аз ще го направя.

— Не, не. Сам ще се справя, чакайте.

Огромният иранец взе спринцовката, оставена на пода.

— Видях вече, че нищо няма да направите — изръмжа. — Аз ще…

Внезапен шум от коридора го накара да се обърне към вратата с насочен пистолет. Двама мъже се показаха в този момент на вратата, последвани от други, и се хвърлиха към Багери, който стоеше със зареден пистолет.

Бам. Бам. Бам.

Иранците се стовариха един върху друг и върху Багери със стонове и викове, докато Томаш се влачеше по пода към дъното на залата, опитвайки да се измъкне в суматохата. Още мъже се втурнаха в залата, въоръжени с автомати и крещейки някакви заповеди, насочиха оръжие към историка. Бавно, нерешително, обзет от ужас и облекчение, Томаш вдигна ръце.

— Предавам се.