Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (32)

XXXI

Одеялото беше абсолютно недостатъчно, за да го предпази от ледения студ, който скова всичко през нощта. Томаш се сви като зародиш под завивката, но топлината на тялото му, задържана от грубия плат, не стигаше, за да компенсира жестокия студ, от който вече трепереше целият.

Разбра, че няма да може да заспи, и се зае да прави упражнения. Беше отчаян опит да се стопли, но се оказа донякъде сполучлив. Томаш се почувства по-добре и се сгуши под одеялото. Но след минути студът отново го връхлетя и затворникът осъзна, че напразно се надява да заспи. Щом го свиеше студът, трябваше да прави гимнастика, защото само така би могъл да издържи през нощта. Няма друг начин, помисли си той. Ще спи, когато изгрее слънцето, когато оскъдната дневна светлина проникне в килията. Проблемът беше в това, че и иранците щяха да се върнат по същото време, а един нов разпит не му се струваше най-добрият начин да се съвземе от безсънна нощ.

Скръц, скръц.

Звукът от превъртането на ключа в ключалката изненада Томаш. Не беше усетил стъпки отвън; сякаш някой беше дошъл тайно, на пръсти, и едва сега, след като пъхна ключа във вратата, беше издал присъствието си.

Щрак.

Вратата се отвори и Томаш вдигна глава, за да види посетителя. Но всичко продължаваше да тъне в мрак, защото непознатият беше дошъл без фенерче.

— Кой е? — попита той, изправен върху тибетското одеяло.

— Шт.

Изшъткаха му припряно, но меко, и гласът му се стори познат. Наведе глава и отвори широко очи, опитвайки се да разпознае силуета, който прекрачваше вратата.

— Ариана?

— Да — прошепна му женският глас. — Не вдигайте шум.

— Какво става?

— Не вдигайте шум — прошепна умоляващо. — Елате с мен. Ще ви изведа оттук.

Томаш не чака да го молят. Скочи мигновено на крака и се вгледа внимателно в сянката, замръзнала в очакване.

— А другите?

Усети нежното докосване на ръката на Ариана.

— Шт — настоя тя все така сподавено, почти като дихание. — Елате с мен. Но тихо.

Топлата ръка на Ариана се вплете в пръстите му и го задърпа към вратата. Затворникът се остави да го водят из мрака. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, стараейки се да не вдигат шум. Качиха се по някакви стълби, прекосиха двор, свърнаха по топъл коридор и излязоха през една врата.

Томаш усети как нощният студ го блъсна в лицето и най-сетне видя светлина. Под мъждукането на близкия електрически стълб той различи очертанията на пътя, дърветата наоколо и един тъмен джип. Бяха под открито небе. Ариана го задърпа по посока на джипа. Отключи вратите и направи знак на Томаш да влезе.

— Бързо — прошепна. — Да изчезваме, преди да са се събудили.

 

 

Измъкнаха се от този район, лутайки се из прашните улици на Лхаса, осветени само от фаровете на джипа и редките стълбове на уличните лампи. Томаш непрекъснато се обръщаше назад. Струваше му се, че всичко е спокойно, нямаше преследвачи. Направи му впечатление товарът на джипа — виждаха се туби с бензин, два бидона с вода и голяма кутия, явно с храна. Всичко показваше, че бягството е било внимателно планирано.

Джипът внезапно отби надясно и се отправи на запад, по посока на летището. Явно се отдалечаваха от центъра на града.

— Къде отиваме? — попита той.

— Преди всичко трябва да излезем от града. Прекалено опасно е да оставаме тук.

— Чакайте — възкликна той. — Първо трябва да отидем до хотела, за да си прибера нещата.

Ариана го изгледа смаяно.

— Томаш, да не сте полудели? Веднага щом разберат, че сме изчезнали, ще се запътят натам. — Тя отново се съсредоточи в пътя. — Освен това, плащаме на човек от персонала на рецепцията, за да ни информира къде ходите. Дори и не помисляйте да се връщате в хотела.

— Но къде отиваме?

Ариана натисна рязко спирачката и джипът изсвири, отбивайки на банкета край пътя до една бензиностанция на «Петрочайна». Шофьорката остави фаровете да светят и дръпна ръчната спирачка, преди да погледне спътника си.

— Кажете ми вие, Томаш.

— Но как мога да ви кажа? Вие сте запланували това бягство, не аз.

Иранката въздъхна.

— Томаш, това бягство няма да ни доведе доникъде, ако не сме последователни.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че не е достатъчно да избягаме. Където и да отидем, те ще ни намерят. Днес, утре, следващата седмица, след месец или година, няма значение. Ще ни хванат, разбирате ли?

— И тогава? Какво предлагате?

— Предлагам да им докажем, че нямат основания да ни преследват.

— А как ще им докажем това?

— Вчера ми дадохте една идея — каза тя и карамелените й очи заблестяха в тъмнината. — Вие казахте, че ръкописът на Айнщайн няма нищо общо с ядрените оръжия.

— Да.

— Така ли е наистина?

— Убеден съм. Но вие нали четохте ръкописа? Какво се казва в него?

Ариана поклати глава.

— Знаете ли, това е много странен текст. Така и не разбрахме какво всъщност се казва в него. Но по отношение на голямата експлозия Айнщайн е напълно ясен. Той е написал see sign, а после шифрирал формулата в шест букви, разделени на две групи, с удивителен знак в началото. Буквите са толкова малко, че ги запомних, ето, вижте. — Съсредоточи се. — !Ya ovqo — изрецитира тя. — Не мисля, че толкова важна формула би могла да бъде толкова кратка, нали? Затова решихме, че става въпрос за шифров ключ, който дава достъп до втора част на ръкописа.

— Хм… да, разбирам.

— Но въпреки това — настоя Ариана — вие смятате, че не става въпрос за формула за атомна бомба?

— Вижте, не съм сигурен — каза той предпазливо. — Така мисля.

— Тогава ни остава само едно.

— Какво?

— Трябва да го докажем.

— Моля?

— Трябва да им докажем, че ръкописът не съдържа тайната за лесното производство на атомна бомба. Ето това търсят те, нали? Ако им докажем, че това дирене е безсмислено, те ще ни оставят на мира.

— Разбирам.

В джипа настъпи напрегната тишина.

— Е, и? — попита Ариана.

Томаш въздъхна.

— Да се залавяме тогава.

— Възможно ли е да се докаже подобно нещо?

— Не знам. Но можем да опитаме.

— Много добре — одобри тя. — В такъв случай какво предлагате?

— Ще заминем.

— Къде?

Томаш отвори жабката на джипа и извади карта на Тибет. Отвори картата, разучава я няколко секунди и заби пръст в една точка, която се намираше на двеста километра западно от Лхаса.

— Шигаце.

 

 

Слънцето изгря далеч зад тях. Първият лъч озари обсипаното със звезди небе и миг по-късно зад тъмния хоризонт бликна кристалночистата светлина на зората.

Утрото откри пред тях чудно хубав пейзаж, който ги остави без дъх: стръмни и голи планини с покрити със сняг върхове, между които се откриваха живописни долини, навяващи мир и покой. Виждаха се стада овце, които пасяха кротко; мяркаше се някой номад; як, натоварен с продоволствия; каруца, която се влачеше в бавния ритъм на полския живот, както и трактори, макар че природата тук все още дишаше с пълни гърди, следвайки своя хилядолетен път.

Томаш се чувстваше изморен, но беше прекалено неспокоен и възбуден, за да се отпусне и да заспи. Обидата и недоверието към Ариана продължаваха да разяждат душата му. След дълго мълчание реши, че не може да продължава така. Трябваше да изясни съмненията си.

— Каква е гаранцията, че не играете някаква двойна игра?

Ариана, дотогава съсредоточена в пътя, изви вежди над красивите си медени очи.

— Моля?

— Как да съм сигурен, че няма да ме подведете отново? Добър театър ми изиграхте там, в Техеран…

Иранката намали скоростта и го погледна в очите.

— Мислите, че ви лъжа?

— Ами… нали вече ме излъгахте веднъж? Как да съм сигурен, че няма да ме изиграете отново? Откъде да знам дали това не е поредната инсценировка, скроена съвместно с… с полковник Дракула, или как му викаха там?

Ариана прехвърли вниманието си върху пътя.

— Разбирам подозренията ви — каза. — В тази ситуация това е нещо нормално. Но можете да сте сигурен, че сега няма никаква инсценировка.

— Как да съм сигурен?

— Нещата са различни.

— В какъв смисъл?

— В Техеран направих всичко, за да ви защитя. Инсценировката беше единствената възможност да ви защитя.

— Не разбирам…

— Вижте, Томаш — каза тя и стисна зъби. — Какво мислите, че щеше да ви се случи, след като ви заловиха в Министерството на науката посред нощ, със секретен документ в ръцете и спътник, който стреля, без да мисли?

— Нямаше да ми е леко. Макар че това, което преживях, също не беше кой знае колко леко.

— Разбира се, че страдахте достатъчно. Но Затвор 59 е много по-лошо място от «Евин». Или се съмнявате в това?

— Е, да. Определено щеше да ми дойде в повече.

— Добре че най-сетне проумяхте това. Но може би се съмнявате, че накрая всичко щяхте да признаете?

— Е… да.

— Не бива да храните илюзии — каза тя. — Сигурно щеше да отнеме известно време, няколко седмици или месеци, но накрая щяхте всичко да си кажете. Всички си признават.

— Добре, така да е.

— А след като си признаехте? Какво щеше да ви се случи?

— Може би щях да прекарам дълго време в затвора, така мисля.

Ариана поклати глава.

— Щяхте да умрете. — Погледна го изкосо. — Не го ли разбрахте? Когато някой престане да е полезен, го убиват.

— Така ли смятате?

Иранката пак се втренчи в шосето.

— Не смятам — каза тя. — Знам. — Прехапа долната си устна. — Почти бях изгубила надежда, когато ми хрумна една идея. Защо да не ви освободят, а после да ви проследят, за да видят докъде ще ви доведе разследването? В крайна сметка, казах им аз, възможно е баща му наистина да знае нещо, което да помогне за разбулването на тайната. Защо не го оставите да се върне при баща си, като продължавате да го държите под непосредствено наблюдение? Нима това не би било по-продуктивно, отколкото онова, което замисляха да направят? — Усмихна се тъжно. — Тази идея, която ми хрумна, докато полагах отчаяни усилия да ви спася живота, им се видя доста интересна. «Ястребите» на режима, които искаха главата ви, промениха позицията си. Все пак, казах им аз, приоритетът е да развием тайно производство на ядрено оръжие, което нито Международната агенция за атомна енергия, нито американските шпионски сателити биха могли да открият. Нали това беше целта на операцията? А щом като е това и щом като освобождаването ви щеше да помогне за постигането на тази цел, защо да не ви пуснем на свобода? — Отново изгледа Томаш. — Схващате ли? Така успях да ги убедя да ви оставят да избягате. После нещата тръгнаха по сценарий.

— Но щом е така, защо просто не ми отвориха вратата на затвора и не ме оставиха да си тръгна законно? Защо беше необходим целият онзи театър насред улицата, да се преструвате, че ме спасявате?

— Защото ЦРУ веднага щеше да се досети, че има нещо гнило в цялата работа. Залавяме ви в министерството посред нощ с онзи документ в ръцете, в компанията на агент на ЦРУ, който открива стрелба, и само няколко дни след това ви пускаме да си ходите? Просто ви отваряме вратите, а? Нима мислите, че в ЦРУ нямаше да сметнат това за подозрително? — Поклати глава в отговор. — Очевидно е, че не можехме да ви пуснем току-така. Бягството от затвора беше единственото разрешение.

— Разбирам — съгласи се Томаш. — Но защо не ми казахте?

— Защото нямах тази възможност. Защото всеки път, когато се срещах с вас, бях под наблюдение. Освен това трябваше да се държите естествено. Ако ви бях казала нещо, каквото и да било, рискувах да проваля всичко.

Историкът прокара ръка по косата си.

— Разбирам — каза. — А сега, след като ме измъкнахте от онази дупка в Лхаса? Нима не излагате и себе си на опасност?

— Разбира се.

— Тогава… защо го направихте?

Ариана не отговори веднага. Остана мълчалива, вперила поглед в пътя.

— Защото не можех да ги оставя да ви убият — прошепна накрая.

— Но вижте… сега вие… вие самата можете да загинете.

— Не и ако докажем, че ръкописът няма нищо общо с ядрените оръжия.

— А ако не успеем да го докажем?

Иранката го погледна с блеснали очи; тъжно сияние обгръщаше красивото й лице:

— В такъв случай ще убият и двама ни.

 

 

Слънцето грееше отвисоко и така напичаше, че в джипа стана горещо като в пещ. Двамата отвориха прозорците и подложиха поруменелите си лица на свежия полъх. Стигнаха до някакво дефиле и джипът се заклатушка по неравния път през долината, залята от море от речни камъни.

Подал глава навън, Томаш се любуваше на идиличната природна красота. В тибетския пейзаж, мислеше си той, имаше много светлина и ярки, неподправени цветове. Тук червеното беше по-наситено, зеленото по-ярко, жълтото по-златисто; цветовете сякаш пламтяха сред планините, зашеметявайки сетивата с ослепителни хроматични експлозии.

И тогава го видяха. Синьо сияние блесна отдясно. Беше великолепно полирано бижу, мастиленосиньо огледало върху златната земя, лазурен сапфир, инкрустиран върху злато. Светлината, която излъчваше, беше наситеносиня, сякаш извираше отвътре и се разгаряше в мощен, почти хипнотичен блясък.

— Какво е това? — попита Томаш, без да откъсва поглед от привличащото като магнит видение. И Ариана беше забелязала блесналото огледало и го гледаше като омагьосана.

— Езеро.

Спряха джипа и останаха прехласнати пред този порой от синева, пленил сетивата им. Езерото приличаше на осветено огледало, полиран лапис лазули в няколко нюанса, наситено морскосиньо в дъното, пламтящо кобалтовосиньо в средата, зелено като опал покрай брега, където водите облизваха блестящо белия плаж. Сякаш беше атол, незнайно как попаднал сред планинската верига, обсипана със злато и пурпур, с белоснежни проблясващи върхове, хвърлящи матови червенокафеникави сенки. Същинска вакханалия от цветове.

— Това не може да е вода — каза Томаш, поразен от невероятното видение.

— Тогава какво е?

Въпросът беше риторичен, разбира се.

— Не сте ли гладна? — попита той.

Ариана изключи мотора и излезе от джипа, след което отвори задната врата и извади една кошница.

Наближаваше обяд и това беше идеалното място да похапнат. Томаш пое кошницата и двамата се спуснаха по хълма, надолу към езерото.

Слънцето печеше толкова силно, че пареше кожата им. Седнаха край една скала на брега на езерото, където водата беше така прозрачна, че дъното се виждаше. Но прежурящото слънце ги принуди да се преместят на сянка, в подножието на планината. Но веднага щом пресякоха сенчестата бразда, усетиха, че замръзват. Студът тук не се шегуваше. Отново се преместиха, този път на границата между слънцето и сянката, като телата им останаха на сянка, а краката бяха изложени на слънце. Томаш не можеше да повярва, че температурната амплитуда достига дванайсетина градуса. Краката му горяха от жега, а тялото му трепереше от студ.

Спогледаха се един друг и се разсмяха.

— От въздуха е — отбеляза развеселена Ариана.

— Какво му е на въздуха?

— Прекалено разреден е — поясни тя. — Не може да поеме топлината на слънцето, нито да филтрира силата му. Затова става така. — Вдиша въздуха. — Като малка ходех на разходка из планините Загрос в Иран и понякога усещах този ефект, но не чак толкова остро. Въздухът тук е така разреден, че не може да задържи топлината, нито да ни предпази от ултравиолетовите лъчи. — Погледна към слънчевата страна и се намръщи. — Ако трябва да избираме по-малкото зло, по-добре е да останем тук, на сянка.

Томаш остави кошницата на една скала и двамата си взеха сандвичи с франзела и шишенца със сок. Седнаха на скалата и докато хапваха, се любуваха на изгледа около тях.

Небето беше тъмно и дълбоко, в контраст с голия и великолепен, разточителен на цветове пейзаж. Смесваха се различни нюанси на кадифеносиньото и морскозеленото на водите, червеникавото и златистото на скалите, кафявото и бялото на планинските върхове. Сякаш светлината тук се подчиняваше на други закони, сякаш нейният източник не беше небето, а земята, сякаш дъгата беше земно явление, а не ефирно.

— Студено ми е — оплака се Ариана.

Почти без да мисли, подчинявайки се на мъжкия инстинкт на покровител, Томаш се приближи до нея, свали си сакото и я загърна. Неволно я притисна до себе си. Съвсем леко, невинно, само за да я стопли със собствената си топлина, но се получи нещо неочаквано. Докосването имаше магическо действие. Почувства меката й кожа, усети как се ускорява едва доловимото й дишане, вдъхна лекия парфюм на лавандула, който се разнасяше от косите й. Усети интуитивно желанието й да не се отдръпва и това разбуни чувствата му.

Спогледаха се.

Кристалнозелените очи докоснаха нейните златисти очи; срещнаха се вода и мед, студ и топлина, сдържаност и нежност. Видя как плътните й устни се отварят наполовина, бавно се наведе, приближавайки до тези алени цветчета с тръпнещо от страст тяло.

Докоснаха се.

Опита кадифения топъл вкус на устните на Ариана, потъна в тях и усети парещия влажен език, сякаш вкусваше шоколад и карамел. Целунаха се — първо ласкаво, с безкрайна нежност, после целувката стана жадна, срамежливото докосване се превърна в ненаситно желание, любовта преля в сласт.

Томаш усещаше гърдите й, които се притискаха до неговата гръд, изнемогвайки от желание, пъхна ръка под пуловера й, докато дланта на ръката му не се напълни с гладката плът. Стисна гърдата й и облиза устата й. Усети как ръцете й непохватно търсеха колана му, как разкопчаваха панталоните му, докато напълно го освободиха от сковаващите дрехи. Жаждата беше обзела и двамата. Подтикнат от хладината, която обгърна голите му крака, Томаш потърси топлината. Вдигна полата й и смъкна гащичките й, които скъса в припряното си нетърпение.

Прокара пръст между краката й и почувства топлия и влажен отвор. Ариана изстена при допира му и протегна ръка, докосвайки го с върха на пръстите си. Погали го, за да усети твърдостта му, а после го хвана, разтвори крака и го насочи натам, където желанието я изгаряше. Томаш разбра повика на това тръпнещо и задъхано тяло, зовящо го да влезе, и не се поколеба: с нежно движение се изхвърли напред и цветето, тръпнещо в очакване, разцъфна.

Влезе.

Обзе го чувството, че е потънал в делва с невероятно вкусен мед. Сетивата му се замъглиха, чувствеността, излъчвана от тялото на Ариана, стана по-силна, ароматът на лавандула — по-наситен, жълтото на очите — по-златисто, докосването на кожата й — по-меко, топлината на тялото й — по-гореща, вкусът на устата — по-сладък. Планините, езерото, цветовете, студът, светлината, всичко изчезна пред този наситен със страст момент.

Вселената се състоеше само от Томаш и Ариана, той и тя, зелено и златно, желязо и кадифе, пот и лавандула, шоколад и мед, тяло и роза, проза и поезия, глас и мелодия, ин и ян, две тела, слети в едно върху голата скала, танцуващи дълъг танц, ту бавен, ту бърз, жаден, ненаситен, полюшващи се синхронно в ритъма на стенанията, все по-поривисто, по-силно и по-силно.

Извикаха.

В момента, в който усети експлозията на цветовете и светлините да прорязват тялото му, в който цялата вечност се побра в един безкраен миг, в който страстта се издигна до най-високия връх и най-сетне се сляха напълно, в този момент на божествено прозрение Томаш разбра, че диренето му е приключило, че тези медени очи бяха неговият край, че тези устни бяха неговото цвете, че това тяло беше неговият дом.

Че тази жена беше неговата съдба.