Включено в книгата
Оригинално заглавие
Every Waking Moment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

33.

Тейлър се взираше в паяжините, провиснали от тавана докато Пол пишеше нещо на преносимия си компютър. Опитваше се да прецени колко време ще е необходимо на Шейн, за да се сети, че му е изпратила съобщение, и да го разгадае.

Ами ако майка й изобщо не се бе свързала с Шейн?

Възможно е, реши тя, но беше сигурна, че чичо й Дойл и Бриана непременно щяха да информират Шейн за случилото се. Налагаше се да запази спокойствие. Твърде рано беше да се надява на помощ.

— Знаеш ли кое е най-разпространеното престъпление в Америка?

Зададе въпроса, за да го ядоса. Правеше го откакто се бе върнал в колибата и гневът му й доставяше някакво перверзно удоволствие.

— Данъчните измами — отвърна Пол, без да вдигне поглед от компютъра.

— ГРЕШЕН ОТГОВОР! Това е второто най-разпространено престъпление. Първото е неправилното пресичане.

Той я изгледа предупредително.

— Престани да ме прекъсваш с глупавите си статистики. Опитвам се да се съсредоточа върху работата си.

Нали точно затова те дразня!

С периферното си зрение долови някакво движение през мръсното стъкло на прозореца. Може би беше козодой. В Биг Пайн Кий беше пълно с тях.

Продължи скришом да наблюдава прозореца, защото не искаше да привлече вниманието на Пол. Прозорецът беше точно пред него. Вярно, че цялото му внимание бе съсредоточено върху компютъра, но чантата с пистолетите беше в краката му.

ТРЯС! Вратата се отвори с трясък. Наоколо се разхвърчаха трески, ключалката се удари в отсрещната паянтова стена и проби дупка в нея. Шейн влезе в стаята, насочил пистолета си към Пол.

Тейлър изпита такова силно чувство на облекчение, че очите й мигом се напълниха със сълзи. Дълбоко в сърцето си нито за миг не бе изгубила надежда. През цялото време бе вярвала, че Шейн ще успее да разгадае посланието й.

— Какво, по дяволите… — Лицето на Пол се разкриви от силния шок. Лаптопът му падна на пода.

— Отключи белезниците. Веднага!

— Шейн, внимавай. В краката му има цяла чанта, пълна с оръжия.

— Горе ръцете! — изрева Шейн.

Пол бавно вдигна ръце.

— Ключът за белезниците е в джоба му.

— Бавно бръкни в джоба си и извади ключа — разпореди се Шейн.

Пол се забави колкото можа, но, в крайна сметка, все пак извади ключа.

— Отключи белезниците.

Пол се надвеси над Тейлър и тя видя отражението си в очите му. Забеляза също и животинската ярост, която тлееше в погледа му.

Пол пъхна малкото ключе в ключалката. Белезниците се отвориха и Тейлър освободи китката си. Ръката й беше почти безчувствена от продължителното седене в една и съща поза, а пръстите й, които не се оросяваха добре, отдавна бяха изтръпнали.

— Добре ли си? — попита я Шейн.

— Да. Добре съм.

— Изпъни ръцете си напред — заповяда Шейн, насочил поглед към Пол.

— Ще можеш ли да му сложиш белезниците? — попита я Шейн. — Или предпочиташ аз да го направя докато ти го държиш на прицел?

— Аз ще му ги сложа. — Тейлър никога не бе хващала пистолет и се боеше да не обърка нещо в този толкова съдбоносен момент.

Пол протегна ръце към нея, обърнати с дланите нагоре. Тейлър регулира белезниците, за да обхванат по-дебелите му китки. Дясната й ръка беше напълно изтръпнала. Опита се да надене белезниците на китките му, но все не успяваше да се справи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шейн.

— Мисля, че вече схванах как става. — Едната му китка вече бе обхваната от гривната на белезниците, но Тейлър все не успяваше да ги закопчее.

Шейн пристъпи към тях. Тейлър вдигна поглед към него и понечи да му извика да не се приближава. Белезниците се изплъзнаха от безчувствените й пръсти и паднаха на пода. Тя се наведе да ги вземе.

Само с едно светкавично действие Пол измъкна от джоба на ризата си малко джобно ножче. В следващия миг острието му бе опряно в гърлото й.

— Хвърли пистолета на леглото, ако не искаш кучката да умре веднага.

Моля те, господи, не позволявай това да се случи, помоли се Тейлър. Очите й се напълниха със сълзи. Как може да е толкова несръчна и непохватна?

Сега Пол щеше да убие и Шейн.

И да изпита неописуемо удоволствие от смъртта му.

— Чу ме! — изрева Пол. — Пистолетът!

Глокът меко тупна на дюшека. Пол го сграбчи със свободната си ръка.

— Мислех да изчакам няколко дни преди да я убия — рече им Пол. — Но твоята поява тук ми дава възможност да внеса някои подобрения в плана си. Ще оставя тук два трупа. Убийство, последвано от самоубийство. По този начин ченгетата — ако изобщо някога открият това място — няма да търсят друг извършител.

— Полицаите вече пътуват насам. — Гласът на Шейн прозвуча съвършено спокойно.

— Блъфираш. Много добре си спомням как действаше в Колумбия. Винаги си се смятал за голяма работа. Сигурен съм, че си дошъл съвсем сам, да се издигнеш в очите на Госпожица Съвършенство и да се превърнеш в нейния единствен герой.

— Той вече е моят герой — заяви Тейлър. Съществуваше реалната възможност този маниак да отнеме живота им и тя искаше да е сигурна, че Шейн ще узнае, макар й преди смъртта си, колко много означава за нея. — Той беше до мен и ме подкрепяше безрезервно както никой…

— Обичам те, Тейлър!

— О, стига сте се лигавили! — Пол размаха пистолета и даде знак на Шейн да се приближи до леглото.

Шейн пристъпи напред и застана до Пол.

— Как ни откри? — попита Пол.

— Тейлър ми изпрати съобщение при последното си обаждане.

— Невъзможно! Та аз чух всяка нейна дума.

— Направих го като натисках бутоните на клавиатурата докато говорех. — Въпреки ножа, опрян в гърлото й, Тейлър просто не можеше да не изпита гордост от собствената си находчивост и изобретателност.

Неприятният смях на Пол отекна в смълчаната нощ.

— Дявол да го вземе, ама ти се оказа голяма умница! — възкликна Пол. — Затова те харесвах толкова. Красива и умна.

— Няма да постигнеш нищо, ако ни убиеш — намеси се Шейн. Говореше със спокоен и овладян глас. — Всеки момент ще пристигне помощ. Не вярваш наистина, че съм изминал целия този път до тук, без да се обадя на някого, нали?

— Няма значение — отвърна Пол. — В момента се опитвам да реша кого от двама ви да убия първи. Кой ще страда повече, ако стане свидетел на смъртта на другия.

— Ти си едно болно копеле — заключи Шейн.

— А ти си пищисан, защото излязох по-умен от теб и те надхитрих.

— Той ме откри, когато…

Ръмжейки зловещо, една черна топка влетя в стаята.

Оги.

Хвърли се към Пол, оголил зъби като кръвожаден вълк. Пол се завъртя и насочи пистолета към Оги. Тейлър сграбчи ръката му и изстреляният куршум попадна встрани от кучето. Шейн се спусна към Пол, но Оги го изпревари и заби зъбите си в ръката му.

Пол изрева от болка и се свлече на пода. Оги и Шейн се стовариха отгоре му. Започнаха да се търкалят по изгнилия дървен под — едно неясно кълбо от ръце, крака и кучешка козина.

Шейн сграбчи ръката на Пол, изви я зад гърба му и той изтърва пистолета. Оръжието издрънча на пода. Шейн го взе и допря дулото в слепоочието на Пол.

— Махни това куче от мен.

— Пусни, Оги.

Кучето се отдръпна, но продължи да ръмжи по посока на Пол, който кървеше обилно. Тейлър, която познаваше Оги като изключително спокойно и дружелюбно куче, изобщо не бе предполагала, че животното има такива огромни зъби и никога не си бе и помисляла, че е в състояние да ухапе някого.

— Искам да ти кажа, че майка ми няма нищо общо с ареста ти в Колумбия — заяви Тейлър, приковала поглед в лицето на Пол. — Заслугата за това е изцяло на Шейн.

— Всичко беше операция на ДИА.

— Попитай ме дали ми пука — отвърна Пол, но Тейлър веднага разбра, че, ако се бе досетил за това, той със сигурност щеше да насочи отмъщението си към Шейн.

 

 

— Никога не съм знаела, че Оги е бил обучен да напада хора — рече Тейлър.

Тя лежеше в прегръдките на Шейн в спалнята на една малка хижа в Пармър плейс на Биг Пайн Кий. Наложи се да изчакат ченгетата и да дадат показания. Когато свършиха, вече бе твърде късно, за да се връщат в Саут Бийч. Решиха да останат на острова, но преди това се обадиха на Ванеса, за да съобщят, че Тейлър е в безопасност.

— Не е обучаван да напада, но като повечето кучата, и той съвсем инстинктивно защитава собственика си. Когато го оставих в колата, му заповядах да не мърда от мястото си. Изненадан съм, че е скочил през отворения прозорец на колата и ме е последвал.

Оги сякаш разбра, че разговарят за него. Изправи се и сложи глава на леглото. Шейн го погали, а след това Тейлър също плъзна ръка по лъскавата му козина.

— Ти се появи точно навреме — рече му тя.

— И ме спаси от куршума — додаде Шейн. — Нямах никакво намерение да се оставя да ни застреля. Смятах да се съпротивлявам до последно.

Тейлър бързо го целуна по бузата.

— Аз говорех напълно сериозно, когато казах, че ти си моят герой.

— А пък ти си невероятно умна. Не съм сигурен, че на мен би ми хрумнало да използвам бутоните на мобилния телефон, за да изпратя съобщение.

— Не знаех какво друго да направя. Радвам се, че успя да разгадаеш посланието ми.

Устните им се срещнаха в бавна и продължителна целувка.

— Значи най-накрая си го призна — прошепна Шейн. — Влюбена си в мен.

— Да, така е. А и ти също ме обичаш.

— И кога ще се оженим?

— Веднага.

— Май много си падаш по мен, а?

— Е, не се главозамайвай толкова! — лекичко го плесна Тейлър. — Искам да се оженим колкото е възможно по-скоро, защото на майка може да не й остава още много време на този свят.

— Идеята ми харесва.

— Искам да ми помогне в планирането и подготовката на сватбата. Тя няма равна на себе си, когато трябва да се организира някакво празненство. А и така ще има с какво да се занимава и няма постоянно да си мисли за болестта.

— Ще се обадя на майка и на баба и ще им изпратя самолетни билети. Те от години все ми повтарят, че е крайно време да се оженя и да подредя живота си. Сигурен съм, че ще им е трудно да повярват, че най-накрая съм решил да го направя.

— Винаги съм искала да се омъжа край басейна в къщата на майка ми. Имаш ли някакви възражения?

— Всичко ще бъде така, както го желаеш, скъпа. А и планирането на една сватба не е мъжка работа.

— Дали бих могла да се надявам, че след две седмици Кейлъб Басет вече ще си е тръгнал от дома на майка ми? Две седмици ми се струват напълно достатъчни за подготовката на една скромна сватба в тесен семеен кръг.

— Не, Кейлъб ще е там и след две седмици.

Шейн й разказа, че Кейлъб Басет е истинският баща на Рената и първата голяма любов в живота на Ванеса. Тейлър беше смаяна от изненада. Никога не би предположила, че майка й би могла да се влюби в мъж като Кейлъб, но, от друга страна, по онова време тя е била съвсем млада.

Тейлър внимателно изслуша разказа на Шейн за останалите събития, случили се по време на нейното пленничество в рибарската колиба на острова. Посрещна с огромно задоволство новината, че Джим не е криминален престъпник. Лиза заслужаваше да обича добър и почтен мъж.

Всички ги очакваха с нетърпение, когато на следващия ден след обяд пристигнаха в къщата на Ванеса. Майка й бе наела специална кетъринг фирма, която се бе погрижила за изобилната храна, сервирана на голяма маса в салона.

Самата Ванеса седеше на един шезлонг край басейна, а Кейлъб се суетеше около нея. Тейлър се затича към нея и се хвърли в прегръдките й.

— О, небеса! Вече бях започнала да си мисля, че съм те изгубила завинаги.

Майка й избухна в сълзи, което беше крайно необичайно за нея. Тейлър много рядко я бе виждала да плаче.

— Не плачи. Вече съм безопасност. И съм тук, при теб.

— Това са сълзи на щастие.

И изведнъж Тейлър също заплака.

Сълзи на радост. Сълзи на щастие. Породени от любов.

Шейн я прегърна, а Оги нежно близна ръката й. Тейлър избърса сълзите си с кърпичката, която Бриана й подаде, и се заслуша в Шейн, който започна да разказва за кошмарния им сблъсък с Аштън.

— Проявил си изключителна смелост — рече Ванеса и насочи признателния си поглед към Шейн.

— А кучето ти е невероятно умно — отбеляза Дойл.

Тейлър внимателно погледна майка си, а след това й съобщи новината.

— Пол е убил Рената.

Кейлъб кимна.

— И ние стигнахме до това заключение.

Тейлър се съмняваше в това, но реши да не спори. Този човек беше баща на Рената и неразделна част от живота на майка й. И тя беше решена да направи всичко, за да изпълни с щастие и радост последните дни на майка си.

— Съжалявам, че се отнасях с такова подозрение към вас двамата — заяви Ванеса на Тейлър и на Трент, който седеше наблизо. — Постъпих ужасно. Не знам как можах да допусна, че собствените ми деца са способни да извършат престъпление.

— Вината е моя — обади се Кейлъб и в гласа му наистина прозвучаха нотки на разкаяние. — Но вярвах, че един от вас е извършил убийството, за да попречи на момиченцето ми да получи своя дял от наследството.

— Не се обвинявай! — рече му Ванеса. — Всеки друг на твое място би си помислил същото. Аз обаче съм тяхна майка и не трябваше да допускам съмненията в душата си. Но стресът, свързван с издирването и намирането на Рената, както и силните обезболяващи медикаменти, които приемам, като че ли бяха размътили мозъка ми напълно.

— Това вече няма значение — заяви Трент.

— Той е прав — съгласи се Тейлър. — Няма абсолютно никакво значение.

— Радвам се, че всичко се изясни — обади се Лиза. Тя се бе излегнала в един шезлонг заедно с Уилсън. — Повече никакво обвиняване на невинни хора, нали? Всичко вече е забравено и простено.

— Има нещо обаче, което никога няма да забравя — рече Тейлър и ги изгледа един по един. — Шейн ми разказа как всички вие сте се включили в издирването ми. Искам да ви благодаря за усилията. Това означава много за мен.

Пак обходи с поглед лицата им.

— В един момент бях започнала да си мисля, че никога повече няма да ви видя отново. И знаете ли за какво съжалявах най-много? За това, че така и не бях намерила време да ви кажа колко много ви обичам. Всички вас.

— И ние те обичаме — заяви в отговор чичо й Дойл. Останалите побързаха да се присъединят към него.

Тейлър се отдръпна от Шейн. Приближаваше се към всеки един от присъстващите и го целуваше. Бриана и Лиза се разплакаха, Тейлър почувства, че очите й отново се напълниха със сълзи.

— Плачат, защото са щастливи. Иди, че ги разбери! — възкликна Шейн.

— Жени! — присъедини се към него Винс и недоумяващо поклати глава.

— Това е причината, поради която повечето жени плачат на сватбите си. — Последната забележка дойде от Кейлъб. — Защото са невероятно щастливи.

— Като стана дума за сватби — Шейн изгледа всички присъстващи, — искам да ви кажа, че помолих Тейлър да се омъжи за мен и тя прие.

Ванеса плесна с ръце.

— От години тайничко планирам сватбата ти.

— Искам да се омъжа тук, край басейна. Ще направим малка сватба в тесен семеен кръг. Нищо грандиозно, майко. Сватбата ще е след две седмици.

— В такъв случай днешното събиране може да мине за годежно парти — обади се Трент. — Хайде да отворим шампанското.

— Имаме толкова много поводи за празнуване — подкрепи го Бриана.

— Тази сутрин проведохме семейно съвещание — съобщи чичо й Дойл. — И решихме да не продаваме Ту дъ Макс. Двамата с Трент оставаме. Бриана също ще се включи в управлението на компанията.

Тейлър посрещна новината с известна изненада, но тя я накара да се почувства отново щастлива. Сега, когато Раул вече не беше между тях, нещата в компанията щяха да потръгнат отново.

— Знаем, че ти самата би предпочела да изградиш собствена компания за компютърни игри. Можеш да започнеш да работиш върху нея веднага след медения си месец — додаде чичо й Дойл.

— С най-голямо удоволствие — съгласи се Тейлър.

Тя наистина предпочиташе да създаде своя собствена компания, но се радваше, че останалите членове от семейството бяха решили да запазят бизнеса, който на времето означаваше толкова много за баща й. И беше сигурна, че Бриана ще се окаже изключително ценно попълнение в отбора.

Следобедът вече преваляше. Близките на Тейлър все още бяха в дома на майка й, похапваха, разхождаха се край басейна и се забавляваха. Оги бе възнаграден за смелостта с огромна пържола, след което бе заспал доволно в краката на Шейн.

Тейлър най-накрая успя да издебне Кейлъб насаме. Няколко въпроса, свързани с Рената, не й даваха мира, но Тейлър не искаше да помрачи радостта на майка си, която щастливо обсъждаше плановете си за предстоящата сватба. Затова реши да ги зададе на Кейлъб.

— Ужасно съжалявам за загубата ти — каза на Кейлъб тя. — Ще ми се да бях опознала Рената по-добре.

— Знам, че щеше да я харесаш. На моменти беше много непокорна и двамата с нея се карахме повече отколкото е нормално за баща и дъщеря, но тя беше добро момиче.

— Тя знаеше ли, че е дъщеря на майка ми?

— Казах й едва след като гледах онази телевизионна програма и разбрах, че Ванеса се опитва да открие отдавна изгубената си дъщеря. — Кейлъб замълча за момент и погледна към майка й, седнала в другия край на басейна. — И тя направо пощуря. Не можеше да повярва, че през всичките тези години съм крил истината от нея.

Тейлър не би могла да я вини, макар да не можеше да си представи какво ли е изпитвала Рената в онзи момент.

— Но тя винаги е знаела, че ти си неин баща, нали?

— Да, но мислеше, че Мери Джо е нейна майка.

— Защо не си й казал истината?

Кейлъб не се засегна нито от въпроса, нито от по-резкия й тон.

— Не исках да тръгне да издирва майка си, защото това щеше да ни навлече още по-големи неприятности. И без друго не ни беше никак лесно да се справяме с нея. Но аз я обичах. Може и да ти е трудно да го повярваш, но това е самата истина.

Нещо в гласа му подсказа на Тейлър, че това не е цялата истина. Имаше и още нещо. Вгледа се напрегнато в очите му, предизвиквайки го да й разкаже всичко.

Най-накрая той продължи.

— Давах си сметка, че съм изгубил майка ти завинаги. Рената обаче много приличаше на Ванеса и всеки ден ми напомняше за нея. Не исках тя да хукне да търси майка си и да ме изостави.

Но промени решението си веднага щом разбра колко много пари притежава майка ми. Тейлър не изрече последната мисъл на глас. Даваше си сметка, че Кейлъб, по свой си начин, може би през целия си живот бе обичал Ванеса.

— Рената не искаше да идвате тук, нали?

Кейлъб поклати глава.

— В началото отказваше, но аз успях да я убедя. И знаеш ли какво? Влюби се в това място веднага щом го видя.

— Тя прости ли на майка за това, че я е изоставила веднага след раждането й?

— Не. Не напълно. Рената харесваше Ванеса, но целта й беше да изкопчи от нея всичко, до което успее да се добере.

Тейлър си помисли за Пол и за омразата, натрупала се в душата му. Част от нея бе породена от предателството на майка му, изоставила го като новородено бебе. Рената, за разлика от него, не бе живяла с тази мисъл през целия си живот, но въпреки това и тя бе преизпълнена с горчивина и ненавист.

— Как стана така, че Рената започна работа като стриптийзьорка?

Кейлъб изразително завъртя очи.

— Беше твърдо решена да стане танцьорка във Вегас, но не беше достатъчно добра за там. Поработи известно време като сервитьорка, но след това откри, че като стриптийзьорка ще печели значително повече.

— Ти беше ли с нея в Лас Вегас?

— Не. По онова време продавах застрахователни полици. Рената замина за Вегас сама. И не ми се обади в продължение на три години. После, най-неочаквано, звънна по телефона. Имала нужда от пари. Поговорихме си и аз успях да я убедя да се върне в Ню Орлиънс.

— Видя ли се с нея? Разбра ли с какво се е занимавала във Вегас?

— Да, отидох да я видя. Беше си сменила името от Пеги Сю Басет на Рената Ролинс. Призна, че си вади хляба като стриптийзьорка. И заяви, че каквото и да й кажа няма да я накарам да се откаже от работата си.

Тейлър му повярва. Не бе могла да опознае Рената добре, но, по време на кратките им контакти бе останала с впечатлението, че Рената е изключително своенравна и твърдоглава.

— Въпреки всичко беше добро момиче. Когато си нараних гърба, тя ме покани да живея при нея. Аз, естествено, покривах моя дял от разходите с обезщетението, което получавах.

Тейлър кимна. Помисли си, че хората често живеят по начин, който тя самата не би могла да разбере. Всеки човек има право на собствен избор, и тя не би искала да се превръща в съдник на когото и да било.

Дълбоко я потискаше обаче мисълта, че мъжът, когото лично тя бе довела в семейството, бе убил Рената точно когато й предстоеше да започне нов, по-добър живот.

— Питаш се защо никога не съм се опитал да открия майка ти, нали? — попита Кейлъб.

— Предполагам, че си се опитвал. Или греша?

— Грешиш. Нито веднъж не я потърсих. Ванеса беше точно като Рената. Имаше звезди в очите. Сигурен бях, че е избягала в някой голям и бляскав град. И знаех, че никога не би била щастлива в някое малко и прашно градче с мъж като мен.

Тейлър тихичко въздъхна. Кейлъб наистина обичаше майка й. Съмняваше се, че тя лично някога ще се привърже към този мъж, но нейните чувства в случая бяха без значение. Важното беше какво изпитва майка й.

Шейн се приближи към тях. Оги го следваше по петите.

— Какво става?

— Двамата с Кейлъб си говорехме за Рената.

— Мисля, че ще отида да си взема едно уиски — подхвърли Кейлъб.

Бавно се отдалечи от тях. Тейлър го изпрати с поглед. После се обърна към Шейн и му разказа всичко, което бе научила за Рената.

— Трябваше да разбера — заяви тя. — Всичките тези въпроси не ми даваха мира.

Той я привлече към себе си.

— Вече не можеш да направиш каквото и да било, за да й помогнеш. Престани да се измъчваш заради нея.

— Зная, но…

— Хайде, ела да влезем вътре и да позвъним на семейството ми. Те ще бъдат ужасно развълнувани от новината.

Хванаха се за ръце и заедно влязоха в къщата, в която тя бе отраснала. В този момент Тейлър си даде сметка, че това отново е нейният дом, пълен със смях, любов и много щастливи спомени.

— О, боже! Само след две седмици ще се казвам Тейлър Донован. Звучи добре, нали?

— Прекрасно. — Наведе се и я целуна с неизразима нежност. — Обичам те…

Край