Мери Хигинс Кларк
Черни рози (80)

80.

Кабинетът на д-р Смит беше чист, но Кери забеляза, че има вид на помещение, което от години е занемарено. Копринените абажури с цвят на слонова кост, каквито имаше в къщата на баба й, бяха потъмнели. Един от тях беше обгорял и платът бе разкъсан. Креслата с тапицерия от велур бяха хлътнали и протрити.

Помещението беше с висок таван и би могло да изглежда красиво, но сякаш времето бе спряло в него — приличаше на декор от черно-бял филм, правен през четирийсетте години.

Кери свали шлифера си, но д-р Смит не понечи да го поеме. Липсата на елементарна любезност означаваше, че не очаква от нея да се заседява тук. Тя сгъна дрехата и я метна на облегалката на креслото.

Смит седеше изправен на някакъв стол с висока облегалка, какъвто в никакъв случай не би избрал, ако беше сам.

— Какво искате, мисис Макграт? — Стъклата на очилата уголемяваха очите му, които я пронизваха с ледена омраза.

— Да чуя истината — отвърна с равен глас Кери. — Бих желала да разбера защо сте твърдели, че вие сте подарявали бижутата на Сузан, след като всъщност ги е получавала от друг мъж? Защо сте излъгали за Скип Риърдън? Той никога не е заплашвал Сузан. Може и да е изпускал нервите си и да й е крещял, но никога не я е заплашвал, нали? По каква причина сте се заклели, че го е правил?

— Скип Риърдън уби дъщеря ми. Удуши я. Извърши го по толкова жесток начин, че очите й бяха с кръвоизливи, имаше разкъсване на кръвоносните съдове на шията, езикът й висеше от устата като на мъртво животно…

Гласът му секна. Гневният изблик се превърна в стон.

— Осъзнавам колко болезнено е било за вас да гледате снимките, доктор Смит — тихо каза Кери и присви очи, когато забеляза, че Смит се е втренчил невиждащо в пространството пред себе си. — Но защо винаги обвинявате Скип за трагедията?

— Той беше неин съпруг. Изпитваше безумна ревност. На всекиго беше от ясно по-ясно. — Смит помълча един миг. — Мисис Макграт, не искам да обсъждам повече този въпрос. Бих желал да знам какво имате предвид, като твърдите, че преследвам Барбара Томпкинс.

— Не бързайте, нека първо да поговорим за Скип Риърдън, докторе. Грешите за него. Скип не е ревнувал безумно Сузан. Било му е известно, че се среща с друг мъж. — Кери направи пауза. — Но и той си е имал приятелка.

Главата на Смит се завъртя, сякаш Кери го беше ударила по лицето.

— Не е възможно. Жена му беше невероятно красива и той я обожаваше.

— Вие сте я обожавали, докторе. — Кери изрече думите неволно, но беше сигурна, че е казала истината. — Поставяте се на неговото място, нали? Ако бяхте неин съпруг и знаехте, че ви изневерява, можехте да я убиете, така ли?

Кери се втренчи в него. Смит не мигна.

— Как смеете! Сузан беше моя дъщеря! — изрече с леден глас той. — А сега си вървете.

Изправи се и тръгна към нея, сякаш се канеше да я хване и да я изхвърли от стаята.

Кери скочи, грабна шлифера си и отстъпи назад. Огледа се, за да прецени дали ще успее да го заобиколи и да хукне към вратата, ако се наложеше.

— Не, докторе. Дъщеря ви е била Сузи Стивънс, докато Сузан — ваше творение. Чувствали сте, че ви принадлежи, както и Барбара Томпкинс. Доктор Смит, през нощта, когато Сузан е починала, сте били в Алпайн. Вие ли я убихте?

— Аз да съм убил Сузан? Луда ли сте?

— Но сте били там.

— Не съм бил!

— О, да, били сте и ние ще го установим със сигурност, обещавам ви. Ще възобновим следствието и ще освободим онзи невинен човек, който е в затвора заради вас. Вие сте го ревнували, доктор Смит. Наказали сте го, понеже за разлика от вас той постоянно е бил край Сузан. А как сте се мъчили да се доберете до нея! Били сте толкова настоятелен, че тя се е отегчавала от опитите ви непрекъснато да привлечете вниманието й.

— Това не е истина — процеди през зъби Смит.

Кери забеляза, че ръката му трепери силно. Сниши глас и тонът й стана по-мек.

— Доктор Смит, след като вие не сте убили дъщеря си, някой друг го е извършил. Но не и Скип Риърдън. Вярвам ви, че посвоему сте обичали Сузан и сте искали убиецът да си получи заслуженото. Но знаете ли какво сте направили? Дали сте шанс на човека, причинил смъртта на Сузан, да се измъкне. Сега той е на свобода и ви се присмива, доволен, че сте го прикрили. Ако разполагахме с бижутата, които Скип, както твърди, не е подарявал на Сузан, можехме по-лесно да проследим откъде са дошли и да открием кой й ги е дал. Скип е сигурен, че едно от тях е липсвало. Вероятно някой го е взел през онази нощ.

— Той лъже.

— Не, не лъже. От самото начало казва все едно и също. И още нещо е било откраднато през онази нощ — снимка на Сузан в миниатюрна рамка. Била е на нощното й шкафче. Вие ли сте я взели?

— Не съм бил в онази къща през нощта, когато е загинала Сузан!

— Тогава на кого сте дали мерцедеса си?

Смит изрева:

— Вън!

Кери разбра, че не бива да остава повече. Заобиколи го и на вратата се обърна към него.

— Доктор Смит, Барбара Томпкинс разговаря с мен. Разтревожена е. Замина в командировка само за да е далеч от вас. Когато се върне, аз лично ще я придружа до полицията в Ню Йорк, за да подаде оплакване срещу вас. — Кери отвори входната врата на старата къща и във вестибюла нахлу студен вятър. — Освен ако не се съгласите с факта, че се нуждаете от медицинска помощ заради физическото и психическото си състояние — добави тя. — И ако не ми кажете истината за това, което се е случило в нощта, когато е починала Сузан. И ако не ми предоставите бижутата, които са й били подарени не от вас или от съпруга й, а от друг мъж.

Кери вдигна яката на шлифера си и пъхна ръце в джобовете, за да измине трите пресечки до мястото, където бе оставила колата си. Не забеляза, че д-р Смит я наблюдава иззад решетката на прозореца в кабинета си, не видя и непознатия мъж, паркирал на Пето Авеню, който взе мобифона и докладва за посещението й в жилището на Уошингтън Мюс.