Мери Хигинс Кларк
Черни рози (55)

55.

След като се прибра у дома в четвъртък вечер, Джеф Дорсо застана до прозореца на всекидневната и се взря в небосклона над Ню Йорк. През целия ден се измъчваше от спомена за саркастичното „ваша светлост“, с което се обърна към Кери, и се мъчеше да го прогони от ума си. Сега, когато остана сам, не можеше да си го прости.

Какво идиотско нахалство от моя страна, мислеше си той. Кери постъпи достатъчно почтено, като ме помоли за протоколите от делото. После си направи труда да се срещне с доктор Смит и Доли Боулс. Дойде с мен в Трентън, за да посети Скип в затвора. Защо да не се тревожи от вероятността да загуби съдийското място, след като си призна честно, че не е убедена в невинността на Скип?

Не биваше да й говоря по този начин и съм длъжен да й се извиня. Не трябва да й се сърдя, ако ми затвори телефона. Хайде, прояви малко смелост, подкани се той. Надяваше се, че колкото повече навлиза в подробностите по делото „Риърдън“, толкова повече ще повярва в невинността на Скип. Защо беше така сигурен? Тя имаше право да се довери на съдебните заседатели и на Апелативния съд. Намекът ти, че си пази интересите, беше доста гаден.

Бръкна в джобовете си. Беше 2 ноември. Наближаваше Денят на благодарността. Още веднъж Скип щеше да прекара празника в затвора, а на мисис Риърдън й предстоеше поредната операция на кръвоносните съдове. Десетте години, през които очакваше да стане чудо, й се бяха отразили зле.

От цялата тази работа изскочи нещо, напомни си той. Кери можеше и да не вярва в невинността на Скип, но тя всъщност попадна на две следи, които сам щеше да провери — разказа на Доли Боулс за „колата на деди“, черен мерцедес лимузина, и странната склонност на д-р Смит да пресъздава лицето на Сузан. Те бяха нещо съвсем ново в познатата история.

Иззвъняването на телефона прекъсна мислите му. Изкуши се да не вдига слушалката, но се сети за майка си, която непрекъснато му повтаряше: „Как така няма да се обадиш, Джеф? Откъде знаеш дали някой няма да ти съобщи, че е намерил гърне със злато и иска да ти даде половината?“, и посегна към нея.

Беше Дидри Риърдън, която искаше да сподели с него за посещението си в затвора и при Кери Макграт.

— Дидри, нали не си говорила така на Кери? — попита Джеф, без да се опитва да скрие колко е разстроен от постъпката й.

— Напротив, точно така й говорих и не съжалявам. Джеф, единствено надеждата крепеше Скип. Тази жена просто му я отне.

— Дидри, с нейна помощ аз разполагам с два нови факта, на които да се позова, за да подхвана отново разследването по делото. Нищо чудно да излезе, че са важни.

— Отишла е при сина ми, видяла е лицето му, задавала му е въпроси и е решила, че е убиец — заяви мисис Риърдън. После добави: — Извинявай, Джеф, аз остарявам, вече съм изморена и езикът ми е хаплив. Не съм убедена в нито една дума от това, което изрекох пред Кери Макграт.

Тя затвори телефона, без дори да каже и „довиждане“.

Джеф си пое дълбоко дъх и набра номера на Кери.

След като Кери се прибра и освободи Алисън, Робин я изгледа критично.

— Имаш уморен вид, мамо.

— Наистина съм капнала, детето ми.

— Тежък ден?

— Нещо такова.

— Мистър Грийн ли те тормози?

— Не още, но всеки момент ще започне. Предпочитам да не обсъждаме този въпрос. А ти как си?

— Добре. Струва ми се, че Андрю ме харесва.

— Сериозно? — Кери знаеше, че Андрю е най-хубавото момче в пети клас. — Как разбра?

— Казал на Томи, че дори и с белезите съм по-красива от повечето момичета в нашия клас.

Кери се усмихна.

— Това се казва комплимент!

— Нали? Какво ще вечеряме?

— Отбих се в супермаркета. Как ти се вижда хамбургер, запечен с топено сирене?

— Чудесно.

— Не съвсем, но се опитвам да измисля нещо вкусно. Едва ли някога ще можеш да се похвалиш с готварските способности на майка си, Роб.

Телефонът иззвъня и Робин отговори. Търсеха нея. Подхвърли слушалката на майка си:

— Не затваряй, моля те. Ще използвам апарата на горния етаж. Каси е.

Кери чу как Робин извика въодушевено „Слушам те“, постави слушалката на мястото й, занесе пощата в кухнята и започна да я подрежда. Погледът й попадна върху обикновен бял плик с нейното име и адрес, напечатани с главни букви. Отвори го, извади снимката, която бе вътре, и застина.

На нея беше Робин. Вървеше по тротоара пред къщата им и държеше книги. Бе облечена с тъмносиния панталон — същия, който носеше във вторник, когато се беше уплашила, че колата ще я блъсне.

Устните на Кери изтръпнаха. Приведе се напред, сякаш някой я удари в корема. Дишаше учестено. Кой го е направил, чудеше се тя. Кой е този човек, който е снимал Робин, после е връхлетял върху нея с колата си, а на всичко отгоре ми е изпратил снимката? Чувстваше се замаяна и объркана.

Чу, че Робин слиза по стъпалата, и бързо пъхна снимката в джоба си.

— Мамо, Каси ми припомни, че не трябва да пропускам едно предаване по телевизията, свързано с уроците ни по естествознание. Нали това не се смята за развлечение?

— Не, разбира се. Иди да го гледаш.

Когато Кери се отпусна на стола, телефонът отново иззвъня. Беше Джеф Дорсо. Тя прекъсна извиненията му.

— Джеф, току-що отворих един плик от пощата си. — Разправи му за снимката. — Робин не си въобразява — прошепна тя. — Някой наистина я е наблюдавал от колата. Господи, представяш ли си да я беше вкарал в нея! Щеше да изчезне като онези деца в северната част на щата Ню Йорк преди няколко години.

Джеф долови страха и отчаянието в гласа й.

— Кери, не казвай нищо повече. Робин не бива да види снимката и да разбере, че си разстроена. Тръгвам към вас. Ще бъда при теб след половин час.