Мери Хигинс Кларк
Черни рози (2)

2.

Кейт Карпентър изгледа пациентите в чакалнята с неприязън. От четири години работеше като операционна сестра на д-р Смит и го смяташе за гений.

Никога не се бе изкушавала да провери умението му върху самата себе си. Петдесетгодишна, със здраво телосложение, приятно лице и посивяваща коса, тя казваше на приятелките си, че е против пластичната хирургия, понеже човек трябвало да си остане такъв, какъвто се е родил.

Кейт Карпентър изпитваше симпатия към пациентите с истински проблеми, но ненавиждаше мъжете и жените, които идваха да се подлагат на безброй операции и манипулации в безмилостно търсене на физическо съвършенство. Но всъщност, както обичаше да споделя със съпруга си, именно тези хора изкарваха заплатата й.

Понякога тя се чудеше защо продължава да работи при д-р Смит. Беше толкова рязък с всички — както с пациентите, така и с персонала, — че на моменти изглеждаше ужасно груб. Рядко хвалеше някого, но не пропускаше да изтъкне саркастично и най-малката грешка. И все пак възнаграждението й беше много добро, а да наблюдава операциите му за нея бе истинско удоволствие.

Напоследък обаче забелязваше, че хирургът все по-често става раздразнителен. Бъдещите пациенти, насочени към него заради отличната му репутация, се обиждаха от обноските му и понякога се отказваха от операциите. Държеше се ласкаво единствено с онези, които очакваха да получат специалната „външност“. Това беше още нещо, което притесняваше Карпентър.

Освен сприхавото му държане през последните месеци сестрата беше забелязала и че д-р Смит проявява безразличие и склонност към усамотяване. Понякога, докато говореше с нея, погледът му беше празен, сякаш умът му бе на друго място.

Кейт Карпентър стрелна с очи часовника си. Както очакваше, след като приключи с прегледа на Барбара Томпкинс, последната пациентка със специалната „външност“, лекарят влезе в кабинета си и затвори вратата.

Чудеше се какво прави там. Сигурно му беше ясно, че закъснява. Онова малко момиченце, Робин, беше в манипулационната вече половин час, а имаше и други пациенти. Сестрата обаче бе забелязала, че след преглед на някоя от специалните си пациентки той винаги се усамотяваше.

— Мисис Карпентър… — Сестрата се стресна и вдигна очи от бюрото. Д-р Смит се взираше в нея. — Мисля, че накарахме Робин Кинълен да ни чака прекалено дълго — продължи с упрек лекарят, а зад очилата очите му бяха леденостудени.