Мери Хигинс Кларк
Черни рози (84)

84.

Доктор Смит седя неподвижно дълго след като Кери си тръгна. Обвиненията й го караха да се тресе от отвращение. Подобно отвращение изпитваше, когато видеше обезобразено или грозно лице. Цялото му същество трепереше от желание да го промени, да го оправи, да го върне към нормалното. Да открие за него красотата, която опитните му ръце бяха в състояние да изтръгнат от костите и плътта.

В подобни моменти гневът му бе насочен към пожара, към катастрофата или към несправедливото смесване на гените, причинили отклонението. Сега беше ядосан на Кери Макграт, която го бе обвинила.

Да го упреква, че преследва жена само защото беглият поглед към съвършенството, което е постигнал, му доставя удоволствие! Но как можеше да предположи, че Барбара Томпкинс ще изрази благодарността си по този начин. Тогава щеше да направи лицето й такова, че кожата да се набръчка, клепачите да се отпуснат, а ноздрите да зеят.

Какво ли щеше да стане, ако мисис Макграт заведеше Томпкинс в полицията, за да подаде оплакване срещу него? Тя му го заяви и той разбра, че говори сериозно.

Каза, че е убиец. Убиец! Нима наистина мислеше, че е могъл да извърши подобно нещо със Сузан? Изгаряше от мъка, когато преживяваше отново мига, в който дълго натиска звънеца, а после бутна вратата и установи, че е отключена.

Сузан беше във вестибюла. Едва не се спъна в нея. Сузан, но не тази, която познаваше. Разкривените черти, изпъкналите, кървясали очи, зейналата уста с изплезения език — това не беше жената, която бе създал.

Дори тялото й изглеждаше тромаво и отблъскващо. Лежеше сгърчена на пода, левият й крак пъхнат под десния, петата забита в прасеца, а върху нея бяха разпръснати черни рози, които сякаш представляваха пародия на почитта към мъртъвците.

Смит си спомни как стоя надвесен над нея, обладан от една-единствена нелепа мисъл. Навярно Микеланджело би се чувствал така, ако видеше своята „Пиета“ обезобразена от онзи луд човек, който я беше съсипал преди години в катедралата „Свети Петър“.

Спомни си как проклинаше Сузан, защото не се съобрази с предупрежденията му. Омъжи се за Скип Риърдън против волята на баща си. Смит я посъветва да почака, понеже смяташе, че не е подходящ за нея.

Тя му изкрещя, че за него едва ли ще се намери подходящ мъж за дъщеря му.

Минаваше покрай дома им през нощта и надничаше през прозореца в тъмнината. Виждаше ги как се гледат, как си стискат ръцете през масата, как седят заедно един до друг на канапето или Сузан е в скута на Скип в голямото, дълбоко кресло.

Едва издържаше. Дойде му обаче твърде много, когато Сузан започна да се среща и с други мъже. Никой от тях не я заслужаваше. За да не усети съпругът й, дъщеря му идваше при него и го молеше да й прави разни услуги: „Чарлс, трябва да кажеш на Скип, че си ми купил това… и това… и това…“

Или му заявяваше: „Не разбирам защо си толкова разстроен. Сам твърдеше, че имам право да наваксам загубеното. Е, сега се забавлявам. Скип работи прекалено много. С него ми е скучно. Ти рискуваш, когато оперираш. Приличам на теб. И аз рискувам. Не забравяй, докторе, че си щедро татенце.“ После му лепваше една целувчица и му се умилкваше, уверена в своята сила и в неговото търпение.

Убиец? Не, Скип беше убиецът. Докато стоеше надвесен над тялото на Сузан, Смит знаеше какво точно се е случило. Недотам изтънченият й съпруг се е прибрал вкъщи, когато Сузан е подреждала розите, изпратени й от друг мъж, и е избухнал. Точно както бих постъпил аз, помисли си Смит. Изведнъж погледът му попадна върху картичката, която бе почти закрита от тялото на Сузан.

Тогава в ума му се роди историята, която щеше да разкаже в съда. Скип, ревнивият съпруг. Съдебните заседатели навярно щяха да проявят снизходителност към мъжа, който убива жена си в момент на афект. Щеше вероятно да се отърве с лека присъда. Или въобще нямаше да го осъдят.

Няма да позволя да се случи подобно нещо, закле се Смит. Спомни си как затвори очи, за да не гледа грозното, разкривено лице, което бе толкова прелестно, преди смъртта да го обезобрази. Сузан, обещавам ти!

Не беше трудно да удържи на думата си. Просто трябваше да вземе картичката, да се прибере вкъщи и да чака да му се обадят, че Сузан, неговата дъщеря, е мъртва.

Когато полицаите го разпитваха, той им каза, че Скип е бил безумно ревнив, а Сузан се е страхувала за живота си. Изпълнявайки последната й молба, Смит заяви, че всички бижута, които не й е подарил Скип, са от него.

Не, нека мисис Макграт говори каквото си иска. Убиецът беше в затвора и щеше да остане там.

Наближаваше десет часа, когато Чарлс Смит стана. Беше дошъл краят. Вече не можеше да оперира. Не желаеше повече да вижда Барбара Томпкинс. Тя го мразеше. Смит влезе в спалнята, отвори малкия сейф в шкафа и извади пистолет.

Щеше да бъде толкова лесно. Къде ли ще отида, чудеше се той. Вярваше, че духът продължава да живее. Прераждане? Навярно. Този път вероятно щеше да бъде връстник на Сузан и двамата щяха да се влюбят един в друг. На устните му затрептя усмивка.

Когато понечи да затвори сейфа, погледът му падна върху кутията с бижута на Сузан.

Ами ако Макграт беше права? Ако не Скип, а друг човек бе отнел живота на Сузан? Макграт заяви, че този човек сега му се присмива заради лъжливите показания, които изпратиха Скип в затвора.

Имаше начин да поправи грешката. Ако Риърдън не беше убиецът, Макграт щеше да разполага с всичко, от което се нуждаеше, за да открие мъжа, причинил смъртта на Сузан.

Взе кутията с бижутата, сложи пистолета върху нея и ги отнесе на бюрото в кабинета. После с отмерени движения извади лист хартия и свали капачката на писалката си.

След като свърши с писането, обви кутията с листа и успя да я напъха в един от пликовете на „Федерал Експрес“, които за удобство държеше вкъщи. Адресира го до Кери Макграт, прокурор в Окръжния съд на Бъргън, Ню Джърси. Спомняше си добре този адрес.

Облече палтото си, сложи си шала и измина пеша осемте пресечки до пощенската кутия на „Федерал Експрес“, която използваше, когато му се наложеше.

Прибра се точно в единайсет часа. Свали си палтото, взе пистолета, влезе в спалнята и се опъна с дрехите на леглото. Загаси всички лампи, освен тази, която осветяваше снимката на Сузан.

Щеше да изпрати деня с нея и да започне новия си живот в полунощ. След като беше взел решението, Смит се почувства спокоен, дори щастлив.

В единайсет и половина се чу звънецът на входната врата. Кой ли можеше да е? Ядосан, д-р Смит не му обърна внимание, но упоритият пръст отново го натисна. Сети се какво се е случило. Преди време на ъгъла на улицата имаше катастрофа и един от съседите му дотича при него за помощ. Нали в крайна сметка беше лекар. Ако и сега бе станало нещо подобно, той щеше за последен път да приложи уменията си.

Доктор Чарлс Смит отключи, отвори вратата и се смъкна на прага от куршума, който попадна точно между очите му.