Мери Хигинс Кларк
Черни рози (95)

95.

Пътуването от Ню Джърси по магистралата към планината Катскил беше отвратително. В Мидълтаун заваля леденостуден дъжд и колите започнаха да пълзят. Един преобърнат трактор с ремарке беше запречил пътя и това забави мъчителното придвижване с още един час.

В десет без петнайсет Джеф Дорсо пристигна изморен и гладен в полицейския участък на Елънвил, където беше Джейсън Арнът. Екип от агенти на ФБР чакаха, за да разпитат Джейсън Арнът, след като той разговаря с Джеф.

— Губите си времето — повтори Джеф, макар че вече им беше обяснил. — Аз не мога да му бъда адвокат.

Вкараха Арнът в залата с белезници на ръцете. Джеф не го беше виждал близо единайсет години, откакто почина Сузан. По онова време се смяташе, че взаимоотношенията му със Сузан Риърдън са приятелски и делови. Никой, включително и Скип, не се съмняваше, че проявява някакъв друг интерес към нея.

Сега Джеф изучаваше внимателно мъжа. Арнът беше с по-пълно лице, отколкото си го спомняше, но изражението му все още бе изискано и отегчено. Бръчките около очите бяха показателни за силна умора, но полото от кашмир изглеждаше чисто под сакото от туид. Провинциален джентълмен, самоук познавач на изкуството, помисли си Джеф. Дори и при тези обстоятелства определено му личи, че е такъв.

— Добре че дойдохте, Джеф — любезно го посрещна Арнът.

— Всъщност не знам защо съм тук — отвърна Джеф. — Както ви предупредих по телефона, вече сте страна по делото „Риърдън“. Скип Риърдън ми е клиент. При това положение не можете да ми се доверите. Запознали са ви, предполагам, с правата и задълженията ви. Не съм ви адвокат. Ще предам всяка ваша дума на прокурора, понеже възнамерявам да търся доказателства за присъствието ви в дома на семейство Риърдън през нощта, когато беше убита Сузан.

— Да, аз действително бях там. Ето защо ви повиках. Не се притеснявайте. Няма да ви съобщя поверителни сведения. Помолих ви да се срещнем, тъй като съм в състояние да свидетелствам в полза на Скип. Но в замяна искам, след като го освободите, да поемете защитата ми. Тогава няма да се получи конфликт между интересите.

— Вижте, няма да поема защитата ви. Прекарах десет години от живота си като адвокат на невинен човек, който е в затвора. Ако сте убили Сузан или ви е известно кой го е извършил и сте оставили Скип да гние в тази килия толкова дълго време, заклевам се, че не бих си помръднал пръста, за да ви помогна.

— Точно такава решителност ми е необходима — въздъхна Арнът. — Вие сте адвокат по наказателно право. Познавате истинските професионалисти в Ню Джърси или където и да било другаде. Ако ми обещаете, че ще ми намерите най-добрия защитник, ще ви съобщя какво знам за смъртта на Сузан Риърдън, която, между другото, не съм причинил аз.

Джеф се взря за миг в мъжа, разсъждавайки върху предложението му.

— Съгласен съм, но преди да продължим, бих желал да подпишете клетвена декларация пред свидетели, че няма да ми предоставите поверителна информация и ако се наложи, ще мога да използвам показанията ви, за да помогна на Скип Риърдън.

— Нямам нищо против.

Агентите от ФБР разполагаха с машинописка. Тя напечата клетвената декларация на Арнът. След като той и още двама свидетели я подписаха, Арнът заяви:

— Вече е късно. Денят беше доста тежък. Помислихте ли си кой адвокат да ми препоръчате?

— Да — отвърна Джеф. — Джордж Саймъндс от Трентън. Той е отличен защитник и умее да се справя с трудни ситуации.

— Ще се опитат да ме обвинят, че съм убил предумишлено мисис Пийл. Кълна се, че беше нещастен случай.

— Ако има начин да мине за непредумишлено убийство, той ще успее да убеди прокурора, че е било така. Поне няма да ви осъдят на смърт.

— Обадете му се веднага.

Джеф знаеше, че Саймъндс живее в Принстън, понеже веднъж го беше канил на вечеря в дома си. Спомни си, че телефонният му номер е записан на името на съпругата му. Позвъни по мобифона в присъствието на Арнът. Беше десет и половина.

След десет минути Джеф приключи разговора.

— Готово, разполагате с първокласен адвокат. А сега ви слушам.

— За жалост бях в къщата на семейство Риърдън, когато Сузан загина започна Арнът с гробовен глас. — Сузан се отнасяше толкова небрежно с бижутата си, някои от които бяха много красиви, че изкушението бе твърде голямо. Бях научил, че Скип е заминал по работа в Пенсилвания. Сузан ми каза, че вечерта има среща с Джими Уийкс. Колкото и странно да изглежда, тя действително си падаше по него.

— Той беше ли в къщата, когато вие влязохте?

Арнът поклати глава.

— Не, тя щеше да отиде до търговския център в Пърл Ривър, да остави колата си там и да се качи в неговата. Бях разбрал погрешно, че ще се видят рано. Когато пристигнах, няколко лампи на долния етаж светеха, но това беше нормално, защото се включваха и изключваха автоматично. Откъм задната страна на къщата забелязах, че прозорците на голямата спалня са широко отворени. Беше съвсем лесно да се изкача, понеже покривът на втория етаж на тази модерна къща стига почти до земята.

— Колко беше часът?

— Точно осем. Бях поканен на вечеря в Катскил. Една от причините за дългата ми и успешна кариера беше, че винаги успявах да си осигуря алиби, когато извършвах някой обир.

— Влязохте в къщата… — подкани го Джеф.

— Да. Беше съвсем тихо и аз помислих, че няма никой. Не предполагах, че Сузан е все още долу. Минах през всекидневната и стигнах до спалнята, където върху нощното шкафче стоеше рамката. Бях я виждал отдалеч и не знаех дали е истинска изработка на Фаберже. Очевидно с основание не й бях обърнал внимание. Вдигнах я и тъкмо я разглеждах, когато чух гласа на Сузан. Крещеше на някого. Бях доста смутен от думите й.

— Какво казваше?

— Нещо като: „Ти ми ги подари и те са си мои. А сега си върви. Досаждаш ми.“

Ти ми ги подари и те са си мои. Бижутата, помисли си Джеф.

— Значи Джими Уийкс е променил решението си и е минал да я вземе — разсъждаваше Джеф.

— О, не. Някакъв мъж извика: „Трябва да ми ги дадеш.“ Гласът беше прекалено приятен, за да е на Джими Уийкс, и със сигурност не бе на нещастния Скип. — Арнът въздъхна. — Пуснах рамката в джоба си почти несъзнателно. Ужасно копие, но снимката на Сузан е красива и за мен винаги е било удоволствие да я притежавам. Сузан наистина ми липсва.

— Пуснахте рамката в джоба… — отново го подкани Джеф.

— Изведнъж осъзнах, че някой се качва по стъпалата. Както споменах, бях в спалнята. Скочих в гардероба на Сузан и се опитах да се скрия зад дългите й рокли. Не бях затворил плътно вратата.

— Разбрахте ли кой влезе?

— Не, нямаше как да зърна лицето.

— Какво направи човекът?

— Тръгна направо към кутията с бижутата, порови из нея и извади нещо. После, тъй като явно не намери всичко, което му беше нужно, започна да обръща чекмеджетата. Беше като обезумял. След няколко минути или откри това, което търсеше, или се отказа. За щастие не стигна до гардероба. Изчаках известно време и усещайки, че нещо не е наред, слязох тихо долу. Тогава я видях.

— В тази кутия имаше много бижута. Какво е взел убиецът на Сузан?

— Като съдя по показанията на свидетелите по делото, сигурно е било цветето с пъпката — старинната брошка с диамантите. Действително беше красива, уникат.

— Дали този човек й е подарил и старинната гривна?

— О, да. Всъщност според мен се е опитвал да открие и гривната.

— Знаете ли кой е дал на Сузан гривната и брошката?

— Разбира се. Сузан почти нямаше тайни от мен. Забележете, не твърдя, че точно той е бил в къщата през онази нощ, но просто нещата се връзват, нали? Сега, надявам се, ви е ясно какво имам предвид. Показанията ми ще ви помогнат да намерите истинския убиец на Сузан, което предполага, че би следвало да се погрижите за мен.

— Мистър Арнът, кой е подарил гривната и брошката на Сузан?

Арнът се усмихна весело.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.